Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Лвов (Лемберг). От Европейския съюз до тази стара европейска метрополия е само час път с кола. След което изведнъж сред хълмистия пейзаж на север от Карпатите се изправя галицийският Лемберг, някога четвъртият по големина град в Хабсбургската монархия. Архитектурни перли в различни стилове – от Ренесанс до Югендстил. И един истински неравен паваж, от който на всичко отгоре стърчат и релсите на трамваите. Един голям град, чието наследство би могло да включва и отвореност към света, ако при Хитлер и Сталин населението не би било почти напълно изтребено или прогонено. И все пак Лемберг се опитва да си припомни наследството. Да, присъединяването към ЕС и свободното пътуване все още са далечни мечти за украинците. Но пък през 2012 светът идва тук на гости (без виза!): тогава, заедно с Полша, Украйна е домакин на европейското първенство по футбол. Старият град вече демонстрира нови улични табели: имената на улиците са изписани веднъж на кирилица и още веднъж, на латиница.

Но при цялата си отвореност Лемберг е все още – или по-скоро, отново е, както винаги е бил, тайната столица на украинския национализъм. Жителите му все повече и повече се идентифицират с партизанското движение от четиридесетте и петдесетте години, независимо от това дали се хранят в новия „Суши-остров“ или във Виенското кафе. Любовта, както е известно, преминава през стомаха. Заведението за познавачи тук е партизанският ресторант „Kryjivka“ на пазарния площад, директно срещу входа на кметството.

Човек може да го открие само чрез подсказване от страна на местните хора. От реклама нужда няма, а табела не може да се постави: на украински „Kryjivka“ означава партизанско скривалище. Гостите трябва да чукат. След което започва ритуалът: тежката дървена врата се отваря със замах и в рамката се появява мъж с окачен на врата автомат. „Слава на Украйна!“, реве той войнствено и прави път едва когато му се подаде подходящия отговор: „Слава на героите!“.

Споменатите герои се виждат в естествен ръст на пазарния площад. И преди всички други – Степан Бандера. Тук, в първите дни на немско-руската война, водачът на националистите обявява независима Украйна – само за да се окаже много скоро в концлагера Заксенхаузен. В Галиция бандеровците, които след войната са продължили партизанската война срещу Съветската власт, междувременно са обявени за отци-основатели на свободна Украйна. В Русия те биват свеждани до ролята на нацистки слуги и антисемити. Но собственикът на „Kryjivka“ обслужва повече от един вкус. В стария град той притежава още един, еврейски ресторант, плюс трети, „масонски“. Последният ви призовава нахално с рекламата: „най-скъпият ресторант в Галиция“. Вътре е напълно празно.

Ивано-Франкивск. Следващият областен град, три часа по-навътре във вътрешността на страната – и, поне на пръв поглед, не особено привлекателен. Седалище на писателска колония и място на дълбока депресия. Юрий Андрухович и Тарас Прохаско живеят в Ивано-Франкивск – автори, които задават образа на страната си пред Европа. Като граждани, гледащи с надежда към Запада, днес те са безнадеждно депресивни. Тромавият Виктор Янукович, разобличен като фалшификатор на избори преди шест години, този руски любимец, беше избран на власт с помощта на русофилските гласове от източна Украйна. Страната отново се намира в неизвестност.


Small Ad GF 1

Всяка нация от Източна Европа си има своите пост-революционни фрустрации, но никъде другаде те не са толкова дълбоки, колкото тук. „Ние сме отново там, където бяхме преди тридесет години, когато започвах да пиша“, казва Андрухович. „На етапа ,Совок‘.“ тази ругателна дума може да бъде приблизително преведена като „съветска подлога“. „Тук в Галиция ни омръзна да си играем на Сизиф.“ Андрухович вижда само едно, радикално решение: ако приятелите на Русия от изток го желаят толкова силно, то нека ги оставим да си ходят. Вървете тогава оттатък, станете 84-та руска провинция и оставете нас, европейците, на мира!

Черновиц. Едно място, което черпи сили от собствения си мит: Чрновиц, на украински Чернивци. Това е град, казвало се е някога, „в който тротоарите се метат с розови клонки и където има повече книжарници, отколкото хлебарници.“ Сякаш от желание да запази тези думи завинаги, Черновиц е издигнал паметник на уличните метачи: ръката на един невидим човек мете тротоара с три рози от бронз.

И не само това: родният град на Паул Целан наистина се е накиприл, от подновената улица Коблянска с пищните й фасади, до заплетено-византийската резиденция на православния митрополит (днес седалище на средноевропейския университет с най-красива сграда). Тук-там, нетипично за тази страна, на обществени места се срещат обекти на модерното изкуство. През нощта сградите са облени в светлина – един проект на местните художници.

Тулчин. Междувременно сме проникнали дълбоко в изтока, на същата географска дължина като Санкт Петербург и Киев. Тук е свършвала някогашна Полша. Тук се намира Тулчин: един замък приблизително на големината на Сан Суси, с две крила, но двуетажен. Фасадата на главното крило е подновена и боядисана, блести в бяло и розово. Източното крило е само наполовина обновено. Западното изобщо не е подхващано. Тук полските графове Потоцки са си издигнали паметник, малко след като Фридрих Велики е построил Сан Суси. Тук са били имотите им.

Съдба – или изкушение – на географията: когато Прусия и Русия са започнали да завоюват Полша, мощният Станислав Потоцки се е бил на страната на царицата, което му донесло генералски чин. Оттогава насам той е известен като един от най-големите предатели в полската история. Днес замъкът му запада. В Тулчин има висше училище, което обучава народни музиканти и библиотекари. От време на време в двора на замъка спира по някоя раздрънкана Лада и грижливите родители разхождат децата си наоколо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В библиотеката висят портретите на графското семейство. Директорът Леонид Трачук разказва как преди няколко години е получил за ремонта няколкостотин хиляди евро. „Оттогава насам, както знаете, тук цари кризата.“ Ние не се усъмняваме в това нито за миг.

Строителят на Тулчин, казва библиотекарката, преди това е издигнал Версай – което, за съжаление, не може да бъде вярно. Но, ако човек следва Рилке, „бедността е голям блясък отвътре“… Ако този замък някога е бил красив, то още по-красива е била Зофия Потоцка. Каква съдба! Полският пратеник в Константинопол се влюбва в младата гръцка куртизанка. След него – един ужасно грозен полски комендант на крепост. Двамата се женят, и заедно с него красавицата обикаля европейските столици. Среща се с Фридрих Велики, с Мария-Антоанета, с руския граф Потьомкин. След което започва връзката й с Потоцки. И славата, която стига чак до наши дни.

Уман. Недалеч оттам – Уман. Пред кметството Ленин продължава да сочи пътя. На края на града, „Sofijiwka“, английската градина, някога направена за Зофия. А някъде между двете населени места – нещо, което човек едва ли може да си представи тук, в областта, където някога е вилнял Холокостът: кварталът на хасидим, ортодоксалните евреи. Между девететажните жилищни блокове, между съветския бетон и пост-съветската разруха: стаички за молитва, изолирани с гофрирана ламарина. Отделно за мъжете и жените. Преди двеста години тук е бил погребан равинът Нахман фон Бразлау и, за да бъдат по-близо до него, ултра-ортодоксални евреи от цял свят са се заселили тук. Продава се кошер-храна, виждат се надписи на еврейски език, голям магазин за религиозни потреби. По време на Рош ха-Шана, големия религиозен празник, тук идва равинът Ейбрахам Василски от Бруклин – и тогава всички хасидим танцуват. Миналата година са били 25.000.

Днес тук е празно. Само двама възрастни украинци седят на пейката пред жилищния блок. До тях, облегнат на мотопеда си, по-добре облечен от тях, стои млад евреин. Той ги слуша внимателно. Един от двамата старци казва с измъчена физиономия: „Нямам нищо против евреите.“ А след това повтаря: „Наистина нямам нищо против евреите“, и поема дълбоко въздух, за следващото изречение. Какво ли ще последва?

Ние сме дискретни, не искаме да подслушваме и отминаваме по-нататък.

Източник

Герхард Гнаук е немски автор и журналист, кореспондент за Полша и Украйна на „Ди Велт“.

Pin It

Прочетете още...