От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
(Интервю с Владимир Трендафилов, литературовед)

 

2009 06 Bulg literature

 

Г-н Трендафилов, в новата си книга твърдите, че литературата ни не се развива, а трупа точки за пенсия. Защо?

Има едно поколение писатели, което на база на връзки от социалистическото минало има и днес свободен достъп до медиите и властта. Тези привилегии не са плод на литературно превъзходство – подчертавам. Освен ако мазната високопарност е белег за литературно превъзходство. Не са плод и на някаква неувяхваща актуалност в по-новите им писания. Точно обратното, тия хора отдавна нямат какво да кажат на публиката, но на база на приятелските им връзки медиите ги преекспонират, а оттам цялата ни литература е добила старчески вид. Не че в резултат произтича нещо пагубно – те са обикновен литературен салон, – но тъй или иначе тия неща допринасят за окапалия облик на литературата.

Тия хора – т.нар. априлско поколение на Любомир Левчев, Стефан Цанев и т.н., както и полупоколението след тях – винаги са били майстори на кулоарните заигравания със силните на деня. Оттам и днешното им формално дълголетие. Но са компромисни, включително и в творчеството си от онова време. Иначе уважават героиката, пишат за нея. Но не я практикуват. Героиката приемат, риска – не. Затова и излъчват двойнствено послание. Уж носят на челата си ботевски перчеми, но в ръка са стиснали папки. Те са поети на победилата бюрокрация, която обича да се разчувства с висока романтика в извънработно време. Идеалите им са също като ботевските, но с лека редакция. Вместо „Свобода или смърт“ – „Свобода и заплата“. „Героизъм и привилегия.“ Все неща от този род. Лишението не фигурира сред ценностите им.

Има ли нужда от толкова много литературни конкурси в България и кое е тяхното слабо място?

Бройката им не е проблем. Почтеността им е проблем, а оттам и доверието на публиката към наградите, които те дават. Е, има тук-таме изключения. Ей сега се връщам от бургаския конкурс за млади творци „Петя Дубарова“, където бяхме жури със Светлозар Игов, Иван Сухиванов, Алек Попов и Венда Райкова. Гарантирам, всичко беше почтено от начало до край. И излъчихме много достойни призьори. Литературата ни има бъдеще.


Small Ad GF 1

Срина ли се статутът на поезията ни след 1989 г.?

Да, срина се. Досегашната слава на поезията ни винаги е била функция от силата на цензурата. Главно цензурата е осигурявала добра кариера на едни и е превръщала други в антиконюнктурна съпротива. И двете групи в крайна сметка печелят. Има нещо неморално в това – едно уж насилие, което обаче дава не „свобода“ или „смърт“, а официална известност или подземна слава. Как да не излезе лошо име на поезията? Направо да се чудиш кое от двете да избереш. Все е кариера.

Но цензурата официално приключи след 1989 г. И поезията ни стана неизбежно нова – не защото е прописала по новому, макар че и това тук-таме го има, а защото на нея се гледа по нови начини. Ето защо тя изпълнява в момента объркани движения. Общо взето се лута сред отломките на някогашната си институция и се чуди дали да седне и да се разреве от носталгия или да излезе от развалините и да тръгне на чисто.

В книгата си анализирате и вечните „абонирани“ за награди творци. Това ли ви провокира да сравните държавата с бандерола при цигарите?

Почти всичките ни конкурси са държавни или общински (т.е. пак държавни). А държавата обича писателите, които й служат. Това е. Казионните писатели пък търсят кому да служат. В тия взаимоотношения има историческа хармония между търсене и предлагане.

Бедата е, че огромната част от писателите ни са казионни. Без значение млади ли са или стари. И днешни ли са или вчерашни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Каква е ролята на медиите в утвърждаването на идеята, че чудото – под формата на карма, Бог или късмет – вече е определящо за всяко събитие в живота ни?

Нали виждате – телевизиите и вестниците са пълни с врачки. Отделно литературата по уличните сергии и в книжарниците. Но тия неща не са причина. Те са симптом. У нас чудото е на почит. Постоянно се проповядва доктрината, че трудолюбието, способностите, почтеността нямат значение за личния успех. Само чудото те изважда от калта и те тиква в царския палат. И понеже наистина само чудо може да премести някого тъй да се каже от „калта“ точно в „палата“, пита се, няма ли у нас някаква социална плоскост, пласт или ниша, която да стои между тия двете – между дъното и върха? Ако погледнем традиционната социална карта на България, включително и днешната – май почти няма. Или има, но е много ограничена.

Адски недемократична система сме, със затворена икономика, слаба мобилност на населението, малцина охолни и масова бедност. Оттук и популярната формула на българския „успех“ – да прескочиш с помощта на чудо от дъното към върха.

Понякога „чудото“ се приема, че ти е писано – като в зодиите, които никнат отвсякъде в публичното пространство. Или в надеждата да срещнеш богат чужденец, който да изпита непреодолимо желание да сподели с теб милионите си. Това също е свръхупотребяван сюжет наоколо.

Но най-често „чудото“ си го подработваш сам. Но не с инициатива или талант, а с готовността си да минеш под всеки праг само и само да се домогнеш до вниманието на господаря си. Скрупулите пречат. Достойнството също. Да вземем Азис. По някакъв начин, той е оголеното лице на системата и нейните скрити механизми и принципи. Емблема е на околната ни представа за „успеха“. Едно момче, готово на всичко, извървяло със задника напред пътя си от дъното до върха. И всичкото това все пред очите на публиката. Тазгодишният „ВИП Брадър“ дава аналогична представа за нещата наоколо. Някакви хора, сложени там за „звезди“, понеже са роднини на други роднини. Нищо избрано от публиката. Само назначения. Тя самата също е назначена. Или по-точно, поставена е в неизбежната роля да се звери в екрана и да кима одобрително с глава.

Културата ни е бедняшка. Бедняшки е и манталитетът ни, и регламентът на успеха ни. Кодът на ценностите в този план е абсолютно категоричен и медиите го улавят, а после го въплъщават в множество сюжетни инварианти. Беднякът знае, че не е човек. Той само иска „да стане човек“, но още не е. Той е суровина. Не притежава друга стока, освен тялото си, и затова тръгва да прави кариера, излагайки го като суровина за продан. Дали ще е за пред богатия чичко-съпруг, или за пред незнайните спонсори, които адски се забавляват кой знае защо точно от вида на Азисовия задник, принципна разлика няма.

Между другото, не съм песимист, колкото и да ги говоря тия неща. Медийното поле много скоро ще се реморализира. При това доброволно, за да се пренагласи към манталитета на широкото общество. Само да се отвори пазарната икономика и да се освободят инициативите на хората.

Този тотален упадък на нравите и ценностите, които се излъчват от медиите, не е нещо нормално. Той свидетелства, че системата, към която те принадлежат, е затворена и изразява ценностите на малцина неработещи, дебилизирани от охолство и простотия. Нормалните хора просто не са такива.

Как ви изглежда плачът за българския език – непрекъснато се говори колко чуждици навлизат, колко малко хора владеят книжовните норми?

Има едни паники напоследък, че българският език щял всеки момент да бъде отменен. Мисля, че те се вдъхновяват от партийни централи в предизборна обстановка. Или служат за отвличане на вниманието на публиката от по-важни проблеми на деня.

Периодично избухват спорове между млади и стари в литературата. Защо у нас все някой дели нещо на подобно примитивно ниво?

Това не са истински спорове, а инсценирани дебати, за да се поддържа илюзията, че у нас има литературен живот. Последния такъв „дебат“ го организира в. „Труд“. Сами видяхте – това беше серия от монолози, чиито автори общо взето си правеха пиар и всеки от тях водеше борба не с опоненти, а със страха си от неминуема забрава. Истинският спор предполага обмен на мнения. Той не е просто караница или серия от ритуални изказвания, както в случая.

Как ще коментирате факта, че властта остави 22 % ДДС върху книгите, а Станишев бе отличен като „Рицар на книгата“ за принос в книгоиздаването?

Поради същата система, за която вече говорих. Тя е и начин на мислене. Властта у нас е по принцип безотговорна към поданиците си. Тя изпитва дълг само към собственото си възпроизводство. Поданиците имат повече задължения. Те трябва да й се подмажат срещу някаква дребна милостиня. Подмазването го видяхме. Остава да разберем каква е милостинята.

В навечерието на 24 май отново се раздухва въпросът четат ли достатъчно българските ученици. Песимист ли сте за тяхната обща култура?

За едни – да, за други – не. За амбициозните не съм песимист, дори амбициите им да текат далеч от литературата. Каквото им трябва, те си го четат, останалото го научават от практиката. Но у нас има и една провинциална леност, една инертност на движенията и любопитствата, която е породена от чувството, че каквото и да става, нищо принципно няма да се промени. Ако някой не чете поради леност, това е опасно за него. Обрича го на лоши професионални избори в бъдеще, на несигурност и безработица.

Има и друг въпрос тука – какво се разбира под „четене“. Ако някой е запален по литературата за отглеждане на домашни рибки или за компютърно програмиране, броим ли го, че „чете“? Веднага ще кажа. Тези, които бият тревога, че младите не „четат“, имат предвид единствено и само художествената литература. И то проверената класика. Тук-таме престижното съвремие. Това са все възпитателски депресии. В тях изпадат застаряващи учители, родители и писатели, които се боят, че младите поколения се изплъзват от опеката им и така поставят под съмнение смисъла на живота им. Тезата е скрит зов за повече контрол.

Кои са митологемите, от които трябва да се откъснат родните писатели?

Вече не мисля, че има такива. Дефектите в литературата ни вече са въпрос на лично можене, а не на локална идеология или митология.

Защо писатели и читатели се разминават на литературните кръстопътища у нас?

Писателите ни гледат за публика навътре в страната. Понеже нямат друго средство за изразяване, освен българския език. А българският читател е малоброен и общо взето гледа „навън“. Процесът е неизбежен.

Интервюто води Людмила Габровска

Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2011 г. е професор по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград. 

Автор на забележителни литературоведски изследвания и стихосбирките „Четирите фокуса“ (1997) и „Смъртният танц на фокусника и други стихотворения“ (1999), преводач на избрана поезия на Уилям Б. Йейтс, излязла на български под заглавието „Кръвта и луната“ (1990). Владимир Трендафилов почина след тежко боледуване на 8 май 2019 г.


Pin It

Прочетете още...