1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

 2021 11 Bulgaria WWII

 

ГЛАВА 8. Няма приятели, има само врагове

Когато България обявява война на Съединените щати през декември 1941 г., президентът Рузвелт отказва да удостои „сателитните държави“ с декларация в отговор. На 24 март 1942 г. обаче американският представител в Берн е инструктиран да уведоми правителствата на България, Румъния и Унгария, че Съединените щати са се въздържали по-рано от обявяване на война, защото „те са васали на Германия, но сега, когато участват във военни действия, насочени срещу нас, и планират да ги разширят, ние възнамеряваме да обявим война, освен ако те не дадат незабавни доказателства от категоричен характер, че няма да подпомагат силите на Оста“. Тази нота не води до никакъв отговор. Подготвен е проект на посланието, което президентът ще изпрати до Конгреса, ако и когато реши, че трябва да бъде обявена война, но той е отложен за известно време с надеждата, че нотата от 24 март ще има някакъв ефект. Вместо това се разбира, че българското правителство планира да закрие двата американски колежа в страната под претекст, че училищните служители са враждебно настроени към Германия. Тъй като България продължава да игнорира американската нота, на 5 юни 1942 г. Съединените щати обявяват война.[1]

Отношенията на България със съюзника ѝ от Оста Италия не са много по-добри. Престижът на Италия е нараснал през първите няколко месеца на 1940 г., когато нейният неутралитет дава надежда на балканските държави, че и те могат да останат извън войната. Оттогава насам италианските поражения са превърнали Италия в постоянен виц, а зрителите в софийските киносалони се смеят, когато в кинохрониките се появява Мусолини. Германия обаче се отнася с подозрение към италианските стъпки на Балканите и смята, че България се опитва да намали германското влияние, като установява връзки с Италия. През февруари 1942 г. Бекерле се оплаква, че ръководителят на официалната младежка организация „Бранник“ се опитва да я моделира по подобие на италианската „Балила“ вместо на „Хитлер югенд“.

През същия месец, когато представители на българските занаятчийски и земеделски съюзи посещават Италия, приятелят и съветник на царя Йордан Севов е цитиран да казва: „За нас италианската корпоративна система е най-подходяща.“ Според съмнителни германски източници гостуващите български делегации са били възхитени от системата и са предложили България да възприеме подобна. Когато представителят на селския съюз бил попитан защо се предпочита италианският, а не германският модел, той уж отговорил, че така искал царят. Потвърждение на тези твърдения от българска страна няма нито в документите, нито в събитията. Италиански агенти са били активни в България между войните, особено чрез македонската терористична организация ВМРО, и е имало няколко неофициални връзки между България и Италия, но мисълта, че България през 1942 г. се е интересувала от копиране на италианската система, изглежда като лоша шега.

Нещо повече, след операция „Марита“ двете страни са въвлечени в ожесточен спор около границите на окупационните си зони в Македония, особено около мините в района на Йессерина. Царят се притеснява, че италианците възнамеряват да останат за постоянно в тази област, за да формират под свой контрол Велика Албания. Чувствата са толкова разпалени, че когато през юли 1942 г. в италианската зона избухва партизанска дейност, българското правителство се радва. Филов пише, че тези събития „могат да ни бъдат от полза, тъй като ще бъдат спирачка за италианските претенции за разширяване“.

В началото на август 1942 г. италианските войски започват да навлизат в спорните части на българската окупационна зона, което принуждава България да изпрати войски в района. Германия – естествено загрижена да не избухнат бойни действия между двама нейни съюзници – се опитва да посредничи в спора, като убеди италианците да се изтеглят до линията на първоначалното Виенско споразумение от 1940 г. Когато един български подофицер е убит от албански нередовен войник, българското правителство бърза с допълнителни подкрепления за армията си в района. Мусолини се ядосва доста заради граничния спор и иска да нареди да бъдат разстреляни всички български войници, които бъдат открити отвъд италианската демаркационна линия. Съветниците му го убеждават да се въздържи от подобна заповед, но той все пак изпраща още войски в спорния район и нарежда всяко следващо българско движение да бъде отблъсквано с куршуми.

До сблъсък най-накрая се стига на 13 август 1942 г., когато 200 албански войници, подкрепени от италиански батальон, атакуват два аванпоста на българската четиринадесета дивизия. Този сблъсък разтревожва всички и засилва германските опити за посредничество. Германия подкрепя българската позиция и подчертава важността на разрешаването на въпроса възможно най-скоро, за да се възстанови единството в общата война. Борис изразява съжаление, че италианците сега са започнали да играят на комитаджии, и смята, че в дългосрочен план само ще си навредят. Царят заявява, че е заложил личната си репутация и тази на правителството си на граничния въпрос, и призова германците да не го подвеждат, когато българската позиция е толкова ясно в правото си. Той добавя, че е много по-добре България, а не Италия да окупира дадена територия, тъй като италианците нямали опит в работата с балканските народи и с бунтовете на Балканите. „Там, където има български войски, има спокойствие и транспортът е необезпокояван; там, където са италианците, назряват бунтове“.

До най-сериозните сблъсъци между Италия и България се стига на 16 и 30 октомври, когато българските постове отхвърлят италианските искания да се изтеглят от териториите, за които претендират и двете страни. В последвалите сражения всяка от страните понася по няколко убити и ранени. Това разтревожва всички и военната конфронтация е заменена от продължителни преговори. Граничният въпрос обаче остава нерешен, докато правителството на Мусолини не пада през 1943 г. и България не окупира спорния регион.

Този спор е важен по три причини. Първо, той прави малко вероятен всеки опит на България да раззиграе Италия срещу Германия, за да получи по-голяма свобода на действие – както България е направила по-рано с Германия и Русия. Второ, България е принудена да разчита в по-голяма степен на германската подкрепа, отколкото би било в противен случай. Но, трето, Германия изненадващо не се възползва от тежкото положение на България, за да издейства повече отстъпки от цар Борис, и тази сдържаност – или грешка – сама по себе си е значителна.

Германия не се е отказала от усилията си да накара България да скъса отношенията си със Съветския съюз, въпреки че натискът върху България да изпрати войски на Източния фронт временно е намалял. През юни 1942 г. германският посланик Бекерле отново повдига старото оплакване, че съветската легация е център на шпионаж. Филов контрира с оригиналния отговор, че българският посланик в Япония е трябвало скоро да замине за Токио през Москва и България иска да избегне провокации, докато той стигне до местоназначението си. Тази загриженост е забавила българския план за закриване на консулството във Варна, твърди министър-председателят, но след това нямало да има колебания. В същото време Германия иска разрешение да открие консулства в Русе и Кавала и да ѝ бъде предоставена безмитна зона в Дедеагач. България веднага се съгласява.

Всъщност не са предприети никакви действия срещу съветските дипломатически постове, но в българските правителствени кръгове нараства усещането, че може би е назрял моментът за по-пряко подпомагане на военните усилия на Германия. Два фактора са причина за това настроение. Първо, германците намекват широко, че ако България не престане да играе ролята на страничен наблюдател, не може да се гарантира, че следвоенната мирна конференция ще ѝ позволи да запази териториалните си придобивки. Премиерът, който преди това е бил привърженик на предпазливия подход, сега настоява царят да предприеме някакви действия: „Непрекъснато и упорито му повтарях, че трябва да участваме в битката срещу болшевиките, макар и само символично с доброволчески отряд. Ние сме почти единствените в Европа, които не участват в борбата. Нашето поведение би направило нещата много трудни за нас на една конференция. Италия ще може да се възползва от нашето положение. Окупацията на част от Сърбия не е достатъчна.“ На второ място, смята се, че войната се развива много силно в полза на Германия заради скорошните победи в Северна Африка и при Севастопол; сега би било подходящо време за намеса, тъй като Русия вече не представлява сериозна заплаха за България.

Царят е впечатлен от тези аргументи, но има опасения. Германската победа не му се струва неизбежна, особено с оглед на неотдавнашните съветски успехи около Ржев. Освен това, както казва на Филов, „Хитлер е лош стратег; той е обременен от лакеи, които около хора като него [са] по-опасни, отколкото около короновани глави с традиции, защото винаги му поставят нещата в най-благоприятна светлина.“ Интересно е, че по това време Хитлер също става донякъде критичен към царя: „Българите сега се държат така, сякаш всички събития на Балканите са резултат от техните собствени решителни действия. В действителност Борис, хванат между своето честолюбие, от една страна, и малодушието си, от друга, е толкова нерешителен, че беше необходима най-силната намеса от наша страна, за да го накараме изобщо да направи нещо. Старият Фердинанд също написа няколко много откровени писма, в които изтъкваше, че часът на съдбата на България е ударил.“

Продължаващото влошаване на българо-съветските отношения

Отношенията със СССР внезапно се влошават на 13 септември 1942 г., когато за пореден път са бомбардирани няколко български града. Смята се, че самолетите, дошли откъм Русия, са американско или британско производство; на фрагментите от бомбите има надписи на кирилица и емблемата на сърпа и чука. Съветският министър Лавришчев отрича, че самолетите са руски, и посочва, че Германия разполага с много бомби руско производство. Този отговор само разгневява Филов, който възкликва: „Тези хора ще нарекат черното бяло“. Освен това Лавришчев отказва да обсъди искането на България за петнадесет милиона лева обезщетение. Вследствие на това отношенията между двете страни стават много хладни.

Вероятно не е било случайно, че на 15 септември организирана тълпа атакува съветското консулство във Варна. След това полицията претърсва помещенията с надеждата да открие уличаващи доказателства, за които информатор е казал, че се намират там. Резултатите са разочароващи: открити са три килограма термит [смес от железен(III) оксид и алуминиеви гранули] и радиопредавател, но няма и следа от пушки или друго военно оборудване, за което е било съобщено. Една от причините за този разочароващ резултат може да е, че полицията е чакала пред вратата на консулството в продължение на два часа, което е дало на руснаците време да унищожат или премахнат всички компрометиращи доказателства. Случаят не прави чест на България, но поне са направени някои отстъпки пред германските желания, дори и да е била необходима въздушна атака, за да бъдат провокирани.

На 27 септември 1942 г. в София е открита Антикоминтерновската изложба. Тази изложба е планирана много преди това, но съвпадението ѝ с двата току-що споменати инцидента довежда българо-съветските отношения до най-ниската им точка. Ако Съветите не биха смятали легацията си в България за толкова ценна като прозорец към окупираната от Германия Европа, вероятно биха прекъснали отношенията си още същия месец.

Борис не е подкрепял изложбата и я е отложил колкото е възможно по-дълго, но гневно е критикувал министъра на вътрешните работи Габровски за това, че се е опитал да избяга от всякаква отговорност за плановете. Въпреки това изложбата се смята за успешна. Изложбите на комунистическата бруталност – предимно снимки от Испанската гражданска война – са добре подредени и въздействащи, и се твърди, че изложбата е посетена от 250 000 души. Съветският съюз протестира, но българското правителство невинно отрича, че изложбата е била насочена срещу народа или правителството на СССР. Както изтъква депутатът Сотир Янев, тъй като СССР отдавна настоява, че Коминтернът не е съветско правителство, няма основания за руско оплакване.

Макар че сега, когато съветската военна мощ не изглежда толкова страховита, България по-малко внимава за чувствителността на СССР, царят, както винаги, се тревожи от възможни съветски репресии. През септември 1942 г. той съобщава на германски служител, че съветският Черноморски флот може да предприеме една последна атака преди окончателното си поражение и пристанището на Бургас изглежда вероятна цел. Там германците са събрали цялото оборудване, което ще им е необходимо за нефтени сондажи в Кавказ, и унищожаването на това оборудване би било сериозен удар по германските планове за използване на руските нефтени находища. Царят следи отблизо напредъка на германското настъпление към Сталинград. Той не вярва, че Германия ще успее да постигне целта си през 1942 г., и не иска да предприема никакви действия, докато това не стане. Въпреки това през ноември 1942 г. в България се разпространява слухът, че разривът със СССР е неизбежен. Армията е възхитена. В резултат на този слух царят се чувства принуден да заяви категорично: „за скъсване на българо-съветските отношения не може да става и дума при никакви обстоятелства; в момента не искам да чувам повече за това“.

Страх от съюзническа инвазия

В края на 1942 г., за първи път през войната, българите започват сериозно да се притесняват от съюзническа инвазия на Балканите. Генерал Михов, министър на войната от април, заявява през декември 1942 г., че не изключва възможността за англо-американски десант на Балканите през следващите месеци. Очаква се, че съюзниците могат да се приземят близо до Солун или дори на черноморското крайбрежие – може би с помощта на съветския флот, за да окупират румънските петролни находища. Отношението на Турция очевидно е от решаващо значение и България никога не се е съмнявала, че турското правителство ще отстъпи пред съюзническия натиск.

Идеята за превантивна атака срещу Турция е популярна в България повече от година. Царят съживява въпроса, като предполага, че енергични действия спрямо Турция – най-малкото мащабно българско разполагане по границата – са най-добрият начин на действие, но не препоръчва нападение. Високопоставените армейски генерали не са толкова колебливи. Когато военен съвет от дванадесет висши генерали разглежда този въпрос, десет от тях подкрепят предложената съвместна българо-германска атака; другите двама възразяват само защото Германия ще командва операцията. Въпреки ясните доказателства за обратното, генералите твърдят, че българската армия е както материално, така и морално готова за кампания. В действителност българската армия все още е зле екипирана и непригодена за водене на съвременна война. Най-добрите дивизии са обвързани с окупационни задължения, а отбраната на крайбрежието е признато неадекватна. Нарастващите очаквания са, че съюзническото нахлуване, ако и когато дойде, ще прилича на Солунската кампания от Първата световна война. Затова правителството премества акцента на отбраната от Черно море към Егейското крайбрежие, но в действителност е направено малко, с изключение на формирането на нова пехотна дивизия.

От съществено значение е България да може да разчита на значителна германска военна подкрепа в случай на съюзническо нахлуване на Балканския полуостров. За съжаление на българите обаче германците трябва да признаят, че в момента не могат да отделят никакви войски и не могат да обещаят пряка помощ в случай на нахлуване. Вместо да могат да помогнат на България, самите германци са силно притиснати в Сталинград и искат да изтеглят част от окупационните си сили от Балканите. Поради нарастващата партизанска активност в Гърция и Сърбия и засилващите се размирици германците искат техните сили да бъдат заменени от български части, като по този начин българската окупационна зона се увеличи значително. Още през октомври 1942 г. българското правителство иска разширяване на окупационната си зона, така че да включи района около Дойранското езеро (северно от Солун) и две области в Сърбия, тъй като смята, че окупацията ще спомогне за установяване на претенции за по-късно анексиране на териториите. Тогава Германия е отхвърлила искането, но по-малко от месец по-късно трябва на свой ред да попита дали България ще се съгласи на значително временно увеличение на окупационната си зона в други райони.

Царят не е ентусиазиран от разширяването на българската окупационна зона, така че да включва територии, които България не може разумно да очаква да запази при едно следвоенно уреждане. Освен това, тъй като това са територии в Сърбия, където партизанската дейност се засилва, окупацията би увеличила значително и без това претоварените военни отговорности на България. Борис обсъжда проблема с Филов и Михов и решава за ограничено разширяване на окупационната зона, при условие че войските няма да трябва да се отдалечават от България и че ще се върнат в първоначалната зона възможно най-скоро; разпръскването е опасно, смятат те, докато отношението на Турция е несигурно.

Сега Германия се опитва да приложи различен подход, за да постигне поне някакво българско участие във войната. Тъй като българските сили трябва да бъдат възможно най-добри, германците твърдят, че на българските доброволци трябва да бъде позволено да се присъединят към Waffen-SS и да бъдат обучени и екипирани от Германия, като по този начин се увеличат отбранителните способности на България. В действителност обаче се очакват само достатъчно доброволци, за да се сформира български легион с най-много полкова численост; освен това Германия не дава никакви гаранции, че силите ще бъдат задържани на Балканите. Рибентроп пита Бекерле за мнението му относно плана и му е казано, че България вероятно няма да се противопостави на присъединяването на малка група български доброволци към Waffen-SS, но на други българи вероятно няма да бъде позволено. Тъй като националистическата опозиция ще се опита да използва плана, за да злепостави правителството, посланик Бекерле съветва предложението да не се прокарва твърде силно, освен ако военната ситуация не стане изключително сериозна.

Вътрешни събития

Вътрешната ситуация в България продължава да бъде доминирана от страха, че генерал Луков и националистическата опозиция планират държавен преврат. На частна среща на националистите през юли 1942 г. Луков излага програмата си, която включва активно участие на България на Източния фронт, и остро критикува българския „полицейски режим, който няма подкрепата на народа“. През август Борис получава сведения, че Луков, посланик Бекерле и полковник Пантев[2] заговорничат да свалят правителството и да го заменят с по-приемливо за Германия. Предполагаемият план предвижда Бекерле да събере на банкет лицата, търсени за новия кабинет, и да постави царя пред свършен факт. Затова Борис е особено разтревожен, когато научава, че полковник Пантев заминава на пътуване в Германия, тъй като това изглежда като доказателство за заговора.

Въпреки че такъв заговор вероятно никога не е съществувал, Борис приема слуха много сериозно и изпада в дълбока депресия, като казва: „Вече три пъти съм я сърбал тази попара!“[3] За да осуети плана, той дори обмисля да помоли професор Цанков да поеме властта веднага щом превратът изглежда неизбежен. Борис вярва, че Хитлер все още подкрепя него и режима му, но се опасява, че нацистките „партийни кръгове ще могат да наложат промяна дори против волята на Хитлер“. Ако това се случи, Борис е решил, че ще избяга от България, тъй като е „решен да не играе ролята на датския крал“.

Царят би бил по-малко обезкуражен, ако би знаел колко песимистично настроена е националистическата опозиция по това време. Д-р Шмидт, преводачът на Хитлер, е направил пътуване до София и е чул легионерите и други да се оплакват, че Борис е успял да спечели подкрепата на народа. Нещо повече, много от националистите подкрепят и царя, тъй като той следва прогерманска политика. Шмидт заявява, че е жалко, че Борис се чувства принуден да потисне групите, които са най-прогермански настроени, но те представляват опасност за монархията. Въпреки това той казва: „В тази страна нашата [германската] власт е наистина неоспорима и не се среща интелектуалното съмнение, което преобладава в Букурещ и Будапеща.“ Това мнение се потвърждава от Морман, германски служител, който посещава София през септември 1942 г.; той съобщава, че царят има народа зад себе си и че политическата ситуация е сравнително стабилна. Единствените трудности, отбелязва той, са причинени от „няколкостотин неработещи политици, чиято дейност не е кой знае каква“. Когато през декември 1942 г. Луков свиква масово събрание на националистическата младеж, на него присъстват едва триста души, а острата му критика към правителството смущава присъстващите германски и италиански посланици.

Конфликтът с националистическата опозиция изтъква основния проблем на Борисовия режим – липсата на идеология. След като България постига ревизионистичните си цели, в страната липсва каквото и да е чувство за цел, освен лоялността към царя, а това се смята за недостатъчно в епохата на идеологиите. Самият цар в обезпокоен от апатията, която вижда около себе си и отбелязва, че дори в армията липсват дух и идеализъм. Това той обяснява с факта, че България, за разлика от другите държави, с които контактува, няма официална доктрина, освен противопоставянето срещу партийните кавги – т. нар. безпартиен режим – и правителството не е успяло да издигне тази доктрина до нивото на идеология. Това, от което нацията се нуждае, решава Филов, е идеалистична програма, която да осигури обединителна точка срещу болшевизма и родна алтернатива на чуждия фашизъм.

На 15 септември 1942 г. министър-председателят Филов произнася важна реч във Военния клуб в София, в която се опитва да изложи идеологическата основа на режима. Филов, въпреки че е изтъкнат учен и археолог, не е талантлив политик и речта му е разочарование. Той отхвърля официалното създаване на единна партия, тъй като това би означавало отказ от основния принцип на безпартийния режим и би довело до създаването на опозиционни партии. Желанието на правителството, казва той, е за общество, в което не партиите, а отделните личности ще играят водеща роля в служба на нацията. Това, разбира се, игнорира факта, че безпартийният режим отдавна вече е фикция: има несамо  един, а три опозиционни блока.

Невдъхновяващата идеология на Филов едва ли е достойна за това име. Той просто повтаря декларацията си от 15 април 1942 г: „Главната цел на нашата политика е създаването на силна и социално справедлива национална българска държава в съгласие с принципите на новия европейски ред“. Както отбелязва Петко Стайнов, тук няма нищо, което да не е било казвано от всяко правителство след независимостта. И все пак в речта има два момента, които указват бъдещата политика на правителството. Първо, страната трябва да се обедини около личността на царя, който трябва да се превърне в български еквивалент на Дуче и Фюрера. Това усилие да се използва харизма вместо идеология вече е било в ход за кратко време; напоследък зачестяват позоваванията на царя като Вожд или Водач, по подобие на фашистките титли. Опозицията критикува остро тази практика, тъй като тя противоречи на Конституцията и защото се предполага, че царят се отказва от позицията си на (теоретично) стоящ над всякаква политика.

Освен това жестът е безсмислен, тъй като правомощията на царя не са променени и популярността му не може да се повиши чрез даването на друга титла. Това, което става ясно, е, че България не е в състояние да създаде оригинална и ефективна идеология, която да мобилизира народа, и вместо това се е ангажирала да следва по-точно фашистките модели. На второ място, правителството е решено, че най-силните български поддръжници на Германия – легионерите и ратниците – трябва да бъдат решително потиснати, въпреки че преди това са били толерирани заради национализма им. Те твърдят, че не са против цар Борис, но е трудно да се разбере каква ще бъде ролята на царя в една държава под техен контрол. Генерал Луков само коментира, че речта на Филов показва колко уплашено е правителството, и предрича, че скоро ще вземе властта.

През ноември 1942 г. Димитър Пешев, заместник-председател на „Народно събрание“, заключава, че нито априлската декларация на Филов, нито септемврийската му реч са дали някакъв ефект, тъй като режимът все още страдал от липса на народен ентусиазъм. Царят поне можел да бъде благодарен, че българският народ е по-апатичен към враговете на неговия режим, отколкото към самия режим.

ГЛАВА 9. Еврейският въпрос

Един от най-открояващите се аспекти на отношенията на нацистка Германия с различните ѝ съюзници и сателити е степента, в която тези страни сътрудничат на Германия в опитите ѝ да постигне „окончателно решение“ на еврейския въпрос. Евреите в България са незначителни по брой и – за разлика от други европейски страни – не играят голяма роля в академичния, професионалния и дори в икономическия живот на страната. В резултат на това антисемитизмът на практика не съществува; с изключение на няколко незначителни прояви в началото на века, в България не е имало погроми. Легионерите, ратниците и други националистически групи възприемат антисемитска политика по примера на нацистите, но като цяло тази позиция се смята за слабо релевантна на българските условия.

Нацистите и българските фашисти изготвят статистически данни, за да дискредитират евреите – например данни, показващи, че евреите в действителност имат голямо икономическо значение и пряко или косвено контролират от 35 до 80% от търговията на България. Но единственият факт, който може да бъде убедително доказан, е, че евреите притежават по-големи количества акции на глава от населението и имат повече пари в банките от средния българин, което се дължи до голяма степен на концентрацията им в градовете. Димитър Андреев, депутат от Народното събрание, който събира много от тези икономически статистически данни, се опитва да докаже също, че евреите са извършили няколко пъти повече криминални деяния на глава от населението в сравнение с българите. Всички престъпления, избрани за сравнение, са от икономическата категория, въз основа на инциденти на 100 000 души за четиригодишен период. Тъй като българските евреи са приблизително 50 000, най-често цитираната цифра от 4,95 инцидента означава двама евреи, осъдени за определено престъпление в рамките на четири години.

Нацистката кампания срещу евреите е свързана с тази срещу масоните и други международни организации. Както бе споменато по-рано, много или повечето от водещите държавни постове в България са били заемани от масони, но това са били хора с най-различни политически възгледи и не е съществувала масонска „конспирация“. През май 1934 г. Германия е издала декрет, според който никой член на въоръжените сили не може да членува в масонски или други международни тайни организации. Българските фашисти послушно добавят към програмата си това противопоставяне срещу тайните общества и дори включват Ротари клуб и Пен клуб, които не са тайни, а международни. Всъщност тогавашният министър-председател Филов е председател на българския Пен клуб, а Славчо Загоров, бивш министър на търговията, който замества Драганов като посланик в Германия през 1942 г., е ръководител на Ротари клуба. Въпреки това, под германски натиск, през юли 1940 г. България нарежда масонските ложи да се саморазпуснат, а законите срещу масоните и други международни организации са включени в последвалото законодателство срещу евреите.

Законодателство срещу евреите

През февруари 1939 г. на около 6000 евреи с чуждо гражданство, много от чиито семейства са живели в България от поколения, е съобщено, че няма да получат удължаване на търговските си лицензи и ще им бъде забранено да правят доставки за армията и обществените служби. През февруари 1940 г. обаче министър-председателят Кьосеиванов ги уверява, че според Конституцията всички българи – включително и евреите – са равни пред закона.

След това, през септември 1940 г., Желязната гвардия поема контрола над Румъния и издава редица декрети от нацистки тип, включително и такива, с на евреите които се налагат ограничения. „За да не изостане от Румъния в изразяването на лоялност към Хитлер – пише социалистическият политик Димо Казасов, – българското правителство предложи ‚Закон за защита на нацията‘.“ През ноември 1940 г. в Народното събрание избухва ожесточен дебат по въпроса за този всеобхватен закон срещу евреите. Някои от поддръжниците на законопроекта смятат, че дори фашисткият професор Александър Цанков не заема достатъчно силна позиция по този въпрос.[4]

Въпреки съпротивата на депутатите Мушанов и Стайнов, приетият закон е доста суров. Както отбелязва Раул Хилберг, „в своето действие той не беше точно мек закон, защото българите не започнаха с мекота. Сдържаност беше приложена едва след това, когато перспективите за германска победа започнаха да избледняват.“ На евреите е забранено да упражняват голям брой професии, а е въведен и numеrus clausus, който ограничаваше процента на евреите, които могат да практикуват медицина, право, инженерство и редица други професии, както и да постъпват в университети. На евреите не се разрешава да имат нееврейски слуги и се изисква да регистрират имотите и вещите си; те не могат да сменят мястото си на пребиваване и да изпращат пари извън страната.

Трябва да се отбележи обаче, че българският закон е по-мек, отколкото би могло да се очаква от германските модели. Първо, определението за евреин е малко по-тясно, отколкото в германските укази. Второ, член 33 освобождава семействата на евреи, които са наградени с медали за храброст, което означава, че около една десета от еврейските семейства в България са освободени от ограничения. Това се отразява и на квотната система, тъй като е решено те да не бъдат включвани в numerus clausus, чиито изчисления са допълнително променени, като процентите се основават на населението на градовете, а не на населението на страната като цяло. В резултат на това в София броят на еврейските адвокати е намален само от 20 на 18, на инженерите – от 6 на 4, на музикантите – от 14 на 8, а на лекарите – от 21 на 13. Накрая, въпреки че законът е приет от Народното събрание през януари 1941 г., той влиза в сила в пълен обем едва шест месеца по-късно. Трябва да се има предвид също, че само един от четирите раздела на „Закона за защита на нацията“ се отнася до евреите; останалите се отнасят до тайните организации и конспирациите.

Планът за преследване на евреите среща широка съпротива от всички краища на страната. Съюзът на българските адвокати определя закона като „ненужен, обществено вреден и противоречащ на основния ни правов ред“; Съюзът на лекарите заявява, че чистотата на нацията едва ли може да бъде застрашена; а петицията на Съюза на писателите, в която фигурира името на известния писател Елин Пелин, предупреждава, че „този закон ще бъде много вреден“ за доброто име на страната. Димо Казасов изтъква, че е странно да се говори за опасност от малък брой евреи, когато в страната има 650 000 турци и 70 000 румънци, които са обект на чужда пропаганда, но никой не се тревожи за тях. Екзарх Стефан, глава на Българската православна църква, описва внезапната акция срещу евреите като „гръм от ясно небе“ и казва на свещениците си да не отказват кръщение на всеки новопокръстен, който го пожелае. Самият цар изразява недоволство от закона и отлага подписването му до 15 февруари 1941 г. с мотива, че не иска да допусне приемането на такъв тежък закон по време на коледните празници. През май 1941 г., когато Еврейската консистория изпраща обичайната си поздравителна телеграма до царя по случай именния му ден, той отговаря с по-дълга от обичайното благодарствена нота, вместо да игнорира телеграмата, както би могъл да направи.

Въпреки това германското настояване води до приемането на много други разпоредби и ограничения за евреите през следващите осемнадесет месеца. Най-важни са законите, разпореждащи (1) специален двадесетпроцентов данък върху цялото еврейско имущество и (2) конфискация на миньорски имоти, аптеки, акции, застрахователни полици и къщи, собственост на евреи, с изключение на лични жилища. За пътуване се изискват специални разрешителни, въпреки че до началото на 1942 г. те се издават рутинно; радиоприемниците са забранени и трябва да се носи жълтата звезда на Давид.

За да запълни всички възможни пропуски в тези закони, през юни 1942 г. правителството иска да бъде приет специален закон, даващ право на Министерския съвет да предприема всякакви допълнителни мерки, които може да се сметнат за необходими. Министърът на вътрешните работи Габровски заявява, че такъв закон е необходим, тъй като в предишното законодателство е имало много пропуски и евреите все още са действали свободно във всички сфери на българския живот. Дочо Христов, основният вносител на по-ранния Закон за защита на нацията, твърди, че предложеният закон всъщност не е толкова радикален, колкото звучи, тъй като предприетите мерки е трябвало да бъдат одобрени след това от Народното събрание. Този законопроект среща голяма съпротива дори от много депутати, които обикновено подкрепят правителството. Димитър Андреев, войнстващ антисемит, заявява, че макар да подкрепя строгите закони срещу евреите, настоящият законопроект е едновременно ненужен и опасен; когато правителството желае да предприеме някакви действия по еврейския въпрос, казва той, то трябва да внесе искането и да остави събранието да гласува, но няма причина да се произнася с указ. Иван Петров и Крум Митаков добавят, че тъй като страната не се намира в извънредно положение, няма никакво основание за този опасен прецедент. Въпреки това законът за „всички мерки“ е приет от Народното събрание в края на юни 1942 г. и е последван от още редица строги ограничения срещу евреите.

Приемането на закони е едно, а прилагането им – друго. Най-добрият пример за това е законът, изискващ от евреите да носят жълта звезда. Вместо да изисква от евреите сами да изработват емблемите си, правителството решава да възложи производството им; но недостигът на електричество значително забавя производството – или поне така е казано на германците. До октомври 1942 г. са изработени достатъчно звезди само за двадесет процента от еврейското население; след няколко дни много от онези, които са получили звезди, ги свалят. Според германски доклад това неподчинение е станало възможно поради „бездействието на полицията и пълното безразличие на по-голямата част от българския народ“. В началото много евреи са се чувствали обидени от знака, но са получили толкова много съчувствие, че са го носили с гордост. Някои от тях дори носят жълтата звезда заедно със снимка на царя.

Противопоставянето срещу по-крайните закони се развива и сред ръководителите на правителството, чиито действия понякога се разминават с думите им. Може би най-яркият пример е този на Габровски, министъра на вътрешните работи, който е вносител на антиеврейското законодателство. През септември 1942 г. група от 350 евреи се събира пред министерството, за да протестира срещу последните му решения. Габровски ги вижда от кабинета си и ги кани в двора, където, за всеобща изненада, разговаря с тях в продължение на половин час. Най-лошото е отминало, казва той, и те няма защо да се притесняват, защото правителството е предвидило всичко. След това застава на портата и лично уверява всеки от делегатите, че няма опасност. Този инцидент предизвиква ужас сред германците и в антисемитския Комисариат по еврейските въпроси. Същия ден Габровски нарежда на българските вестници да не споменават еврейския въпрос или дейността на Комисариата; ситуацията вече е определена, казва той, и няма смисъл да се тревожи народът. Той и министърът на правосъдието Партов също така информират Александър Белев, началник на Комисариата, че Дворът и Министерският съвет искат известна умереност в действията, предприети срещу евреите; поради това царят все още не е подписал закона, ограничаващ достъпа на евреите до определени театри и кръчми. Освен това секретарят на царския двор Станислав Балан, действайки по нареждане на самия цар, се застъпва директно пред Комисариата за болен евреин, който живее близо до летния дворец на царя.

Дончо Узунов, депутат, гласувал за антисемитските закони, се оплаква, че прилагането им често се характеризира с жестокост и садизъм, и заявява, че са необходими известен контрол и надзор, за да се попречи на прекалено ревностните чиновници да надхвърлят границите на хуманността. Екзарх Стефан произнася проповед, в която казва, че Бог наказва евреите за техните грехове, но че единствено Бог решава съдбата на евреите и човек няма право да ги преследва; напротив, задължение на всички християни е да се отнасят с тях като с братя и да им помагат по всякакъв начин.

Но в докладите си до Берлин посланик Бекерле отрича правителствените служители да са били снизходителни към евреите. Той обяснява, че една от причините, поради които България не е склонна да предприеме действия, е, че много от евреите са граждани на други държави, а тези държави са протестирали срещу всяко ограничение. (Външният министър е събрал тези ноти, сред които има и няколко от Италия, Румъния, Унгария, Вишистка Франция и Испания, и ги е изпратил на Белев и неговия комисариат като намек). В защита на българското правителство от обвиненията на един недоволен български професор Бекерле заявява, че идеята, че Съдът е под еврейско влияние, е „глупава клюка“.

Споразумението Данекер-Белев

Докладът на Бекерле временно разсейва подозренията в Берлин, но бъдещото поведение на България със сигурност ще бъде подложено на внимателен контрол. Това е жалко, защото най-важният проблем тепърва предстои – германското искане за „окончателно решение“ на еврейския въпрос. Още през декември 1941 г. Хитлер информира България и другите страни от Източна Европа, че Германия е готова да депортира техните евреи на Изток (Полша или по-късно окупирана Русия), ако те пожелаят това. България не пожелава. През юни 1942 г. Александър Белев заявява, че преселването на евреите ще бъде възможно едва след края на войната или когато от съюзниците в Африка или на Изток бъде отнета подходяща земя, но добавя, че действия могат да бъдат предприети и по-рано, ако Германия поеме цялата отговорност за тази задача. През същия месец в новоприсъединените части на Македония и Беломорието (българското име на Егейска Тракия) влиза в сила нова наредба, която дава на жителите пълно българско гражданство, освен ако не пожелаят друго и не напуснат страната; на евреите обаче изрично се отказва правото да придобият гражданство. Това подсказва на някои наблюдатели, че евреите скоро ще бъдат депортирани.

Първият германски ход е да се убеди България да се откаже от своите еврейски граждани, пребиваващи в Германия. Хилберг казва за тази стратегия: „Чуждестранните евреи в Райха бяха използвани като клин. След като едно чуждо правителство се откаже от своите евреи в чужбина, по-лесно е да го накараш да се откаже от своите евреи у дома.“ Тъй като по това време в Германия се намират само 30 български евреи, България не вижда смисъл да създава трудности по този въпрос, въпреки че Италия и Унгария се противопоставят на подобни искания. Германия вече е лишила от германско гражданство своите евреи, живеещи в чужбина; около 60 от тях са в България, но българското правителство никога не предприема конкретни действия срещу тях.

През септември 1942 г. Рибентроп нарежда да се положат всички дипломатически усилия, за да се ускори депортирането на евреите от различните страни в Европа, и конкретно споменава България. Бекерле съобщава, че българското правителство е възхитено от предложението, но че съществуват известни трудности; в крайна сметка, ако правителството не е било в състояние да лиши евреите от българско гражданство, едва ли ще бъдат възможни по-радикални мерки. Освен това, съобщава той, поради недостига на работна ръка в България Филов не смята, че възрастните мъже евреи биха могли да бъдат освободени от сегашната им работа по строителството на пътища; а таксата от 250 райхсмарки, която германците искат да събират за всеки „преселен“ евреин, се смята за твърде висока.

За германското правителство вече е ясно, че царят не е склонен да предприеме драстични действия срещу евреите в България, но нацистите вярват, че той може да бъде убеден да разреши „преселването“ на евреите от новоприсъединените територии. През януари 1943 г. СС-хауптщурмфюрер (капитан) Теодор Данекер пристига в България като специален представител на Адолф Айхман, за да преговаря с Белев за депортирането на македонските и тракийските евреи. Ако трябва да се направят някакви отстъпки по еврейския въпрос, царят предпочита да жертва небългарски, а не живеещи в страната евреи. Вследствие на това той дава съгласието си за депортацията, но уточнява, че е „съгласен само с изселването на изток на евреите от новите земи. От самите български евреи той искаше само малък брой болшевишко-комунистически елементи.“ На останалите български евреи трябва да се позволи да останат в страната, защото те все още са спешно необходими за строителството на пътища.

Това е границата, до която Белев е имал право да стигне, но по време на преговорите за договора с Данекер той прави нови изчисления и установява, че в новите територии има не 20 000, а само около 12 000 евреи. За да достигне желаната квота, той трябва да включи в депортацията 8 000 български евреи; поради това в проектокопието на договора той отбелязва ограничителната фраза „от новите български земи, Тракия и Македония“. Освен това Белев решава, че евреите, избрани за първата депортация, не трябва да бъдат политически активисти, както е разпоредил царят, а по-скоро елитът на всяка общност.

Споразумението Данекер-Белев е подписано на 22 февруари 1943 г. и веднага започва тайна подготовка за събирането на евреите в няколко големи лагера. Граничната охрана е засилена, за да се предотвратят бягства, тъй като властите са наясно, че няколко отделни евреи вече са научили за плана. Всъщност евреите от Скопие са били предупредени няколко дни по-рано, макар че много от тях не са повярвали. Планът предвижда полицията в даден град да отиде в домовете на евреите в ранните сутрешни часове и да нареди на семействата да опаковат имуществото си в рамките на един или два часа. След това всички щели да бъдат събрани на някое централно място – например в Скопие, в изоставен тютюнев склад – където щели да бъдат държани няколко седмици до депортирането им.

Избраните градове в самата България са Пловдив, Варна, Кюстендил, а по-късно и София. Датата е 10 март 1943 г. На 2 март Министерският съвет, действайки по силата на закона за „всички мерки“, гласува всички български евреи да бъдат лишени от гражданство и да се конфискува имуществото на тези, които са напуснали страната.

Инцидентът в Кюстендил

Кюстендилският инцидент променя всички графици.[5] Един от чиновниците на Белев, Л. Б. Паница, имал еврейска любовница, на която разказва за плановете за депортиране на евреите от Кюстендил и други български градове. Тя информира някои свои приятели в Кюстендил, които от своя страна се свързват с Яко Барух, еврейски адвокат в София. След това Барух и други отиват при Димитър Пешев, представител на Кюстендил в Народното събрание и заместник-председател на този орган.

Пешев не е чувал нищо за тези планове и отказва да повярва на историята, докато не се обажда на началника на полицията в Кюстендил, който я потвърждава. След това Пешев набързо си урежда среща с министъра на вътрешните работи Габровски, за да протестира срещу заповедите за депортиране. Габровски отначало отрича съществуването на такива заповеди; но когато му разказват подробности за кюстендилската операция, той информира Филов и иска инструкции. Филов отговаря, че заповедите не могат да бъдат променени. Делегацията се прибира вкъщи в отчаяние.

На следващата сутрин те научават, че ситуацията се е променила напълно. Заповедта е отменена; вече изпратените заповеди са отменени и евреите са освободени. Причините за тази промяна все още са предмет на много спорове. Групата на Пешев знае само, че Габровски е напуснал събранието в единадесет часа вечерта; в полунощ се е върнал и без обяснение е казал, че заповедите са отменени. Бекерле съобщава, че депортацията е била спряна по заповед „от най-висшата инстанция“, но не знае почти нищо друго.

Много некомунистически историци, сред които и Бенджамин Ардити, отдават заслугата на царя, тъй като той вземал окончателните решения в страната и е малко вероятно Филов да е посмял да застраши отношенията с Германия на своя отговорност. Много от евреите в България и Израел днес със сигурност вярват, че именно царят ги е спасил. Комунистите никога не са приемали тази теория; те твърдят, че именно протестите на комунистическата партия и народните маси са предотвратили депортацията, и през декември 1966 г. организират изложба в София, за да докажат това.

Разказите за инцидента се различават дотолкова, че са възможни различни тълкувания, но традиционната гледна точка все още изглежда най-вероятна. Борис наистина предпочита да остави неприятните подробности на Белевския комисариат, но един факт не подлежи на съмнение – ако царят е искал евреите да бъдат депортирани, те щяха да бъдат депортирани. Антиеврейските мерки със сигурност са били непопулярни сред българския народ, но този факт е бил колкото оправдание, толкова и причина да не бъдат депортирани евреите. Ограничените възможности на българското правителство да отблъсне германските искания се проявяват през следващите няколко месеца.

Тъй като се очаква отсрочката, предоставена на евреите, да бъде кратка, Пешев започва да събира подкрепа за позицията си сред членовете на Народното събрание. Сутринта на 19 март 1943 г. той връчва на Филов петиция, подписана от 43 депутати, сред които има и много приятелски настроени към Германия. Дори Александър Цанков е подписал списъка. Филов е отвратен и казва: „Сега наистина виждам колко голямо е влиянието на евреите и колко вредни са те.“ Славейко Василев, депутат в Народното събрание и бивш министър, оглавява опозицията срещу петицията на Пешев в Народното събрание и обвинява Пешев в нелоялност и в опозоряване на Народното събрание.[6] След дълги и трудни дебати на 24 март 114 представители гласуват подкрепата си за правителството. Самият Пешев е порицан с 66 гласа „за“ и 33 „против“.

Евреите от Македония и Тракия обаче нямат никаква полза от тази кратка почивка. Те са арестувани през нощта на 3 март и отведени в лагери за депортация, създадени близо до дузина големи градове, откъдето са изпратени с влакове и кораби в лагера на смъртта Треблинка. От депортираните около 11 400 души се завръщат само около седемдесет. Един от съветниците на царя, Лулчев, твърди, че Борис не одобрявал изселванията, тъй като, когато в разговор на 1 юни се повдигнала темата за депортациите в Скопие, Борис отново станал много потиснат и няколко пъти повторил: „Ето, вземете ми главата, вземете ми главата!“

В началото на април 1943 г. Бекерле докладва в Берлин, че инцидентът в Кюстендил не е повлиял на решимостта на България да реши еврейския въпрос и че единствената грижа на правителството е да се справи с въпроса възможно най-бързо, за да избегне реакциите на световната преса. Борис обаче се среща с Рибентроп и му казва, че е дадено разрешение само за преселване на евреите в новите територии, а останалите иска да остави в България, за да работят по пътищата. Рибентроп решава да не настоява по въпроса, а само казва, че Германия смята, че радикалното решение е най-доброто.

Тъй като използването на еврейска работна ръка за строителството на пътища е оправданието на Борис да не преселва незабавно българските евреи, германците решават да проведат разследване. По това време в строителните бригади има 6000 възрастни мъже евреи, а скоро към тях ще се добавят още 8000, включващи почти всички, способни на тежък труд. Германските следователи обаче съобщават, че трудовите екипи са постигнали много малко и че работят само по няколко часа на ден. За сравнение, малкото гръцки трудови екипи са работили по дванадесет часа на ден. Очевидното заключение е, че еврейската трудова служба е имала малка практическа стойност и е била само претекст за отлагане на евакуацията.

В продължение на няколко месеца българското правителство се опитва да уреди евреите да бъдат изпратени вместо това в Палестина или за там да замине поне група от 4000 деца. (Бившият американски министър Ърл е пристигнал в Истанбул като ново американско военноморско аташе и германците смятат, че той е замесен в договореностите). Германия отхвърля плана за Палестина още на 15 февруари 1943 г., преди подписването на споразумението Данекер-Белев, с мотива, че той ще бъде използван от британските пропагандисти и ще предизвика недоволството на арабите. Румънците разрешават на определен брой евреи да заминат за Палестина, но над 750 се удавят, когато техният несебърски кораб потъва близо до Истанбул. Няколко румънски евреи са допуснати да преминат през България, въпреки че българското правителство е обещало на германците, че това няма да бъде позволено. Освен това България е казала на Германия, че няма намерение да спази обещанието си към Швейцарския червен кръст, че румънските евреи ще отидат в Палестина. Въпреки това българското правителство е осигурило транзитни визи и е помолило шведски кораб да стои в готовност на пристанището в Дедеагач.

Германците стават все по-нетърпеливи. Данекер се оплаква, че има шест кораба, които чакат да помогнат за депортацията, и че всеки ден забавяне струва 20 000 лева. Борис също се изчерпваше с извиненията си. Най-накрая, към края на май 1943 г., той се съгласява да изгони всички, освен привилегированите евреи, от София и да ги настани във временни лагери, където да бъдат държани до депортирането им. Тази заповед става известна в София на 23 май, а на 25 май пред Царския дворец се събира голяма тълпа в знак на протест. Шестдесет и трима видни българи изпращат апел до царя, а екзарх Стефан дава убежище на главния равин на София.

Протестите са безрезултатни: евреите са откарани в провинцията, където депортирането им се смята за неизбежно. България отстъпва пред всяко германско искане с изключение на последното и най-важно – депортиране на евреите в лагерите на смъртта. „Сякаш степента на участие беше вече предопределена. Операцията беше спряна, сякаш спряна от невидим знак, който казваше: ‚Дотук и не по-нататък‘.“[7] Д-р Чапуизат от Международния червен кръст посещава София и получава уверение, че никакви евреи няма да бъдат изпратени от България. Пътуването му има за резултат и отслабване за известно време на германския натиск върху България, защото Бекерле и германският полицейски аташе в България Ото Хофман съобщават в Берлин, че „по тази причина в момента не може да се оказва натиск върху българското правителство да изпраща евреи на Изток“. И добавят: „По общополитически съображения и с оглед на българския манталитет, експулсирането трябва да бъде желание на самите българи“.

Отношението на германския посланик в България Бекерле към еврейския въпрос не е напълно ясно. Отдаден нацист, който през 1932 г. е бил член на Райхстага, а след това началник на полицията във Франкфурт, на 35-годишна възраст Бекерле получава високия чин обергрупенфюрер (генерал-полковник) в СА. Поради това изглежда немислимо той да е имал каквито и да било други, освен най-ортодоксалните нацистки възгледи по отношение на евреите, въпреки че не е изненадващо, че е писал на автора, че е отговорен за спасяването на българските евреи от депортация. Обикновено едно такова твърдение не би било възприето сериозно. Въпреки това и Хана Аренд, и Гералд Райтлингер твърдят, че докладите на Бекерле до Берлин са обезкуражили Германия да окаже по-голям натиск върху България за преследване на евреите. Вярно е, че много от телеграмите, които той изпраща през този период, са най-малкото, което е можел да направи и все пак да запази доверието на началниците си. След войната нито руснаците (които го задържат до края на 1955 г.), нито правителството в Бон успяват да го осъдят за военни престъпления.

Пощадяването на евреите

Изпращането на евреите в провинцията предизвиква продоволствени и жилищни проблеми в страната, която и без това е затруднена и от двете. Поради това германците очакват, че българите ще бъдат твърде щастливи да видят как еврейският проблем бързо ще бъде иззет от ръцете им. Тъй като много от експулсираните са настанени в училищни сгради, които ще бъдат нужни отново през есента, това сякаш поставя границата на времето, през което „окончателното решение“ може да се отлага.

Възможността за съюзнически десант на Балканите кара германците да се притесняват от заплахата, която представляват 50 000 врагове, разположени зад основните германски отбранителни линии. Това засилва желанието им да видят еврейския проблем решен възможно най-скоро. България също е наясно със стратегическата ситуация, но по друга причина. В България, както и в Унгария, се смята, че съюзническите бомбардировачи са се въздържали да атакуват градовете от страх да не убият много евреи; след като сега евреите са извън главните градове, трябва да се прояви още по-голяма предпазливост, за да се предотвратят съюзническите бомбардировки.

Германия търси помощта на българските военновъздушни сили за защита на румънските петролни полета, които наскоро са били бомбардирани, а също така иска българска подкрепа в пропагандната кампания срещу личността на Сталин. Германците смятат, че засега не трябва да се търси окончателно решение на еврейския въпрос, за да не се застрашат тези други искания. Смъртта на цар Борис на 28 август 1943 г. също отклонява вниманието от еврейския въпрос. По това време вече е ясно, че България ще отхвърли всички по-нататъшни германски искания относно евреите с мотива, че преследването би създало вътрешни усложнения. По този начин не може да се очаква нищо повече, докато Германия не спечели нови военни победи.

През останалата част от войната евреите остават в селата и импровизираните лагери, живеейки в тревожно спокойствие. По-малко щастливите живеят в лагери като Самобит, където дневната дажба е 300 грама хляб и боб чорба, толкова водниста, че по думите на един затворник „дребните бобчета можели да се намерят само с подводници“. По-щастливите се ползват от съчувствието на съседните селяни и се хранят много по-добре, отколкото ако бяха останали в градовете. Поне всички те са пощадени от въздушните нападения, които сполитат София през втората половина на 1943 г. и началото на 1944 г. Евреите продължават да се страхуват, че Германия един ден ще си спомни за еврейския проблем – има паника през февруари 1944 г. и през лятото на същата година, но германците очевидно са забравили за българските евреи. Може би по това време те имат други неща, за които да се тревожат.

 

 

[1] През Първата световна война България и Съединените щати са избегнали да си обявят война.

[2] Началникът на българската полиция; британците са го нарекли „Черната пантера“.

[3] Вероятно е имал предвид събитията от 1918, 1923 и 1934 г.

[4] Една типична размяна на мнения в Народното събрание протича по следния начин.
Дени Костов: „Вашето място е в Палестина, господин професоре. Аз ще ви изпратя там с автомобила на Жак Асеов. Вие, еврейският агент на Жак Асеов!
Александър Цанков: „Вие сте подкупник! Вие сте били на служба на Сърбия!... Вие трябва да отидете в Палестина, аз съм българин.“ (ХХV-НС, 2-ра рег. сесия, 11-то заседание, 15.Х1.40, 1: 219.)

[5] Следващият разказ се основава на редица източници. Двата най-важни са машинописното изявление на Яко Барух (Архив на Софийската синагога, папка 62) и Ардити, Yehuday Bulgaria, с. 286-88, 294-96. Вж. също доклада на Борис Тасев, представител на Комисарството в Кюстендил, до главния инспектор Попов, Архив на Софийската синагога; и Филов, Дневник, 11.3.43 и 15.3.43.

[6] Бележки към личностите: германците оправдават Цанков с мотива, че той само изразява обща опозиция на правителството; Славейко Василев по-късно става водещ член на кабинета на Багрянов през 1944 г.; Димитър Пешев е пощаден от Народния съд след войната заради ролята му в еврейската афера, а също и заради отказа му да подпише заповедта за екзекуция на Дамян Велчев през 1935 г.

[7] Hilberg, p. 474.

 

Pin It
Маршал Лий Милър

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.

Други статии от този автор

Посетители

97

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря, Даниеле,... преди 5 часа
  • Даниел писа Още
    Чак сега виждам тзси... преди 5 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много интересна... преди 1 ден
  • Марина писа Още
    Тези хора спорат така,... преди 4 дни
  • Иво Пешунов писа Още
    Изпитвам нетърпимост... преди 1 седмица
  • Божанка Събева писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Оригиналът... преди 1 седмица
  • Татяна Ангелова писа Още
    Признавам, че съм... преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    Ок, Златко, нашето... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Мнението е нещо силно... преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    Как не се сетих,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И снимките от космоса,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    няма потвърдена...
    преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    Само, че аз говоих не... преди 1 седмица
  • Български офицер писа Още
    Много хуманна е била... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Пак мдаа. 

    Нищо не... преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    Масовите медицински... преди 1 седмица
  • Аида писа Още
    Г-н Енев, абонат съм Ви... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ах да, и още нещо.... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Мдааа. Интересно как и... преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    В Германия какви са... преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    Не живея в Германия, а... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сигурно ви е ясно, че... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И каква точно е... преди 1 седмица
  • Юлиан писа Още
    Изглежда емигрантите... преди 1 седмица