2015 05 medii-vestnici
Източник: Thinkstock/Guliver

 

Каква е картината на медиите отвътре и какви са зависимостите, които предопределят създаването и разпространението на медийно съдържание? Настоящият текст предлага анализ на интервюта с действащи журналисти, проведени от фондация „Медийна демокрация“ в периода юли-септември 2012 г. В интервютата се съгласиха да участват 25 журналисти, работещи в национални и регионални електронни и печатни медии. Журналистите откроиха основните проблеми в частност в работната си среда и в медийния пейзаж в България като цяло.

Сред проблемите, на първо място, респондентите посочват зависимостите на медиите от различни корпоративни интереси и политически обвързвания. Като следствие от това се оформя рестриктивна редакционна политика по отношение на застъпваните гледни точки и отразяваните теми. Това води до значително ограничаване на плурализма в медиите, на второ място, но също и до изключително силен психологически натиск върху журналистите, на трето, който не рядко е съпроводен с глоби и уволнения, със заплахи за физическо насилие. Интервюираните говорят за всеобщи нагласи на апатия, на страх и на усещане за безизходица у представителите на професията. Което неминуемо се отразява и на качеството на техния продукт, а то – на продажбите и приходите, което на свой ред поставя медията в зависимост от икономически и политически интереси. И така кръгът се затваря. „В България има много неща, които трябва да се взривят и всичко да започне на чисто“; „Функциониращата в момента система трябва да бъде срината със земята и изградена отново“, споделят част от респондентите. Защо собствениците на медии имат интерес да произвеждат некачествен продукт? И как се стигна до там, че да искаме да се самоунищожим, за да започнем всичко отначало?

Как се стигна до там?

Трудно е да се разнищи кълбото на зависимостите, довели до отслабването на медиите. В играта са включени както политици и бизнес кръгове, така и собственици на рекламни къщи, разпространители, общински представители и регионални босове.

Ще започна с политическата зависимост. Широко разпространена практика е политици от най-високо ниво да се намесват в редакционната политика и начина на отразяване на дадено събитие. Властта не се свени да налага мнението си чрез медиите, като ги използва за свой инструмент на влияние. Случаи на обаждания по телефона до собственика или главния редактор са известни на всички интервюирани журналисти. Голяма част от тях споделят, че винаги при ресорните журналисти и редакторите е било налице желанието „да са на ‚ти‘ с всеки властимащ“. От една страна, това се приема за нормална практика от журналистите, които държат да си осигурят лесен достъп до информация благодарение на лични контакти (сякаш единствен източник на достоверна информация е конкретен политик, министър или неговият съветник по връзки обществеността). От друга, близостта на медията до властта й осигурява стабилност и се възприема и като индикатор за успех и качество.

На второ място идва зависимостта от рекламодателите. Никой не може да си позволи да пише срещу фирмите, които осигуряват приходите на медиите. В противен случай рекламодателят ще оттегли финансирано. Повечето журналисти споделят, че не могат да правят разследвания и да пишат срещу определен набор от фирми. Това са компании табута, за които се пише или добро, или нищо. Най-честно посочваният пример са мобилните оператори, които са сред най-активните рекламодатели.


Small Ad GF 1

По-нататък, свиването на пазара на медии също влияе върху засилването на зависимостите, тъй като в настоящите условия на криза, но и на огромен брой печатни издания, никой от вестниците не може да се издържа от продажби: „Този пазар вече е на командно дишане“, твърди един от журналистите. Тиражите намаляват заради недоверието на читателите в печатните медии, а недоверието идва от прекалено явното обвързване на съдържанието с желанията на рекламодателите:

Те [рекламодателите] определят всичко. То затова има такъв спад на доверието към тези традиционни медии. Намаляват тиражи именно заради това нещо. Сега се съобразяваме с рекламодателите, после падат тиражите, после рекламодателите отказват да идват, и така. Самоубиваме се.

Тогава остава един възможен вариант – приходите да идват от другаде, като например от друг бизнес на собственика на медията. Което напълно срива илюзията за независимост на медиите. Появява се бранда „бизнес медия“:

Тази конкретна медия е създадена с бранда бизнес телевизия. Холдингът [собственик на телевизията], в който има много бизнеси и наистина държи половин България, няма какво да се лъжем, (…). Та те си правят бизнес телевизия, чиято идея е да показва бизнеса на България, (…) и където може, се промотира.

Въпреки че по закон всяка медия трябва да обяви публично собственика си, тази информация рядко се публикува, или се крие зад специално регистрирана отделна фирма. Контролът върху медията, обаче, е изцяло в ръцете на собственика, както свидетелстват работещите там журналисти. Така конкретната медия се създава или купува наготово, за да обслужва корпоративните интереси на собственика. „Аз вече имам чувството, че те [компаниите, холдингите] си създават тези телевизии, както ние [журналистите] си създаваме блогове“. „Значи първо това е основният проблем, защото този бизнес е скъп. (…) Пазарът е страшно малък. В тази ситуация всъщност хората, които ги държат тези вестници, ги държат само за влияние“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но как се стигна дотам? Нима само свиването на пазара е причината за това медиите да са слаби? И кой има интерес от това?

Тогава [при управлението на тройната коалиция] имаше лобистки промени в медийното законодателство и Закона за електронните съобщения, които всъщност създадоха пътя към това сегашната власт почти да монополизира медийния пазар, и той да бъде в ръцете на един точно определен човек. Това е по-големият им грях – не конкретната намеса в конкретни текстове – не, че такава не е имало – но по-скоро лобистки текстове, които тотално съсипаха медийния пазар. Това беше най-ужасното нещо, което направиха тройната коалиция.

При сегашното управление виждате за какво става дума. Един монопол, който доведе до упадък на качеството на съдържание в медиите. Властта добре съзнава, че печатните медии са в доста окаяно състояние и тя на практика може да си прави каквото иска. (…) А и една слаба медия, икономически слаба, за какво политическо влияние да говорим. Като нямаш устойчив бизнес-модел, ти не можеш да влияеш, защото си вкопчен в собственото си оцеляване. А когато медиите оцеляват, те не вършат основната си функция. И са много уязвими.

Медийният монопол

Според работещите в сферата, не само естествената регулаторна функция на пазара е довела до икономическата слабост на медиите, а и една целенасочено проведена политика, която е позволила въпросният пазар да бъде изцяло контролиран от едри собственици. Това е така наречената медийна концентрация на издания и електронни медии в ръцете на монополисти: „Не може да има свобода на медиите, ако са под една, две или три шапки“.

Според журналистите най-страшното в момента не е политическият натиск върху медиите, нито налаганата от рекламодателите цензура, нито пък автоцензурата, която самите журналисти си налагат, а именно медийният монопол. „По-страшен е монополът. Това е най-страшното в момента“.

Защото, както се подразбира, съществува монопол също и върху рекламния пазар, както и върху разпространението на печата. И всеки от тези монополи разполага със своите техники за упражняване на контрол – непосилни условия и комисионни, изтласкване на нежелания продукт в незабележима ниша. Така всяка нова, малка или несъгласна медия може много лесно да бъде задушена.

Обслужват се интересите на главно две или три олигархически групи, които имат интерес в банкирането, в търговията с горива и търговията с лекарства. И този, който не се вписва в играта, бива мачкан посредством медии, които са купени специално за това. Визирам една конкретна медия и тя е известна – Х.[1], която има кръг от вестници, плюс кръг от разпространители.

Така не остава свободно място за несъгласните, които просто не оцеляват, защото медийният монопол заглушава всяка различна позиция.

Как се осигурява „медиен комфорт“?

Медийната среда, контролирана от монополисти, е лесна за управление. „Това е практика, откакто аз съм журналист и никога не е преставала тази практика – депутати, министри, министър-председатели, президенти да се обаждат в медиите и да искат повече медиен комфорт за себе си“, споделя един от журналистите.

Освен това и бизнесът си осигурява медиен комфорт, като си купува вестници и телевизии. Дори не толкова мощни холдинги, които не са свързани с медийния монопол, могат да контролират медиите като им станат рекламодатели: „Да, рекламата осигурява медиен комфорт на съответния бизнесмен и фирмата му“. В икономически слабите издания рекламата е инструмент за контрол.

Не на последно място и държавата се възползва от този механизъм на контрол – общините и министерствата отпускат специални бюджети за реклами към медиите, свързани с публичност на осъществяваните дейности, с популяризиране на европейски проекти, но понякога и съвършено излишни.

Всички медии са купени по този начин. От Община А. са пуснати над милион лева за реклами към медиите – абсолютно излишни, но пък така нито една медия не си позволява да пише за корупция в общината и за далавери на кмета и приятелския му кръг.

Или след онези ключови промени в медийното законодателство и Закона за електронните съобщения по времето на тройната коалиция, властта и свързаните с нея олигархически групировки са се погрижили медиите да станат комфортни – да няма компрометираща или уронваща имиджа на рекламодателя информация, да няма уличаващи репортажи срещу политици, да не се разследват злоупотреби с фондове на местно ниво.

Журналистите в регионалните вестници разказват скандални куриози за това как вестникът им е отразил на няколко страници абитуриентския бал на дъщерята на местен бос или пък е изготвил компрометиращ репортаж за сплашване срещу друг такъв, който е бил спрян в последния момент. В друг случай репортерите се използват за разпалване на междуетническо напрежение, отново в конкретни региони, или пък за потушаване и омаловажаване на граждански протести.

Всички интервюирани журналисти са на мнение, че подобни практики са недопустими. Това уронва престижа на професията и „обезсмисля функцията на медиите и те се превръщат в агитационен материал“; „ние бяхме като рекламна притурка!“.

Краят на четвъртата власт

Въпросът вече не е само за качеството на съдържанието или за онези отделни случаи, в които се прокарват нечии частни интереси, а за функцията на медиите. Щом те са икономически зависими и контролирани от собственици, политици и държавни институции, то те не могат да упражняват функцията си на четвърта власт.

Те [властимащите] не разбират изначалната роля на медиите да критикуват и да следят за всякакви нередности, нали, да са такива watchdogs. Това в България е непозната роля на медиите. Едните, които се мислят за свободни, защитават каузи. Другите клякат и са едни отразители като „У“ и Z“… те са едни обикновени отразители на информация.

Всъщност по-скоро тъкмо това те много добре разбират – че изначалната роля на медиите е да критикуват, и затова са се погрижили да ги направят „комфортни“. На първо място това означава да няма разследваща журналистика. Почти всички интервюирани журналисти посочват, че в момента в България не се правят разследвания: „Няма интерес от разследвания, защото всяко едно разследване довежда до истини, които не са особено приятни на собственика“.

От това безспорно страда плурализмът или разнообразието на гледни точки в медиите. Няма анализи, няма критическа журналистика. Не може да има и опозиционна гледна точка. Не може да има информация, която да не е преминала през ситото на редакционната политика. А последната окачествява социалните теми, например, като „безинтересни“ и следователно недоходоносни, когато всъщност те са неприятни за властта.

Липсата на плурализъм е пряко следствие от това, че медиите са икономически слаби и зависими от медийния монопол. „Медиен плурализъм би имало, ако има плурализъм на собствениците на медии“. А медийният монопол, на свой ред, е бил създаден от държавата, вследствие на лобистки промени в законодателството, както видяхме по- горе. С една дума, създадени са предпоставките да бъде унищожена четвъртата власт.

Затова мисля, че журналистиката стана обслужваща сфера, обслужваща амбицията за влияние на различни кръгове – дори не политически, не знам как да ги нарека – търговци на влияние. (…) Медиите са едно към едно фабрики за лъжи и за прокарване на някакви корпоративни интереси.

Страхът и краят на свободата на словото

Въпреки че дори и горната теза – за края на четвъртата власт – може да прозвучи крайно, не мога да не се спра и на още един момент в интервютата с журналистите. Всички те споделят, че изпитват страх или че работят в безизходица. Възможна ли е тогава свобода на словото?

И тук отново се наблюдава същата зависимост – колкото по-малък е градът и по- регионална медията, толкова по-силно е обвързването с политико-корпоративни интереси, толкова по-силен е и натискът върху журналистите. В малките и областните градове страхът е съвсем буквален – става дума за страх от физическа разправа. А в по-малко страшните случаи – от безработица.

„Иначе най-много ме е страх от, активни' полицейски и корпоративни мероприятия срещу мен, семейството ми и приятели“; „Да, получавал съм заплахи, и то от човек, който се представи за офицер. Заплаши ме, че ще ми очерни живота, ако излъча кадър с него“, споделят респондентите. И още:

Ние сме изцяло свободни да нямаме работа или, ако ни уволнят, да пишем в някой блог, и сме изцяло зависими от факта, че в малкия град всеки е в някаква зависимост -лична, бизнес, партийна, кариерна и т.н. И действително можем да останем на улицата, ако решим да се възпротивим или да направим нещо на своя глава.

В столицата и в националните медии журналистите също изпитват страх, че ще загубят работата си, но също и че дори и да намерят друга – там няма да са по-свободни да изразят мнението си.

Защо един талантлив журналист не може да се закрепи в една медия. Според мен, именно заради възприемането на журналистите като слугини на властта. И ако не си склонен да търпиш – или те махат или се махаш.

А да работиш някъде и да знаеш, че нямаш друг избор, и не можеш да пишеш така, както искаш да пишеш – според мен това напряга много повече журналистите, отколкото заплахите или страха, че нещо може да ти се случи.

Можеш ли да бъдеш критичен, ако знаеш, че нямаш алтернатива? За каква свобода на словото говорим, ако „знаеш, че не можеш да пишеш така, както искаш да пишеш“? Звучи крайно и наивно, сякаш отново сме в плен на стилистиката на контракултурата на 60-те години на 20 век, но изглежда системата си е свършила работата и свободната воля на журналиста е прекършена: „Хората работят в апатия и нежелание спрямо това, което правят, ако са с всичкия си“. „Изобщо – имам чувството, че целта е журналистът постоянно да се чувства виновен“.

Непосилната подреденост в държавата

Но да се върна към темата за съдържанието – защо във всички медии има едни и същи новини, отразени по един и същи начин, дори подредени в една и съща последователност? Защо са нужни звезди-еднодневки и политически инфотейнмънт? Защо е това „папагалско“ поведение на медиите в България? Защо няма разнообразие?

Няма разнообразие. По-голям процент от съдържанието са абсолютни глупости, никому ненужни. Тази тема за представяне на фалшивата, хубава реалност, е много важна, на тази илюзорна подреденост в държавата.

Защото е много важно да си държим очите затворени, да се забавляваме, да се радваме на клюки и гафове и да продължаваме нататък. И подобно на герои на Кундера, да страдаме от непосилната подреденост в държавата.

Откъс от Медии и демокрация: свобода, плурализъм, право
съставители Жил Руе, Орлин Спасов, Рудолф Барч
Фондация „Медийна демокрация“ София, 2013

 


[1] Всички упоменавания на конкретни места, фирми, собственици и медии са заменени в текста с цел запазване на анонимността на респондентите.

Валентина Георгиева е главен асистент в катедра „История и теория на културата“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и доктор по социология от Университета Лавал (Квебек, Канада). Изследователските й интереси са в сферата на младежките култури и социалните движения, популярната култура и алтернативните медии. Сред последните й публикации са: „Distorted Representation and Active Citizenship: Digital Media and Spontaneous Street Demonstrations in Bulgaria 2006-2010“ (2012); „Субкултурите като виртуални общности“ (2010) и др.