От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Интервю на Таня Джоева

Г-н Енев, как изглежда протестираща България от Берлин? Симпатична и интелигентна? Объркана? Смущаващо хаотична?

Ами аз виждам същото, което, предполагам, виждате и вие: една България, разделена на минимум два различни протестиращи „лагера“: хората от протеста и онези от контрапротеста. За разлика от повечето мнения във Фейсбук и пресата, която чета, самият аз смятам, че хората от контрапротеста дават израз на едно автентично, а не някакво изфабрикувано от властимущите, положение на нещата. Искам да кажа, напълно възможно е тези конкретни хора, или поне ония, които виждаме по различните медии, да са дошли до София за по някой лев, кебапче и бира – за това не мога да съдя. Автентичното зад тяхната позиция обаче е това, че между София и останалата част от България има огромни различия (основаващи се на неравенство на шансовете, предполагам исторически обусловено). В конкретния случай това означава, че социалната база на реалния протест в България е безкрайно тъничка и че тя е концентрирана предимно в средите на софийските членове на средната класа (плюс още по-малки островчета от подобни хора, разпределени из по-големите провинциални градове – грубо казано, между сто и няколкостотин хиляди души).

Защо според вас протестите стигнаха до задънена улица? Заради липсата на конкретни идеи за промяна?

Причината е културно-историческа и тя се състои в социалната база на протестите. Българската средна класа е изключително тънка. Моето мнение е, че средна класа традиционно почти не съществува в тази страна, с възможното изключение на онези 45 години, които днес се опитваме да преодолеем. Жалко е, че всичко, което изглежда успяхме да постигнем през тези двадесет и нещо години свобода, е едно завръщане към онези форми на социално разделение, познати отпреди комунизма. Това е и реалната основа за всеобщата фрустрация.

Виждате ли автентично гражданско общество зад митингите?

До автентично гражданско общество ни е още малко далеч, отново поради липса на реална обществена група или прослойка, която да служи като негов носител. Радостно е, разбира се, че се появява ново поколение, което прави недвусмислена заявка да бъде по-различно от досегашните – по-цивилизовано, по-знаещо, по-европейско, по-ангажирано. Но неговите представители, излизащи на улиците, все още си остават ограничено малцинство.


Small Ad GF 1

Ако живеехте в България, вие за какво бихте излезли на площадите? И към какво от живота тук бихте били непримирим?

С кое да започна по-напред? (усмивка) Основното нещо, срещу което се боря, е историческата забрава. Инак съм напълно уверен, че трудностите на растежа ще бъдат преодолени, може би дори по-скоро, отколкото повечето от нас са склонни да очакват. Но без разбиране за това кои точно са капаните на историческото ни наследство няма как да формираме истински свободно общество.

Протестът бе определен като протест не на гладните, както бе през февруари, а на образованите, младите, интелигентните. Каква е ролята на интелектуалеца в обществено-политическите отношения?

Ролята на индивидуалния интелектуалец е формулирана най-ясно от Сократ в прочутия диалог на Платон „Апология на Сократ“: това е човек, чиято задача е да поставя неудобни за цялото общество въпроси, чието предназначение пък е да се противопоставят на обществената забрава и естествената склонност на всяко общество да живее с митове, с измислени приказки за самото себе си, а не с реалности.

Успя ли в последните 23 години българският образован елит да бъде опозиция на властта?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Елитите? Самият аз не ги виждам, поне за момента. Това не означава, че не виждам отделни групи от хора, които се борят за същата демитологизация и модернизация на това общество, която в крайна сметка си желая и аз. Елитите, доколкото ги има, се състоят от хора приблизително на моята възраст, тоест такива, които са социализирани по времето на комунизма. Оттук и неспособността им като цяло да се разделят с неговата митология. Казвам това най-сериозно, тъй като митологията на комунизма – както и неговото най-опасно, най-трудно за преодоляване наследство – не е класово-партийна, както се приема от повечето хора. Тя е остро националистическа и в тази си форма продължава да живее в днешна България напълно ненакърнена.

Публикувахте отворено писмо до Милена Фучеджиева, участник в протестите. Какво ви провокира толкова остро?

Писмото ми до Милена няма нищо общо с нейното участие в протестите, което намирам за напълно легитимно. Онова, срещу което призовавам, е видът мислене, който тя представя и насърчава. Наричам го със сравнително нелицеприятната дума „пещерно“, което означава просто изпълнено с омраза към всевъзможни „исторически обусловени врагове“. Милена, както и аз, е дете на поколението, израснало с онова, което аз наричам „културата на необходимия враг“.

Все по-усилено, може би и заради избухналото недоволство, се заговори за острата липса на обединителна национална идея. Трябва ли ни и каква би могла да бъде тя?

Опасна фраза, поне от моя гледна точка. „Националната идея“, наричана още „национален идеал“, в България традиционно се свързва с наследството на Сан Стефано и Берлинския договор. Тя има два аспекта – външен и вътрешен – като и двата са донесли на България само и единствено катастрофи. Външният аспект на класическата ни „национална идея“ е Българската иредента – непрестанните мечти по „Велика България“ и всичко, свързано с тях. Вътрешната страна пък е криворазбраната идея за „бърза, догонваща модернизация“ (известното българско „постигане за двадесет и пет години...“), свързана с изключване от понятието за „българскост“ на всичко, което по някакъв начин би могло да бъде асоциирано с наследството на Османската империя, което пък на практика води до нейната демонизация и пълната инструментализация на образа й, за целите на националната мобилизация. Това второ измерение на „идеала“ е свързано с непрестанни преследвания и опити за асимилация на различни български малцинства, най-вече мюсюлманските, от самото Освобождение, та чак до наши дни.

След това дълго въведение – един пределно кратък отговор: да, нужда от обединяваща идея, от идеал, безспорно има. Но защо е нужно тя непременно да бъде „национална“ особено във века на пост-националното европейско развитие? Не ни ли са достатъчни такива прости обединяващи идеали като равенство на всички пред закона, реално върховенство на човешките права, без разлика на пол, етнически произход и пр.? Защо е нужно отново да мислим в категориите на един национализъм, който никога в историята ни не е водил до нещо добро?

Ако България се нуждае от промяна, откъде да започнем? От образованието, за да можем поне след години да разчитаме на поколение с ново мислене?

Отговорът на този въпрос може да бъде намерен най-лесно чрез изучаване на следвоенната история на трите държави-наследнички на националсоциалистическия режим: ГФР, ГДР и Австрия. Конкретните отговори идват от само себе си, след като човек види с какво са се сблъсквали хората в тези страни в годините след войната. Тук става дума, разбира се, за едно напълно ново образование, или по-точно възпитание, при това колективно. И в основата на това превъзпитание стои идеята за осъзнаване на собствената отговорност за съществуването и добруването на предишното тоталитарно общество. Докато заемаме фалшивите пози на жертви или обвинители, ние нямаме шансове да се разделим с неговото реално наследство. Пътят минава, повтарям, през осъзнаването на собствената отговорност.

Имат ли основания богатите от Европейския съюз да се страхуват от българските емигранти? Вас смущава ли ви нещо в имиджа на българина в Германия?

Такъв имидж просто няма, и за добро, и за зло. Нас не ни познават под някакъв определен образ, България не фигурира в образното пространство на Европа. Отделните кампании, повдигани от време на време от отделни медийни групи, не променят с нищо базисния факт, че средният европеец не знае почти нищо за България и българите.

Наскоро бе публикувано писмо на писателя Георги Марков до колегата му Димитър Бочев от годините на емиграция. Писмото е впечатляващо, в него Георги Марков говори за „пробитата шапка на демокрацията“, за по-фините начини на манипулация в западните общества. Вие преживяхте ли свои разочарования в Берлин и кои са най-устойчивите митове, с които все още идеализираме Запада?

Не споделям песимизма на Марков. Самият аз вярвам твърдо в идеалите на гражданското общество и виждам множество възможности за борба в тяхно име, особено чрез шансовете, които ни дават новите технологии. Виждам в себе си човек, принадлежащ на поколение-късметлия, което не само надживя една от най-пагубните системи в историята на България и света, но дори има шансове да направи немалко за страната си. В интерес на истината ние сме първите – след поколението на Ботев и Каравелов – които разполагат с реални шансове да работят за страната си отвън. Това ме изпълва с огромен ентусиазъм.

Какво ви „дърпа“ към България, за да намирате ентусиазъм и да издавате електронното списание „Либерален преглед“?

От една страна – реална вяра в бъдещето и шансовете на тази страна. От друга – трезв реализъм, свързан с осъзнаването на факта, че това е задача, която изисква цели човешки животи. Не става бързо. Не става и бавно. Става само много, много бавно. Но това не е причина за отчаяние. Аз съм професионален оптимист.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...