От 20 години се занимава с България, където е живяла и работила. През 1996-97 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски“. Докторската дисертация на Надеж Рагару е на тема „Одомашняване на посткомунистическите трансформации в България: фабриката на политическото (1989-2004)“. Монографията й „Преплетените времена на настоящето. България 20 години след 89-а“ е издадена на български език от издателство „Критика и хуманизъм“.
Днес основните интереси на Надеж Рагару са в областта на историческата социология на Втората световна война и на социализма, идентичностите в България и Македония, визуалната култура и изобразителните изкуства. В момента работи по темата за евреите в Македония и Горна Джумая и двустранните отношения между Македония и България.
Лиляна Деянова: 70-годишнината от уникалния факт на спасяването от депортация на 48 000 евреи от българските земи е повод да се питаме отново за неспасените евреи, за онези 11 343 души, депортирани към лагерите на смъртта, за участието на българската държава в тези процеси. Защо темата за съдбата на евреите в българските земи стана „гореща“, влезе в нови политически употреби и битки между свидетелства, между историографски интерпретации на свидетелствата, между международни политически формулировки и призиви за „законодателство за паметта“?
Надеж Рагару: Отговорът на този въпрос предполага да се вземат предвид множество моменти (посткомунизмът, краят на 1990-те и началото на 21 век, последните развития), множество сцени (българо-македонската, европейската, израелската, на САЩ), както също и разнообразни актьори (свидетели и оцелели от Холокоста, историци, публични интелектуалци, политически актьори и т.н.).
На едно първо равнище, международната видимост на съдбата на евреите в администрираните от България територии по време на Втората световна война нараства в степента, в която расте видимостта на спасяването на българските евреи през 1943 г. Спомняте си, несъмнено, отзвуците, които породи публикацията на книгата на Михаел Бар-Зоар през 1998 г., или дебатите относно мемориала „Българска гора“ в Израел. Честването на една част от българската политика логично водеше до питането за другата част на тази политика, политиката в териториите, наречени „новоосвободени“. Налага се да имаме предвид факта, че оцелелите в Македония и България нямат нито едни и същи преживявания, нито едни и същи спомени и памет за войната. Противно на това, което понякога се пише в България, отменянето на паметника, посветен на цар Борис III в българската гора, не беше следствие, на първо място, от износа в Израел на вътрешно българските полемики; то отразяваше съществуващите дебати вътре сред еврейските общности, имащи съвършено противоположни спомени.
Трябва да се вземе предвид и един втори параметър. Дълго се коментира настъпването на нова мемориална ера, белязана от вземането на думата от свидетелите, от една страна (тук, разбира се, си спомняме за работите на Анет Вивиеворка за „Ерата на свидетеля“), и от състезаването на жертвите, от друга (теза, често по-проблематична, струва ми се). Трябва обаче да се подчертаят и други динамики. След падането на комунизма много частни и публични институции (Мемориалният музей на Холокоста в САЩ, Центърът за документация, изследване, образование и възпоменание „Яд Вашем“ в Израел, фондацията „Стивън Спилбърг“…) предприеха събиране на разказите на оцелелите и на наследниците на оцелелите от Холокоста, безпокоейки се да не би изчезването на последните свидетели да изличи спомена. В самата България около 800 евреи са участвали в мащабен проект по устна история на фондация „Стивън Спилбърг“, чиито видеоархиви се намират от 2005 г. в университета в Южна Калифорния. Подобни инициативи са срещнали очакванията на децата и на внуците на жертвите, които не винаги са виждали страданията на своите семейства, изразени в думи. Освен това, след падането на Берлинската стена, много евреи, произхождащи от Балканите, са можели да предприемат „пътуване до корените си“ с надеждата да намерят следи от роднини и близки, да свържат отново разпръснатите нишки на паметта и фрагментарните разкази. Съвкупността от тези индивидуални и колективни постъпки допринесе за придаване на нова видимост на съдбите на евреите от България и от окупираните територии, там където, както точно показа професор Надя Данова, българската комунистическа и посткомунистическа историография е склонна да изтласква в периферията разказа за тяхното преследване[1].
Целият залог на историческата работа, но също и на публичната рефлексия върху Втората световна война, лежи именно в способността да се разбират заедно тези два типа разказа (за не-депортирането и за депортирането), които са две интегрални части на българската история.
В това отношение може само да се съжалява, че тази необходима рефлексия се оказва хваната в по-широката българо-македонска полемика за интерпретацията на регионалната история. Тук се преместваме към друга сцена, двустранна и европейска, на която се отиграват залозите, отнасящи се до започването на преговорите за присъединяване на Македония към Европейския съюз и публичните политики за миналото на правителството на Никола Груевски. Правителството на Груевски се зае да гравира в градското пространство на Скопие посредством сгради, паметници и статуи, един прочит на националната история, предлагащ на македонската нация античен етногенезис. Може би отчасти, защото беше вписан във видеосимулацията „Скопие 2014“ от февруари 2010 г., проектът за музей на Холокоста в Скопие (Меморијален центар на холокаустот на Евреите од Македонија) е бил интерпретиран в България като една от фасетките на въпросните публични политики към миналото, фасетка, видяна като антибългарска. Но това значи, че се забравя, че началата на музея предхождат правителството Груевски и произтичат от създаването през 2002 г. на един фонд, предназначен за възпоменание и памет за Холокоста, на базата на финансиране, идващо от денационализацията на имуществото, принадлежало на депортираните македонски евреи, дотогава собственост на македонската държава. Вярно е, че подкрепата от страна на македонските власти за реализирането на филма Трето полувреме на Дарко Митревски в 2011 г. също допринесе за придаването на достоверност на подобна матрица на прочит в България, където от опит се знае, че кинематографичното производство може да обслужва политически каузи. Подобни полемики при все това могат само да вредят на провеждането на историографска работа и публичен дебат, крайно необходими, впрочем.
Има ли днес нещо специфично в българския случай на отказ да се признае вина, да се поеме отговорност за участието в депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония? И каква вина трябва да се поеме – юридическа, политическа, морална, метафизическа (ако си спомним разграниченията на Карл Ясперс по повод на „немската вина“)? Какви са процесите, направили възможно това да се случи във Франция?
На първо място, бих искала да напомня в каква степен са дълги, сложни и болезнени историографските и политическите процеси, водещи до поемането на политическа отговорност от някаква държава. Позволете ми като илюстрация да се отклоня през френския случай. Не защото би бил някакъв модел, а защото позволява да се формулират дилемите на колективната рефлексия върху миналото. И така, във Франция трябваше да се чакат 1970-1980-те години, за да се предложи един по-малко еднозначен образ на Втората световна война. Тази еволюция беше особено благоприятствана и от публикуването на работи на чужди историци като „Франция на Виши“ на Ричард Пъкстън (преведено на френски през 1973 г.). Френският публичен дискурс беше слагал акцент върху ролята на съпротивата срещу немския окупатор, оставяйки на заден план политиката, осъществявана от режима на Виши; впрочем той противопоставяше на смятаната за незаконна власт на маршал Петен една „истинска Франция“, въплъщавана от генерал Де Гол. Ако е имало съглашателство за участие на френски бюрократи и полицаи в преброяването, в отнемането на имуществото и депортацията на евреите във Франция, то е било представяно като инициатива и резултат на принудата, упражнявана от немските власти. Държа да напомня тук, че по това време Франция е не съюзник на Германия, каквато е била България (макар този съюз да е бил преживяван като асиметричен и принудителен), а окупирана от Германия.
В руслото на работите на Пакстън обаче и благодарение на откриването на архивите, едно ново поколение историци направи очевидна ролята, която играе, понякога и самостоятелно, френската администрация в преследването и депортирането на част от евреите от Франция. Въпреки това е трябвало да се чака идването на юли 1995 г., преди президентът Жак Ширак да признае отговорността не само на френското правителство, а и на френската държава. Бих искала тук да цитирам част от неговата реч: „Има в живота на една нация моменти, които нараняват паметта и идеята, която си имал за своята страна. Тези моменти е трудно да бъдат припомняни, защото не винаги можеш да намериш точните думи за спомняне на ужаса, за назоваване на мъката на онези, които са изживявали трагедията (…). Трудно е да ги припомниш също и защото тези тъмни дни оскверняват завинаги нашата история и са обида за нашето минало и за нашите традиции. Да, престъпната лудост на окупатора е била подпомогната от французите, от Френската държава [подчертаното мое]. Франция, страната на Просвещението и на Правата на човека, земя на гостоприемство и на убежище, Франция в този ден извърши непоправимото. Неудържайки на думата си, тя предаде онези, които се ползваха с нейното покровителство, на техните палачи. (…) Да се признаят грешките на миналото и грешките, извършени от държавата. Да не се спотаява нищо от мрачните времена на нашата история, това значи да се защитава една идея за Човека, за неговата свобода и за неговото достойнство“[2]. По време на това дълго изявление държавният глава в същото време напомни, че не всички французи са поддържали тази политика, че някои са й се противопоставяли, индивидуално или колективно, подпомагайки еврейски семейства и/или влизайки в Съпротивителното движение: „(…) има и също Франция, една идея за Франция правдива, щедра, вярна на своите традиции, на своя гений. Тази Франция никога не е била във Виши. Тя не е вече от дълго време и в Париж. Тя е в либийските пясъци и навсякъде, където воюват свободните французи. Тя е в Лондон, въплъщавана от генерал Де Гол.“ По този повод се прави усилие, за да се удържат заедно отговорността на държавата и съществуването на личности и групи, които не са споделяли тази политика. Струва ми се, че някои термини в този дебат са близки до тези, с които се сблъсква днес България.
Ще подчертая тук четири питания, които ми се струват общи: първо, въпроса за суверенитета. Къде се разполага суверенитетът на държавата в момента, когато се приемат и изпълняват антиеврейски мерки? Днес някои публични лица в България оспорват отговорността на българската държава в разграбването на имуществото и депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия. Според техните аргументи, макар България да е тогава администрирала тези територии и там да са били нейните служители, прилагащи нейните закони, тя не ги е била анексирала, доколкото юридическото присъждане е било оставено за след войната. Заради това те считат, че трябва да се говори за политика, осъществявана от някои български кадри, но под немски заповеди и надзор. Тази теза обаче е спорна.
А това ни води до втория дебат: ако се говори за отговорност, чия е тя? Трябва ли да се приеме само отговорността на полицаите, на военните и обществените служители, които са участвали в преследването на евреите в окупираните територии (тук се сблъскваме с един от основополагащите дебати в историята на юридическото третиране на Холокоста: може ли морално, трябва ли да се подчиняваме на всеки ред, във всяко обстоятелство?). Или пък трябва да имаме предвид отговорността на българските публични власти, тоест на ръководеното по онова време от Богдан Филов правителство и на цар Борис III ? Алтернативно, отговорността трябва ли да се разположи на нивото на самата държава? Със сигурност, тези чувствителни залози изискват рефрексивна работа.
Множество елементи в този дебат обаче ми се струват характерни за траекторията на България. Първият, без никакво съмнение, е в радикалния контраст (поне що се отнася до депортацията) между положението на евреите с българско поданство и тези в окупираните територии. Спасението на цялото еврейско население на България е едно забележително историческо събитие. Съпротивата на различни части от обществото срещу приемането на Закона за защита на държавата през есента на 1940 г., после срещу опитите за депортиране на българските евреи през 1943 г., представлява, струва ми се, легитимен източник на гордост. По-проблематичен обаче е начинът, по който тези форми на съпротива са били употребени, за да се развие в публичното пространство още от времето на социализма един разказ за себе си на българския народ като „толерантен“ per se. Тук не мога да не цитирам един такъв пример, въпреки че е с българин, който от дълго време живее във Франция – Цветан Тодоров. В увода на „Крехкостта на доброто“, книгата посветена на спасяването на българските евреи, той пише[3]: „силната национална гордост не е отличителна черта на българите, както казах в началото, и може понякога да се съжалява за това; но в случая сякаш е добре, че именно на тази слабост се дължи тяхната относителна толерантност към собствените им малцинства, техният отказ да търсят в тях жертвен козел, отсъствието на чувство за превъзходство над другите (…) По-късната история изглежда потвърди тази национална черта. През 80-те години комунистическата власт предприе преследвания на турското малцинство (…). Тези мерки съвсем не бяха посрещнати от населението с готовност и усърдие, а напротив, доведоха до появата на първите дисидентски движения“.
Обаче тази историческа конфигурация дълго време е карала българската историография и публичните дебати да се центрират върху приписването на съответните заслуги, като акцентът е бил поставян последователно върху приноса на комунистическите борци и партията (в епохата на социализма), върху приноса на царя, на православната църква, на Димитър Пешев, на депутатите и интелектуалците (след падането на комунизма). Други аспекти на българската политика в окупираните територии и в самата България (ветрилото от антисемитски мерки, приети в края на 1940 г. и през 1942 г., процесът на ариизирането на икономиката, трудовите лагери, изселването на евреите от столицата през 1943 г. и т.н.) са били по-малко изследвани; те са останали също така и по-малко видими в публичното пространство.
Един друг фактор би могъл тук също да играе роля: сред еврейската общност на България, съзнанието, че фигурираш сред оцелелите, в същото време, когато шест милиона души са били екстерминирани, може би е направило по-трудно публичното изговаряне, а дори и семейното разказване, на насилията и униженията, изпитани по време на войната (което съвсем не изключва преживяванията на солидарност и подкрепа от страна на съседи, близки и дори войници и пр.). Постепенното отнемане на гражданските права, включително правото да притежаваш телефон или кола (!), ограниченията на професионалните дейности, налагането на специален данък, разграбването на имущество, как е възможно дори и да се говори за тези престъпления, при положение, че си оцелял?
И най-накрая, един последен параметър ми се струва присъщ на България: много интензивната политизация на историографията при комунизма (и в по-малка степен след 1989 г.), развитието (в България и в международен план) на публични политики на паметта, всичко това е направило по-трудно започването на дебати. Да се преразгледа отново Втората световна война би означавало да се отвори темата, която в България е крайно разделяща, темата за интерпретацията на политическата история на страната (Имало ли е фашизъм? как да се оцени комунистическият период?). Въпросът за политиките към евреите се е оказал заложник на тези дебати. За разлика от Франция, например, където не се забелязват толкова интензивни политически прекъсвания; Франция, също така, не е трябвало да се изправи и пред дебата за престъпленията на комунизма и на Холокоста, за публичното припомняне и памет за тези събития.
Няма ли опасност в такъв случай да се омаловажи фактът на спасяването на евреите от старите земи на България?
Струва ми се, че напротив. Отварянето от България на най-мрачните страници от нейната история съставлява условие sine qua non за пълно осветляване и честване на гражданските акции срещу депортирането на евреите от България. Казах и го повтарям, чест правят на България противопоставянията на антисемитските нагласи; спасяването на 48 000 евреи от България не може и не ще бъде омаловажено. Струва ми се обаче, че отказът да се започне действителна дискусия за политиките в окупираните територии, а също и за антиеврейските политики в самата България, води до това, че българските публични лица се оказват в ситуация, в която техният пропуск, а дори и отричане, ще очерни най-хубавите страници на българската история; и ще се възпре пълното признание за това изключително събитие – недепортирането на евреите от пределите на старото Царство.
Как да си обясним това, че някои теми, например темата за отнемането на еврейското имущество, напоследък стават толкова актуални – както в историографията, така и в публичния дебат?
Наскоро френската историчка Клер Андрийо се занима с въпроса за късния характер на историческите изследвания, посветени на разграбването на имуществото на евреите във Франция[4]. Както несъмнено знаете, работите върху отнемането на имуществото във Франция, макар и предприети веднага след Втората световна война (в контекст, в който те са били разглеждани като едни от всички други), познаха действително широк подем към края на 1990-те години. Това развитие се случва вследствие на дълбоко трансформиран исторически контекст, стремежи за морално обезщетяване и искания за реституция. То е следствие отчасти от едно искане, свързано със създаването, през 1997 г., по инициатива на държавата, на Комисия за изследване на отнемането на еврейското имущество във Франция, наречена „комисията Матеоли“. Оттогава насетне се развива и една съвсем нова изследователска област, която фино изследва механизмите на държавния антисемитизъм, на чиновническия антисемитизъм, разглеждайки не само макросоциалните механизми на отнемането на имуществото, но също и практиките на конкретните агенти и обикновени бюрократи, работещи в Комисарството по еврейските въпроси, службите на префектурата...
В българския контекст това изследователско поле предстои да се разорава, ако се изключи много важният труд на историка Румен Аврамов[5]. Но това времево отклонение е на фона на една историография, която, въпреки многобройните трудове, посветени на съдбите на евреите от България, остава в някои пунктове в зародишна форма: много малко се познават микроисториите на преживяванията от войната в различните местни еврейски общности, в различните региони на страната; слаба е документацията, нужна на социологията на професионалните групи (занаятчийските среди, амбулантните търговци, и т.н.), тяхното развитие вследствие на кризата от 1929 г., възможните й последствия за разпространението на антисемитски дискурс, в някои сегменти от българското общество…Съгласявам се напълно с Румен Аврамов, когато той пише: „икономиката, особено в нейните микроизмерения, е едно от полетата, на които най-изразително се проявяват мотивацията, движещите сили, механизмите и последиците на антисемитската политика“[6]. Освен от изследванията на Олга Тодорова, самата тема за антисемитизма в България – особено през 1930-те години – би могла да се изследва по-подробно в нейните микроизмерения, не само в книжнината, не само в интелектуалните среди, но и сред обикновените хора.
Не би ли трябвало да се страхуваме от политическите употреби на миналото, от триумфа на един “дълг за памет“, който в случая с комунистическите престъпления, така и с Холокоста, ще предписва еднозначен прочит на миналото и ще налага норми на паметта за миналото?
Няма съмнение и не може да се отрече, че сегашните дебати за Втората световна война са всичко друго освен спокойни и безметежни, че те задействат различни противоречиви интереси и че актьорите, които участват в тях, разглеждат тези въпроси с различни „каузи“. Тази политизация на дебатите върху миналото ми се струва нещо, за което може да се съжалява. Наблюдаването на начина, по който в България се разделят и взаимно обвиняват не само политически лица, но и изтъкнати историци и представители на гражданското общество, дълбоко ме наскърбява и измъчва. Атмосферата на „разчистване на сметки“ (понякога междуличностни), ми се вижда трудно съвместима с вършенето на една сериозна историческа работа. Същевременно ние сме изправени пред крайно сложни залози, на които не е възможно да се дадат линейни отговори. Но колкото и конфликтни да са настоящите дебати, те се вписват в процес, в края на който може да се съзре, да се надяваме, появата на една диверсифицирана историография. Историография, която да е в състояние да предложи по-пълен и нюансиран образ на съдбите на евреите в България и в окупираните територии по време на Втората световна война.
Интервю на Лиляна Деянова, доцент в катедра „Социология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
[1] Надя Данова, България и Холокоста : състояние на проучване на проблема и задачи, София, 14.01. 2013, Librev, http://www.librev.com/index.php/--/1917-2013-01-14-11-49-53
[2]Allocution de M. Jacques CHIRAC Président de la République prononcée lors des cérémonies commémorant la grande rafle des 16 et 17 juillet 1942 (Paris)
[3] Tzvetan Todorov, La fragilité du bien. Le sauvetage des juifs bulgares. Textes comment és par Tzvetan Todorov, Paris: Albin Michel, 1999, p.43.
[4] Тя пише следното: „Политиката на екстерминация съвсем легитимно е концентрирала вниманието на изследователите и е оттласнала на втори план политиката на разграбване имуществото. И докато преследването на евреите във Франция е било предмет на множество научни публикации след 1970-те години, то първият университетски труд, посветен изключително на разграбването на имуществото се е появил едва в 1999 г. Повече от половината от работите (статии, научни доклади, глави от книги, книги), публикувани върху „арианизацията“ (легално отнемане и грабителство, обединени в едно) след 1940 г., са се появили след 1997 г. Но изследването върху разграбванията на имуществото не е само закъсняло поради приоритета, даден на лицата в сравнение с благата, то е зависимо от него – от този приоритет. Сянката на екстерминацията се проецира върху архивите на разграбването на имуществото“ [подчертаното мое]. Вж. Claire Andrieu, „Ecrire l’histoire des spoliations antisémites, France (1940-1944)“,Histoire@Politique>, 9, sept-déc. 2009.
[5] Румен Аврамов, “Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България, 1940-1944, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012.
[6] Вж. Румен Аврамов, цит. съч., с. 8.
