1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

(Жизнени светове и ценности на ромската култура)

Въведение

Няколко пъти започвах да пиша предговор и всеки път се провалях, защото какво повече бих могла да кажа за ромите от онова, което те самите разказват за себе си. По-скоро бих могла да споделя как възникна идеята за тази книга.

През октомври 2001 г., като екип от университетски преподаватели имахме уникалния шанс да започнем и проведем успешно обучение на 50 помощник-учители и съветници – роми със средно образование от различни региони на страната – София, Пловдив, Сливен, Лом, Видин, Монтана и др. По време на обучението студентите роми, споделяха проблеми свързани със своята общност и възможните перспективи пред нея.

Съвместните ни дейности ни направиха чувствителни към „другостта“, към различието в ромските групи, към техните ценности и светове, митове и ритуали, към тяхната култура и човешкото й преживяване. Дадохме си сметка, че не само не познаваме истинските им проблеми, но и твърде малко знаем за символите и значенията на тази култура, за механизмите на самоорганизация на груповия живот на хората по квартали и населени места. Самите студенти имаха потребността да разказват и споделят с нас истории от всекидневието и начина на организация на колективния си живот. След като се запознаха с автобиографичните книги на българите мохамедани, те самите ни помолиха да направим нещо за тях, като получихме тяхното категорично обещание за помощ не само в събирането на материали, а и в антропологичното теренно изследване, което трябваше да се проведе.

И още тук искам веднага да кажа, че те великолепно изпълниха обещаното, за което с любов им благодаря.

Разбира се, всичко щеше да остане една добра идея, ако не бяхме подпомогнати от фондация „Отворено общество“, програма Образование, на които също искам специално да благодаря.

Чрез тази книга за пръв път в България на хората от ромския етнос е предоставена възможността да говорят публично, да разкажат за себе си и своите проблеми, за ценностите и смисъла на живота си, за своята традиция и култура, пречупена през личните им преживявания и спомени. С езика на спомена получиха възможност да говорят обикновени хора – мъже и жени от различни поколения, с различно образование и професии, представители на различни ромски групи от Благоевград, Лом, София, Самоков, Берковица, Пловдив, Сливен, Кюстендил.

В устните разкази, разбира се, записани чрез звукозаписна техника, те разказват за своето детство и младост, за любов и семейство, за религия и ценности, както и за огорчението си от мястото, което „другите“ им отреждат като на отхвърлени и презрени. В тези 37 автобиографични спомена, всеки от разказвачите присъства със своя уникален жизнен път. Чрез разказите си те обясняват и предават смисъл на миналото си и по този начин жизнените им истории са източник на всекидневна история. Личните им спомени са израз и на колективната памет, тъй като всеки от тях е част от конкретна социално-етническа общност и като такъв е носител на колективни нагласи, ценности и образи. Проследяването на индивидуалните жизнени траектории на всеки човек, прави възможни наблюдението и анализа на социалните феномени и процесите в общността. Събраните устни истории са опит да се конструира общностната история и култура на ромите, опит да се изгради образ на групите и индивидите. Те са гледната точка на тези, които нямат достъп до „голямата“ история, опит да се даде думата на „изключените от историята“.

Автобиографичните спомени, които са включени в книгата, дават различни погледи към миналото на хората и към тяхното настояще. Това е опита на хората и те не са го забравили. Разказват искрено за себе си с цялата простота и човечност на собственото си преживяване и отношение към света.

За тяхното събиране бяхме подпомогнати от самите тях и нашите студенти-роми и на всички искам още веднъж да изразя безкрайната си признателност за гостоприемството и сърдечността с която ни приеха, като отвориха сърцата и душите си към нас.

Надявам се тази книга да бъде интересна за четене и красива, защото е правена с любов, а когато нещо се прави с любов, то винаги е красиво.

01_Predel

Улица от Предел-махала, Благоевград, 2002

Благоевград

Eтo какво разказва за себе си и за проблемите на ромите в Благоевград един от тях.

„В Благоевград има три ромски махали – „Предел“, „Старата“ и“Новата“. Според статистиката, в трите махали живеят 12 000 души. Аз мисля, че в последното преброяване се подходи неправилно, защото там имаше въпросник, които се даваше на всеки един и на въпроса за религията много от хората благодарение на това, че са християнизирани се писаха християни. И по този начин част от ромите загубиха своята етническа принадлежност. Онези, които се записаха мюсюлмани, останаха в статистиката като роми. Голяма част от ромите са доста необразовани и там е другия проблем. Ако някои от махалата има осми клас, се счита за образован човек. Процентът на неграмотност е много висок – 80% нямат завършен осми клас. Тези, които не могат да четат и смятат са много по-малко. Ромите са много прихватливи хора, учат в движение и хора, които не са посещавали училище, знаят да четат и пишат. Тези, които се определят като аиерлии, са по-образовани.Там могат да се срещнат хора със средно образование, дори и с висше.

Условията, при които живеят ромите, не мога да ги определя като много лоши, а са направо плачевни. Хубавите къщи се броят на пръсти. В трите махали има не повече от тридесет хубави къщи. Почти всички семейства живеят в по една стая, даже и в съборетини. Ток има, но липсва водопроводна мрежа и канализация. Живеят непрекъснато около мръсотиите. Има семейства, които живеят по 13-14 човека в една стая. При преброяването, което правих за себе си, имаше семейства с по осем деца, като най-голямото е на 18г. , а най-малкото – на 6 месеца. Разчитат единствено на социална помощ. За щастие, в Благоевград общината редовно изплаща тези помощи, но те са крайно недостатъчни. Даже и на мен ми е трудно да проумея как се събират в една стая, защото моето семейство е четиричленно и сме в една стая и е много тясно. Може би 80% от семействата са многодетни и живеят при кошмарни условия. Децата са средно между 3 и 10 в семейство. Родителите са 38-40 годишни. Например, моята балдъза, тя е 71-ви набор, в момента е бременна с шесто дете. Според мен хората са полово непросветени. Не знаят да се пазят. Това е една от нашите идеи – да има семинари, които да запознават ромите с половата култура. Родителите са неуки и не могат да проумеят проблема. Родителите не създават условие за добро бъдеще на децата си. Като всички родители, те обичат своите деца, но не проумяват много проблеми свързани с възпитанието им. Може би условията, може би обществото, може би държавата – всички имат вина за това положение. Ако един човек изпадне в беда, за това носи отговорност държавата. Не оправдавам глупостта или липсата на просвета, но условията за да оцелее една личност, елементарните – прехрана, здравеопазване липсват. Както носи вина и всеки човек ... Но за да успее да се справи с проблемите си, са му необходими възможности, коридор или пространство, за да може да реагира.

Традиция в махалата е да се чисти през празници, но се чистят основно къщите. Жените чистят всеки ден и много перат. Колкото до общите пространства дори някой да поеме инициатива да се изчисти, няма условия. В Предел махала, поради това че е разположена на баир, всеки живее буквално на покрива на другия и ако някой изхвърля нещо, то той го изхвърля зад къщата на комшията си. В центъра на махалата има три – четири контейнера, които са препълнени и после всеки, който извърля боклук, го разпилява по площада и става един хаос, една смрад, предпоставки за болести.

Вода има единствено на площада. Онези, които живеят на високото, са принудени да носят ежедневно своята питейна вода. Положението е като след война. Тоалетни няма. Земята, върху която е махалата, е скала. Къщите са с единични зидарии, паянтова основа. Много от тях са паднали. Хората живеят вън. И лете и зиме . Скоро имаше един случай, когато се изпепели една къщичка с 4 деца, родителите живеят вън. Децата изгоряха. Печката вътре е била направена от боклукчийска кофа и запалила предметите.

Мизерията е предпоставка хората да не мислят, да стигат до крайности. Престъпност има в махалата. Всеки втори е потенциален престъпник. Говоря за кокошкарски истории. Има съдени хора за кражба на овца, за кражба на кокошка, за кражба на желязо.

02_Prane

В Предел-махала прането е основно задължение на жената

Деветдесет процента от хората са на социални помощи.Работещите са предимно в комуналните услуги, а там заплатите са минимални. От общината за съжаление има много малко разбиране. Помощта от там е единствено като социални помощи. Друго няма и не е имало. Такива хора, които искат да помогнат, се срещат само от избори на избори. Идват само когато имат нужда от гласове. По линия на евангелистката църква се извършват много повече благотворителни деяния, но за съжаление са само за членове на църквата.

Хубавите къщи са построени по време на комунизма със заеми и техите собственици в момента не живеят добре. Има отделни фамилии, които са преуспели – в търговия или бизнес. Във време на нужда махалата се сплотява. Когато се прави сватба близките се събират и подпомагат за тържеството – най-често с пари. Сватбата е най-важното нещо. За родителите е срамно, ако не направят сватба. Падат ниско в очите на останалите. Ако не сватба, поне трябва да се направи честито – при нас е „блага ракия“, или още му казват „кана“-кафета. Събират се в деня, който са определили за случая, двете страни с музика, нареждат се маси най-често със сладки, безалкохолно и задължително кафе. Кафето се приготвя по специален начин – прави се с мляко. Един голям казан леблебия и мляко. На масата сядат само жени. Мъжете не сядат на масата, хорото не водят мъже. Срамно е един мъж да седне на тази маса. Алкохол дават също на жените. Ако родителите на младоженците са успели да напият жените, значи тържеството е богато и успешно. Мъжете през това време пият отстрани и гледат. Ако някой се напие и се хване на хорото, после го подиграват. Девствеността е голяма ценност. Изважда се на показ. Женят се много малки – 13-14 годишни, което е предпоставка за по-нататъшни проблеми. Не се купува булка. Подаръци се правят предимно в златни накити. Сега вече и печки, перални и т. н. Най-важен е кумът. При нас всеки близък трябва да даде повече. Ако другите дават по 10 лв., той трябва да даде 50-60 лв. Пиене носят само близките за помощ. Рождени дни правят само по-богатите или този, който е обещал. Кръщенки се правеха често, докато имаше пари. Някога хората в махалата имаха пари. Наистина работеха. Има много хора в махалата, които милеят за комунизма...за равноправието. Демокрацията постави ромите в една задънена улица. Кризите в държавата се изразяват най-силно при тази група. За да разберете живота на ромите, трябва да влезете в гетата – там, където няма вода и канализация. Може би общината няма вина, че ромите в Благоевград живеят на такова географско място, но вярвам, че могат да се направят проекти за подобряване на битовите условия.

За да излезе махалата от това си състояние, трябва да се обединят и двете общности – християни и мюсюлмани. Аз, въпреки че съм представител на една от тях, много искам да ги обединя. Ако успеем тези хора да ги предизвикаме към инициатива, ако ги научим да се саморазвиват, да се самоподпомагат, ще се решат много проблеми. Ромите иначе са много обединен народ – за добро или зло. Ако успеем да ги превъзпитаме и образоваме, ще постигнем много подобри резултати, отколкото да ги разделяме чрез вярата. В махалата в момента съществуват достатъчно много разделения – политически. Даже на Гергьовден махалата се раздели. В новата махала имаше една музика, а в Предел махала имаше друг празник. Иначе нашите хора обичат много празниците и веселието. Използваме всеки повод, за да се веселим. Обичаме музиката и танците. В махалите има и групово разделение. Аирлийците се смятат за по-висшестоящи, наричат „пределците“ чергари – низши, по-глупави, по-прости, победни. А те наистина са много бедни. Аз наричам „гето“, Предел махала и Старата махала. „Новата“ не я наричам „гето“ – тя е предимно от големи къщи. Тя се намира до помощното училище, в близост до български къщи. Тези къщи създават условия за по-добър санитарен и социален живот. Пред тях обаче също стоят проблемите за работа и образование, въпреки, че нямат проблема на Предел махала – да оцеляват. Раждаемостта тук също е контролирана. Образованието си казва думата. Имат пред себе си перспектива. Макар че коренните жители са от Старата махала. Тези които някога са имали къщи в Старата махала и са успели да вземат заем, са излезли оттам, останали са само най -бедните.

03_Ploshtad

Площадът в Предел-махала

Аз сам не можах да усетя кога точно, кога започнах да изпълнявам функциите на ходжа, защото от детска възраст посещавам всички събития в махалата – и тъжни, и радостни. Отначало редом с баща ми, после може би самите хора ме забелязаха, че усвоявам всичките молитви. После, в Македония се научих да чета на новотурски, който е въведен поради сложността на арабския език. По този начин успях да науча нещата, които са ми необходими. Беше ми лесно, тъй като моят майчин език е турски. Цялото ми семейство говори турски език. Тъй като при комунизма не е било възможно да се спазват ислямските правила, после самите хора забравиха как се прави това. Няма и определена сграда като джамия,  в която да се извършват намазите, Байрама и т. н. Хората ме викат само при нужда, а иначе религията е пренебрегната в тяхното ежедневие. По повод на другите църкви – евангелистите, те навлязоха в махалата много, благодарение на това, че хората забравиха исляма. На тези, които приеха евангелизма, дедите им са спазвали всички мюсюлмански закони. Евангелистите в момента са много по-организирани, защото имат по-големи финансови възможности и успяват да се събират ежеседмично, на различни места – в различни домове на вярващи. По този начин намират място за сбирките си. В момента по-голямата част роми от трите махали са евангелисти, съботяни и петдесетници. Имат голяма външна подкрепа и по този начин дават възможност на хората, които намират утеха в бога, да се събират. От тях има много хора искрено вярващи, както има и лицемери. Виждам, че много хора от тях са се променили в добра насока.

Ходжата стои повече като авторитет, като личност. Аз съм на 30 години и петнадесет от тях съм ходжа. Реално аз сам започнах да изпълнявам религиозните обреди. На четиринадесет-петнадесет години извърших самостоятелно първото си погребение.

Преди двадесет години сме имали отделно гробище, но то е разрушено и на негово място има блокове в ж.к. „Еленово“ . В момента в Благоевград са общи гробищата, без значение дали погребвания ще бъде циганин – мюсюлманин или циганин – християнин, погребват ги заедно с българи и евреи. Независимо, че обреда е съвсем различен, защото и религията е различна. Денят, в който покойника е в къщи, се изпълняват обредите. Отправят се молитви към Аллах. Масовата практика, за съжаление, е коренно различна от вероучението и е силно повлияна от християнските традиции. Често ми се е случвало да ме обвиняват в грешки по-възрастни хора, които не познават исляма, но добре познават масовата практика. Може би има подражание в голяма доза. Успявам да ги убедя, но те не познават религията. За да я познават, те трябва да имат достъп до нея – да четат.

Ходжата е част от всеки един празник в махалата. Викат ме при всякакви случаи.

В махалата има няколко просяци. Има ги. Те са от Старата махала. Но има и много пришълци, които идват за няколко дни и просят. Просията не е организирана. Мотивът е мизерията.

Не оправдавам престъпленията в махалата, но не оправдавам и отношението на държавата към ромите. Те са също българи. Мога да ви заведа и в с. Огражден, където има страхотии. Има детска проституция. Има болни от туберкулоза. Там ромите нямат нищо. Има случаи, когато майката кара 12 -13 г. дете да проституира.

 

На старовремско време, нямаше книги като сега

Пена, р. 1914 г., Благоевградско

Баща ми е умрял, аз съм била малка. Не го помня. Ние оставаме с брат ми и майка ми самички. Аз бях малка, баща ми не го помня. Хубаво, ама майка ми, бог да я прости, тя вдовица – гледала тютюн. Мъкнала ме е по нивите. След това германците бяха тука. Хубаво ама един германец ходил там. Идва един германец и иска да влезе вътре. Майка ми не го пуска. Германеца изкръти вратата. Аз се скрих под масата. Майка ми се качи на тавана, отгоре се качи, и брат ми отваря вратата и бяга да вика комшията, защото германеца се е качил отгоре. Идва човека с фенера, светва там, германеца се показва от там и бяга.

Ние имаме вуйчо в Брезница – на майка ми брат. Аз съм родена в Драготидан, Бобошевско, наше Софийско. Дойде вуйчо ми през това време. Закара ни, тука ни докара. Убеди ни и ни откара в Брезница – Гара Пиринска – наша Брезница. И след това там живехме.

И след това изгледа ни майка ми. Така горе-долу изгледа ни. Пораснахме. Брат ми замина войник. Майка ми се разболя, аз трябваше да я гледам. Умря, а аз за таксират, кьорава ще се оженя. Ожених се. Първият мъж ми беше от Симитли. Любов имахме с него. Докога, няма ни месец, ни с момите мома, ни с жените жена. Избяга той.

После ожених се тук, за Джемал. Вече с него криво-ляво пет деца, с Шана – пет си имам. Шана ми е взето дете, Стойчо, Анчето, Личката, Демката. От там се дигнахме и отидохме в Ощава да живеем. Ама той пиеше, много си пиеше той. Ама не се изпива ракията на света. Кара-вара, разболя се и го откараха в Сандански в диспансера – излекуваха го. Пуснаха го. Той няма да отиде направо дома, а направо на казана, на ракийката. Колко ще кара тоя човек, няма ни месец. Повтори го пак. Гледам го у нас един месец. Исках да го приемат – те не искат. „Нека да си е дома – казваха, – той ще оздравее“, лъжат ме – няма места, това-онова. Не искат да кажат, че е болен и си е тръгнал да умира. Аз се дигна с магарето, откарам го долу на Кресна, на гарата. Хубаво ама таман стигнах там отгоре на рида, влака мина. Викам, що ще правя, па Стойчо по мене реве, малък е , 7 – 8 години. Отиде и той с мене. Що ще правя, се малки бяха. Викам, сега няма що да го правя, ще го докарам тука, на Черниче, та с Демчо – „бог да го прости“, на Сандански да го откараме. И така направих, качих го аз на влака и го откарах на Сандански. Отиде Демчо – бог да го прости – помогна ми, защото аз сама не мога.

Дойдох си дома, в Ощава. Вечерта, ама една дрямка ме е нападнала, пък детето – Демката – беше малък, на седем месеца. Джемал в Сандански го прегледаха и си го пуснаха с мене. Вика Джемал – „Сложи го до тебе, а аз ще варда децата – ти легни да спиш, ама вземи яж, защото не си яла.“ Лягам да спя аз, таман съм заспала, детето заплаква; той взема детето, слага го на земята и пада. Викам: „Джемал бе, Джемал“, взех да плача – върнах го от умирачката.

Брат му работеше на гарата. Пратих хабер да му кажат да дойде и той в девет часа дойде, веднага дойде. Ядене носеше, нещо това-онова и вика: „Вземи, яж“. А аз му викам, ама ще ядеш и ти. Брее, яде ли ми се. Аз гледам Джемал, не го бива, пред умирачка е. Викам на Зиадина, ще го откараме на Сандански.

Хванахме влака през нощта в три часа, откарахме го в Сандански. Зиадин ме откара у тях после. Те месо бяха готвили. Ядохме, а Джемката вика на брат му: „Зиадин, главата – вика – ще ми я изпечеш, ще ми я донесете в болницата. Като отиде снаха ти, ще я пратиш по нея главата.“

Станах аз сутринта, а през вечерта сънувам сън. От тази къща, където беше колибката, пада един зид и пада. Пада това всичко и остава празно място и памук съм прела на сън. Станах сутринта и казвам на сватята. Викам: „Свате, нещо сънувах един лош сън – викам – не знам, Джемал може де е свръшил.“

„Не бой се, свате, няма нищо – вика – не бой се“.

Взех да плача аз.. Зиадин взема, зави главата за брат си и аз ще ида в болницата. Отидох на болницата, бре викам: „Джемал бе, Джемал бе“ – няма го Джемал. По едно време пак го викнах и той се показа на терасата. Викам: „Какво бе Джемал, какво стана с тебе?“ А той ми вика: „Биха ми една инжекция, нещо като че ли ми спадна дроба“. И аз го гледам, корема му така отекъл..., викам: „Е, край, свърши тоя човек“. Вика: „Ти ще си ходиш ли сега?“ Викам: „Ще си ходя, ще мина през Цръниче и ще ида у нас, ще замеся хляб на децата и веднага ще дойда“.

Едно време, като работехме, даваха ни рента. Значи ако са два вола – две мерки жито ти дават. Вълна даваха, сапун, олио, масло, всичко даваха.

05_Sedjanka

На моабет на площада в Предел-махала, 70-те години

Вика: „Ти, като си идеш на село, ще целунеш Личката три пъти от мене“. Викам: „Ти няма да се косиш, аз сутринта пак ще идвам“. „Иди – вика – от Колето вземи мед и вино и да дойдеш!“ Викам: „Ще взема и вино, и мед – зайци имаха, около тридест парчета зайци имаха, кокошки имаха – аз ще взема един заяк и ще дойда. Утре съм тук“.

Дойдох тука – спах там тази нощ и сутринта заминах си с детето за Ощава.

Отидох си горе, пратих децата за дръва. Взела съм лейката и стомната и отивам за вода. Стига ме един, бригадир Мите. Вика: „Къде ти е Джемал?“

Викам: „Джемо е там долу, в Сандански в болницата“. Аз омесих хляб, изпратих децата и сутринта ще тръгвам към него. Правех сметка,че той може да има борчове, та аз ще взема аванс от тютюна, където работех. Защото той като пиеше и не си правеше сметка. Поне не ме тормозеше като пие, защото какви има. Веднъж ме би..

Таман тръгнах за вода, ето го и Мехмед. Той вика: „Пено, ще ти кажа нещо“. Викам: „Кажи Метка“. Ами вика: „Да ти кажа, че Джемо е починал“. Това като ми каза, аз съм паднала на пътя, ако не е била една жена, Стоянка, съм щяла да се търколя в пропастта до пътя. Долу, ако съм паднала, нищо няма да е останало от мене, та по-хубаво да съм паднала и там да съм умряла.

06_Konzert

На концерт, 70-те години

Станах, отидох си дома. Нали чедо, сама жена с толкова деца! Как съм го преживяла, не знам/плаче/. Децата легнаха. Демката беше на осем месеца. Децата все там съм ги раждала, ама аз много не седях, като родилка, защото гледах много тютюн – по 5-6 декари тютюн съм гледала.

Ходех на работа по лозе, по ливади в Гара Пирин. Да идеш в текезесето лозе да копаеш пеша и оттам пак пеша си идвам, да изкарам парички.

И ето, посред нощ се чука на вратата. А аз чисто сама с тия пет деца. Викам, кой ли иде са посред нощ. Имах един братовчед, той иде и вика :“Ти, братовчед, защо си забрадила тази забрадка?“ Аз бях сложила черна забрадка. Той взе забрадката и я хвърли. „Ами нали Джемо е умрял“. Вика: „Къде бе, зетя не е умрял, аз ходих на Сандански – вика -

18 заръча нещо си казала ще отнесеш“. Откъде му дойде този акъл? „Утре – вика – аз ще ида с тебе“. Нейсе, вече ще идем.

Сутринта станахме и той вика: „Сега, братовчед, зетя, че е починал починал е, ами дай ще гледаме сега работата. Аз ще ида до Общината, да ти отпуснат нещо за погребението“. И всичко отпуснаха от там: брашно, дрехи, костюми, всичко, всичко. Братовчеда вика: „Сега аз ще ида на рида да докарам дръва“. Отиде човека там, докара. Трябваше да го докараме от Сандански. Той там почина и току врътят телефона в кметството, дали съм тръгнала за там. Тези съобщават, хубаво ама, имаше председател на текезесето, искат в Ощава да го закопаем. Викат ни. „Ние си имаме къде да си го погребеме, не може там. Никой си няма в Ощава, ще си го вземем в Черниче.

И не дават братята му да го закопаем в Ощава.

Нейсе, вече тия тръгват и аз тръгнах. Дойдохме тука, него в Крупник откарахме.

Отидохме там, що ще гледаш, сънува ли, продумва ли. И пет деца съм откарала около него така. Едни дребни деца /плаче/. На кой ще съм мила, на кой ще съм драга... На никой.

Хайде вече поне го оправихме. Имах тютюн в Ощава, гледах шест декара. Дойде девер ми, бог да го прости, Есмил и етръвата Дана. Дойдоха те, като хванаме, надиплихме тютюна, та го предадохме.

Станах, дойдох си в Черниче. Хубаво ама, свекъра пияница. Къщичка си има тука. Той за пиене да продаде къщата за 100 лева. Е, сега аз с тия пет деца къде да ида. Брее, стария се напи, като кютук. Хвана ме с тия 5 деца, изкара ме отвън, под стрехата... „Ти ми сина умори, ти това, ти онова“. Ама тука беше Стоян милиционер. Той слуша, че децата плачат отвън, под стрехата. Дойде и вика: „Какво правите тука?“ Викам: „Стария ни изкара вън, каза че ще вземе къщата“. „Такава ли е работата?“ „Така е“. Влезе той вътре и вика на стария: „Мето, ти тази жена защото я изкарваш отвън, защо я изкарваш? Ти знаеш ли на тази жена какво й е с тия 5 деца. Тя ли го е уморила, как не те е срам?“ Тебе ще те изкарам отвън, а нея вътре. Как така за 100 лева къщата ще продадеш? Тази жена къде ще иде?“ Нейсе, влезнахме.

Работех към градината към мината. Хубаво, ама колко? Работех пет-шест месеца, сезонна е работата. Искаха да ме преместат в сепарацията. Вместо мене да приемат, приеха Лина – на маникьора жената. Отидох там и какво, няма работа. А приеха нея на работа, макар че беше с едно дете, а аз с тия 5 деца, ще ги храня с какво – с камъни.

Като ме изкара и свекъра отвън, взех петте деца, та в Благоевград, отидох при Партията. Децата гладни, вечерта са яли боб без хляб. Та така съм страдала... /плаче/. Отидох там: „Добро утро“. „Добро утро, седни, седни булче, седни, какво има? Кажи?“ Викам: „Ето, до властите съм стигнала“. „Защото бе?“. „Вдовица съм останала с тия 5 деца дребни. Работех – викам – пет-шест месеца в градината към мината. Отидох да търся работа, не ми дадоха работа. Сложиха една жена, която е с едно дете, мъжа и е маникьор, пък мене ме изгониха. Няма какво да ги храня тия деца. Снощи съм варила боб без хляб да ядат. Да ми дадат работа, аз тия деца да ги изгледам. Утрешния ден, три мъжки са, ще са на дръжавата от полза, и на мене. Аз ще ги изгледам, не съм кьорава, не съм саката. Да ти кажа, мъжа ми беше пияница. Имахме една стаичка, свекъра я е продал на един друг за 100 лева. Аз отидох при кмета, той вика 300 лева да му върна. Такава е работата“.

Той най-напред взема телефона. Вика: „Кмета да се обади. Тази жена, вдовицата, идвала ли е да и освободите къщата?“ „Ами – вика – има да връща 300 лева“. „Какво да върне? Къде има за 100 лева къща да се продава? Документи дал ли е тоя човек? Да вземете да освободите на жената къщата, защото ще ви уволня – вика – да го знаеш това“.

От там връти телефона и вика:

– Дайте ми директора на мината. Това лице – вика – дойде ли е вчера при вас да търси работа?

– Да, идва.

– Тази жена назначена ли е на работа?

– Назначена е.

– А-а, значи, понеже тоj е маникьор и жена му е назначена, пък е и с едно дете, а тази жена с пет деца, без мъж, къде да иде! Как правите сметката вие а, ето децата при мене реват за хляб. Яли боб без хляб на това време нашо. Жената – вика – е тука и децата реват. Ти не я ли приемеш на работа, аз ще те уволня дисциплинарно, да знаеш ти, ще те уволня направо!

Хубаво, ама той вика: „Почакай малко, булче, аз сега ще идвам“. Отиде и иде със 100 лева. Пари нямах хич. Така се и качих на влака. И ми вика човека: „Няма да ходиш ти там да търсиш работа, докато не пратят те човек, да те назначат на работа – вика – знаеш ли какво, ще идеш при социалните и ще кажеш, че аз те пращам там“. Дигна се аз при една другарка и на нея разказвам всичко. Това ми е положението. И тя се обади на кмета. Направи го мат и маскара. От там се обади и на директора и го пита. Тои вика:

– Работа няма.

– Как няма работа? Как си назначил тази жена с едно дете, а тази с пет, що ще ги прави? Тука – вика – децата реват за хляб.

Отиде тази жена и донесе една бохча с дрехи. Всичко имаше вътре: от обущата до шапките, палта, ризки. Всичко купила. Всичко ново от магазин. И тя изкара, даде ми 200 лева. На децата донесе мекици и лимонада почнаха да ядат децата и тя ми вика: „Ти няма да идеш, докато не дойде човек да те викне да идеш на работа“.

Аз станах, отивам си. Къщата ми освободена. Измазах стаята, изчистих я. Не ме е страх за пари – имам.

Дигна се аз от Черниче. Оставям Шана при децата да ги пази тук, отивам в Ощава. Като ме видя кмета:

– Защо Пено, мари, избяга от тук. Защо мари избяга? Ние сме длъжни на тези деца, тук да ги изгледаме. Джемо тук е работил толкова години – двадесет в текезесето. Ти от тук избяга.

– Как да седя, бай Ванчо, тука? Кой имам тук, та и аз да седя тука. Долу – викам – седя.

– Пари дават ли ти?

– Дават ми по петнадесет лева от общината.

– Ехее, какво са петнадесет лева, нищо не са – вика – ти не можеш само хляба да вземеш на децата.

07_Prijatelki

Приятелки, Благоевград, 70-те

Ходих там, все някой ме познава, кой брашно ми даде, кой това, кой онова, напълних, два чувала си напълних за ядене от горе. Изкара кмета, даде ми и той 200 лева пари. Хванах на пощата колата и ги докарах тука.

А на другия ден от мината пратиха човек да ида да започна работа. Да ме назначи на работа директора. Аз отидох горе, чукнах на вратата... „А, ела, ела Пено, на ти бележка, иди горе в Личен състав да те назначат на работа“. Назначиха си ме на работа в сепарацията. Хайде, изгледах ги. Изгледах ги децата горе-долу.

Като се хванах на работа, ходехме с Демчо, той ми е девер и е най-малък. Аз толко ли съм бърлива, да тръгна със девер ми. Аз никога няма да тръгна с него.

Ида на работа, върна се от там, той ми хвръли кьотек, бие ме. Парите ми крадеше от дома, децата биеше. Кара-вара после тормоз, хайде дойде тоя стария, па се ожених за него. Та с него живях двадесет и една години. Асан се казваше. Той нямаше дечичка. После има с мене. Я Веска и Кайтаз, що го убиха. Двете аз от него ги добих.

Хайде, после потърсих къща да направя, но мястото стария не го е платил. Хайде директора, господ здраве да му дава, Чонков, па ида там. И ми даваше апартамент, ама аз с тези пет деца, не мога апартамент да взема, да ме извиняваш ама, ако може да ми помогнете със сто лева да дам на Спестовна каса, та да взема 500 лева от там.

„А, Пено, добре“. А пак и тази Любка – главна счетоводителка и вика: „Любче, ще идеш, ще й дадеш 100 лева – нека да си вземе 500 лева жената“.

08_Semejstvo

Семейство, Благоевград, 60-те години

Направих си документи. Коя ще е тази жена да ми има доверие на мене, да вземе на мъжа й паспорта да ми станат поръчители, аз да взема 500 лева. 

Нейсе, взех 500 лева, дойдох си тука мястото да платя. Платих мястото. Отидох, взех заплатата и отидох да им дам парите. Директорът вика: „Пено, ние ти помагаме. Не искаме парите. Това ти е помощта от нас“.

Хайде после, а планове да изкараш, а къща да им направиш. Ама сега не са доволни, не са доволни. И войници ги изпратих. И новобранска им правих и клетва им правих, всичко им направих – не са доволни. Ако са някои чувствителни синове, ще рекат, чакай бе, майка ни ни е изгледала от парче месо. Сираци. И тоя, стария, дошъл тука, та направи на майка ни къща. Място ни купи. Ама я сега – не.

Знаеш ли Нуша /снахата/ колко пъти ме бие. Той не може ли като мъж да й каже: „Защо тормозиш майка ми?“ Да й стегне юздата. Вярно, аз не искам да им правя спънка, те са мъж и жена. Ама жената се слуша до някъде, трябва да й стегне юздата. Той що, мрънка нещо, върху кьотеците, върху мене. Аз сега, като взема заема за къщата, аз да плащам на мината всеки месец да ми удържат по 500 лева. Защо, аз виновна ли съм. Откъде им плащаш, от там скача на мене на кьотек.

Щерка й се ожени по-рано. Ожени се в Сливница. Той послушал жената. Прозорци ми чупи, врата ми счупи. Та всичко. Аз съм била оженила щерка му. Мога ли аз насила да я дам: „Иди, мари, вземи тоя!“ Вярно, аз бях на гарата. Там бяхме със зълва ми Мария и една друга циганка си правихме мохабет. Тази що е на него леля. Живее на горния край. Тя дойде по едно време, ама аз си знам, че си седеше към гарата и не съм се усъмнила, че ще бяга тя да се жени. А пък беше в неделя, трябваше да приготвя на Веска децата за училище. Малката я изкъпах, голямата не можах да я изкъпя. Отивам на гарата и я виждам там. Влакът мина нагоре, надолу има закъснение. Аз мисля, какво ще търся и си тръгнах към нас. Гледам, влакът мина надолу. Момата ни дойде и аз нищо. Хванах със седем часа, отидох надолу. Откарах децата.

Сутринта си идвам тук. На Цеца – наша, на Митко, що е жената, има една мома на пет години. Среща ме и казва:

– Бабо, ще ти кажа нещо.

– Що, мари, щерко?

– Тоя Личката, да го огън изгори, всичко ти счупи бабо. И прозорци, и врати, всичко ти счупи, мари бабо. И вика за тебе, уруспия – тя даде Весето.

На шестнайсет години се ожени. Аз тръгвам и се прибирам. Гледам го на пътя и той:

– Да ти еба мамичката и уроспията. Аз ще те пребия, ти да знаеш. Тази вечер ще те заколя. Ще те връжа за една кола, ще те мъкна, мъкна, ще те утрепя. В Струма ще те хвърля, да знаеш, че ще те утрепя.

И те се стягат да отидат в Сливница, да видят къде се е оженила щерка му. Взе камъни и по мене хвръля. Нуша ще ме бие, че аз съм оженила щерка й. Той я дръпа. Тръгнаха за Сливница.

Аз се дигна от тука и отивам в милицията. Отидох в милицията, защото ме беше страх. Колко пъти ме бият – страх ме е. Яла съм кьотек, страх ме е. Дигна се и ида при Янче:

– Добър ден.

– Добър ден баба Пено, седни, седни.

Уважение ми правят хората. Седнах там:

– Кажи, баба Пено, нещо.

Викам:

– Янче, знаеш ли що, абе на Личката една закопаница вчера избягала в пет часа. Ожени се в Сливница. Аз съм в Кулата. Откарах децата на Весето за училище – викам – в понеделник на училище трябваше да са. И едно с отиването у дома, сина почва да ме псува. Хвали ми се, ще ме утрепе. Жена му взе камъни по мене да мята, да ме убие – викам – всичко ми е изпочупено дома. Стойчо какво да прави. Тя да скочи да ме бие, Стойчо няма да ме остави. Снахата няма да ме остави. Ама страх ме е.

Вика Янче:

– Баба Пено, ходи ти полека, ние ще отидем.

Та аз веднъж от нерви, веднъж изморена, от влака направо на Симитли, оттам пеша. Те ме преварили – отишли. Виждат всичко изпотрошено. На тази стая прозорци счупени, на тази стая врата счупена и всичко изпотрошено. Отишли трима души: „Стойчо, къде е брат ти?“

„Ами, тука е.“

Отишли при него. Единият го питал:

„Е, ти как правиш сметката господине, с тази твойта майка? За какво сте й рипали? Ти ще я убиеш. Та си трошил прозорци, врата си счупил, аз виждам. Кажи, за какво е това ? Е, дъщеря ти, като е искала мъж, може ли – вика – майка ти да я даде насила. Не може да я даде – вика. След като тя си е имала с него любов и си го е искала, избягала е. Майка ти не е виновна, та ще я убиваш. Та и жена ти, ще рипа да я бие – вика. – Слушай, колко палки искаш да ти ударя? Кажи, колко палки искаш, да ти ударя.“

А Стойчо вика: „Оставете го, той е болен.“

„Като е болен, да си гледа болестта. Като има инфаркт, да не чупи на майка ти къщата. Ти знаеш ли колко е сега едно стъкло? Двеста и петдесет лева само едната стая. Стойчо, да не думаш много, защото да не обереш ти палките. Трябва да даде петстотин лева за едната стая и за другата петстотин – хиляда лева. Така ли е? А като плаща майка ви и заема, какво ще кажете? Той прави ли сметката – вика – че трябва да е доволен от нея? Те си ядат и си пият със жена му. Тя им плаща на тях заемите и сега тя е ли е виновна. Това не може да стане. Искам до утре да сложиш стъклата на нейните прозорци. Не туриш ли стъклата, ние утре сутринта, пак ще дойдем.“

И да видиш, изкара стъклата от тях, на единия три, а другия найлон съм турила. И това живот ли е сега – не е живот.

Е, от тогава, от как се е оженил и болен да е – не го питам. Аз без него не можех. Казвам ти, че Личката, ми беше точно на корема. Той откакто се разболя, аз него не го оставих. Макар че заема му плащах, го питах: „Личка, яде ли ти се? Имаш ли парички? На ти 200 лева, на ти 100 лева, иди вземи си хамбургер, вземи си банички, вземи си нещо да ядеш“ /плаче/. Хубаво, ама сега откакто стана така, не го и питам. Аз майка ли съм, кучка ли съм?

Той да ми вика ченгия. Че съм ги изгледала от комат месо и сега... Ако е някоя друга жена, ще им направи ли къща – няма да им направи. Ще ги остави на улицата. Дядо му е бил ковач петдесет години, мястото не го е платил, а ние излязохме ербапи – Демчо и аз. Та взехме мястото. Къща да направим. Това е мойто страдание.

09_Privecher

Привечер, Предел-махала, 2002

Вторият ми мъж, много ги уважаваше. Те бяха малки, много ги гледаше. Той една ябълка да донесе, ще раздели и на петте деца ще даде. Той няма да се кара на децата. Та с него направииме и къщата. Той беше джамбазин. Муле ще продаде – парите за къщата. Инак беше ковач и джамбазлък врътеше. Аз в мината работех – парите всичко за тука, за къщата беше. Личката вика:

– Аз сам си правих къщата. Аз само се разписвам, ти вземаше парите.

Та един ден срещнах диспечера, където работеше Личката, и викам:

– Сега ще те питам нещо.

– Кажи – вика – баба Пено.

– Абе Личката, като работеше при тебе, аз вземала ли съм му парите?

– Не е вярно, бабо Пено.

– А той вика, че аз съм му вземала парите.

– Колко пари вземаше той. Ако не беше ти и стария, нямаше да направите къщата. Да се благодарят на тебе, че им направи къща, иначе ако не беше ти, те ще са на улицата.

Ама кой ти признава. Ох...

Пръви клас три години ходих. Знам да се подписвам. Учи ме там тази, беше в личен състав началника: „Така Пено, така Пено.“

И аз по тях пишех, правех си чертички.

Играли сме като малки, ама много съм запомнила. Ама ние, едно време, на старовремско наше, нямаше книги като сега. Ние учехме на плоча. Едно време имаше таква, като плочи, където да пишеш. А писането на редовете и с едно тебеширче пишем, после го бършеш и пак си пишеш. Не съм учила. Брат ми – бог да го прости. Той до шести клас учи.

Що за мома? /смее се/ Тогава сме момували, кой си има другарка, с другарките ходи по събори, че ние не сме знаяли ни любов, не сме знаяли като сега, да се любиш. Тогава ние, та червило да купиш, та белило – не сме знаяли. Имаше една трева такава, та като копаехме, изкарваме я, тя като червило. И ние с тази, която ми беше другарка, ще вземем, ще се червиме, ама скришом. Ако ще излезем вечерно време, ще се начервиме. Щом ни види някой, ние го избръшем, да нямаме ни червило, ни нищо. По събори ходехме. На Света Петка сме идвали в Брезница. Това ни беше едно време. Не е като сега, стъмни се и на тях им съмне. Тогава нямаше, ще залезе слънцето, ти дома ще си. Не те пускат никъде. Някъде, ако има събор или нещо такова, се събирахме. На пръстен играехме, на пояс играехме. На тиква: „Нашата тиква родила, родила толкова“. Е, така беше едно време.

А като се ожених – направих работата, панаир голям. Хаир видях. Дали съм прекарала хубаво? Всичко лошо съм прекарала и до умирачка ще си патя, и пак се дръжа.

Детето убиха. Какво съм прекарала аз. Тази вечер съм седнала и се моля. Моля се аз, набожна съм. Сполай на господ Исус Христос, на всичките нека помага, та и на мене нека помогне. Молех се преди да си легна. Та нещо ме хрумна и почнах да рева. Викам – е, Исус Христос, боже мой, всичко хубаво, всичко хубаво, ти ме наказа, понеже нямам ни майка, ни братя, ни сестри. Чисто самичка съм. Да има нещо да ми стане тежко, няма на кой да се оплача. Единствена, Анчето която е долу в Петрич. Тя единствена, ще ме пита:

„Майко, как я караш, какво чиниш? Тормози ли те Нушка? Почитат ли те?“

Тя/Нуша/ ме беше хванала за гушата, та два месеца лежах долу при Анчето. При нея лежах, да се разлегне, хаир да не види, да не може да дойде да ме види. Та Анчето ми е вземаше лекарства да ме лекува. Там, където ме беше стиснала за грълото – зачервено, не мога ни да ям, не мога ни водичка да пия, нищо.

Сега, скоро Веска идва. Нуша пак искаше да ме бие и вика: „Слушай ти, Личе, как не те е срам? Майка ми стана половин човек за тебе. Ох, Личката, ох Личката. Е, ти как правиш сметката, да я псуваш, да се хвалиш, че ще я утрепеш, та в Струма ще я хврълиш. А пък жената ти, ако й посегне да я удари пак, да знаеш, че или ще ме утрепе, или ще я утрепя. Веднъж и два пъти ли я бие така, за нищо... ще я бие.“

Тогава беше донесла Веска от тези, нещо като играчка с чашка и чинийка, и поднос имаше. Хубаво ама те ги изпочупиха техните, пък аз си ги пазя. Като излегна на стълбичката, слагам си го това и си седя. Откъде видя тази маймуна, да рече нейно е това: „Не, мойто е това“.

„Мари не е твойто. Как ще е твойто? От къде на къде е твойто.“

Излезе Анчето /другата снаха/, вика: „Как е твойто ма? Като се ожени Ането, го отнесохме надолу подноса. Ти нали откара на сватята ти торта. Защо го остави там, а викаш да биеш старата. За чужди вещи, ще рипаш да я биеш.“

Те тогава ме беше хванала за гушата. Е така – за нищо.

Е-е, пък тя рипна на кмета да го бие. Искала пари. Тя и на секретарката рипа – на кьотек. Взела да й вика, ти си такава-онакава. Влезе кмета:

– Какво се бунтуваш, мари ти?

– А и ти много ли знаеш!

Рипа и на него. Хване той, завърти телефона. Тя си отива в къщи и ето идва милицията. Четрима тук с кола. Аз гледам милицията. Викам, леле боже, дали сега нещо за Личката, защото страх ме е, нали ги биха. Дойдох аз:

– Добър ден, какво правите чедо, добре ли сте?

– Добре сме, бабо. Слез отгоре ти – вика на снахата – мамка ти мръсна, гадна, слизай долу!

– Няма да сляза. За какво да сляза, да ме биете в общината?

– Ти може ли да посегнеш на властно лице? Там да те е убил. От там да те изнасяме. Ти каква бабаитка си, та ще рипаш на жената. Ще те застрелям тук с пистолета.

Качи се той отгоре да подпише протолкола. Подписа там. Нали беше рипала и на стария кмет. Защото не са й оставили мляко за децата. Ама викала й Юлка: „Аз ще ти дам едно кисело и едно прясно – подкваси си“. Тя: „Ти мен за каква ме вземаш?“ – и рипне на кьотек.

Хубаво ама, подаде се кмета и тя строшила от масата буркана, и нацапала костюма на кмета. Ама да я откарат петнадесет дена да сее пясък, да я нашарят от бой и хич няма да се сети да бие.

Нали, като беше дошла полицията тука за това желязо, тя пак рипала на милиционера и хвърляла камъни по колата. Хвана сина й като краде. Шест коли са дошли тук. Мен ме нямаше. Аз бях в Крупник. Идват в Орловец и хващат Демката. Отишъл и Личката, хващат го и него. Слагат им белезниците. И зет й беше тука, от Станището. Хващат ги, пребиват ги от бой. Качват ги в джипа и ги откарват в милицията. От вечерта до сутринта... , изтепаха децата от кьотек. Защо? Заради тази маймуна. Ето, Демката има три ребра счупени от кьотека. Бий, бий. И като го освободили, що ще правят? Дигнали се и отишли в Кулата, при Весето. Сутринта се дигнахме и отиваме да ги видим. Личо се крие. Аз му викам: „Личе, хайде да хванем влака“. Той, не, с рейса. Срещнаха го тука, качиха го в колата – претрепали го бяха пак. В дванадесет часа го качиха в колата. Аз, Стойчо и Анчето отидохме надолу. Гледам Демката прострен на леглото, не може да диша. Три ребра счупени. От горе до долу син – дроб направен. Лоша работа беше, ама я тази маймуна я направи.

Та, те това е мойто тегло. Това живот ли е – не е живот това. Чиниш, правиш и пак виновен. Цръно тегло, божее, що да чиниш?

Източник

Pin It
Анастасия Пашова
Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.
Други статии от този автор

Посетители

89

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 13 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 1 ден
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 6 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни