Замислих се. Което е добър признак. Едно от най-големите чудеса на познатата ми вселена е начинът, по който мислите, веднъж пуснати на свобода, започват да създават свои собствени, сякаш независими от съзнанието кристални десени, в които по-късно човек с удивление открива структури, чието съществуване нито иска, нито пък е в състояние да обясни. Бог, Вселената или Подсъзнателното – онази свещена троица, която в собственото ми усещане изразява чрез различни думи едно и също нещо – отново си е позволила малка шега и е вложила в устата ти думи, чиято поява си остава тайнство. Приятно, възвисяващо усещане. Ако, разбира се, си успял да достигнеш мястото, откъдето става видимо, че играта на десените и структурите има само малко общо със собствената ти личност. Всичко тече – и това май си остава всичко.
Ах да, времето. Пред очите ми и до днес стои като гравиран – а и как ли би могло да бъде другояче? – онзи напълно ошашавящ момент от 1984, в който за пръв път чух „Кьолнския концерт“ на Кийт Джарет. Бях на гости на Тихо Безлов – по онова време той единствен сред приятелите ми имаше достъп до такива езотерики (че и добра стереоуредба на всичко отгоре). Тишето – щедър и благороден човек, ако и с нередки пристъпи на магарешки инат, който се напъваше да се състезава с моя собствен – ме финансираше често-често с по пет-десет лева, за да изкарам поредната сухоежбена седмица докато дойде пощенският запис от Преслав. Бяхме по на двайсет и нещо години, животът ни се определяше от напъните на тестостерона, чиито призиви дружно конвертирахме в жажда за знание, по липса на нещо по-земно – и копнежи, копнежи, копнежи… Върнете ми копнежите, само копнежите – и аз ще ви издам тайната на безсмъртието.
Та така. Седяхме в малката му стаичка, с масивно-еротичната рисунка на стъклената врата, сред непроходимия безпорядък от книги, Тишето както винаги приведен на стола си, готов за поредното предизвикателство, каквото и да е то – и по едно време, дали от скука, дали от някакъв вътрешен сърбеж, той се протегна, сложи тази касета в дека (хубав дек, японски, Боже как му завиждах за него!) и щракна копчето.
Там-тим-та-да-дим (там-дам, там-дам)… Там-тим-та-да-та-да-дим-дом-дом-дом-та-да-дим-та-да-дом…
Времето изригна. Времето изчезна. Успявах да регистрирам, че все още се намирам в някакво познато измерение единствено поради конвулсивно свитото гърло, което ми причиняваше неудобство и не ми позволяваше да се разтворя и изчезна, каквото беше единственото ми желание, единственият ми импулс. Тишето, който от край време си е бил скептик, ме поглеждаше през рамо и се подсмихваше – впрочем, това може и да си го измислям – в онзи момент едва ли съм обръщал внимание на такива неща. Все още не познавах Пруст, пък и – О, Боже! – какво общо може да има нещо толкова изтъркано и клиширано като позоваването на Пруст, когато става дума за времето – и абсолютно неизразимата магия на този миг, чийто адекватен израз биха могли да бъдат единствено сълзите. Времето и сълзите, защо ли тия неща са така неразривно свързани едни с други?
Спомням си, да. Или може би просто рисувам пред вътрешното си око един момент, който по някакъв начин подхранва увереността ми в съществуването на вечността. Седях или летях, или просто се носех нанякъде – интересно, в една много по-скромна, много по-избледняла версия усещането се завръща и днес, ето в този момент, когато отново слушам концерта, макар и отдавна вече да го знам буквално наизуст – та, седях там и напусках кожата и познатия ми свят, онзи толкова заплашителен свят на току-що преименувани турци, мустакати милиционерски старшини и опашки за сирене по „Витошка“ – и всичко ми беше толкова безразлично, толкова безразлично, Господи! Не, не безразлично … Всичко ми беше толкова понятно, толкова приемливо, толкова вечно. Кийт пъшкаше в своето си оргазмено преживяване на един миг, разпънат в продължение на тридесет минути … глупости, какво тук значат някакви си минути? – а аз мълчах и се носех … И се носех … И се носех …
Трак. Протягам ръка и затръшвам спомена. Защото тук – такава поне е идеята – трябва да става дума не за собствените ми илюзии, а за времето. Не че храня илюзията за съществуване на някакво различие между тези две неща. Но прозата също има свои собствени изисквания към времето – и основното сред тях е онова за неговата икономия.
Fast forward назад – четири или пет години по-рано, една от шуменските казарми. Бесният ни ротен командир – забравил съм името му, спомням си само онова измъчено от глупост и язва лице, на което бяха издялани като с длето всички фиксации на онзи народ и онова време – ярост, ярост, ярост! Боже, дали тези неща са поизчезнали малко днес? Впрочем, какво ли значение има пък това? – та този бесен човек, разкъсван от собствените си дребнави дяволи, беше юрнал цялата рота на някакво наказателно учение. Беше посред лято, всички с пълно бойно снаряжение и газове (маските де), часове наред под слънцето, залегни, стани, бегом три километра, пак залегни, пак се валяй из праха … И всичко това – сред протуберанси на групова омраза, каталептична, сковаваща омраза, която прави от човешките същества някакви полумаймуни, впрочем, какви ти „полу-“?
(Непрекъснато се улавям се, че в моментите, в които изпитвам липса на думи, се обръщам към името Божие. За да не обърквам никого, казвам тук веднага, че не съм християнин. Не знам дори дали вярвам в който и да било от известните ми богове, макар че Богът – така поне си казвам в моменти на блажено заслепение – живее вътре във всеки от нас. Та така – това само за да обясня защо и тук ми се ще да ревна – отново, и отново, и отново – О, Боже!)
Разбира се, този казармен спомен никога не би се вписал в една импресия, опитваща се да улови в думи преживяването на времето – какво ти време когато си изгубил всичко човешко у себе си? – ако не бях го преживял по един от най-незабравимите, а може би и най-смущаващите в живота си начини. Защото, докато момчетата от ротата танцуваха маймунския си танц, аз – Андрешкото – се бях скатал, буквално в последния момент, просвайки се по корем, а малко по-късно и по-гръб – само на метри от тях, сред високите до кръста плевели, опасващи учебния полигон – и така изкарах една неизвестно колко дълга част от деня, ни жив, ни умрял, питайки се всеки миг кога ли най-после някой от участниците ще направи крачка малко по-встрани и аз ще бъда открит – позорно, унизително, разголено – за да получа онова, което заслужава всеки, опитващ се да надхитри машинарията – а може би и другарите си.
Не си спомням особено много за онези часове. Беше жега и аз не можех да си позволя никакво движение, това май е всичко. Спомням си, Станислав Лем описва някъде в „Пирц“ един тест, на който биват подлагани всички кандидат-звездни навигатори – да лежат без каквото и да е движение толкова дълго, колкото могат да издържат, в някаква вискозна течност, поддържаща тялото на повърхността. Не че моето тогавашно преживяване би могло да се сравнява дори отдалечено с инквизиционния, макар и много елегантен, мисловен експеримент на Лем. Но усещането за безвремие – спряло време, умряло време, разложено време – ме преследва и до днес, когато ми се наложи да си припомням времето на собственото си участие – кратко, за щастие – в нещата нашенски (а може би просто човешки?). Да, за щастие или нещастие, през по-голямата част от живота си аз винаги съм бил наблюдател, но не и участник. Има и такива хора, факт.
И накрая, третият случай. Било е някъде в началото на 97-ма, мога да идентифицирам момента единствено поради факта, че дъщеря ми, която играе една от главните роли в него, беше в бебешка количка. Инак от онези години ми е останало малко, нещата са размити и неясни като на някоя от онези фотографии, при които експозицията е удължена до, да речем, безкрайност. И така, бяхме тръгнали с децата нанякъде, най-вероятно за балтийското крайбрежие, при дядо и баба, къде другаде ще е било? И на Източната гара, за зла врага, решихме да си спестим усилия и да вземем ескалатора, вместо да обикаляме из безкрайния подлез, предвиден за бебешки и всякакви други колички (не знам защо по онова време не е имало асансьор, във всеки случай ние НЕ взехме асансьор, това е сигурно).
Имаше доста хора, ескалаторът беше препълнен, но дори и сред тази навалица ясно се открояваше някакъв едър чичко – оказа се поляк – който влачеше със себе си два невъзможно грамадни полиетиленови сака, наистина невъзможно грамадни, препълнени със стока (бяха времена, в които все още много хора живееха от този род търговия – набързо до Берлин, два гиганто-сака пълни с нещо си, а после – каквото сабя покаже). Не знам дали нещо ми е подсказало, че се задава опасност. Спомням си, Дорейн беше поставила предните колела на количката на едно от стъпалата, поддържаше я в равновесие с немалко усилие, защото задните колела, разбира се, трябваше да висят във въздуха, за да може количката да остане в хоризонтално положение, аз се ядосвах, защото както винаги тя настояваше да го прави сама, без моя помощ …
И някъде в един от тези разтеглени до безконечност мигове, подсъзнанието ми – а може би по-скоро ъгълчетата на очите ми – започнаха да регистрират, че нещо не е наред. Във въздуха се носеше някакво безпокойство, хората мълчаха, нямаше никакви признаци на паника, но тишината беше една такава, много особена. Спомняте ли си онзи миг от „Недосегаемите“ на Брайън де Палма, в който детската количка се носи надолу по стъпалата? Ей такава беше тишината.
Погледнах нагоре – и козината ми настръхна преди съзнанието да е получило какъвто и да е разбираем сигнал. Полякът се беше заклещил – да, буквално заклещил – с огромните си сакове на горния изход на ескалатора и ние се носехме – бавно, бавно, бавно – накъм задръстеното отвърстие на тази човешка месомелачка. Бавно, много бавно.
Вижте, природата ме е надарила с изключителна бързина на реакциите – всичките треньори през живота ми са го потвърждавали, това не е просто моя собствена измислица. Единственият човек с по-бързи от собствените ми рефлекси, когото познавам, е брат ми (горкият, как ли се живее пък в една такава кожа). Когато бях по-млад, си мислех, че това ме прави по-добър, в смисъл, по-способен, от повечето хора. Дойде време да осъзная и това, че да си бърз не означава да си добър, даже напротив. Но това само между другото.
Да ви разправям, че времето спря, би било глупост, разбира се. Киното – да е живо и здраво – е запечатвало подобни мигове в хиляди, ако вече не и милиони еднакви като пословичните капки вода подобни сцени – движението замира, героят или героинята се втурва напред в някакво много дълго, много забавено и много съдбовно движение, за да успеем ние, зрителите, да видим в подробности какво се случва с времето в такива мигове. И времето изчезва …
Е добре, интересното на всичко това е, че човек изглежда е в състояние да наблюдава и самия себе си, отстрани. Спомням си, че започнах да слаломирам нагоре още преди да съм разбрал какво точно става, изблъсквах от пътя си всичко, което се изпречеше, без ни най-малка деликатност. Интересното е, че никой не протестираше, никой не се опита да се съпротивява. Очевидно в такива съдбовни мигове у всички нас се пробуждат някакви инстинкти за самосъхранение, които по сила далеч превъзхождат тъничките наслоения на цивилизацията – във всеки случай всичко, което ви описвам, се случи в течение на не повече от няколко секунди, в пълна тишина, без каквито и да е признаци на паника. Достигнах поляка малко преди зъбците на елеватора да успеят да захапят саковете по начин, от който вече не би могъл да ги изтръгне и слон, сграбчих каквото успях – беше тежко, мнооого тежко! – и в последния миг, с двойно усилие, успяхме да изтеглим запушалката от гърлото на месомелачката.
След това нямаше никакви драматични сцени, никакви благодарности или друсане на ръце. Хората изчезнаха за секунди, полякът начело – кой знае защо, имах усещането, че всички се чувстваха малко засрамени. Аз и Дорейн разменихме вцепенени от стрес погледи, а Паул, който дори не беше разбрал какво се е случило (беше на две и нещо) може и да е започнал да ни врънка за сладолед, помня ли?
Толкова за времето. Уморих се, изслушах концерта вече три или четири пъти, а главата ми започва да подава сигнали на заето. В течение на час и нещо си наложих да преживея отново три мига, които – ако биха могли да бъдат преживени извън неимоверната концентрация на капсулите, в които ги е заключило съзнанието ми – вероятно биха ми отнели години. Времето, ако и нуждаещо се от пространство, в което да може да се разгърне и реализира, все пак си остава нещо, което отказва да се подчинява на познатите ни мащаби на измеримостта.
И слава Богу, а?
