В Париж, ако бързате, непременно ще се качите или по-скоро ще слезете в метрото. То винаги е някъде наблизо, там на ъгъла, на съседната пресечка, на кръстовището отсреща, обозначено с емблематичната буква „М“. Влизате в станцията, вдъхвате мириса на железен прах и спускането започва в лабиринта от оплетени коридори, проходи, преходи, галерии, перони и коловози. Днес това е напълно естествено. В началото обаче, нещата са изглеждали другояче.
Краят на XIX век. Парижките булеварди са почти толкова претоварени колкото и днес. Представете си всекидневието на обитателите на града: задръствания от трамваи и омнибуси, от каруци пращящи под товара си, талиги, фиакри, каручки, всичко това впрегнато в коне с непредвидим характер. Сред бъркотията няколко безстрашни колоездача и тълпи от хора, чакащи търпеливо да хванат някое превозно средство. За пешеходците градският живот е изпълнен с рискове. Булевард Монмартр има вече своето „Кръстовище на прегазените“, а по централните улици препускат ежедневно не по-малко от 30 000 коня.
Ясно е, че няма време за губене. Трябва да се излезе от това положение. Още повече, че Световното изложение през 1889 год. разкрива недостатъците на градския транспорт, а изложението от 1900 г. вече тропа на вратата. И най-важното, трябва да се защити честта на Града на светлината, Града на красивите идеи. Ето, Лондон вече го е изпреварил. Той е открил първия участък на подземната си железница, амбициозно съоръжение, но потънало в пушека на парни локомотиви. Ню-Йорк също е издигнал въздушните си линии инсталирани набързо на металически мостове. И Берлин е на път да открие своя Рингбан, ще последват Виена и Будапеща.
Трябва да се действа бързо! Но Париж се колебае. Колебае се от цяла вечност. Водят се спорове, правят се експерименти, чертаят се планове, трупат се проекти. Изтъкнати инженери и архитекти представят цял каталог от технически решения: пневматични съоръжения, виадукти, прекрачващи улици, здания и паркове, плъзгащи се по Сена влакове, висящи на железни мостове вагони, и какви ли не чудесии. В крайна сметка въздушният вариант набира преимущество.
Това обаче предизвиква буря от протести в защита на класическата хармония на френската столица. „Как така! Неелегатни виадукти да загрозят улици, булеварди и авенюта!? Да се обезобрази площад „Опера“!? Ами, пушекът, ами шумът?“ възмущават се защитниците на архитектурните паметници начело с Шарл Гарние[1]. Но тук Фюлжанс Биенвеню[2] излиза на сцената. Този инженер с предопределено име[3], завършил престижна школа, се заема сериозно за работа. Електричеството вече не е научен куриоз и парните локомотиви не са неизбежни. Съдбата на метрото е решена: то ще е електрифицирано и ще се движи под земята.
Ето, в подземието сме. Все пак, да се замислим: нормално ли е човек да се придвижва под земята? Не чак толкова, нали? Да пропаднеш в недрата ѝ означава да се озовеш в една неестествена, обезпокояваща среда, свързана с помисли за пропаст, бездна, мрак, гроб и ад. Зотава и идеята за подземно метро не се посреща с единодушно одобрение, а някои даже остроумно преименуват бъдещия метрополитен в „некрополитен“. И нищо чудно! Метрото е един нереален свят, виртуален, чиста умствена конструкция. Градският пейзаж там изчезва в геометричната география на тунелите. В метрото окото не се осланя на естествени ориентири, само разни табелки, указателни знаци и стрелки направляват стъпките. Денят се слива с нощта, зимата с пролетта, времето лети със скоростта на влак. С метрото не се пътува, с него само се прекосяват разстояния. Там анонимна тълпа се изсипва във всички посоки, блъска се по пероните, тъпче се във вагоните. Лицата на хората са затворени, почти отсъстващи, мислите им другаде, сенките заличени. Всъщност, метрото е един паралелен свят изпълнен с потайности, нескончаем лабиринт, плетеница от скрити убежища, от които се излиза само по нишката на Ариадна…
Но ето, изпускаме спасителната нишка, объркваме коридорите и изведнъж в един самотен ъгъл ви побиват тръпки. Ами ако неочаквано попаднете на призрака със сиви очи, който изскача изневиделица в тишината[4]? Фантомас! Той все още броди в мрака и в подземните проходи. Злодеят без лице, майсторът на превъплъщението, чието име е измислено именно в метрото! За да осъществи злосторните си планове, гениалният престъпник отклонява в спотаен тунел цял влак с всичките му пътници. Литературният герой, роден от перото, или по-скоро от диктофона на Пиер Сувестр и Марсел Ален[5], разпалва въображението на творците от началото на XX век, вдъхновени от тайнствата на модерния живот, от тревожната странност на града. Блез Сандрар, на първо място, писателят, който пише името си с пепел и пламък, и който самият е всички лица“. Също и Робер Деснос, който обича нощта, мрака и заплетените фрази…
Звънва сигнал, вратите отронват въздишка и влакът се втурва в тунела, накичен с гирлянди от кабели и потайни знаци. 1 минута и 20 секунди, това е времето, за което той прекосява разстоянието между две станции. Движи се плавно, смекчава завоите, интериорът му е с изчистени линии, съчетаващи метал и пластмаса в неутрални тонове. В началото обаче вагоните са изцяло от дърво: дъб за шасито, бор за пода, ясен за седалките. Вагоните на първа класа са далеч по-изискани, махагон и кожа им придават уюта на яхта.
Но не за дълго. Пожарът през август 1903г. бележи обрат. 84 души загиват в суматохата на станция Курон, задушени от пушека. Гръмва скандал. Железопътната компания на парижкия метрополитен предприема спешни мерки за сигурността на пътниците: монтират се проветрителни инсталации и угасителни системи, създават се пожарникарски команди и, най-важното, пристъпва се към подмяна дървените вагони с по-модерни с желязна конструкция. Така наречените „Томсон-Юстон[6]„завземат постепенно коловозите, последвани от вагоните „Спраг“ с къде по-високи технически качества. Оттогава метрото непрестанно се усъвършенства и днес има и автоматични влакове.
Сексапилен женски глас съобщава името на станция Пале Роаял-Лувър. Слизаме и поемаме по указателните знаци. Стъпките кънтят, коридорите са удължават. Намираме са на трасето на линия №1, исторически първата линия, пресичаща френската столица от изток на запад, Венсен-Майо. Строежът ѝ започва през 1898г. 2000 работници се трудят денонощно, за да предварят откриването на Световното изложение. Работата кипи цели седемнадесет месеца и метрото е отворено със закъснение от само десетина седмици. Истински рекорд! На 19-ти юли първите пътници се спускат плахо в подземните плетеници.
Проектът е мащабен. Париж е истинска строителна площадка. Улица „Риволи“ е направо изтърбушена, улица „Сент Андре де-з-Ар“ в Латинския квартал е задръстена от огромно металическо туловище, а зиналата яма на площад „Опера“ заплашва да погълне любителите на музиката, които се стичат вечер в двореца „Гарние“. Навсякъде бъркотия, шумотевица и прахоляк. Животът се усложнява, стават злополуки. Една сутрин на площад „Насион“ изневиделица избликва гейзер, циментовата помпа е блокирала. На площад Етоал пък друга беда. Един след обяд земята се разтриса, дърветата се наклоняват, паважът се разтваря и безмилостно поглъща газови фенери, пейки и минувачи. На места изкопната работа разклаща околните сгради за ужас на обитателите им…
Но без паника! Фюлжанс Биенвеню държи здраво руля. Той преодолява всички трудности: бетонни колонади против слягания на терена, металически цилиндри при кръстосване на линиите, за прекосяване на Сена, стоманени тунели потопени под леглото на реката… Неустрашим е, нали ръководи строежа на века!
Коридорите се умножават, не изпускаме от поглед стрелките „Изход“, изкачваме стълбите и ето къс небе. Но изненада! Няма ги „светилниците“ на Гимар! Вместо тях в облачната сивота искрят гирлянди от мъниста. Мираж ли или сън, тези нанизи от венецианско стъкло внасят феерична нотка в класическата строгост на града. Два купола с ефирни цветове съставляват тази причудлива „Беседка на нощните птици“. Единият, в синьо и зелено, символизира луната, другият пък слънцето с топлите си златно-червени тонове. Беседката е заслонила изхода на метрото сякаш да припомни, че излизането изпод земята е завръщане в реалността, където отново времето поема своя бяг. Едно намигане на Жан-Мишел Отониел[7], автор на конструкцията.
Намираме се всъщност на площад „Колет“, а всеизвестните творения на Ектор Гимар[8] са на две крачки оттук, на площад „Пале Роял. Гимар е друг един новатор на парижкия пейзаж. В началото на XX век обаче проектът му за изходите на метрополитена предизвиква негодувание и подигравки. „Какви са тез фенери, подобни на динозавърски кости, тез нагърчени перила! възмущават се пуристите. „Ами тез йероглифи, с които се обозначава метрото? Че те ще объркат гражданите, ще сплашат децата! Истински скандал!“ недоволстват защитниците на добрия френски вкус. Но архитектът не се предава, а моделира чугунени цветя за парапетите, екзотични клонки за фенерите, проектира подслони във формата на морски кончета за входовете. Ар нуво или ар метро, стилът Гимар ще се оспорва дълго, а произведенията му ще се демонтират и заменят с други „по-приемливи“ за окото.
Все пак Ектор Гимар не без основание се е осланял на музата си, за да разкраси метрото. Тази бездушна плетеница от метал, бетон и керамични плочки, кънтяща от стъпки, скърцания и електрически сигнали! Там хората и без това се тъпчат по пероните на „Гар дю Нор“, маршируват в крак по коридорите на станция „Монпарнас“, ускоряват темпото на „Опера“, вече тичат на „Гамбета“, въртят се при ротондата на „Сен Лазар“, катерят се по екскаваторите на „Република“, лутат се из лабиринта на „Етоал“, губят се на „Халите“, съвсем изпускат нишката на Ариадна на „Шатле“. Изобщо напрежение и сивота! „Бачкане, метро, легло!“ въздишат парижани. Така че малко поезия е добре дошла… Но ето ни на станция „Паси“.
Вратите се затварят, влакът потегля и изведнъж светлина! Политаме между небе и Сена[9], докосваме просто с пръст Айфеловата кула, преброяваме от високо дивите патици на Лебедовия остров. Метрото се е измъкнало от утробата на земята, за да поскита по белия свят. То си поиграва със законите на гравитацията по колонадата на Биет[10], полюлява се на въздушната станция „Ла-Мот-Пике-Грьонел“, погалва върховете на цъфналите кестени по булевард „Пастьор“, една жена му махва от прозореца, на тротоара момченце вдига възхитени очи.
„Аз ще сложа в метрото една полянка, ти ще сложиш в метрото два котарака, той ще сложи в метрото три люляка“ си мечтае поетът Жак Шарпантро[11]. Той не е далеч от истината, понеже на места в метрото никнат наистина ливади, горички и цветя, внасяйки малко поезия в забързаното ежедневие на пътниците. Има даже и врабчета, бизони, кучета и котки, чудотворни мандрагори и какво ли не още! Нали рекламните агенции много бързо са усетили ползата от километрите от коридори и перони!
На всяка крачка афиши, плакати и обяви залъгват погледа с пъстри реклами. Никой не се заглежда по тях, те само пребягват на фрагменти от станция до станция. Изобилието им дразни окото, но може да стане и забавно, особено ако се оставим на въображението си като поета Роберт Деснос[12]. Тогава рекламните герои и предмети изведнъж ще оживеят и ще се смесят с тълпата. Ето на спирка „Ла Мюет“ една пеперуда с очила вече пърха с крила, на „Насион“, оркестърът на Болшой е загубил партитурата на „Концерто за цигулка“ на Чайковски и изпълнява вместо него „Жалбата на Фантомас“:
Надвесил сянка огромна
над света и над Париж,
кой е тоз призрак със сиви очи,
който безшумно се явява?
Фантомас, ти ли витаеш
над покривите на града?
Орляк от ноти полита в тунела по следите на последния вагон. На следващата станция превзета госпожица се къпе в неонови лъчи. Строени в редица, три слона от цирка Буглиони чакат да се качат във влака. Чифт маркови кецове претичва в ситна стъпка. Несъмнено това съжителство на два изкуствени свята изглежда съвсем сюрреалистично: от една страна неестествената подземна плетеница, от друга- нереалната рекламна шарения.
Но има и друг начин човек да се позабавлява, като прекарва часове в метрото. Той може да си поиграе и с имената на станциите. Не по-малко от 300 спирки изпъстрят километрите от тунели. Имената им припомнят безразборно художници и писатели, географски наименования и свети места, известни строители, инженери и учени, държавни дейци и държавни глави, спечелени битки, няма и помен от загубени, пълководците са цял батальон. Има значи от какво да се измислят куп гатанки. Ето, например:
Къде внимаваш да не си сложиш главата в торбата?
На „Робеспиер“, разбира се.
Къде тихо Сена тече…?
На „Мирабо“, спирката при известния мост, вдъхновил Аполинер[13].
Къде тих бял Дунав се вълнува и весело шуми?
На станция „Данюб“ (Дунав), чиито основи се спускат толкова дълбоко в земята, колкото и дъното на самата река.
Дотук беше горе-долу лесно, но ето и по-трудни въпроси:
Къде ще видиш мираж?
На „Монж“, Гаспар, известен учен от ХVIII век, дал първото обяснение на тайнствения феномен.
Къде да отидеш за минерална вода?
На „Паси“. Днес парижки квартал, селището е известно от ХVII век с целебните си извори. До ХIХ в. аптеките продавали флакони с Пасийска вода.
Не по-малко забавно е да си поиграеш и с двойните имена на някои станции.
На „Реомюр-Себастопол“, например, човек може само да се губи в догадки: по каква прищявка на съдбата Рьоне-Антоан Реомюр, учен от ХVIII век и изобретател на термометъра, се е озовал в Севастопол през ХIХ в., където френските войски са спечелили решаваща битка по време на Кримската война?
Затова пък на станция „Волтер-Леон Блум“ съжителството на двамата големи мъже изглежда по-удачно. Има даже доста теми за обмисляне относно идейната приемственост на единия от другия. Интересно име значи, над което човек може спокойно да си размишлява, когато прекосява дълги разстояния.
Името на железопътния възел „Монпарнас-Биенвьоню“ е също подходящо. Истинска находка е да е се свърже планината Парнат, седалище на музите, със създателя на метрото. Какво възнаграждение за този, който е отдал силите си на това извънредно начинание! Биенвьоню пък, „Добре дошъл“ на френски, е също така и име предопределено за тази станция, на която се изсипват ежедневно многобройни пътници.
Тук, на тази спирка ще привърши приключението ни в парижкото метро, в почит на основателя му. Ето кръстосахме от край до край тази паяжина, оплела утробата на френската столица, потопихме се в историята ѝ, подишахме атмосферата ѝ, опитахме се да разгадаем тайните ѝ. Обиколихме коридорите ѝ, поседяхме във влаковете, позагледахме се в лицата на пътниците, избягнахме благополучно клопките на злодея Фантомас. Успяхме даже да внесем и малко поезия, малко феерия в подземното си пътешествие…
Метрото трака по релсите, вагонът е препълнен. Промъкваме се към изхода, произнасяйки вълшебната формула:
„Слизате ли на следващата?[14]„…
Библиография
„Приключението на метрополитена“, Роже-Анри Геран, изд. Editions de la Découvertе, 1986, 177 стр.
„Метрополитен“, Жан-Клод Демори, изд. Du May Parenthèse, 2008, 95 стр.
„Парижкото метро 1900-1945“, Клив Ламинг, изд. Атлас, 2011, 123 стр.
[1] Шарл Гарние (1825-1898), френски архитект, чийто шедьовър е операта „Гарние“.
[2] Фюлжанс Биенвеню (1852-1936), питомник на престижната френска политехническа школа, който се счита за бащата на парижкия метрополитен.
[3] Фюлжанс- мъжко име с латински корен, fulgeo светя, светкам, блестя.
[4] Цитат от Жалбата на Фантомас, песен по стихове на поета Робер Деснос, музика Курт Вейл.
[5] Фантомас: главен герой на поредица от криминални романи от Пиер Сувестр и Марсел Ален. Авторите са диктували текста на книгите си на диктофон преди да бъде написан на машина. Първият том излиза през 1911г. и пожънва голям успех. Общият тираж на поредицата надвишава милиони бройки. „Фантомас“ е истински мит, наречен от Блез Сандрар „Енеида на модерните времена“, той е вдъхновил Гийом Аполинер, Робер Деснос, Макс Жакоб, Жан Кокто, Рьоне Магрит. Герой е и на филми на Луи Фьойад, Робер Верне и Андре Юнбел.
[6]Томсон-Юстон: наименование на първите вагони, монтирани изцяло от метал, в експлоатация от 1903г. до 1983г.
[7]Жан-Мишел Отониел (1964г.), съвременен скулптор, автор на монументални конструкции от венецианско стъкло и алуминий.
[8]Ектор Гимар (1867-1942), френски архитект, станал известен със сградата наречена „Кастел Беранже“, Париж, 16ти арондисман. Реализациите му за отвърстията на парижкото метро са оспорвани дълго време, някои са демонтирани, за да бъдат „преоткрити“ през 60-70те години на миналия век.
[9]От станция Паси трасето на метрото преминава за няколко спирки по открити виадукти и се смята от парижани за „въздушно метро“.
[10]Луи Биет (1860-1939), френски инженер, под чието ръководство са построени виадукта при гарата Остерлиц и моста Бир-Акеим, чиято елегантна колонада е декор на действието в многобройни френски и чуждестранни филми.
[11]Жак Шарпантро(1928г), съвременен френски поет, автор на няколко стихосбирки.
[12]Роберт Деснос (1900г-1945г), френски поет свързан със сюрреализма.
[13] По едно от известните стихотворения на Гийом Аполинер, „Под моста Мирабо“.
[14]„Слизате ли на следващата?“, смята се, че този елиптичен въпрос е станал обичаен за парижкото ежедневие със създаването на метрото.
