1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Това беше годината на годините, годината на лудостта, годината на огъня, кръвта и смъртта. Току-що бях навършил 21 години и бях луд точно толкова, колкото и всички останали.

Във Виетнам се намираха половин милион американски войници, Мартин Лутър Кинг беше току-що убит, в цяла Америка горяха градове и светът изглеждаше така, сякаш се е отправил към някакъв апокалиптичен колапс.

Да бъдеш луд ми се струваше тогава като съвършено разумна реакция на картите, които ми бяха раздадени – раздадени на всички млади мъже през 1968. В момента, в който завършех колежа, аз щях да бъда призован да се бия в една война, която презирах до дъното на душата си – и понеже бях решил да откажа да се бия в тази война, вече знаех, че бъдещето ми предлагаше само два избора: затвор или изгнание.

Не бях човек, склонен към насилие. Гледайки назад към онези години, аз се виждам като тих, пристрастен към книгите млад човек, опитващ се да се научи как да стане писател, потопен в курсовете по литература и философия в Колумбийския университет. Бях участвал в демонстрации срещу войната, но не бях активен член на никоя от политическите организации в университета. Изпитвах симпатия към целите на S.D.S. (една от няколкото радикални студентски групи, но в никакъв случай не най-радикалната) и въпреки това никога не бях посещавал нейните събрания, нито пък бях раздавал някоя от техните прокламации и брошури. Исках да чета книгите си, да пиша стихотворенията си и да пия с приятелите си в бара на Уест Енд.

Преди четиридесет години на днешния ден в университетския комплекс на Колумбия беше организирана протестна демонстрация. Тя нямаше нищо общо с войната, а се отнасяше до една спортна зала, която университетът възнамеряваше да построи в парка Морнингсайд. Паркът беше обществена собственост и понеже университетът възнамеряваше да създаде отделен вход за местните жители (предимно чернокожи), строителният план се разглеждаше като едновременно несправедлив и расистки. Бях съгласен с тази преценка, но отидох на демонстрацията не заради спортната зала.

Отидох, защото бях луд, луд поради отровата на Виетнам в моите дробове – и многото стотици студенти, които се събраха около слънчевия часовник в центъра на университетския комплекс в онзи следобед бяха там не за да протестират срещу строежа на спортната зала, а по-скоро за да дадат израз на лудостта си, да ударят нещо, каквото и да било. И тъй като всички ние бяхме студенти в Колумбийския университет, то защо тогава да не хвърляме тухли по самия него, тъй като той се занимаваше с добре платени изследователски проекти за военни предприемачи и следователно допринасяше с нещо за войната във Виетнам?

Една бурна реч следваше друга, разгневената тълпа ревеше одобрително и тогава някой предложи да отидем до строителната площадка и да съборим телената ограда, която беше издигната там, за да предпазва от нарушители. Тълпата счете, че това е великолепна идея и така ние всички тръгнахме – множество луди, ревящи студенти, крачещи през университетския комплекс по посока към парка Морнингсайд. За мое голямо удивление аз бях един от тях. Какво беше се случило с тихия младеж, който планираше да прекара остатъка от живота си седейки сам в някоя стая, за да пише книги? Той помагаше при събарянето на оградата. Той влачеше и дърпаше и буташе заедно с няколко десетки други и, за да кажем истината, намираше много удоволствие в този лудешки, разрушителен акт.

След данданията в парка бяха щурмувани университетски сгради, след това окупирани и държани така в продължение на една седмица. Аз се оказах в залата по математика и останах там през цялото време на седящата окупация (sit-in). Студентите от Колумбийския университет стачкуваха. Докато ние спокойно правехме събранията си вътре, университетският комплекс беше раздиран от войнствени мачове по надвикване и побой, докато хората за и против стачката се впущаха едни върху други с горещо усърдие. До нощта на 30 април администрацията на университета беше се наситила до гуша и тогава беше повикана полицията. Последва кървава размирица. Заедно с повече от 700 други души аз бях арестуван – теглен за косата до полицейската кола от някакъв полицай, докато един друг се разхождаше с ботуши по ръката ми. Но не съжалявах. Чувствах се горд, че съм допринесъл с нещо за каузата. Бях луд и горд, едновременно.

Какво постигнахме ние? Не особено много. Вярно, че проектът за спортна зала беше спрян, но истинският въпрос беше Виетнам, и войната беше продължена в течение на още седем ужасни години. Не може да се промени държавната политика като се атакува някоя частна институция. Когато френските студенти се разбунтуваха през май в онази година на годините, те се противопоставиха директно на националното правителство – защото техните университети бяха държавни, под контрола на министерството на образованието, и това, което започнаха те, наистина постави началото на промени във френския начин на живот. Ние в Колумбийския университет бяхме безсилни – и нашата малка революция не беше нищо повече от един символичен жест. Но символичните жестове не са празни жестове и, като се има пред вид характера на онези времена, ние направихме каквото можахме.

Не се осмелявам да направя сравнение с настоящето – и по тази причина няма да завърша тази история-спомен с думите „Ирак“. Аз съм на 61 години сега, но мисленето ми не се е променило особено много от времето на онази година на огън и кръв. И сега, седейки сам в тази стая с писалка в ръка, аз осъзнавам, че все още съм луд, може би по-луд от когато и да било.

Източник

 

 

Pin It
Пол Остър
Пол Бенджамин Остър (род. 1947) е американски автор, познат с творби, в които се смесват абсурдизъм и криминална фикция. Сред най-известните му произведения са Нюйоркска трилогия (1987), Лунен дворец (1989) и Бруклински безумия (2005).

Посетители

50

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 ден
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020