1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (1 гласуване)

Преди да започна, ще ми се да опитам да изясня и на себе си, и на вас, причините, които ме карат да пиша това тук нещо. Обикновено това е последното, което ме занимава, тъй като писането, поне ако не му се пречкам на пътя, при мен е твърде импулсивна, самостоятелна работа – има нещо за писане, сядам, то си се пише, аз само гледам да натискам правилните клавиши… И така.

Но този път е някак по-различно, тъй като причината да седна и да пиша всичко това е като минимум също толкова важна, колкото, надявам се, в края на краищата ще се получи и самото то. Причината е, че не съм наясно със себе си. Реално ли е това, което чувствам, или е само някакъв блед опит да разкрася и разхубавя пред себе си и вас една ситуация, която възприемам като изгодна, м-да, отново за самия мен? Или, с други думи: реален ли е себе-образът, с който живея в момента? За пръв път от много години насам – имам чувството, че всъщност става дума за прословутия, нарицателен „цял живот“ – се чувствам някак особено сигурен, някак не толкова застрашен, колкото винаги съм се чувствал. Спокойно и сигурно ми е отвътре. Ставам сутрин без да се питам защо денят изглежда толкова кофти още от самото начало. Сънищата, както винаги объркващи, не ме изпълват с предишното усещане за беззащитност и изложеност пред някаква сила, която прави с мен каквото си поиска. Работя – не непременно до премала и не непременно онова, което вероятно би трябвало да работя – но това също върви някак спокойно и отмерено, сякаш за действие ми е отредена вечността, а не още няколко мижави десетилетия, ако е късмет. Изобщо, налице са всички неща, за които съм си мечтал откак се помня, но резултатът от това – ихуу, ихааа – е най-вече, че се задействат всичките ми придобити рефлекси на бая пердашено куче. И всичките те реват на поразия: „варди се, момче! Отпускаш гарда, не се пазиш вече така добре, а това значи, че в най-скоро време ще те цапне хубавичката отнякъде. Нали знаеш от какво идват нокаутите на тоя свят? Не от това, че не умееш да удряш, а от това, че не си успял да се предпазиш от ударите. Най-далеч стигат не ония, които умеят да удрят най-яко, а другите, които успеят да получат най-малко точни крошета.“ И така нататък…

Затова и сядам да пиша сега. А всъщност причината е далеч по-конкретна от тия сравнително мъгляви неща. Причината е, че съм някак… хм, как точно да го изразя? Значи, не е точно разтърсен, макар че без съмнение съм развълнуван. Странно усещане, най-добре ще го изразя, ако го сравня с някое от ония пробуждания от сън, в които сте сънували нещо много ужасно – че ви убиват, примерно. Нали знаете как е? Събуждаш се, отърсваш се като куче, кога излиза от вода, и си викаш, „брей, то било само сън. Ей, че късмет, мама му стара!“ Или нещо такова.

Конкретно. Току-що гледах един филм, при това в реално кино. Напоследък ми се случва все по-рядко, ако и да гледам много, но все вкъщи, в тая същата тръба, пред която се дзверя в момента. Само че тоя път се заставих да отида и да гледам и аз веднъж реален филм в реално кино, защото нещо отвътре ми подсказваше, че работата не е случайна. Така и стана накрая, ако и да не съм сигурен кое яйце и кое – кокошка, тоест дали сам съм се навил да видя в цялата работа нещо важно и може би пъте-указващо, или то си е такова само по себе си.

Но както и да е. Гледах „Blue Jasmine“ на Уди Алън, за който предварително бях прочел вече достатъчно неща, за да установя за себе си, че трябва да го видя „реално“, тоест в кино и всичко, като ви го разправях. Усещах си, че това е нещо като изпит – или така си го нарочих сам, което и от двете да е – и то не по някаква чак толкова трудна за разбиране причина.

Работата е там, че за мен тоя филм всъщност е продължение на един друг, пак на Уди Алън, който, преди двадесет и три години, беше част от може би най-мъчителната „имаго“-фаза в живота ми (имайте пред вид, че използвам тук тия заплетени фрази само за да не започна веднага с простичкото и ясно обяснение, че всъщност се влачех по корем и че всъщност се бях отписал – нещо, което щеше да ми се случва не за последен път през живота, макар и по онова време да си нямах хабер от такива неща, разбира се). Става дума за „Другата жена“, който тогава – беше в кино „Изток“, което по онова време, значи някъде през февруари 90-та, все още си беше кино, а не магазин или каквото там е направил днес от него българският преход – та, който тогава ме докара до такива неудържимо-истерични спазми от сълзи и сополи, че и до днес потръпвам, когато си спомня. Беше шибана работа, малко като мъртвото жабешко краче, което докосвате с електрическа батерия – уж мъртво, а пък се свива и подскача даже. Тоест, така си го представях аз де – щото думи като „мъртъв“, то се знае, нямат особена стойност когато се използват в автобиографична проза.

Но да не се заплитаме повече… Честно казано, не знам как ги преживяват тия неща другите хора. Искам да кажа ония, които не ги слагат на хартия и ги пускат да се носят „по света“ (а всъщност най-вече „у нас“), както обикновено го правя аз. Искам да кажа, това е моят начин да си се лекувам от такива работи. Хората ги крият и ги стискат в себе си, особено мъжете, щото „така са ни учили“ и прочие. Аз не мога. Опитвал съм се, не е като да не. Но не става. Гърмя като бушон в инсталация с късо съединение – колкото и дебела жица да му слагаш, пак ще изгърми, че и по-лошо, накрая може и къщата ти да подпали заедно със себе си… Тъй че вече не го правя, дори не се и опитвам. Вече си знам задачката. Сядам си послушно, написвам си домашното и се моля тихичко мама да не ме бие след това, че пак нещо съм оплескал. Не че мама, тоест вие де, се трогва особено много от това, но пък човек свиква с всичко, така че и боят престава по някое време да изглежда чак толкова заплашителен. Важното е да мине по-скоро, всичко останало е слаба работа. Така.

Та значи, имаме тук две сравнително силни преживявания, и двете предизвикани от едно разбиране за изкуството, което си работи директно по аристотеловия тертип: имаме, значи, преживяване на нещо силно разтърсващо, но само „на ужким“, в резултат от което душата си получава съответното мазолче (или, ако щете, ваксинация), в резултат от което пък след това самите вие сте някак по-добре подготвени за реалните ужасии, с които по някое време ще ви сблъска живота. Това, за по-изкушената публика, се нарича „катарзис“, ще рече „пречистване“. Или поне такъв е начинът, по който аз възприемам изкуството на Уди Алън, независимо от това с колко пудра захар от страхотни вицове той може и да си го покрива иначе. И, да ви призная, от всичките му филми най-обичам именно тия, дето в тях няма никакви вицове и дето хората в залата се смеят само защото знаят, че това е филм на Уди Алън, а не защото в нещата, които той показва, има нещо смешно. Разните критици американски им викат „бергмановски“, аз си им викам „истински“. Не са сред най-известните му, то се знае, щото не носят много пари, но пък…

Сега обаче стигаме до живеца на работата, който е в това, че първият от тези два филма ме срина и прегази като пословичния парен валяк, докато вторият, хм, хм, ме остави с усещането, че това са работи, през които „вече съм минал“ и срещу които видите ли, комай съм вече и ваксиниран. Не плаках, не се сополивих. Въздишах дълбоко, то се знае, но това май само защото до мене седеше едно такова младо момиче, хубавичко и засукано, та страшно ми се щеше да му покажа колко много ги щракам тия работи и как – хей хей – изобщо не се смея, ами знам аз, знааам, за какво става дума тук, щото съм минавал през всичко това, тъй че даже и спецкурс мога да изнеса, ако се наложи де, особено така за по-младички и по-хубавки колежки…

Ето за това става дума. Ето за това ми се ще да се разговоря с вас, ако и да не очаквам да ме посипете, разбира се. Какво всъщност е това нещо, човешкият опит, и добре ли е така да се отпусне човек и да си каже, че вече си е научил урока, или единственото сигурно нещо на тоя свят е да стоиш цял живот настръхнал и готов за бой, сал някой таралеж, ако и това да те осъжда на доста сигурна самота и всичко, щото, то се знае, кой на тоя свят би искал да си има работа с един вечно настръхнал и готов за отпор таралеж? Ако всичко това ви звучи малко пишман-хамлетовски, грешката най-вероятно не е у вас, нито в телевизора помежду ни, щото то наистина си е така: „дали е по-достойно за душата“ си е един от най-вечните въпроси, тоест от ония, дето най-нямат отговори – и то не само защото всичкото това вече го е премлял и премачкал Шекспир, примерно. И това, че човек си ги задава, не означава непременно, че е така малко лишен откъм по-сериозни дела за вършене, ами че такава му е орисията, или ако щете по-нашенски, „боята“, с Шекспир или без. („Опитите“ на Монтен например не се състоят от кажи-речи нищо друго овен едно безконечно повтаряне и премисляне на все същия тоя въпрос).

И ето, седя си аз тук пред екранчето и си блъскам главата, и не мога да намеря отговор. Кой от двамата Златковци е по-достоен за (себе)уважение, пък ако щете и по-подготвен за живота – онзи, по-младият ли, чиято душа все още беше едно далеч по-малко разоравано и засявано, а значи и по-малко изтощавано, поле, и който беше в състояние така да се тръшне от някой филм, че да не знае даже и на кой свят се намира (и то не бяха един, не бяха два, майко мила…) Или може би днешният, дето, айде сега без воднисти приказки, си е падал на задника долу-горе толкова пъти, колкото го е правил всеки петдесетгодишен човек, че и доста твърдичко при това, но – и ето тука идва голямото, силно въпросително „НО“ – всеки път е успявал да се изправи и отново да закрета напред, за разлика примерно от героите на Уди, които на края на филмите му вече си седят така на някоя градска пейка и си говорят сами – може би само и единствено с цел да ни убедят именно в това – че ние, видите ли, сме „по-корави яйца“ от тях и че, видите ли, на нас такова нещо не може да ни се случи, просто защото… още никога не ни се е случвало.

Няма да крия от вас, че ненавиждам склонността към оплакване, самосъжаление и разглеждане на себе си във всевъзможни жертвени пози, тъй силно разпространена сред сънародниците ми (тоест вашата собствена, ако все още не съм го казал в прав текст; дали е и моя, не мога да кажа със сигурност, но се надявам времето да отсъди). Не че няма и сред нас силни, корави, че дори и запазили чувствителността си хора, ако и обикновено тия последните да са най-вече жени (мъжете български – и това също е нещо, зад което стои „опит“ – комай се разкриват пред очите ми най-вече като… уф, хайде да не задълбавам, че няма как да стигна до нещо хубаво в тоя кривка на тунела). Но тази увереност в цвета – или по-точно безцветността – на „националното оперение“, ми се разкрива нерядко като доста големичък капан, по силата на пак същата логика, която въртя и суча от половин час насам. Тоест, как е възможно хем да се довериш на опита си, който ти казва, че едно нещо, ако се е повторило примерно хиляда пъти, няма как да не се повтори и на хиляда и първия, и онова много по-дълбоко, инстинктивно прозрение, което ти шепне отвътре „и един милион пъти да се повтори, все тая – няма истина в опита, всичко е само непрестанна готовност за поредна изненада, за поредна непредсказуемост, и това е“.

Или, отново, но с малко по-други думи: как да съхраниш надеждата и оптимизма си сред едно бая размътено блато, изпълнено с грамадни, надути до пръсване жаби, които се скъсват да се надквакват и пророкуват скорошния си край, барабар с все блато и всичко (но инак са се покрили, застраховали и презастраховали срещу всички възможни предизвикателства в живота, и най-вече срещу най-голямото от тях – да се борят за свободата си)?

Но и без да се превърнеш в лесна плячка за най-безпощадния от всички щъркели, суетата, който само чака така да се появи някоя по-самоуверена жаба, дето вече всичко е видяла и дето вече от нищо не й пука, за да я схруска за закуска…

Как?

И тъй седя си аз тук и не само че не мога да намеря отговора, ами дори не съм и сигурен, че има особено голям смисъл да ви занимавам с всичко това – отново по силата на опита, който ми шепне подло в ушенцето, „ох, сега като се заредят едни коментариии, майко мила. Пишман да станеш, че си отворил уста, квак-квак!“

Не че това ме е възпирало някога де. Та така и сега – ей го тука въпроса, ей го и коментарното поле. Казвайте, ако имате нещо за казване. Или пък недейте, ако нямате. Ваша си воля.

И все пак, „дали е по-достойно за душата“…

Дали, мамка му?

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 83

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Vivian писа Още
    Сигурно имате предвид... преди 2 дни
  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 3 дни
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 5 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 2 седмици
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 2 седмици
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 3 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици