От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 10 Ukraine Victory

 

Войната между демокрацията и нихилизма

Русия, една застаряваща тирания, се опитва да унищожи Украйна, една непокорна демокрация. Евентуалната украинска победа ще утвърди принципа на самоуправление, ще позволи на интеграцията на Европа да продължи и ще даде възможност на хората с добра воля да се върнат с нови сили към други глобални предизвикателства. Една руска победа, напротив, би разширила политиката на геноцид в Украйна, би подчинила европейците и би направила остаряла всякаква визия за геополитически Европейски съюз. Ако Русия продължи незаконната си блокада на Черно море, тя би могла да доведе до гладна смърт африканците и азиатците, които зависят от украинското зърно, и да предизвика трайна международна криза, която ще направи почти невъзможно справянето с общи заплахи като изменението на климата. Победата на Русия би засилила фашистите и другите тирани, както и нихилистите, които не виждат в политиката нищо повече от спектакъл, създаден от олигарсите, за да отвлекат вниманието на обикновените граждани от разрушаването на света. С други думи, тази война е за установяване на принципи за ХХІ век. Тя е за политиките на масова смърт и за смисъла на живота в политиката. Тя е за възможността за демократично бъдеще.

Дискусиите за демокрацията често започват с древните градове-държави в Гърция. Според легендата за произхода на Атина божествата Посейдон и Атина предлагали подаръци на гражданите, за да спечелят статута на покровител. Посейдон, богът на морето, ударил земята с тризъбеца си, което накарало земята да се разтрепери и да извира солена вода. Той предлагал на атиняните морската мощ и сила във войната, но те побледнели от вкуса на солената вода. Тогава Атина посадила маслиново семе, което израснало в маслиново дърво. То предлагало сянка за съзерцание, маслини за ядене и масло за готвене. Подаръкът на Атина бил признат за по-добър и градът приел нейното име и покровителство.

Гръцката легенда внушава представата за демокрацията като спокойствие и живот, изпълнен с размисъл и консумация. Въпреки това Атина е трябвало да печели войни, за да оцелее. Най-известната защита на демокрацията, погребалната реч на Перикъл, е посветена на хармонията между риска и свободата. В едно отношение Посейдон е имал право относно войната: понякога тризъбецът трябва да бъде използван. Освен това той е изтъквал аргументи в полза на взаимозависимостта. Просперитетът, а понякога и оцеляването, зависят от морската търговия. В края на краищата как един малък град-държава като Атина би могъл да си позволи да посвети ограничената си земя на маслините? Древните атиняни са се изхранвали със зърно, доставяно от северното крайбрежие на Черно море, отглеждано в чернозема на днешна Южна Украйна. Заедно с евреите гърците са най-дълго известните постоянни жители на Украйна. Мариупол е бил техен град, докато руснаците не са го разрушили. Южната област Херсон, където сега се водят боеве, носи гръцко име, заимствано от гръцки град. През април украинците потопиха руския флагмански кораб „Москва“ с ракети „Нептун“ – „Нептун“ е римското име на Посейдон.

По стечение на обстоятелствата националният символ на Украйна е тризъбецът. Той може да бъде открит сред реликвите на държавата, основана от викингите в Киев преди около хиляда години. След като приемат християнството от Византия, гръкоезичната Източна римска империя, киевските управници установяват светско право. Икономиката преминава от робство към земеделие, тъй като хората стават обект на данъчно облагане, а не на пленяване. През следващите векове, след падането на Киевската държава, украинските селяни са заробени от поляците, а след това от руснаците. Когато през 1918 г. украинските лидери основават република, те възвръщат тризъбеца като национален символ. Независимостта означава не само свобода от робство, но и свобода да използват земята по свое усмотрение. Въпреки това Украинската национална република е краткотрайна. Подобно на няколко други млади републики, създадени след края на Руската империя през 1917 г., тя е унищожена от болшевиките, а земите ѝ са присъединени към Съветския съюз. В стремежа си да контролира плодородната украинска земя Йосиф Сталин предизвиква политически мотивиран глад, който през 1932 и 1933 г. убива около четири милиона жители на Съветска Украйна. В съветските концентрационни лагери, известни като ГУЛАГ, украинците са твърде много. Когато нацистка Германия нахлува в Съветския съюз, целта на Адолф Хитлер е да контролира украинското селско стопанство. Украинците отново са свръхпредставени сред цивилните жертви – този път на германските окупатори и на войниците от Червената армия, които побеждават германците. След Втората световна война съветска Украйна е подложена на бавен процес на русификация, при който нейната култура е деградирала.

Когато през 1991 г. Съветският съюз прекрати съществуването си, украинците отново възприеха тризъбеца като свой национален символ. През трите десетилетия оттогава Украйна се движи бавно, но безпогрешно в посока на функционална демокрация. Поколението, което сега управлява страната, познава съветската и предсъветската история, но разбира самоуправлението като нещо естествено. Във време, когато демокрацията по света е в упадък и е застрашена в Съединените щати, украинската съпротива срещу руската агресия е изненадващо (за мнозина) потвърждение на вярата в принципите на демокрацията и нейното бъдеще. В този смисъл Украйна е предизвикателство към онези на Запад, които са забравили етичната основа на демокрацията и по този начин, съзнателно или не, са отстъпили полето на олигархията и империята у дома и в чужбина. Украинската съпротива е добре дошло предизвикателство и тя е силно необходима.


Small Ad GF 1

Тестът за отстъпчивост

Историята на демокрацията през ХХ век ни напомня какво се случва, когато това предизвикателство не бъде посрещнато. Подобно на периода след 1991 г., периодът след 1918 г. е свидетелство на възход и падение на демокрацията. Днес повратната точка (в едната или другата посока) вероятно е Украйна, а в междувоенна Европа това е била Чехословакия. Подобно на Украйна през 2022 г., през 1938 г. Чехословакия е несъвършена многоезична република, обградена от войнствени съседи. През 1938 г. и 1939 г., след като европейските сили избират да умиротворят нацистка Германия в Мюнхен, режимът на Хитлер потиска чехословашката демокрация чрез сплашване, безпрепятствено нахлуване, разделяне и анексиране. Това, което се случи в Чехословакия, беше подобно на онова, което Русия изглежда планираше за Украйна. Реториката на Путин прилича на тази на Хитлер до степен на плагиатство: и двамата твърдят, че съседната демокрация е по някакъв начин тиранична, и двамата се позовават на въображаеми нарушения на правата на малцинствата като причина за нахлуване, и двамата твърдят, че съседната нация не съществува в действителност и че държавата ѝ е нелегитимна.

През 1938 г. Чехословакия има прилични въоръжени сили, най-добрата оръжейна промишленост в Европа и естествена защита, подобрена от укрепления. Нацистка Германия можеше да не победи Чехословакия в открита война и със сигурност нямаше да го направи бързо и лесно. Въпреки това съюзниците на Чехословакия я изоставиха, а лидерите ѝ съдбовно предпочетоха изгнанието пред съпротивата. В решаващ смисъл поражението ѝ е морално. И то даде възможност за физическото преобразуване на един континент чрез войната, създавайки някои от предпоставките за Холокоста на европейските евреи.

По времето, когато Германия нахлува в Полша през септември 1939 г. и започва Втората световна война, Чехословакия вече не съществува, а нейните територии и ресурси са преразпределени според германските предпочитания. В този момент Германия разполага с по-дълга граница с Полша, по-голямо население, чехословашки танкове и десетки хиляди словашки войници. Освен това Хитлер вече има мощен съюзник в лицето на Съветския съюз, който се присъединява към унищожаването на Полша, след като нахлува от изток. По време на нахлуването на Германия във Франция и Ниските земи през 1940 г., както и по време на битката за Великобритания по-късно същата година, германските превозни средства са зареждани със съветски петрол, а германските войници се хранят със съветско зърно, почти изцяло добито от Украйна.

Тази поредица от събития започва с лесното присвояване на Чехословакия от Германия. Втората световна война, поне във формата, в която се разви, щеше да бъде невъзможна, ако чехословаците се бяха съпротивлявали. Никой не може да знае какво щеше да се случи, ако германците бяха затънали в Бохемия през 1938 г. Но можем да бъдем сигурни, че Хитлер нямаше да има усещането за неудържим импулс, което му спечели съюзници и уплаши враговете му. Със сигурност за съветското ръководство щеше да е по-трудно да оправдае съюза. Хитлер нямаше да може да използва чехословашкото оръжие в нападението си срещу Полша, което щеше да започне по-късно, ако изобщо беше започнало. Обединеното кралство и Франция щяха да имат повече време да се подготвят за война и може би да помогнат на Полша. Към 1938 г. Европа излизаше от Голямата депресия, която беше основната сила, привличаща хората към политическите крайности. Ако носът на Хитлер беше окървавен по време на първата му кампания, привлекателността на крайната десница можеше да намалее.

Постмодерните тирани

За разлика от чехословашките лидери, украинските лидери избраха да се борят и бяха подкрепени, поне в известна степен, от други демокрации. Съпротивлявайки се, украинците предотвратиха редица много мрачни сценарии и спечелиха на европейските и северноамериканските демокрации ценно време за размисъл и подготовка. Пълното значение на украинската съпротива от 2022 г., както и на умиротворяването от 1938 г., може да се разбере само когато се вземат предвид бъдещето, което тези събития отваря или затваря. А за да се направи това, е необходимо познаване на миналото, за да се осмисли настоящето.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Класическото понятие за тирания и съвременното понятие за фашизъм са полезни за разбирането на режима на Путин, но нито едно от тях не е достатъчно. Основните слабости на тираниите са общи и отдавна известни – те са записани например от Платон в неговата „Република“. Тираните се противопоставят на добрите съвети, стават натрапчиви с напредването на възрастта и заболяванията си и желаят да оставят безсмъртно наследство. Всичко това със сигурност е видно в решението на Путин да нахлуе в Украйна. Фашизмът, специфична форма на тирания, също помага да се обясни днешната Русия, която се характеризира с култ към личността, де факто единна партия, масова пропаганда, привилегироване на волята над разума и политика на „ние срещу тях“. Тъй като фашизмът поставя насилието над разума, той може да бъде победен само със сила. Фашизмът е доста популярен – и то не само във фашистките държави – до края на Втората световна война. Той беше дискредитиран само защото Германия и Италия загубиха войната.

Въпреки че Русия е фашистка по върховете си, тя не е била фашистка през цялото си съществуване. В центъра на режима на Путин има специфична празнота. Това е празнотата в очите на руските официални лица на снимките, когато те гледат в празната средна дистанция – навик, който според тях издава мъжествено безгрижие. Режимът на Путин функционира не като мобилизира обществото с помощта на една велика визия, както го правеха фашистка Германия и Италия, а като демобилизира индивидите, уверявайки ги, че няма сигурност и институции, на които може да се вярва. Този навик на демобилизация беше проблем за руските лидери по време на войната в Украйна, защото те възпитаваха гражданите си да гледат телевизия, вместо да вземат в ръце оръжие. Дори и така, нихилизмът, който е в основата на демобилизацията, представлява пряка заплаха за демокрацията.

Режимът на Путин е империалистически и олигархичен, като съществуването му зависи от пропагандата, която твърди, че целият свят е също такъв. Макар че подкрепата на Русия за фашизма, белия национализъм и хаоса, ѝ носи определен вид поддръжници, нейният бездънен нихилизъм е това, което привлича гражданите на демокрациите, които не са сигурни къде да намерят етични ориентири – които са били учени отдясно, че демокрацията е естествено следствие от капитализма, или отляво, че всички мнения са еднакво валидни. Дарбата на руските пропагандисти е да разглобяват нещата на части, да обелват пластовете лук, докато останат само сълзите на другите и собственият им циничен смях. Русия спечели пропагандната война при последното си нахлуване в Украйна през 2014 г., насочвайки се към уязвими европейци и американци в социалните медии с приказки за украинците като нацисти, евреи, феминистки и гейове. Но оттогава много неща се промениха: на власт дойде поколение от по-млади украинци, които общуват по-добре от по-възрастните руснаци в Кремъл.

Защитата на режима на Путин се предлага от хора, работещи като литературни критици, които постоянно разглобяват и разнищват. Украинската съпротива, олицетворявана от президента Володимир Зеленски, прилича повече на литература: тя отдава специално внимание на изкуството, без съмнение, но с цел формулиране на ценности. Ако човек разполага само с литературна критика, той приема, че всичко се стопява във въздуха, и отстъпва пред ценностите, които правят възможна демократичната политика. Но когато има литература, човек изпитва известна твърдост, усещането, че въплъщаването на ценностите е по-интересно и по-смело, отколкото тяхното отхвърляне или осмиване.

Съзиданието стои преди критиката и я надживява; действието е по-добро от осмиването. Както е казал Перикъл: „Ние не разчитаме на управление или хитрост, а на собствените си сърца и ръце.“ Контрастът между лукавите черни костюми на руските идеолози и пропагандатори, и искрените маслинови тонове на украинските лидери и войници напомня за едно от най-основните изисквания на демокрацията: хората трябва открито да отстояват ценностите си въпреки риска, който съпътства това. Древните философи са разбирали, че за възхода и падението на режимите добродетелите са също толкова важни, колкото и материалните фактори. Гърците са знаели, че демокрацията може да се превърне в олигархия, а римляните – че републиките могат да се превърнат в империи, като всички те са знаели, че подобни трансформации са както морални, така и институционални. Това знание лежи в основата на западните литературни и философски традиции. Както Аристотел признава, истината е едновременно необходима за демокрацията и уязвима за пропагандата. Всяко възраждане на демокрацията, включително и американското от 1776 г. с неговите самоочевидни истини, е зависело от етични твърдения: не че демокрацията е била длъжна да съществува, а че тя трябва да съществува като израз на бунтарска етична ангажираност срещу вездесъщите гравитационни сили на олигархията и империята.

Това важи за всички възраждания на демокрацията, с изключение на последното, което последва източноевропейските революции от 1989 г. и разпадането на Съветския съюз през 1991 г. В този момент, когато Русия и Украйна се появиха като независими държави, се появи извратена вяра в „края на историята“, в липсата на алтернативи на демокрацията и в природата на капитализма. Много американци бяха изгубили естествения страх от олигархията и империята (своя или чужда) и бяха забравили органичната връзка на демокрацията с етичния ангажимент и физическата смелост. Говоренето за демокрация в края на ХХ в. смесваше правилното морално твърдение, че народът трябва да управлява, с неправилното фактическо твърдение, че демокрацията е естественото състояние на нещата или неизбежното състояние на една облагодетелствана нация. Това погрешно разбиране направи демокрациите уязвими, независимо дали са стари или нови.

Сегашният руски режим е едно от последствията от погрешното убеждение, че демокрацията се случва естествено и че всички мнения са еднакво валидни. Ако това беше вярно, то Русия наистина щеше да е демокрация, както твърди Путин. Войната в Украйна е тест за това дали една тирания, която претендира, че е демокрация, може да триумфира и по този начин да разпространи своя логически и етичен вакуум. Онези, които приемаха демокрацията за даденост, ходеха като лунатици към тиранията. Украинската съпротива е сигналът за събуждане.

Сериозна борба

В неделята, преди Русия да започне последната си инвазия в Украйна, прогнозирах по американската телевизия, че ако Русия нахлуе, Зеленски ще остане в Киев. Бях подиграван за това предсказание, както и когато предсказах предишното руско нахлуване, опасността, която президентът на САЩ Доналд Тръмп представлява за американската демокрация, и опита за преврат на Тръмп. Бивши съветници на Тръмп и на президента Барак Обама не се съгласиха с мен в един от класовете в Йейлския университет, където преподавам. Те не правеха нищо повече от това да отразяват американския консенсус. Американците са склонни да виждат войната в Украйна в дългата сянка на атентатите от 11 септември и последвалите ги американски морални и военни провали. В администрацията на Байдън служителите се опасяваха, че вземането на страната на Киев рискува да повтори падането на Кабул. Сред по-младите хора и в политическата левица по-дълбока тревога предизвика липсата на национална равносметка за инвазията в Ирак, оправдана по онова време с идеята, че унищожаването на един режим ще създаде „чиста основа“, от която по естествен начин ще се появи демокрация. Идиотизмът на този аргумент накара едно поколение да се усъмни във възможността войната и демокрацията да имат нещо общо помежду си. Безпокойството от поредното военно усилие може би е разбираемо, но приликата между Ирак и Украйна е само повърхностна. Украинците не налагат собственото си виждане на друга държава. Те защитават правото си сами да избират лидерите си срещу инвазия, целяща да разруши демокрацията им и да ликвидира обществото им.

Администрацията на Тръмп беше разпространила цинизма от другата посока. Първо Тръмп отказа на Украйна оръжия, за да изнудва Зеленски. След това той показа, че президентът на САЩ би се опитал да извърши преврат, за да остане на власт след изборно поражение. Да гледаш как съгражданите ти умират в опит за сваляне на демокрацията е обратното на това да рискуваш живота си, за да я защитиш. Разбира се, ако демокрацията се отнася само до някакви по-гигантски сили, а не до етиката, тогава действията на Тръмп биха имали пълен смисъл. Ако някой вярва, че капиталистическият егоизъм автоматично се превръща в демократична добродетел и че лъжата за това кой е спечелил изборите е просто изразяване на мнение като всяко друго, то Тръмп е нормален политик. Всъщност той безсрамно олицетворява руската идея, че няма ценности и истина.

Американците до голяма степен бяха забравили, че демокрацията е ценност, заради която избраният служител – или гражданин, в този смисъл – може да избере да живее или да умре. Поемайки риска, Зеленски трансформира ролята си от второстепенен играч (в скандала с Тръмп) до герой на демокрацията. Американците предположиха, че той ще иска да избяга, защото се бяха убедили във върховенството на безличните сили: ако те носят демокрация, толкова по-добре, но когато не я носят, хората се подчиняват. „Трябват ми боеприпаси, а не пътуване“ – така Зеленски отговори на американските настоявания да напусне Киев. Това може би не беше толкова красноречиво, колкото погребалната оратория на Перикъл, но стига до същото: има чест в това да избереш правилния начин да умреш в името на народ, който търси правилния начин да живее.

В продължение на 30 години твърде много американци приемаха за даденост, че демокрацията е нещо, което някой друг е направил – или по-скоро, че нещо друго е направило: историята е приключила, алтернативите са изчезнали, капитализмът е направил някаква необяснима магия. (В крайна сметка Русия и Китай са капиталистически.) Тази епоха приключи, когато Зеленски се появи една нощ през февруари, за да се снима и да каже: „Президентът е тук“. Ако един лидер вярва, че демокрацията е просто резултат от някакви по-големи фактори, той ще избяга, когато тези по-големи фактори изглеждат подредени против него. Въпросът за отговорността никога няма да възникне. Но демокрацията изисква „сериозна борба“, както казва американският аболиционист Фредерик Дъглас. Украинската съпротива срещу това, което изглеждаше като непобедима сила, напомни на света, че демокрацията не е в това да приемеш очевидната присъда на историята. Тя се състои в това да създаваш история; да се стремиш към човешки ценности въпреки тежестта на империята, олигархията и пропагандата; и по този начин да разкриваш неподозирани досега възможности.

„Живот в истина“

На пръв поглед простата истина на Зеленски, че „президентът е тук“, имаше за цел да опровергае руската пропаганда, която твърдеше, че той е избягал от града. Но видеото, заснето на открито, докато Киев беше атакуван, беше и възстановяване на значението на свободата на словото, което беше забравено. Гръцкият драматург Еврипид е разбирал, че целта на свободата на словото е да се говори истината пред властта. Свободният оратор разяснява един опасен свят не само с това, което казва, но и с риска, който поема, когато говори. Казвайки „президентът е тук“, когато бомбите падат и убийците се приближават, Зеленски „живее в истината“, по думите на Вацлав Хавел, или „живее според думите си“, както се изрази един от моите студенти, който е в затвора. Най-известното есе на Хавел по темата, Силата на безсилните, е посветено на паметта на философа Ян Паточка, който умира малко след като е бил разпитван от комунистическата чехословашка тайна полиция. Путин, офицер от КГБ от 1975 г. до 1991 г., продължава садистичната традиция на разпитващите: нищо не е вярно, нищо не е достойно за жертва, всичко е шега, всички са за продан. Силата прави правото, само глупаците вярват в обратното и трябва да си платят за това, че са глупаци.

След 1991 г. нихилизмът на късния комунизъм тече заедно със самодоволната западна идея, че демокрацията е просто резултат от безлични сили. Ако се окаже, че тези сили тласкат в други посоки, например към олигархия или империя, то какво би могло да се каже тогава? Но в традицията на Еврипид или Хавел, а сега и на Зеленски, се приема за даденост, че по-големите сили са винаги срещу индивида и че гражданството се реализира чрез отговорността, която човек поема за думите, и рисковете, които поема с делата си. Истината не е във властта, а е защита срещу нея. Ето защо свободата на словото е необходима: не за да се оправдава, не за да се съобразява, а за да утвърждава ценности в света, защото това е предпоставка за самоуправление.

В своя упадък след 1989 г. много граждани на северноамериканските и европейските демокрации започнаха да свързват свободата на словото с възможността на богатите да използват медиите, за да излъчват самоцелни глупости. Когато обаче човек си припомни целта на свободата на словото, той не се интересува толкова от това колко последователи има един олигарх в социалните мрежи, а повече от това как този олигарх изобщо е забогатял. Олигарси като Путин и Тръмп правят обратното на това да говорят истината пред властта: те лъжат, за да получат власт. Тръмп изрече голяма лъжа за изборите (че е спечелил); Путин изрече голяма лъжа за Украйна (че тя не съществува). Фалшивата история на Източна Европа на Путин, едно от неговите оправдания за войната, е толкова скандална, че дава възможност да си припомним смисъла на свободата на словото. Ако един от най-богатите хора в света, командващ огромна армия, твърди, че съседна държава не съществува, това не е просто пример за свобода на словото. Това е геноцидна реч на омразата – форма на действие, на която трябва да се противопоставят други форми на действие.

В есе, публикувано през юли 2021 г., Путин твърди, че събитията от десети век предопределят единството на Украйна и Русия. Това е гротескно като история, тъй като единственото човешко творчество, което това есе допуска – в продължение на хиляда години и стотици милиони животи –, е онова на тиранина да избере ретроспективно и произволно собствената си генеалогия на властта. Нациите не се определят от официалния мит, а се създават от хора, които правят връзки между минало и бъдеще. Както се изразява френският историк Ернест Ренан, нацията е „ежедневен плебисцит“. Германският историк Франк Голчевски е прав, като казва, че националната идентичност не е отражение на „етническа принадлежност, език и религия“, а по-скоро „утвърждаване на определена историческа и политическа възможност“. Нещо подобно може да се каже и за демокрацията: тя може да бъде създадена само от хора, които искат да я създадат, и в името на ценности, които утвърждават, като поемат рискове за тях.

Украинската нация съществува. Резултатите от ежедневния плебисцит са ясни, а сериозната борба е очевидна. Никое общество не би трябвало да се съпротивлява на руското нашествие, за да бъде признато. Не би трябвало да се налага да загинат десетки журналисти, за да видим основните истини, които те се опитваха да съобщят преди и по време на инвазията. Това, че бяха необходими толкова много усилия (и толкова много ненужни кръвопролития), за да може Западът изобщо да види Украйна, разкрива предизвикателството, пред което руският нихилизъм ни поставя. Той показва колко близо беше Западът до това да се откаже от традицията на демокрацията.

Големи лъжи

Ако човек забрави, че целта на свободата на словото е да се казва истината на властта, той не вижда, че големите лъжи, изречени от силни хора, отслабват демокрацията. Режимът на Путин ясно показва това, като организира политиката си около безсрамното създаване на измислици. Честността на Русия се състои в това да приеме, че няма истина. За разлика от Запада, Русия избягва лицемерието, като отхвърля всички ценности още в самото начало. Путин се задържа на власт благодарение на този стратегически релативизъм: не като прави собствената си страна по-добра, а като кара другите страни да изглеждат по-зле. Понякога това означава да действа, за да ги дестабилизира – например при неуспешната изборна намеса на Русия в Украйна през 2014 г., успешната ѝ Интернет-подкрепа за Брекзит в Обединеното кралство през 2016 г. и също толкова успешната ѝ Интернет-подкрепа за Тръмп през същата година.

Тази философска система позволява на Путин не само да действа, но и да се защитава. На руснаците може да се каже, че Украйна е центърът на света, а след това, че Сирия е центърът на света, а след това отново, че Украйна е центърът на света. Може да им се каже, че когато техните въоръжени сили се намесят в Украйна или Сирия, другата страна започва да избива собствения си народ. Един ден могат да им кажат, че войната с Украйна е невъзможна, а на следващия, че войната с Украйна е неизбежна, както се случи през февруари. Могат да им кажат, че украинците всъщност са руснаци, които желаят руската инвазия, но също и нацистки сатанисти, които трябва да бъдат изтребени. Путин не може да бъде притиснат в ъгъла. Тъй като руската власт е еквивалентна на контрола върху затворената медийна система, той може просто да обяви победа и да смени темата. Ако Русия загуби войната с Украйна, той просто ще заяви, че е победил, и руснаците ще му повярват или ще се преструват, че го правят.

За да оцелее такъв режим, представата, че демокрацията се крепи на смелостта да се казва истината, трябва да бъде премахната с насилие, ако не може да бъде осмяна. Нощ след нощ кремълските пропагандисти обясняват по телевизията, че не може да има човек като Зеленски, нация като Украйна или система като демокрацията. Самоуправлението трябва да е виц; Украйна трябва да е виц; Зеленски трябва да е виц. В противен случай цялата история на Кремъл, че Русия е по-добра, защото приема, че нищо не е вярно, се разпада на парчета. Ако украинците наистина могат да съставят общество и наистина могат да избират своите лидери, то защо руснаците да не могат да направят същото?

Руснаците трябва да бъдат възпирани от подобни мисли с аргументи за Украйна, които са колкото отблъскващи, толкова и неверни. Руската военна пропаганда за Украйна е дълбоко, агресивно, умишлено лъжлива и това е нейната цел: да направи гротескната лъжа да изглежда нормална и да изтощи човешката способност да прави разграничения и да проверява емоциите. Когато Русия масово убива украински военнопленници и обвинява за това Украйна, тя всъщност не претендира за истина: тя просто се опитва да привлече западните журналисти да отразяват еднакво всички страни, така че те да игнорират откриваемите факти. Смисълът е цялата война да изглежда неразбираема и мръсна, като по този начин се обезкуражава западното участие. Когато руските фашисти наричат украинците „фашисти“, те играят тази игра, а твърде много други се присъединяват към нея. Нелепо е Зеленски да бъде третиран едновременно като част от световния еврейски заговор, а заедно с това и нацисткия заговор, но руската пропаганда рутинно прави и двете твърдения. Единственият смисълът е в абсурдността.

Демокрацията и държавността зависят от способността на индивидите сами да оценяват света и да поемат неочаквани рискове; унищожаването им зависи от утвърждаването на грандиозни лъжи, за които се знае, че са такива. Зеленски изтъкна това в едно от вечерните си обръщения през март тази година: че лъжата изисква насилие, не защото насилието може да направи лъжата вярна, а защото може да убие или унижи хората, които имат смелостта да кажат истината на властта. Както отбелязва руският мислител Михаил Бахтин, да живееш в лъжата означава да станеш инструмент на някой друг. Да убиеш или да умреш в лъжата е още по-лошо, тъй като това позволява на режим като руския да се възстанови. Убийството в името на лъжата има последици за поколенията в Русия, дори отвъд десетките хиляди убити и осакатени млади граждани. По-старото руско поколение принуждава по-младото да премине през наказателна повинност, оставяйки политическия терен толкова хлъзгав от кръв, че младите никога да не могат да напреднат, а старите да могат да запазят местата си до смърт. Украйна вече се управлява от поколение, което е свикнало само да избира своите лидери – опит, който руснаците никога не са имали. В този смисъл войната също е поколенческа. Нейното насилие във всичките му форми има за цел да премахне украинското бъдеще. Руските държавни медии ясно показват геноцидния стремеж на Москва, отново и отново. В окупираните територии руснаците екзекутират украински граждани от мъжки пол или ги принуждават да отидат и да умрат на фронта. Руснаците изнасилват украински жени, за да ги предпазят от желанието да имат деца. Милионите украинци, принудително депортирани в Русия, много от които са жени с малки деца или в детеродна възраст, трябва да приемат това, което знаят, че е лъжа, за да избегнат затвор и мъчения. По-малко драматично, но все пак значимо е умишленото унищожаване от страна на Русия на украинските архиви, библиотеки, университети и издателства. Войната се води, за да се контролира не само територията, но и утробите и умовете – с други думи, бъдещето.

Русия олицетворява фашизма, докато твърди, че се бори с него; руснаците извършват геноцид, докато твърдят, че го предотвратяват. Тази пропаганда не е напълно неефективна: фактът, че Москва твърди, че се бори с нацисти, отвлича вниманието на много наблюдатели от фашизма на режима на Путин. И преди северноамериканците и европейците да се похвалят, че са спечелили битката на наративите, те трябва да погледнат към глобалния Юг. Там историята за войната на Путин надделява, дори когато азиатците и африканците плащат ужасна цена за войната, която той е избрал.

Глад и фикции

Пропагандната машина на Путин, както и останалата част от режима му, се финансира от приходите от износа на петрол и газ. С други думи, съществуването на сегашния руски ред зависи от света, който не е извършил прехода към устойчива енергия. Войната на Русия срещу Украйна може да се разбира като своеобразен предварителен вариант на това как ще изглежда неконтролираното изменение на климата: дребнави войни, водени от лъжливи въглеводородни олигарси, расово насилие вместо стремеж към оцеляване на хората чрез технологии, недостиг и глад в голяма част от света и катастрофа в части от глобалния Юг.

В украинската история политическата фикция съпътства политическия глад. В началото на 1930-те години, когато Сталин предприема така наречената „вътрешна колонизация“ на Съветския съюз, от плодородната почва на Украйна се очаква много. И когато планът му за бърза колективизация на селското стопанство се проваля, Сталин обвинява дълъг списък от готови жертви: първо украинските комунисти, след това въображаемите украински националисти, на които комунистите уж служат, след това въображаемите полски агенти, на които националистите уж служат. Междувременно Политбюро налага реквизиции и други наказателни мерки, които осигуряват смъртта на около четири милиона украинци. Онези в чужбина, които се опитват да организират помощ, включително украинската феминистка Милена Рудницка, която по случайност е от еврейски произход, са наричани нацисти. Този списък на фантастични врагове от 1933 г. поразително прилича на днешния списък на Русия.

Тук налице е един по-голям исторически модел, според който експлоатацията на плодовете на украинската земя се оправдава с фантазии за земята и народа. В древни времена гърците са си представяли чудовища и чудеса в земите, които сега са Украйна. През Ренесанса, когато полските благородници завладяват украинските селяни, те измислят за себе си мит за расово превъзходство. След като Руската империя претендира за украинска територия от разделена Полша, нейните учени измислят удобна история за това как двете земи са едно цяло – каламбур, който Путин рециклира в есето си миналата година. Путин е копирал фантазиите на Сталин – и на Хитлер, в този смисъл. Украйна е била център на нацисткия план за борба с глада, според който колхозите на Сталин е трябвало да бъдат иззети и използвани за изхранване на Германия и други европейски територии, което е довело до гладна смърт на десетки милиони съветски граждани. Докато се борят за контрол над украинските хранителни продукти, нацистите представят украинците като прост колониален народ, който би бил щастлив да бъде управляван от своите началници. Това беше и мнението на Путин.

Изглежда, че Путин има свой собствен план за причиняване на глад. Украйна е един от най-важните износители на селскостопански стоки в света. Но руският флот блокира украинските пристанища в Черно море, руски войници подпалват украинските полета, а руската артилерия бомбардира силозите за зърно и железопътната инфраструктура, необходима за доставянето на зърното до пристанищата. Подобно на Сталин през 1933 г., Путин предприе умишлени стъпки, за да рискува милиони хора да умрат от глад. Ливан разчита в голяма степен на украинското зърно. Същото важи и за Етиопия, Йемен и нестабилните страни от [африканския регион] Сахел[1]. И все пак разпространението на глада не се дължи само на това, че украинските храни не достигат до обичайните си пазари. Очакването за недостиг повишава цените на храните навсякъде. Може да се очаква, че китайците ще трупат храна, което ще повиши цените още повече. Най-слабите и най-бедните ще пострадат първи. И в това е смисълът. Когато тези, които нямат право на глас, умират, онези, които управляват чрез смъртоносни зрелища, избират смисъла на тяхната смърт. И точно това може да направи Путин.

Докато Сталин прикриваше с пропаганда глада в Украйна през 30-те години на миналия век, Путин използва самия глад като пропаганда. От месеци насам руските пропагандисти обвиняват Украйна в предстоящ световен глад. Ужасът да се лъже по такъв начин уязвимото африканско и азиатско население е по-лесно разбираем в светлината на расисткото, колониално мислене на режима на Путин. В крайна сметка това е режим, който позволи на стената на посолството на САЩ в Москва да бъде прожектирано изображение на Обама, който смуче банан, и чиито медии обявиха последната година от управлението на Обама за „годината на маймуната“. Путин, подобно на други бели националисти, е обсебен от демографията и се страхува, че неговата раса ще бъде превъзхождана по численост.

Самата война следва расова аритметика. Едни от първите руски войници, убити в битка, бяха етнически азиатци от Източна Русия, а много от загиналите след това бяха насилствено призовани украинци от Донбас. Украински жени и деца са депортирани в Русия, защото се смятат за асимилируеми, за хора, които могат да подсилят редиците на белите руснаци. Гладуването на африканците и азиатците, както го вижда Путин, е начин да се прехвърли демографският стрес към Европа чрез вълна от бежанци, бягащи от глада. Руските бомбардировки на сирийски цивилни граждани следваха подобна логика.

Нищо в плана за създаване на глад не е скрито. На Международния икономически форум в Санкт Петербург през юни 2022 г. Маргарита Симонян, главен редактор на държавната мрежа RT, заяви, че „цялата ни надежда е в глада“. Както опитният пропагандист разбира, смисълът на гладуването на африканците и азиатците е да се създаде фон за пропаганда. Когато те започнат да умират, украинците ще бъдат обявени за изкупителна жертва. Това може да проработи, а може и да не проработи. Всички предишни фантазии за Украйна и нейните хранителни продукти в един момент са били повярвани от влиятелни хора. Днес руската пропаганда има предимство в глобалния Юг. В голяма част от Африка Русия е позната величина, докато Украйна не е. Малко африкански лидери публично се противопоставиха на войната на Путин, а някои от тях могат да бъдат убедени да папагалстват неговите опорни точки. В целия глобален Юг не е широко известно, че Украйна е водещ износител на храни – нито че е бедна страна с БВП на глава от населението, сравним с този на страните, които изхранва, като Египет и Алжир.

Има основания за надежда. Украинците се опитват да представят реалното си положение на хората от глобалния Юг, за да могат те да кажат истината за плана на Москва за създаване на глад и по този начин да го направят невъзможен. И тъй като Украйна се сдоби с по-добри оръжия чрез Съединените щати и Европа, властта на Русия в Черно море отслабна. През юли Украйна и Русия подписаха споразумения с Турция, които по принцип трябва да позволят на част от украинското зърно да напусне Черно море и да нахрани африканците и азиатците. Въпреки това в деня след подписването на споразумението Русия изстреля ракети по пристанището в Одеса, откъдето Украйна доставя голяма част от зърното си. Няколко дни след това Русия уби водещ украински агробизнесмен при ракетен удар. Единственият сигурен начин за изхранване на света е украинските войници да си проправят път през Херсонска област до Черно море и до победата.

Последната имперска война

Украйна води война срещу една тирания, която е и колониална сила. Самоуправлението означава не само защита на демократичния принцип за избор на собствени управници, но и зачитане на равенството на държавите. Руските лидери са категорични в увереността си, че само някои държави са суверенни и че Украйна не е нищо повече от колония. Една украинска победа би защитила украинския суверенитет в частност и принципа на суверенитета като цяло. Тя би подобрила и перспективите на други постколониални държави. Както твърди икономистът Амартиа Сен, имперският глад е резултат от политически избор за разпределение, а не от недостиг на храна. Ако Украйна спечели, тя ще възобнови износа на хранителни продукти за глобалния Юг. Премахвайки големия риск от страдание и нестабилност в глобалния Юг, победата на Украйна би запазила възможността за глобално сътрудничество по общи проблеми като изменението на климата.

За Европа също е от съществено значение Украйна да спечели, а Русия да загуби. Европейският съюз е съвкупност от постимперски държави: някои от тях са бивши имперски метрополии, други – постимперски периферии. Украинците разбират, че присъединяването към Европейския съюз е начинът да си осигурят държавност, намирайки се в уязвима периферна позиция. Победата на Украйна ще трябва да включва перспективата за членство в ЕС. Както разбират и много руснаци, Русия трябва да загуби, и то по сходни причини. Европейските държави, които днес се гордеят с традициите си на законност и толерантност, се превърнаха в истински демокрации едва след като загубиха последната си имперска война. Русия, която води имперска война в Украйна, никога не може да приеме върховенството на закона, а една Русия, която би контролирала украинската територия, никога няма да позволи провеждането на свободни избори. Но Русия, която губи такава война; Русия, в която путинизмът е негативно наследство, има шанс. Въпреки твърденията на руската пропаганда, Москва също губи войни и всеки период на реформи в съвременната руска история е бил следствие от военно поражение.

В най-спешен смисъл украинската победа е необходима, за да се предотвратят по-нататъшни смъртни случаи и жестокости в Украйна. Но изходът от войната е от значение за целия свят, не само във физическата сфера на болката и глада, но и в сферата на ценностите, където се дава възможност за нов вид бъдеще. Украинската съпротива ни напомня, че демокрацията е свързана с човешкия риск и човешките принципи, а украинската победа би дала на демокрацията свеж тласък. Тризъбецът, който украсява униформите на воюващите украинци, се простира назад през традициите на страната в древната история, предоставяйки препратки, които могат да бъдат използвани за преосмисляне и възраждане на демокрацията.

Атина и Посейдон могат да бъдат обединени. В крайна сметка Атина е богиня не само на справедливостта, но и на справедливата война. Посейдон е имал предвид не само насилието, но и търговията. Атиняните са избрали Атина за своя покровителка, но след това са построили в Акропола фонтан за Посейдон – на самото място, където според легендата се ударил тризъбецът му. Победата на Украйна би потвърдила и съчетала тези ценности: Атина на размисъла и просперитета, а Посейдон на решителността и търговията. Ако Украйна успее да си върне южната част на страната, то морските пътища, които са изхранвали древните гърци, ще бъдат отворени отново, а светът ще бъде просветен от украинския пример за поемане на риск в името на самоуправлението. В крайна сметка маслиновото дърво ще се нуждае от тризъбеца. Мирът може да последва само след победата. Светът може и да получи маслинова клонка, но само ако украинците успеят да се преборят за връщането си към морето.

 

[1] Сахел (от арабското: ساحل sāḥil, „бряг, крайбрежие“) е регион в Северна Африка. Определя се като екоклиматична и биогеографска област на преход между Сахара на север и Суданската савана на юг. С горещ полусух климат, той се простира в южните и централните ширини на Северна Африка между Атлантическия океан и Червено море.

Източник

 

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...