Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 04 Peter the Great

 

Путин се завръща към историческия модел

В продължение на половин хилядолетие руската външна политика се характеризира със стремителни амбиции, които надхвърлят възможностите на страната. Започвайки с управлението на Иван Грозни през XVI век, Русия успява да се разширява със средна скорост от 50 квадратни мили на ден в продължение на стотици години, като в крайна сметка обхваща една шеста от земната суша. Към 1900 г. тя е четвъртата или петата по големина индустриална сила в света и най-големият земеделски производител в Европа. Но нейният БВП на глава от населението достига само 20% от този на Обединеното кралство и 40% от този на Германия. Средната продължителност на живота в Имперска Русия е едва 30 години – по-висока от тази в Британска Индия (23), но същата като тази в класическия Китай и далеч по-ниска от тази в Обединеното кралство (52), Япония (51) и Германия (49). В началото на ХХ в. грамотността в Русия остава под 33% – по-ниска от тази във Великобритания през XVIII в. Всички тези сравнения са били добре известни на руския политически истаблишмънт, тъй като неговите членове често са пътували до Европа и са сравнявали страната си със световните лидери (нещо, което е валидно и днес).

Историята отбелязва три мимолетни момента на забележителен руски възход: Победата на Петър Велики над Карл XII и западащата Швеция в началото на XVII век, която налага руската мощ на Балтийско море и в Европа; победата на Александър I над Наполеон през второто десетилетие на XIX век, която довежда Русия в Париж като арбитър в делата на великите сили; и победата на Сталин над маниакалния авантюрист Адолф Хитлер през 40-те години на XX век, която осигурява на Русия Берлин, сателитна империя в Източна Европа и централна роля в оформянето на световния следвоенен ред.

Като изключим тези върхови постижения, Русия почти винаги е била сравнително слаба велика сила. Тя губи Кримската война от 1853-56 г. – поражение, което слага край на постнаполеоновия блясък и налага закъсняло освобождаване на крепостните селяни. Губи също и Руско-японската война от 1904-5 г. – първото поражение в модерната епоха на европейска държава от азиатска. Тя губи Първата световна война – поражение, което води до срив на имперския режим. Загуби и Студената война – поражение, което допринесе за краха на съветския наследник на имперския режим.

През цялото време страната е преследвана от относителната си изостаналост, особено във военната и индустриалната сфера. Това води до многократни изблици на правителствена активност, целящи да помогнат на страната да навакса изоставането си, с познатия цикъл на принудителен държавен индустриален растеж, последван от стагнация. Повечето анализатори предполагаха, че този модел е приключил окончателно през 90-те години на ХХ в. с изоставянето на марксизма-ленинизма и появата на конкурентни избори и капиталистическа икономика. Но стимулът на руската голяма стратегия не се беше променил. И през последното десетилетие руският президент Владимир Путин се върна към тенденцията да разчита на държавата, за да управлява пропастта между Русия и по-могъщия Запад.

С разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Москва загуби около два милиона квадратни мили суверенна територия – повече от еквивалента на целия Европейски съюз (1,7 милиона квадратни мили) или Индия (1,3 милиона). Русия загуби частта от Германия, която беше завладяла през Втората световна война, заедно с другите си сателити в Източна Европа – всички те сега са в западния военен съюз, заедно с някои напреднали бивши региони на Съветския съюз, като балтийските държави. Други бивши съветски владения, като Азербайджан, Грузия и Украйна, си сътрудничат тясно със Запада по въпросите на сигурността. Независимо от насилственото анексиране на Крим, войната в Източна Украйна и фактическата окупация на Абхазия и Южна Осетия, Русия трябваше да се оттегли от по-голямата част от така наречената Нова Русия на Екатерина Велика, в южните степи и от Закавказието. С изключение на няколко военни бази, Русия е напуснала и Централна Азия.

Русия все още е най-голямата държава в света, но е много по-малка, отколкото беше, а в днешно време за статуса на велика сила не е толкова важна територията на една държава, колкото икономическата динамика и човешкият капитал – сфери, в които Русия също отбеляза спад. Деноминираният в долари БВП на Русия достигна връхната си точка през 2013 г., когато възлизаше на малко над 2 трилиона [в Европа американските трилиони се наричат билиони, бел. пр.] долара, а сега е спаднал до около 1,2 трилиона долара благодарение на спадащите цени на петрола и обменните курсове на рублата. Със сигурност спадът, измерен по паритет на покупателната способност, е далеч по-малко драматичен. Но в сравнително изражение, деноминирано в долари, руската икономика възлиза на едва 1,5% от световния БВП и е само една петнадесета от размера на икономиката на САЩ. Освен това Русия е най-корумпираната развита страна в света, а икономическата ѝ система, която се занимава с добив на ресурси и ренти, е достигнала задънена улица.

Междувременно геополитическата обстановка става все по-предизвикателна с течение на времето, с продължаващото глобално надмощие на САЩ и драматичния възход на Китай. Тревога буди и разпространението на радикалния политически ислям, тъй като около 15% от 142-милионното население на Русия са мюсюлмани, а в някои от предимно мюсюлманските региони на страната кипят безредици и беззаконие. За руските елити, които смятат, че статусът и дори оцеляването на страната им зависят от това да се равнява със Запада, границите на сегашния курс би трябвало да са очевидни.

Нуждите на мечката

Руснаците винаги са имали трайно усещане, че живеят в страна със специална мисия – нагласа, която често се свързва с Византия, за чиято наследница Русия често се обявява. Всъщност повечето велики сили са демонстрирали подобни чувства. Както Китай, така и Съединените щати, а също и Англия и Франция през по-голямата част от историята си, са претендирали за изключителност, дадена им от небето. Изключителността на Германия и Япония е била изтръгната от тях с бомбардировки. Изключителността на Русия е забележително устойчива. С течение на времето тя се е изразявала по различен начин – Третият Рим, панславянското царство, световната централа на Комунистическия интернационал. Днешната версия включва евразийството – движение, започнало сред руските емигранти през 1921 г., което си представя Русия нито като европейска, нито като азиатска, а като синтез sui generis.

Чувството за специална мисия допринася за това, че Русия не поддържа официални съюзи и не желае да се присъединява към международни организации, освен като изключителен или доминиращ член. То вдъхва гордост на руския народ и лидери, но също така подхранва недоволството от Запада, който уж подценява уникалността и значението на Русия. По този начин към институционалните различия, породени от относителната икономическа изостаналост, се добавя и психологическо отчуждение. В резултат на това руските правителства като цяло се колебаят между стремежа към по-тесни връзки със Запада и яростното отвръщане на предполагаеми обиди, като нито една от двете тенденции не е в състояние да надделее трайно.

Друг фактор, който оформя ролята на Русия в света, е уникалното географско положение на страната. Тя няма естествени граници, с изключение на Тихия океан и Северния ледовит океан (последният вече се превръща и в оспорвано пространство). През цялата си история Русия се е чувствала постоянно уязвима и често е проявявала отбранителна агресивност, като е била подлагана на изпитания от бурни събития в Източна Азия, Европа и Близкия изток. Каквито и да са били първоначалните причини за ранния руски експанзионизъм – голяма част от който е бил непланиран – с течение на времето мнозина от политическата класа на страната са започнали да вярват, че само по-нататъшната експанзия може да осигури по-ранните придобивки. По този начин руската сигурност традиционно се основава отчасти на придвижването навън в името на предотвратяването на външно нападение.

И днес на по-малките държави по границите на Русия се гледа не толкова като на потенциални приятели, колкото като на потенциални плацдарми на врагове. Всъщност тези настроения се засилиха след разпадането на Съветския съюз. За разлика от Сталин, Путин не признава съществуването на украинска нация, отделна от руската. Но подобно на Сталин той разглежда всички номинално независими гранични държави, сред които сега е и Украйна, като оръжие в ръцете на западните сили, които възнамеряват да го използват срещу Русия.

Последният двигател на руската външна политика е вечният стремеж на страната към силна държава. В един опасен свят със само малко естествени защитни механизми единственият гарант за сигурността на Русия е силна държава, която е готова и способна да действа агресивно в свой интерес. Силната държава се възприема и като гарант за вътрешния ред, а резултатът е тенденция, която се изразява в едно обобщение на хилядолетната руска история, направено от историка от XIX в. Василий Ключевски: „Държавата надебеля, но народът отслабна.“

Парадоксално е обаче, че усилията за изграждане на силна държава неизменно водят до подкопаване на институциите и персоналистично управление. Петър Велики, оригиналният строител на силна държава, орязва индивидуалната инициатива, изостря вкорененото недоверие между чиновниците и укрепва тенденциите към покровителство и клиентелизъм. Принудителната му модернизация донася незаменими нови индустрии, но проектът му за укрепване на държавата всъщност затвърждава личните прищевки. Този синдром е характерен за управлението на следващите самодържци Романови, както и за това на Ленин и особено на Сталин, и се запазва и до днес. Необузданият персонализъм обикновено прави вземането на решения по руската голяма стратегия непрозрачно и потенциално капризно, тъй като в крайна сметка смесва държавните интереси с политическата съдба на една личност.

Трябва ли миналото да бъде предистория?

Антизападната неприязън и руският патриотизъм изглеждат особено силно изразени в личността и житейския опит на Путин, но някакво друго руско правителство, което не е ръководено от бивши хора на КГБ, също би се сблъскало с предизвикателството на слабостта спрямо Запада и желанието за специална роля в света. С други думи, външнополитическата ориентация на Русия е колкото условие, толкова и избор. Но ако руските елити успеят по някакъв начин да предефинират чувството си за изключителност и да оставят настрана несполучливото си съревнование със Запада, те биха могли да насочат страната си към не толкова скъпоструващ и по-многообещаващ курс.

Разглеждано повърхностно, може и да изглежда, че през последните няколко десетилетия именно арогантният Запад е отхвърлял руските инициативи, а не обратното. Но подобна гледна точка омаловажава динамиката вътре в Русия. Разбира се, Вашингтон се възползва от отслабването на Русия по време на мандата на руския президент Борис Елцин, а и след това. Но не е необходимо човек да е подкрепял всеки аспект на западната политика през последните десетилетия, за да види в променящата се позиция на Путин не толкова реакция срещу външни движения, колкото последен пример за дълбока, повтаряща се закономерност, обусловена от вътрешни фактори. Това, което пречеше на постсъветска Русия да се присъедини към Европа като обикновена държава или да формира (неизбежно) неравностойно партньорство със Съединените щати, беше трайната гордост на страната като велика сила и чувството за специална мисия. Докато Русия не приведе стремежите си в съответствие с реалните си възможности, тя не може да се превърне в „нормална“ държава, независимо от това какъв е ръстът на БВП на глава от населението или други количествени показатели.

Нека бъдем ясни: Русия е забележителна цивилизация с огромна дълбочина. Тя не е единствената бивша абсолютна монархия, която има проблеми с постигането на политическа стабилност или която запазва етатистки уклон (спомнете си например Франция). И Русия има право да смята, че уреждането на отношенията след Студената война е било небалансирано, дори несправедливо. Но това не се дължеше на някакво умишлено унижение или предателство. То беше неизбежният резултат от решителната победа на Запада в съревнованието със Съветския съюз. В едно многоизмерно глобално съперничество – политическо, икономическо, културно, технологично и военно – Съветският съюз загуби по всички показатели. Кремъл на Михаил Горбачов предпочете да се оттегли елегантно, вместо да повлече след себе си и света, но този изключително благосклонен край не промени характера на резултата или причините за него – нещо, което постсъветска Русия никога не е приемала.

Външният свят не може да наложи на Русия онова психологическо признание, което германците наричат Vergangenheitsbewältigung – „преодоляване на миналото“. Но няма причина то да не се осъществи по органичен начин от самите руснаци. В крайна сметка страната би могла да се опита да направи нещо подобно на Франция, която запазва трайно чувство за изключителност, но се е примирила със загубата на външната си империя и специалната си мисия в света, като е пренастроила националната си идея в съответствие с намалената си роля и се е присъединила към по-малките сили и малките държави в Европа при условия на равнопоставеност.

Остава открит въпросът дали дори една трансформирана Русия ще бъде приета в Европа и ще се слее с нея. Но началото на този процес би трябвало да бъде поставено от руско ръководство, което да накара обществеността да приеме постоянното свиване и да се съгласи да започне трудно вътрешно преструктуриране. А външните наблюдатели трябва да бъдат сдържани, когато обмислят колко трудна би била подобна адаптация, особено без поражение в гореща война и военна окупация.

Франция и Обединеното кралство се нуждаеха от много десетилетия, за да се откажат от собственото си чувство за изключителност и глобална отговорност, а някои твърдят, че техните елити все още не са го направили напълно. Но дори и те имат висок БВП, университети с най-висок рейтинг, финансова мощ и световни езици. Русия няма нищо от това. Тя обаче притежава постоянно право на вето в Съвета за сигурност на ООН, както и един от двата най-големи арсенала в света и възможности за кибервойна на световно ниво. Това, както и уникалното географско положение, ѝ дават своеобразен глобален обхват. И все пак Русия е живото доказателство, че твърдата сила е крехка без другите измерения на статуса на велика сила. Колкото и да настоява да бъде призната за равна на Съединените щати, Европейския съюз или дори Китай, тя не е такава и няма изгледи да стане такава в близко или средносрочно бъдеще.

А сега за нещо съвсем различно

Какви са конкретните алтернативи на преструктурирането и ориентацията на Русия в европейски стил? Тя има много дълга история на присъствие в Тихоокеанския регион – и неуспехи в опитите да се превърне в азиатска сила. Това, за което може да претендира, е доминиране в своя регион. Другите съветски държави-наследници нямат равни на конвенционалната ѝ армия, а освен това (с изключение на балтийските държави) са в различна степен икономически зависими от Русия. Но регионалното военно превъзходство и икономическото влияние в Евразия не могат да гарантират траен статус на велика сила. Путин не успя да направи Евразийския икономически съюз успешен – но дори и всички потенциални членове да се присъединят и да работят заедно, общият им икономически потенциал все още ще бъде относително малък.

Русия е голям пазар и това може да бъде привлекателно, но съседните държави виждат както рискове, така и ползи в двустранната търговия със страната. Например: Естония, Грузия и Украйна като цяло са склонни да правят бизнес с Русия само при условие, че имат опора на Запад. Други държави, които са по-зависими от Русия в икономическо отношение, като Беларус и Казахстан, виждат рискове в партньорството с държава, която не само няма модел за устойчиво развитие, но и след анексирането на Крим може да има териториални намерения спрямо тях. В същото време „стратегическото партньорство“ с Китай, за което се говори, очаквано доведе до само малко китайско финансиране или инвестиции, които да компенсират западните санкции. И през цялото време Китай открито и енергично изгражда своя собствена Велика Евразия, от Южнокитайско море през вътрешна Азия до Европа, за сметка на Русия и с нейно съдействие.

Днешната мускулеста Русия всъщност е в структурен упадък, а действията на Путин неволно доведоха до създаването на една Украйна, която е по-етнически хомогенна и по-западно ориентирана от всякога. Москва е в напрегнати отношения с почти всички свои съседи и дори с най-големите си търговски партньори, включително напоследък и с Турция. Дори Германия, най-важният външнополитически партньор на Русия и един от най-важните ѝ икономически партньори, се е наситила, и вече подкрепя санкциите с цената на влошаване на собственото си вътрешно положение.

„Изглежда, че така наречените ‚победители‘ от Студената война са решени да получат всичко и да преобразят света в място, което би могло да обслужва по-добре само техните интереси“, изнесе Путин лекция на годишната сбирка на дискусионния клуб „Валдай“ през октомври 2014 г., след анексирането на Крим. Но това, което представлява екзистенциална заплаха за Русия, не е НАТО или Западът, а собственият ѝ режим. Путин помогна за спасяването на руската държава, но я върна на траекторията на стагнация и дори възможен провал. Президентът и неговата клика неведнъж са обявявали, че е крайно необходимо да се даде приоритет на икономическото и човешкото развитие, но се отказват от мащабното вътрешно преструктуриране, необходимо за осъществяването му, а вместо това влагат средства във военната модернизация. Това, от което Русия наистина се нуждае, за да се конкурира ефективно и да си осигури стабилно място в международния ред, е прозрачно, компетентно и отговорно правителство; истинска държавна служба; истински парламент; професионална и безпристрастна съдебна система; свободни и професионални медии; и решителна, неполитическа борба с корупцията.

Как да избегнем ненужното дразнене на мечката?

Сегашното ръководство на Русия продължава да кара страната да понася тежестта на една дръзка и независима външна политика, която не е по силите ѝ – и не е довела до много положителни резултати. Временният възход, осигурен от хитрата и безмилостна политика в гражданската война в Сирия, не бива да замъглява сериозността на повтарящата се стратегическа ситуация на Русия – такава, в която слабостта и величието се съчетават, за да доведат до появата на автократ, който се опитва да направи скок напред чрез концентриране на власт, което води до влошаване на самата стратегическа дилема, за която се предполага, че решава. Какви са последиците от това за западната политика? Как Вашингтон трябва да управлява отношенията си с държава, въоръжена с ядрени и кибернетични оръжия, чиито управници се стремят да възстановят изгубеното си господство, макар и в по-малък вариант; да подкопаят европейското единство; и да направят страната „значима“, независимо от всичко?

В този контекст е полезно да се признае, че всъщност никога не е имало период на трайно добри отношения между Русия и Съединените щати. (Разсекретените документи разкриват, че дори съюзът от Втората световна война е бил изпълнен с по-голямо недоверие и противопоставяне, отколкото обикновено се приема.) Това не се дължи на недоразумения, неразбирателство или накърнени чувства, а по-скоро на различни основни ценности и държавни интереси, както всяка от страните ги е определила. За Русия най-висшата ценност е държавата; за Съединените щати това са индивидуалната свобода, частната собственост и правата на човека, които обикновено се противопоставят на държавата. Така че очакванията трябва да бъдат контролирани. Също толкова важно е Съединените щати да не преувеличават руската заплаха и да не подценяват многобройните си предимства.

Днес Русия не е революционна сила, която заплашва да срине международния ред. Москва действа в рамките на познатата школа на великите сили в международните отношения, която дава предимство на възможностите за маневриране пред морала и приема неизбежността на конфликтите, надмощието на твърдата сила и цинизма на мотивите на другите. На определени места и по определени въпроси Русия е в състояние да попречи на интересите на САЩ, но тя далеч не се доближава до мащаба на заплахата, която представляваше Съветският съюз, така че няма нужда да ѝ се отговаря с нова Студена война.

Истинското предизвикателство днес се свежда до желанието на Москва Западът да признае руска сфера на влияние в бившето съветско пространство (с изключение на балтийските държави). Това е цената за постигане на примирие с Путин – нещо, което привържениците на такова примирие не винаги признават откровено. Това беше проблемът, който попречи на трайното сътрудничество след 11 септември, и остава отстъпка, която Западът никога не бива да прави. Западът обаче също не е в състояние да защити териториалната цялост на държавите в желаната от Москва сфера на влияние. И блъфирането няма да даде резултат. Така че какво трябва да се направи?

Някои се позовават на Джордж Кенан и призовават за възраждане на сдържането, като твърдят, че външният натиск ще държи Русия на разстояние, докато нейният авторитарен режим не се либерализира или не рухне. И със сигурност много от прозренията на Кенан остават актуални, като например акцентът в „Дългата телеграма“, която той изпраща от Москва преди 70 години, върху дълбоката несигурност, която определя съветското поведение. Възприемането на неговото мислене сега би означавало запазване или засилване на санкциите в отговор на руските нарушения на международното право, политическо укрепване на западните съюзи и повишаване на военната готовност на НАТО. Но новото сдържане може да се превърне в капан, който да издигне Русия до статуса на съперничеща с нея свръхсила, чийто стремеж помогна да се стигне до настоящата конфронтация.

Ключът отново е в търпеливата решителност. Не е ясно колко дълго Русия може да играе със слабата си ръка в опозиция на САЩ и ЕС, плашейки съседите си, отчуждавайки най-важните си търговски партньори, опустошавайки собствения си бизнес климат и изчерпвайки талантите си. В някакъв момент ще се появят сигнали за някакво сближаване, както и умора от санкциите, която в крайна сметка ще настъпи, създавайки възможност за някакво споразумение. Въпреки това е възможно сегашното противопоставяне да не приключи скоро, тъй като стремежът на Русия към евразийска сфера на влияние е въпрос на национална идентичност, който не подлежи лесно на материални изчисления на разходите и ползите.

Трикът ще се състои в това да се държи твърда линия, когато е необходимо – като например да се откаже признаването на привилегирована руска сфера, дори когато Москва е в състояние да я въведе с военни средства – като заедно с това се предлагат преговори само от позицията на силата и се избягва навлизането в ненужни и контрапродуктивни конфронтации по повечето други въпроси. Някой ден руските лидери може би ще се примирят с очевидните граници на противопоставянето срещу Запада и стремежа да доминират в Евразия. Дотогава Русия ще остане не поредният необходим кръстоносен поход, който трябва да бъде спечелен, а проблем, който трябва да бъде управляван.

 

Източник

 

Стивън Коткин е професор по история и международните отношения в Принстънския университет и старши научен сътрудник в института Хувър.

Pin It

Прочетете още...