От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

MOSCOW, RUSSIA - MARCH 24: (RUSSIA OUT) Russian President Vladimir Putin speaks during the awards ceremony at the Kremlim on  March, 24, 2017 in Moscow, Russia. has awarded 6 people, including 6 artists, a writer, animator and film director. (Photo by Mikhail Svetlov/Getty Images)

 

Отново и отново в телевизионните репортажи за масовите протести в Киев срещу правителството на Янукович видяхме кадри на протестиращи, които събарят статуи на Ленин. Това беше лесен начин да се демонстрира гняв: статуите функционираха като символ на съветското потисничество, а Русия на Путин се възприема като продължаваща съветската политика на руско господство над съседите си. Имайте предвид, че едва през 1956 г. статуите на Ленин започват да се разпространяват в целия Съветски съюз: дотогава статуите на Сталин са били много по-разпространени. Но след „тайното“ разобличаване на Сталин от страна на Хрушчов на 20-ия конгрес на Комунистическата партия статуите на Сталин масово са заменени със статуи на Ленин: Ленин буквално е бил заместител на Сталин. Това става ясно и от промяната, направена през 1962 г. в заглавието на „Правда“. Дотогава в горния ляв ъгъл на заглавната страница е имало рисунка на два профила – на Ленин и на Сталин – един до друг. Малко след като 22-рият конгрес публично отхвърля Сталин, неговият профил не просто е премахнат, а е заменен с втори профил на Ленин: сега има два идентични Ленина, отпечатани един до друг. В известен смисъл това странно повторение направи Сталин по-присъстващ в негово отсъствие от всякога.

Въпреки това имаше историческа ирония в това да се наблюдава как украинците събарят статуите на Ленин в знак на волята си да скъсат със съветското господство и да утвърдят националния си суверенитет. Златната ера на украинската национална идентичност не е царска Русия, където украинското национално самоутвърждаване е осуетено, а първото десетилетие на Съветския съюз, когато съветската политика в изтощената от войната и глада Украйна е „индигенизация“. Възраждат се украинската култура и език, въвеждат се права на здравеопазване, образование и социално осигуряване. Индигенизацията следва принципите, формулирани от Ленин по съвсем недвусмислен начин:

Пролетариатът не може да не се бори срещу насилственото задържане на потиснатите народи в границите на дадена държава и точно това означава борбата за правото на самоопределение. Пролетариатът трябва да поиска правото на политическо отделяне на колониите и на народите, които „неговата“ нация потиска. Ако не направи това, пролетарският интернационализъм ще остане безсмислена фраза; взаимното доверие и класовата солидарност между работниците на потискащите и потиснатите нации ще бъдат невъзможни.

Ленин остава верен на тази позиция докрай: непосредствено след Октомврийската революция, когато Роза Люксембург твърди, че на малките народи трябва да се даде пълен суверенитет само ако в новата държава преобладават прогресивните сили, Ленин се обявява за безусловно право на отделяне.

В последната си борба срещу Сталиновия проект за централизиран Съветски съюз Ленин отново се застъпва за безусловното право на малките народи да се отделят (в този случай става въпрос за Грузия), като настоява за пълен суверенитет на националните образувания, съставляващи съветската държава – нищо чудно, че на 27 септември 1922 г. в писмо до Политбюро Сталин обвинява Ленин в „национален либерализъм“. Посоката, в която Сталин вече се е движил, става ясна от предложението му правителството на Съветска Русия да бъде и правителство на останалите пет републики (Украйна, Беларус, Азербайджан, Армения и Грузия):


Small Ad GF 1

Ако настоящото решение бъде потвърдено от Централния комитет на РКП, то няма да бъде оповестено публично, а ще бъде съобщено на централните комитети на републиките за разпространение сред съветските органи, централните изпълнителни комитети или конгресите на Съветите на споменатите републики преди свикването на Общоруския конгрес на Съветите, където ще бъде обявено като желание на тези републики.

По този начин взаимодействието на висшия орган, Централния комитет, с неговата база e премахнато: сега висшият орган просто налага своята воля. За да се стигне до още по-голямо оскърбление, Централният комитет решава какво базата ще поиска от висшия орган да приеме, сякаш това e неговото собствено желание. В най-фрапиращия случай през 1939 г. трите балтийски държави пожелават да се присъединят към Съветския съюз, който изпълнява желанието им. С всичко това Сталин се връща към дореволюционната царска политика: Колонизирането на Сибир от Русия през XVII в. и на мюсюлманска Азия през XIX в. вече не се осъжда като империалистическа експанзия, а се възхвалява, че тези традиционни общества са поели по пътя на прогресивната модернизация. Външната политика на Путин е ясно продължение на царистко-сталинската линия. След Руската революция, според Путин, болшевиките са нанесли сериозни щети на интересите на Русия: „По редица причини болшевиките – нека Бог да ги съди – присъединиха големи части от историческия юг на Русия към Република Украйна. Това беше направено без оглед на етническия състав на населението, а днес тези области образуват югоизточната част на Украйна.“

Нищо чудно, че портретите на Сталин отново се появяват на военни паради и обществени тържества, докато Ленин е заличен. В проучване на общественото мнение, проведено през 2008 г. от телевизионния канал „Россия“, Сталин е избран за третия най-велик руснак на всички времена с половин милион гласа. Ленин се класира на далечното шесто място. Сталин е възхваляван не като комунист, а като възстановител на руското величие след антипатриотичното „отклонение“ на Ленин. Наскоро Путин използва термина Новорусия („Нова Русия“) за седемте югоизточни области на Украйна, възкресявайки термин, използван за последен път през 1917 г.

Но ленинското течение, макар и потиснато, продължава да съществува в комунистическата подземна опозиция срещу Сталин. Много преди Солженицин, както пише Кристофър Хитчинс през 2011 г., „решаващите въпроси за ГУЛАГ са били задавани от леви опозиционери – от Борис Суварин до Виктор Серж и К.Л.Р. Джеймс – в реално време и с голяма опасност. Тези смели и прозорливи еретици са донякъде изписани от историята (те са очаквали много по-лошо от това и често са го получавали). Това вътрешно несъгласие е било естествена част от комунистическото движение, в ясен контраст с фашизма. В нацистката партия – продължава Хитчинс – няма дисиденти, които да рискуват живота си заради тезата, че фюрерът е предал истинската същност на националсоциализма. Точно поради това напрежение в сърцето на комунистическото движение, най-опасното място по време на чистките през 30-те години на миналия век е на върха на номенклатурата: в рамките на няколко години 80% от ръководството на Централния комитет и Червената армия са разстреляни. Друг признак на несъгласие може да се открие в последните дни на „реално съществуващия социализъм“, когато протестиращи тълпи пеят официални песни, включително националните химни, за да напомнят на властта за неизпълнените ѝ обещания. За разлика от това, в ГДР между началото на 70-те години и 1989 г. публичното изпълнение на националния химн е криминално престъпление: думите му („Deutschland einig Vaterland“, „Германия, обединена родина“) не се вписват в идеята за Източна Германия като нова социалистическа нация.

Възраждането на руския национализъм доведе до пренаписване на някои исторически събития. Неотдавнашен биографичен филм, „Адмирал“ на Андрей Кравчук, възхвалява живота на Александър Колчак, белия командир, управлявал Сибир между 1918 и 1920 г. Но си струва да си припомним тоталитарния потенциал, както и откровената жестокост на белите контрареволюционни сили през този период. Ако белите бяха спечелили Гражданската война, пише Хитчинс, „обичайната дума за фашизъм щеше да бъде руска, а не италианска… Генерал-майор Уилям Грейвс, който командва американските експедиционни сили по време на нахлуването в Сибир през 1918 г. (събитие, напълно изтрито от всички американски учебници), пише в мемоарите си за повсеместния, смъртоносен антисемитизъм, който доминира в руската десница, и добавя „Съмнявам се, че историята ще покаже някоя страна в света през последните петдесет години, където убийството може да бъде извършено толкова безопасно и с по-малка опасност от наказание, както в Сибир по време на управлението на адмирал Колчак.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Цялата европейска неофашистка десница (в Унгария, Франция, Италия, Сърбия) твърдо подкрепя Русия в продължаващата украинска криза, поддържайки лъжата на официалното руско представяне на кримския референдум като избор между руската демокрация и украинския фашизъм. Събитията в Украйна – масовите протести, които свалиха Янукович и неговата банда – трябва да се разбират като защита срещу тъмното наследство, възродено от Путин. Протестите бяха предизвикани от решението на украинското правителство да даде приоритет на добрите отношения с Русия пред интеграцията на Украйна в Европейския съюз. Очаквано, много антиимпериалистически настроени левичари реагираха на новината, като покровителстваха украинците: колко заблудени са те все още, че идеализират Европа, че не могат да видят, че присъединяването към ЕС просто ще превърне Украйна в икономическа колония на Западна Европа, която рано или късно ще тръгне по същия път като Гърция. Всъщност украинците далеч не са слепи за реалността на ЕС. Те са напълно наясно с проблемите и различията в него: тяхното послание е просто, че собственото им положение е много по-лошо. Европа може и да има проблеми, но те са проблеми на богатите хора.

Трябва ли тогава просто да подкрепим украинската страна в конфликта? Има „ленинска“ причина да го направим. В последните си трудове, дълго след като се отказва от утопията „Държава и революция“, Ленин разглежда идеята за скромен, „реалистичен“ проект за болшевизма. Според него поради икономическата изостаналост и културната изостаналост на руските маси Русия няма как да „премине директно към социализъм“: всичко, което съветската власт може да направи, е да съчетае умерената политика на „държавния капитализъм“ с интензивно културно възпитание на селските маси – не промиване на мозъци с пропаганда, а търпеливо, постепенно налагане на цивилизовани стандарти. Фактите и цифрите разкриват „какъв огромен обем от спешна работа трябва да свършим, за да достигнем стандарта на обикновена западноевропейска цивилизована страна… Трябва да имаме предвид полуазиатското невежество, от което все още не сме се измъкнали“. Можем ли да смятаме, че позоваването на Европа от страна на украинските протестиращи е знак, че и тяхната цел е „да достигнат стандарта на една обикновена западноевропейска цивилизована страна“?

Но тук нещата бързо се усложняват. Какво точно представлява „Европа“, за която говорят украинските протестиращи? Тя не може да бъде сведена до една-единствена идея: тя обхваща националистически и дори фашистки елементи, но се простира и до идеята за това, което Етиен Балибар нарича égaliberté, свобода в равенството, уникалния принос на Европа към световното политическо въображение, дори ако на практика днес тя е предадена най-вече от европейските институции и самите граждани. Между тези два полюса съществува и наивно доверие в стойността на европейския либерално-демократичен капитализъм. Европа може да види в украинските протести своите най-добри и най-лоши страни, своя еманципаторски универсализъм, както и своята мрачна ксенофобия.

Нека започнем с тази мрачна ксенофобия. Украинската националистическа десница е един от примерите за това, което се случва днес от Балканите до Скандинавия, от САЩ до Израел, от Централна Африка до Индия: етническите и религиозните страсти експлодират, а ценностите на Просвещението отстъпват. Тези страсти винаги са били там, притаени; новото е откровеното безсрамие на тяхната проява. Представете си общество, което напълно е интегрирало в себе си големите съвременни аксиоми за свобода, равенство, право на образование и здравеопазване за всички свои членове и в което расизмът и сексизмът са станали неприемливи и смешни. Но после си представете, че стъпка по стъпка, въпреки че обществото продължава да отдава значение на тези аксиоми, то де факто е лишено от тяхната същност. Ето един пример от най-новата европейска история: през лятото на 2012 г. Виктор Орбан, десният унгарски министър-председател, обяви, че в Централна Европа е необходима нова икономическа система. Да се надяваме – каза той, – че Бог ще ни помогне и няма да се наложи да измислим нов тип политическа система вместо демокрация, която ще трябва да бъде въведена в името на икономическото оцеляване… Сътрудничеството е въпрос на сила, а не на намерение. Може би има страни, в които нещата не се случват по този начин, например в скандинавските страни, но такъв полуазиатски парцалив народ, какъвто сме ние, може да се обедини само ако има сила.

Иронията на тези думи не се пропуска от някои стари унгарски дисиденти: когато съветската армия навлиза в Будапеща, за да потуши въстанието от 1956 г., посланието, което обсадените унгарски лидери многократно изпращат на Запада, е, че те защитават Европа от азиатските комунисти. Сега, след рухването на комунизма, християнско-консервативното правителство рисува като свой основен враг мултикултурната консуматорска либерална демокрация, за която се бори днешна Западна Европа. Орбан вече изрази симпатиите си към „капитализма с азиатски ценности“; ако европейският натиск върху Орбан продължи, лесно можем да си представим как той изпраща послание на Изток: „Тук защитаваме Азия!“

Днешният антиимигрантски популизъм замени прякото варварство с варварство, което има „човешко лице“. Той осъществява регресия от християнската етика на „любовта към ближния“ обратно към езическото привилегироване на племето над варварския Друг. Дори да се представя за защита на християнските ценности, то всъщност е най-голямата заплаха за християнското наследство. „Хората, които започват да се борят с Църквата в името на свободата и човечността“, пише преди сто години Г. К. Честъртън, „накрая захвърлят свободата и човечността, само за да могат да се борят с Църквата… Светските хора не са разрушили божествените неща, но светските хора разрушават светските неща, ако това им е от полза.“

Не важи ли същото и за защитниците на религията? Фанатичните защитници на религията започват да атакуват съвременната светска култура; не е изненадващо, когато накрая се отказват от всякакъв значим религиозен опит. По подобен начин много либерални воини са толкова нетърпеливи да се борят с антидемократичния фундаментализъм, че в крайна сметка захвърлят свободата и демокрацията, само и само да могат да се борят с терора. Може би „терористите“ са готови да разрушат този свят от любов към другия, но воините на терора са също толкова готови да разрушат собствения си демократичен свят от омраза към другия мюсюлманин. Някои от тях толкова много обичат човешкото достойнство, че са готови да узаконят мъченията, за да го защитят. Защитниците на Европа от заплахата на имигрантите правят почти същото. В ревността си да защитят юдео-християнското наследство те са готови да изоставят най-важното в него. Истинската заплаха за Европа са антиимигрантските защитници на Европа, а не въображаемите тълпи от имигранти, които чакат да я нападнат.

Един от признаците на този регрес е често чуваната от новата европейска десница молба за „по-балансиран“ поглед върху двата „екстремизма“ – десния и левия. Неведнъж ни се казва, че трябва да се отнасяме към крайната левица (комунизма) по същия начин, по който Европа след Втората световна война се отнасяше към крайната десница (победените фашисти). Но в действителност тук няма равновесие: приравняването на фашизма и комунизма тайно привилегирова фашизма. Така от десните се чуват да твърдят, че фашизмът е копирал комунизма: преди да стане фашист, Мусолини е бил социалист; Хитлер също е бил националсоциалист; концентрационните лагери и геноцидното насилие са били характерни за Съветския съюз десетилетие преди нацистите да прибягнат до тях; унищожаването на евреите има ясен прецедент в унищожаването на класовия враг и т.н. Смисълът на тези аргументи е да се твърди, че умереният фашизъм е бил оправдан отговор на комунистическата заплаха (въпрос, който отдавна е изтъкнат от Ернст Нолте в защитата му на участието на Хайдегер в нацизма). В Словения десницата се застъпва за реабилитирането на антикомунистическата Домашна гвардия, която се е сражавала с партизаните по време на Втората световна война: тя е направила трудния избор да сътрудничи на нацистите, за да попречи на много по-голямото зло на комунизма.

Либералите от мейнстрийма ни казват, че когато основните демократични ценности са застрашени от етнически или религиозни фундаменталисти, трябва да се обединим зад либерално-демократичния дневен ред, да спасим това, което може да бъде спасено, и да оставим настрана мечтите за по-радикални социални промени. Но в този призив за солидарност има фатален недостатък: той пренебрегва начина, по който либерализмът и фундаментализмът са хванати в омагьосан кръг. Именно агресивният опит за износ на либерална всепозволеност кара фундаментализма да отвърне на удара и да се утвърди. Когато чуваме днешните политици да ни предлагат избор между либералната свобода и фундаменталисткото потисничество и триумфално да задават риторичния въпрос: „Искате ли жените да бъдат изключени от обществения живот и лишени от правата си? Искате ли всеки критик на религията да бъде убит?“, това, което трябва да ни накара да се усъмним, е самата очевидност на отговора: кой би искал това? Проблемът е, че либералният универсализъм отдавна е загубил своята невинност. Казаното от Макс Хоркхаймер за капитализма и фашизма през 30-те години на ХХ век важи в различен контекст и днес: тези, които не искат да критикуват либералната демокрация, трябва да мълчат и за религиозния фундаментализъм.

Каква е съдбата на либерално-демократичната капиталистическа европейска мечта в Украйна? Не е ясно какво очаква Украйна в рамките на ЕС. Често съм споменавал един добре познат виц от последното десетилетие на Съветския съюз, но той едва ли би могъл да бъде по-подходящ в наши дни. Рабинович, евреин, иска да емигрира. Бюрократът в службата за емиграция го пита защо, а Рабинович отговаря: „Две причини. Първата е, че се страхувам, че комунистите ще загубят властта в Съветския съюз и новата власт ще хвърли цялата вина за престъпленията на комунистите върху нас, евреите“. Но това са пълни глупости – прекъсва го бюрократът, – в Съветския съюз нищо не може да се промени, властта на комунистите ще продължи вечно!“ „Е,“ отговаря Рабинович, „това е втората ми причина“. Представете си равностойна размяна на мнения между украинец и администратор от ЕС. Украинецът се оплаква: „Има две причини, поради които сме в паника тук, в Украйна. Първо, страхуваме се, че под руския натиск ЕС ще ни изостави и ще остави икономиката ни да се срине. Администраторът на ЕС го прекъсва: „Но вие можете да ни се доверите, ние няма да ви изоставим. Всъщност ще направим така, че да поемем управлението на страната ви и да ви казваме какво да правите! „Е,“ отговаря украинецът, „това е втората ми причина“. Въпросът не е дали Украйна е достойна за Европа и достатъчно добра, за да влезе в ЕС, а дали днешна Европа може да отговори на стремежите на украинците. Ако Украйна се окаже смесица от етнически фундаментализъм и либерален капитализъм, в която олигарсите дърпат конците, тя ще бъде толкова европейска, колкото е Русия (или Унгария) днес. (Твърде малко внимание се обръща на ролята, която различните групи олигарси – „проруските“ и „прозападните“ – играят в събитията в Украйна).

Някои политически коментатори твърдят, че ЕС не е оказал достатъчно подкрепа на Украйна в конфликта ѝ с Русия, че отговорът на ЕС срещу руската окупация и анексирането на Крим е бил половинчат. Но има и друг вид подкрепа, която отсъстваше още по-осезаемо: предложението за някаква осъществима стратегия за излизане от задънената улица. Европа няма да е в състояние да предложи такава стратегия, докато не поднови ангажимента си към еманципаторската същност на своята история. Само като оставим зад гърба си разлагащия се труп на старата Европа, можем да запазим живо европейското наследство на égaliberté. Не са украинците тези, които трябва да се учат от Европа: Европа трябва да се научи да живее според мечтата, която мотивира протестиращите на Майдана. Урокът, който уплашените либерали трябва да научат, е, че само една по-радикална левица може да спаси това, което си струва да бъде спасено в либералното наследство днес.

Протестиращите на Майдана бяха герои, но истинската борба – борбата за това каква ще бъде новата Украйна – започва сега и тя ще бъде много по-трудна от борбата срещу намесата на Путин. Ще бъде необходим нов и по-рисков героизъм. Той вече беше показан от онези руснаци, които се противопоставят на националистическата страст в собствената си страна и я осъждат като инструмент на властта. Време е да се утвърди основната солидарност на украинци и руснаци и да се отхвърлят самите условия на конфликта. Следващата стъпка е публична демонстрация на братство, като се създадат организационни мрежи между украинските политически активисти и руската опозиция срещу режима на Путин. Това може да звучи утопично, но само такова мислене може да придаде на протестите наистина еманципаторско измерение. В противен случай ще си останем с конфликт на националистически страсти, манипулирани от олигарси. Подобни геополитически игри не представляват интерес за автентичната еманципаторска политика.

2014 г.

Източник

 

Славой Жижек (род. 1949) е словенски философ и културен критик, работещ в традициите на хегелианството, марксизма и лаканския психоанализ.

Pin It

Прочетете още...