От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 10 prostitution no crime

 

Миналия ноември Мег Муньоз отишла в Лос Анджелис, за да говори на ежегодната конференция на Amnesty International. Чувствала се нервна. Три месеца преди това, на професионална среща, където имало около 500 делегати от 80 страни, Амнести е приела резолюция за подкрепа на „пълна декриминализация на сексуалната работа, извършвана по взаимно съгласие“, с което се разпалва цяла буря от дискусии. Членовете на групата от Норвегия и Швеция масово се оттеглили, заявявайки, че целта на организацията трябва да бъде премахването на търсенето на проституция, а не узаконяването ѝ. По целия свят, в пресата и в различни социални групи, противници на идеята осъждат Амнести. В Лос Анджелис протестите стигат чак до лобито на хотела, в който се провежда конференцията и, докато Муньоз се опитвала да влезе, една от участничките я пресрещнала и се разгневила силно когато Муньоз се опитала да ѝ обясни, че като бивша сексуална работничка тя поддържа предложението на Амнести. „Тя се съгласи да зачита правото ми да говоря“, казва Муньоз, „но когато започнах, това не се случи“. Жената и други участници крещели и се опитвали да ѝ попречат да изложи становището си. „Все пак аз разбирам защо всичко това е толкова трудно за тях“.

Муньоз се намира по средата на ожесточена битка около определенията и дори самото значение на секс-работата. В Съединените щати и по целия свят, множество секс-работници (названието, което активистите предпочитат е „проститутка“) се опитват да променят начините, по които те и работата им се възприемат и управляват. Те се борят против законовото статукво и социалните нрави, но също и срещу класическия феминизъм, който по традиция се съсредоточава върху спасяването на жените от сексуалната търговия, вместо да поддържа секс-работниците, които настояват за по-големи права. Но през последното десетилетие активистите от секс-професията успяха да си спечелят нови съюзници. Ако международната комисия на Амнести одобри финалната резолюция в подкрепа на декриминализацията през следващия месец[1], тя ще се присъедини към редица други организации, най-вече здравни, които успешно работят заедно със секс-работниците, за да предотвратяват разпространението на СПИН, особено в развиващите се страни. „Неотложността на мерките, свързани с борбата против СПИН наистина взриви доста много табута“, казва Катрин Мърфи, политическа съветничка на Амнести.

На сцената, облечена в бяла блуза, лицето ѝ обрамчено от очила и спусната кестенява коса, Муньоз, която е на 43, изглежда спокойна и решителна, докато разказва историята си пред микрофона. Започнала е да ескортира на 18, след като завършила средното си образование в Лос Анджелис. Намирала мъже в танцови клубове по няколко пъти седмично и правела секс за по сто долара в хотел или в техните жилища. Работела и като келнерка в ресторант, но ѝ харесвало да се чувства желана и да печели повече пари за облекло и развлечения. „Аз наистина, наистина обичах тази работа“, казва тя на публиката си от Амнести, повече от сто души. „Бях малко безразсъдна“. Същото безразсъдство я довело и до метамфетамина. Когато родителите ѝ разбрали, че ползва, я изпратили в рехабилитационна клиника. Престанала да ескортира и да взема дроги, намерила сериозен приятел. Когато станала на 24 връзката приключила и някъде по това време родителите ѝ продали къщата. Тя започнала да живее сама за пръв път. Наложило се да плаща наем и застраховка за колата, след което ескортирането се превърнало в основно средство за препитание. „Имах определена цел и сексът ми помагаше да я постигна“, казва Муньоз на публиката.

Но няколко години по-късно един друг бивш приятел, с когото все още била близка, започнал да се възползва от незаконното естество на работата ѝ. Отначало, разказва тя, я накарал да плати глобата за неправилното паркиране на колата му. След това започнал да изисква все повече пари, да ѝ диктува по кои времена да работи и кои клиенти да приема. Муньоз не изглеждала точно като жертва на трафикант; тя карала собствена кола, ходела на училище и плащала сама разходите си. Но, гледайки назад, тя вижда себе си като жертва на изнудване. „Понеже работата, която вършех, беше незаконна, той започна да ме изнудва. Заплашваше да каже на всички, включително и на семейството ми“.

Мъжът бил склонен към насилие и Муньоз успяла да се избави от него само с помощта на друг приятел, за когото след това се омъжила. Преследвана от мрачните спомени за това преживяване, през 2009 тя основала близо до местоживеенето си в Ориндж Каунти малка група за взаимопомощ, наречена Abeni, за да помага на други жени да се избавят от проституцията, както го направила тя. Няколко години по-късно Муньоз, която сега има четири деца, започнала да си позволява отново да си припомня по-ранния период от живота си, когато ескортирането ѝ служело като източник на приходи и дори стабилност. След известна вътрешна борба тя имала определена „криза на съвестта“, както я нарича сама, и започнала да съжалява за това, че решава сама кое е най-добре за клиентите на групата Abeni. Престанала да приема нови членове и след това я превърнала в една от първите групи в страната, които помагат на хората или да напускат секс-работата, или да я вършат с повече сигурност.


Small Ad GF 1

На конференцията на Амнести Муньоз разказва за убедеността си, че декриминализацията ще бъде от полза за много хора, като изведе сексуалната професия извън незаконната област. „Аз вярвам в освободения секс-работник“, казва тя. „Сама съм била такава. Но повечето хора в професията не са свободни. Напълно ОК е да говорим честно за всичко това“. Тя има предвид социалното и икономическо разделение вътре в професията. Активистите от движението на секс-работниците обикновено са добре образовани хора, които печелят стотици долари на час. Думите, които те използват, за да описват самите себе си – доминатрикс, фетишист, сенсуална масажистка, куртизанка, шугър бейби, курва, вещица, перверзник – много често изглеждат самоуверено-порочни.

Някои от грижите ѝ изглеждат доста отдалечени от онези на жените, които трябва да правят секс, за да оцеляват – примерно някоя майка, бореща се да закърпи наема или забегнала от къщи тийнейджърка. Хората в такива ситуации обикновено не наричат себе си „секс-работници“, нито пък се виждат като част от някакво движение. „Това не е нещо, за което хората, с които работим ние, биха говорили“, казва Деон Хейуд, директорка на афро-американския колектив за здравни услуги Women With a Vision в Ню Орлийнс. Някои от тях продават секс, казва тя, защото това им дава повече избор и по-добри доходи, за разлика от нископлатените работни места в бизнеси като Макдоналдс.

Защитниците на човешките права обикновено се концентрират върху ситуациите на хора в тежки житейски обстоятелства. „Като много други феминистки и аз съм раздвоена при въпроса за секс-работата“, казва Лиесл Гернтхолц, изпълнителна директорка на отдела за права на жените към Human Rights Watch – организация, която е приела становище за декриминализация още преди години. „Често става дума за жени, които имат изключително минимален избор. Дали бих желала да живея в свят, в който никой не е принуден да върши секс-работа? Разбира се, абсолютно. Но светът ни не е такъв. Така че вместо това искам да живея в свят, в който жените го вършат най-вече по собствена воля, по безопасни начини. В който, ако бъдат изнасилени от полицаи или клиенти, те могат да отправят обвинение и да бъдат сигурни, че то ще бъде обективно разследвано. Децата им няма да бъдат изхвърлени от училище, а хазяите няма да ги изхвърлят от квартирата“.

Амнести и Хюман райтс уоч, заедно с други групи, подкрепящи идеята за декриминализация – U.N.AIDS, the World Health Organization, the Global Commission on H.I.V. and the Law and the Open Society Foundations – признават, че сексуалната индустрия често е свързана с груби нарушения на човешките права, но според тях те могат да бъдат смекчени чрез законодателни промени. Според един анализ, публикуван миналата година в списание The Lancet, „декриминализацията на секс-работата би могла да има най-силно влияние върху хода на разпространение на епидемията от СПИН“, като подобри достъпа до кондоми и медицинско лечение. Правителствата могат да се концентрират по-добре върху задачите, свързани с преследване на трафиканти и малолетна проституция, ако престанат да преследват пълнолетните хора, вършещи това по собствен избор.

Това е прагматичен аргумент. Но движението на секс-работниците е свързано и със специфично идеологическо убеждение – увереността, че криминалното законодателство не трябва да бъда използвано в случая като инструмент за наказание или засрамване, тъй като секс-работата не е нещо безусловно неморално или унизително. Тя може дори да бъде автентично-феминистка. „Щом веднъж си го направил/а, то вече знаеш: ако се стигне до безизходица, аз разполагам с всичко, което ми е необходимо, за да оцелея“, казва Ана Саини, бивша секс-работничка, която в момента е активистка на каузата и следва право в Ню Йорк. „Това е нещо мощно“. Това гледище отправя силно предизвикателство към традиционния западен феминизъм, който третира комерсиалната секс-индустрия като грозен източник на сексуално неравенство.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Самите активисти са разпокъсана група. Те са част от множество малки и понякога конкуриращи се групи, които нерядко подлагат на съмнение мотивациите на отсрещната страна. Жените, които публично защитават идеята за декриминализацията, обикновено са бели. Цветнокожите жени твърдят, че за тях е по-трудно да си намерят публика; освен това те не желаят бели жени да говорят от тяхно име. Транс-жените също издигат подобни възражения. „Не разказвайте моята история в подкрепа на историята на някоя „отсамна“ [в смисъл „не-транс“] жена“, предупреждава ме Моника Джоунс, която е чернокожа и трансджендър. Тя е вършила секс-работа без никакви угризения, за да може да се издържа по време на следването си в Аризонския университет. „Ако искате да сте с мен, ще трябва да ми платите или да ми купите пръстен“, говори тя за партньорите си. Преди две години е приела да отиде на бар с непознат мъж, след което е осъдена за проституция; случаят ѝ става широко известен когато тя се противопоставя на присъдата, твърдейки, че просто е излязла за по една бира през онази нощ – и печели обжалването си.

Някои от опонентите на декриминализацията наричат себе си аболиционисти, съзнателно търсейки асоциации с борбата против робството, както и онази за равенство и граждански права [от 1960-те]. „Ако проституцията стане легална и мъжете могат да купуват телата на жени без да бъдат преследвани, това означава изключителна сексуализация на жените“, казва Ясмин Хасан, глобална изпълнителна директорка на Equality Now, група за права на жените, която се бори срещу трафикантството. „Те са сексуални обекти. Какво означава това за начина, по който се разглеждат професионалните жени? И ако жените станат сексуални играчки, които можете да си купите, помислете само за въздействието на всичко това върху отношенията между мъжете и жените, в брака и другаде“.

Съединените щати имат някои от най-радикалните по света закони срещу проституцията, с повече от 55,000 ареста годишно, около две трети от тях включващи жени. Цветнокожите жени се намират под най-голяма заплаха от арест. (В Ню Йорк те съставляват 85 процента от броя на арестите). Същото се отнася и за транс-жените, за които е по-вероятно да вършат секс-работа поради работна дискриминация. А петното, оставено от евентуално криминално досие, прави намирането на друга работа още по-трудно. В Луизиана преди пет години 700 души, много от тях цветнокожи и транс-жени, бяха записани в регистъра на сексуалните престъпници заради арести по обвинения в проституция. Women With a Vision, групата на Деон Хейуд, спечели през 2013 съдебно дело, чрез което те бяха премахнати от регистъра.

Понеже аболиционистите виждат тези жени като жертви, те по принцип се противопоставят на арестуването им. Но те биха желали да се продължи ползването на криминалното законодателство като оръжие за морално неодобрение, чрез преследване на мъжете-клиенти, заедно със сутеньорите и трафикантите – макар че този подход все пак оплита секс-работниците в законова мрежа.

Миналата година Коалицията против трафика на жени, една от аболиционистките групи, обвини Амнести, че поддържала „система на полов апартейд“, в която някои жени са „отделени за консумация на мъжете“ – в писмо с 400 подписчици, сред тях Глория Стайнъм, Лена Дънхам, Кейт Уинслет и Мерил Стрийп. Ана Саини, нюйоркската секс-работничка и активистка, е преминала през цяла гама от емоции – от усещането, че е била предадена от знаменитостите, до чувство за победа. „Те хвърлиха срещу нас цялата тази слава и знаменитост, но Амнести все пак продължава да върши онова, което е правилно“, казва тя. Битката се е превърнала, по думите на Лиесл Гернхолц от Хюман Райтс Уоч, „в най-противоречивия и разделителен въпрос в днешното женско движение“.

* * *

Разногласията сред американските феминистки по въпроса за продажбата на секс датират назад до 1970-те години. От едната страна се намираха радикалните феминистки като писателката Андреа Дворкин и адвокатката Катрин Маккинън. Това са ранните аболиционистки, които осъждат проституцията, заедно с порнографията и сексуалното насилие, като най-злокачествените и мощни източници на потисничество срещу жените.

Други феминистки, които наричат себе си „секс-позитивни“, виждат секс-работниците като хора, подкопаващи патриархата, а не като негови жертви. През 1973 една бивша кол-гърл [момиче на повикване] на име Марго Сейнт Джеймс основава в Сан Франсиско група на име Coyote [Койот], което е съкращение от „Call Off Your Old Tired Ethics“ [„Откажете се от тъпата си остаряла етика“]. Целта на групата е да се декриминализира проституцията, като вид феминистко действие. Койот започва да организира ежегоден „Курвински бал“ [Hooker’s Ball], на който проститутки и известни личности се срещат с политици и полицаи. Партито има огромен успех: през 1978 в залата Cow Palace, Сан Франсиско, се събира публика от 20,000 души, а Сейнт Джеймс пристига на гърба на слон.

Към 1980-те аргументите на Дворкин, осъждащи проституцията, се превръщат в част от мейнстрийма на феминизма, с подкрепата на Глория Стайнъм, която започва да отхвърля понятието „секс-работа“. Сейнт Джеймс и нейните последователки се оказват отхвърлени по периферията на феминизма.

Аболиционистите се включват активно в борбата против глобалното трафикантство на работна сила през 1990-те, макар че според повечето експертни оценки основният брой от жертвите на трафик са не толкова в областта на проституцията, колкото в онези на домашната помощ, селскостопанската или строителна работа. Аболиционистите желаят да се премахне традиционното законово разграничение между насилствената и доброволна проституция, като тя започне да се третира изцяло като трафикантство. През 1998 те се опитват да убедят Бил Клинтън – а също и Хилари Клинтън, която е почетна председателка на Съвета на жените към правителството на Клинтън – да възприемат тяхното широко определение при възприемане на международен договор за престъпността и федерален закон против трафикантството. Това е ударен опит за разширяване и втвърдяване на криминалното преследване – стратегия, която Елизабет Бърнстийн, социоложка, работеща върху изследването на секс-работата и трафикантството, определя като „затворнически феминизъм“. Аболиционистите „разчитат на стратегии, свързани със затворнически присъди като тяхно основно средство за ‚справедливост‘,“ пише тя през 2007. По време на правителството на Клинтън те губят битката. „Това бяха депресивни години“, казва Дона Хюз, аболиционистки настроена изследователка и професорка в университета Роуд Айланд.

Когато Джордж У. Буш е избран през 2000 г., Хюз и други аболиционистки оформят коалиция с различни религиозни групи, включително и евангелистки републиканци, за да лобират пред новия президент. Правителството на Буш субвенционира различни християнски групи като напр. Международната мисия за справедливост (IJM), за да им помага в опитите да спасяват момичета и жени в чужбина. IJM помага при полицейски обиски на бордеи в Камбоджа, Тайланд и Индия, извършвани от местните полиции, които трошат вратите на заведенията и ги атакуват по зрелищни начини, докато американски телевизионни екипи филмират в реално време. В Съединените щати върху IJM се излива дъжд от парични дарения.

Но местните групи за човешки права и защита на жените протестират срещу тази тактика. След някои от полицейските нападения на полицейски сили в Индия и Индонезия, момичета и жени са задържани в специални заведения, където са принуждавани да правят секс с полицаи, според един от бюлетините на Световната здравна организация, както и Глобалната коалиция за жените и СПИН (2005). Две години по-късно, когато IJM докладва, че в един бордей в Тайланд работят малолетни, полицията напада сградата и арестува жените, които, както се оказва, работят в сиропиталище.

Отчасти като резултат от лобирането на феминистки аболиционисти и евангелисти, през 2003 г. Конгресът забранява отделянето на федерални помощи за групи, които подпомагат трафикирането на жени и подкрепят „легализацията на проституцията“. През същата година президентът Буш отделя 15 милиарда долара за борбата против СПИН, но изисква всички получатели на помощи да подпишат документ за съгласие с борбата против проституцията. В резултат на това се стига до директен сблъсък между идеите за предотвратяване на СПИН и онези на аболиционистите. Бразилия отказва 40 милиона долара помощи от Америка. Sangram, организация за обществено здравеопазване и човешки права, която раздава безплатни кондоми в Сангли, квартал с проститутки в селска южна Индия, отказва да подпише документа и връща обратно американската помощ през 2005. „Раздавахме по 350,000 кондома месечно“, казва Меена Сешу, директорка на Санграм, която има магистърска степен по социално дело и е публикувала статии в The Lancet, като е получила специална награда от Хюман райтс Уоч. „Ще работите ли с хората или ще се опитате да им давате морални уроци? Това бяха нашите алтернативи по онова време.“

* * *

Настоящите дебати около естеството на секс-работата в Съединените щати често се представят като избор между две международни законови системи. Аболиционистите приемат онова, което сами наричат Шведски (или Северен) модел. През 1999, под изричния натиск на различни феминистки групи, шведският парламент прие Закона против купуване на секс, който обяви това действие за престъпление. Самата проституция не е обявена за престъпление, но новият закон постановява, че тя е „сериозна вреда както за отделните индивиди, така и за обществото“. Едно десетилетие по-късно Швеция обяви, че уличната проституция е намаляла с 50 процента, а следователно законът е бил много успешен. И макар че никой преди това не е събирал данни за уличната проституция, утвърждаваното намаление се превърна в основен аргумент за възприемането на системата, която преследва мъжете-купувачи, а не самите проститутки. Но онлайн-обявите за секс са се увеличили в същото това време, което кара изследователите да смятат, че малкият местен пазар се е изместил от улицата към места на закрито. Норвегия и Исландия възприемат шведския модел през 2009, а през последните две години Канада и Северна Ирландия са прокарали негови модифицирани версии.

Активистите на секс-работата отхвърлят този модел. „Хората си мислят, че шведската държава криминализира клиентите, а не нас, понеже се била грижела за нас, но това не е вярно“, казва Пай Якобсон, шведска секс-работничка, която е президентка на Глобалната мрежа на проектите за секс-работа. „Законът се грижи за това да защитава обществото, а на нас се гледа като на заплаха“. Някои секс-работници казват, че криминализирането на мъжкото поведение ги принуждава да поемат по-големи рискове. „Жени, които преди това работеха на улицата, си имаха сигурни места, където казваха на клиентите да ги закарат“, обяснява Якобсон. „Сега клиентите казват не, заради полицията, и искат да ги карат на някакви отдалечени места. Как може жената да бъде сигурна там?“ През декември една българска секс-работничка беше намерена брутално убита в изоставен паркинг на пристанището в Осло. Приятелките ѝ – също имигрантки от балканските страни, като много други жени, продаващи секс в Швеция и Норвегия – започнали да я търсят когато изчезнала. Но се обадили в полицията едва когато успели да открият тялото ѝ.

В Австралия е възприет законов модел, който е много различен от шведския. През 1999 австралийският щат Ню Саут Уейлс отменя криминалния закон против проституцията, с което дава свобода на доброволно съгласяващите се пълнолетни хора да купуват и продават секс, а на бордеите – да работят нормално като всички други бизнеси. (Други австралийски щати имат различни закони). Четири години по-късно Нова Зеландия приема закон за пълна декриминализация. Аболиционистите предсказват, че това ще доведе до взривно нарастване на проституцията. Но броят на секс-работниците си остава същия – около 6,000 в Нова Зеландия и малко повече в Ню Саут Уейлс. Употребата на кондоми сред секс-работниците е нараснала с 99 процента, според правителствените анкети. Секс-работниците в бордеите в Ню Саут Уейлс са на същите нива на депресия и стрес както жените от останалото население; тези нива обаче са далеч по-високи сред жените, които работят на улицата (много често те са и потребители на дроги).

Германия има подобна система, при която пазарът работи на две нива. В страната има около 400,000 секс-работници, като имигрантките сред тях много често работят нелегално и са заплашени от възможността за депортация. От друга страна, изискванията за получаване на лиценз са повишили разходите по създаването на бордей, в резултат на което са се появили множество секс-вериги и големи бизнеси, например един 12-етажен бордей в Кьолн. „Странното е колко индустриализирани са тези бордеи“, разказва Мей-Лен Скилбрей, професорка в университета Осло. „Те контролират жените, например чрез изисквания за редовни лекарски прегледи“. Това не е моделът, за който се борят секс-работниците, тъй като той ограничава автономията им.

Амнести прави разлика между законите в Германия (и Холандия, където секс-работата е легална, но се регулира от местните власти), и онези в Нова Зеландия и Австралия, които „оставят по-голям контрол в ръцете на секс-работниците, които действат самостоятелно и сами контролират работните си места“. Мелиса Фарли, психоложка и изследователка с аболиционистки убеждения, отхвърля всички тези модели. „Държавата функционира като сутеньор, събира данъци, които за мен са кървави пари“, пише тя в един имейл от декември миналата година. В последното достъпно за мен правителствено изследване в Нова Зеландия от 2008, направено сред 770 секс-работници, повечето от тях казват, че не биха съобщили в полицията случаи на насилие, което според изследователите е свързано с тяхното усещане за стигма. Фарли вижда в това доказателство, че „навсякъде, където съществува проституция, вредата върви ръка за ръка с нея, независимо от законовия статус“.

За Амнести всичко това означава, че легализацията не функционира по натискане на някакво „копче“ – за да се променят [обществените] настроения е необходимо време. Но налице са признаци, че всичко това се случва: в същото новозеландско изследване от 2008, 40 процента от интервюираните казват, че изпитват усещане за другарство и съпринадлежност, което подсказва, че отношенията между хората от самата професия може да предоставят нещо като противосредство срещу стигмата.

* * *

Как би изглеждала евентуалната декриминализация в САЩ, ако движението за права на секс-работниците би имало успех? Трудно е да се приложат каквито и да било уроци от други страни. Някои от активистите смятат, че най-добрият начин да се разбере е да се започнат ограничени експерименти на местни нива. „Трябва ви поне едно място, на което да опитате“, казва Мег Муньоз, като дава за пример легализацията на марихуаната в Колорадо. Не е ясно обаче къде трябва да бъде това място; населението на Сан Франсиско отхвърли тази идея във всенародно допитване през 2008.

Поне засега опитите за законови реформи в САЩ са доминирани от аболиционистките идеи за наказване на мъжете и третиране на жените като жертви. В Сиатъл например има изместване на политиките към все по-чести арести на мъже-клиенти и свързване на жените-работнички със социални служби. Но секс-работниците, с които разговарях из цялата страна, поставят под силно съмнение представата за това как наказването на клиентите би направило животите им по-добри; те въпреки това ще трябва да участват в незаконни парични обмени и да имат нещо за криене. Някои от тях казват, че ако не биха имали нужда да се крият, те сами биха помагали на полицията да издирва малолетните участници в бизнеса и трафикантите.

Традиционният феминистки аргумент против декриминализацията е, че узаконяването на проституцията ще навреди на жените, като доведе до още по-голямо сексуално неравенство. Аргументът на правозащитниците е, че то ще направи животите на секс-работниците по-добри и по-сигурни. В борбата между различните гласове и мнения, движението за права на секс-работниците е вид бунт срещу наказанието и посрамването. То изисква респект към една група, която рядко го е получавала и която настоява, че да се помогне на хората реално може единствено ако те бъдат уважавани.

Източник


[1] Нещо, което междувременно се е случило. Виж тук. Бел. пр.

Емили Базелон (род. 1971) е американска журналистка и постоянна автор на The New York Times Magazine, както и старша изследователка към Yale Law School. През 2019 г. книгата ѝ „Charged“ спечели наградата за книга на „Лос Анджелис Таймс“ в категорията „Current Interest“. 

Pin It

Прочетете още...

Post-Wall

Славой Жижек 18 Ное, 2009 Hits: 18211
Наистина ли капиталистическият реализъм е…