От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 03 russian-atrocitiesАко времето можеше да се разреже на тънки слоеве, а съдържанието му да се фиксира, то случващото се в днешна Русия определено би се побрало в един безкраен стоп-кадър – на тоталната пропаганда на „победата“, която до 9 май т.г. трябва да втъче всичко в Деня на Победата (от Крим до Берлин). Конкретните времена, дати и обстоятелства, според стратезите на Путиновата пропаганда, не са чак от такова значение.

Важна е „тоталната мобилизация“ на населението в една нова Студена война.

Важно е Русия, страната на „народа-победител“, да заживее изцяло с апотеоза на войната, в неудържими изблици на постоянно разпалваната национална гордост чрез противопоставянето на „свои“ и „чужди“ и най-вече в заклеймяването на всяко инакомислие. При това не само на живите, но и на мъртвите. Как иначе да си обясним факта, че руски националисти с оранжево-черни георгиевски ленти поругаха импровизирания мемориал в памет на Борис Немцов на моста срещу Кремъл, че се и снимаха за спомен, без властта да ги пипне с пръст? Явно войната с врага не приключва с неговото унищожение и това правило е част от новите измерения на „патриотизма по руски“.

Русия е отделна цивилизация, евразийството е маркер за непринадлежност към западния свят и неговите ценности, обича да повтаря проф. Александър Дугин, стратегът на новия руски национализъм, чиято приливна вълна изглежда вече всява опасения даже в Кремъл. Ала няма избор – това е цената на днешното руското сцепление.

Ето защо на 17 март, на заседанието на организационния комитет „Победа“, което се проведе в Кремъл, Владимир Путин очерта следните задачи пред Русия в предстоящите дни до Деня на победата:


Small Ad GF 1

Русия на всяка цена трябва да отстои ролята си на страна-победителка, с всички произтичащи от това международно-правни последствия;

Тя трябва да се опази от историческите спекулации в геополитическите игри, от опитите да се вложат в главите на милиони хора, и най-вече на младежта, съвършено опасни тенденции и извратени представи за историята.

„Победата“ е не само тържество, а огромна просветителска и информационна задача на национално и международно равнище.

Забележително в „битката за историята“, подета днес от Путин, е, че Русия търси да си възвърне някогашното величие не през настоящето, а тъкмо през употребите на миналото, използвайки „Победата“ на СССР във Втората световна война като златно ключе към нова световна политическа роля.

И обратното, всеки прочит на историята на „Победата“, разминаващ се дори малко с парадигмата на някогашната съветска историография, възприета от днешната руска пропаганда, се възприема като живо „извращение“, идеологическа диверсия от страна на „Америка и най-агресивното ядро на Евросъюза“, както заяви на срещата на споменатия организационен комитет руският външен министър Сергей Лавров.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Затова Кремъл болезнено реагира на всеки отказ на европейски и световни лидери да заемат места на Червения площад по време на „руския апотеоз“, 70 години по-късно.

Най-пълно на честванията ще бъде представена Азия – Китай, Индия, Монголия, Виетнам и Северна Корея.

Европейският съюз се въздържа – без Чехия, Словакия, Гърция и Кипър. Българският президент Росен Плевнелиев е сред държавни глави, които не искат да присъстват на парада с участието на „вежливи войници“ от кримската кампания и така да легитимират имперските амбиции на Русия. За сметка на това Югозападните Балкани ще бъдат представени в пълен състав – Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина, както и Република Сръбска в състава на Босна и Херцеговина.

Особено болезнена за Русия е негативната реакция към Деня на победата в рамките на бившия Съветски съюз. Всъщност само три държави от СНД са приели да вземат участия в юбилейните тържества – Беларус, Киргизия и Армения.

И всичко това при условие, че днешна Русия не щади ресурси и средства, за да организира едва ли не нова „битка за Берлин“ на 9 май, мобилизирайки за целта 78 653 военнослужещи и огромен брой военна техника.

Ала най-важната битка за Владимир Путин е да овладее сърцата и умовете на масите вътре в страната, докарвайки руския народ едва ли не в екстаз от „Победата“. И това трябва да стане по два начина – чрез мащабни военни зрелища и тотална пропаганда.

За целта се изтупва от праха целият идеологически резерв от съветско време – филми, песни за войната, а в руските училища отново започват да се изучават сталински класики като „Повест за истинския човек“ на Борис Полевой и „Млада гвардия“ на Александър Фадеев.

Огромната руска земя трябва да заживее с предстоящата фаза на „Победата“, за да не си задава други болезнени въпроси – за тежката икономическа ситуация в страната, за конфликта с Украйна или за политическата изолация на Русия.

Категорично забранени са всякакви „безсрамни изводи“, всяващи съмнения, накратко онова, което Путин нарича „исторически извращения“. А то включва най-простичките исторически въпроси „как“, „защо“ или „колко“ са били жертвите, през какво се е минало, кои са „белите“ или „тъмните“ петна в т.нар. Велика отечествена война, изобщо каква е била цената на „Победата“.

В Русия биха приети законови поправки, сурово инкриминиращи всеки опит за историческо „разномислие“ по ключови аспекти от националната история. Вече няма как да се издават „спорни трудове“ на чуждестранни историци, а монографии на търсещи истината руски историци се издават в Украйна или Прибалтика, като се разпространяват полулегално на руска територия.

Сигурно някои ще си кажат: „Какво чак толкова?“. Чак такива ли страшни тайни могат да крият събития, случили се преди 70 години?

Ето някои примери.

1. Можеше ли 9 май да настъпи в началото на март?

Една от най-строго пазените тайни в съветската, а и в днешната официална руска историография е как точно се стига до щурма на Берлин. Тоест могло ли е да се сложи край на войната поне два месеца по-рано, с цената на много по-малко жертви?

А историческата истина е следната. Още през януари 1945 г. пада Варшава, така че пътят към Берлин е открит. Днес не само западните, но и немалко руски историци признават – Берлин е могъл да бъде превзет още в края на февруари или в началото на март 1945 г.

Маршал Жуков пише в нецензурираното издание на спомените си (публикувано в годините на Елцин): „Противникът разполагаше с ограничени сили и отбраната му бе слаба“. За да се тръгне към Берлин, на Първи украински фронт е била необходима още една допълнителна армия. Сталин обещава да помисли, но отговор няма. След време и Сталин казва на маршалите си да не разчитат на допълнителни подкрепления.

През 60-те години в тази връзка се разразява исторически спор, бързо потушен от идеолозите. Маршал Чуйков настоява: „За превземането на Берлин в края на февруари имахме достатъчно сили. Кой ни задържа – противникът или командването? Двата и половина месеца отдих, които дадохме на противника, му дадоха възможност да се подготви за отбраната на Берлин“. Ръководителят на Главно политическо управление на съветската армия Епишев обаче заявява: „Не трябва да очерняме историята си. Иначе няма да има с какво да възпитаваме младежта“.

Все едно слушаме Владимир Путин с днешна дата.

А истината е, че между 4-11 февруари 1945 г. се провежда Ялтенската конференция, на която се обсъжда статуквото в следвоенна Европа, окупационните зони в Германия и новите политически разделения. Сталин изобщо не вярва на западните си съюзници и нарежда на армията на Рокосовски да направи завой, като вместо да тръгне към Берлин, задържи на всяка цена Източна Прусия.

Добитото в Ялта явно е било по-важно от падането на Берлин. Така Вермахтът през април укрепва отбраната си и щурмът на Берлин ще се извършва с цената на огромни жертви.

Един от идеолозите на „перестройката“ – Александър Яковлев, изкарал цялата война на фронта, горчиво споделя в началото на 90-те години: „Воювахме все така – „напред, в атака. Ако загинат много хора – значи пълководецът е герой. А ако им е съхранил живота – значи е страхливец!“.

Такива горчиви истини в днешна Русия обаче се преследват от закона.

2. Вълната от изнасилвания и мародерство

През юли 1945 г. в Конгреса на САЩ се провеждат слушания по повод на масовите изнасилвания на територията на Германия от страна на съюзническите съветски войски.

Тема, която продължава да бъде табу не само в съветско време, но и в днешна Русия, въпреки плахите опити на руски историци и писатели да открехнат завесата за случилото се от началото на февруари до края на 1945 г.

Войната срутва преградата, зад която десетилетия живеят съветските хора. Те са израснали с убеждението, че в европейските страни е като в СССР, дори е още по-лошо – цари глад, работниците непрекъснато стачкуват, както им се внушава от съветската пропаганда. Озовавайки се в Европа, те виждат жизнен стандарт в пъти по-висок от този в СССР преди войната. Писателят Виктор Астафиев споделя: „Майчице мила… Във всеки дом има бетониран двор, кахлена печка, всичко е чисто и прибрано, добитъкът е добре гледан. Има бял хляб, какъвто и в мирно време не сме виждали“. Всичко това допълнително озлобява съветските войници, които крещят на немците, че докато у тях, в колхозите, майките с децата буквално умират от глад, те се тъпчат охолно…

Сляпото отчаяние, а не само отмъщението за зверствата на нацистите, поражда грабеж и насилие. В руския език се появява думата „барахолики“, равна на мародери. В пропагандата и агитацията обаче преобладава темата за отмъщението. Писателят Иля Еренбург пише в статията си „Към Берлин“: „Ще бесим!“.

Още през първите месеци на 1945 г. случаите на изнасилвания в Източна Прусия са почти поголовни. Жените се възприемат като „жив трофей“.

Червената армия, смятаща себе си за „освободител на Европа“ от „нацистката чума“, започва да действа така, сякаш е отвъд моралните критерии за добро и зло. А жителите на половин Европа – не само победените немци, но и централно- и източноевропейците, с ужас съзират първите признаци на задаващата се нова и не по-малко безжалостна диктатура.

В документалния си бестселър „Падането на Берлин“ (2002), изграден въз основа на сериозно проучване на съветските архиви, британският историк Антъни Бийвър говори за масови насилия от страна на съветски войници над жени на всякаква възраст – от 11-12 годишни до 80-годишни. Най-стъписващото е, че обект на масови изнасилвания стават и 13-14 годишни момичета от Полша, Беларус и Украйна, мобилизирани като работна ръка в Германия. Подробна информация за това има и в архивите, и в непубликувани документи като дневниците на писателя Василий Гросман. Нима подобни примери, като цитираното от Антъни Бийвър, не са в основата на истеричното нежелание на днешната Путинова пропаганда да се разкаже цялата истина за „Победата“.

А тя е такава, каквато е. И в нея радостта от краха на Хитлер, съседства с ужаса на милиони европейци, озовали се под ботуша на Сталин.

Руският писател Даниил Гранин свидетелства в едно интервю: „Насилвахме, без да се стесняваме. Така беше, защо да мълчим и да си взимаме грях на душата“.

В Източна Прусия по онова време е арестуван млад капитан, който впоследствие ще стане писател, ще получи Нобелова награда, но никога „не ще живее според лъжата“. Неговото име е Александър Солженицин. Осъден е за антисъветски изказвания и текстове, сред които и поемата „Пруски нощи“. Ето откъс от нея в мой превод:

Малката дъщеря на матрака
е мъртва.

Колко ли много са били върху него –
взвод, а може би рота?

Югославският комунист и бъдещ дисидент Милован Джилас разказва в книгата си „Разговори със Сталин“ (1961), че вождът и съветските военноначалници не само не са забранявали, но и са поощрявали изнасилванията, смятайки, че те повдигат духа на армията. След протест за изнасилвания на югославска територия, Сталин избухва: „Как не можете да разберете войника, изминал хиляди километри през кръв, огън и смърт, който иска да се позабавлява с жена или да си вземе за спомен някакво украшение?“.

В резултат от което имаме покъртителни свидетелства, като тези редове във военните дневници на немския писател Ернст Юнгер:

Озовах се сред група бежанци, която си пробиваше път от Източна Прусия и Померания на запад. Там имаше една четиридесетгодишна майка с дъщеря си, двама мъже и момче, търсещо родителите си. Тези хора разказваха, че по време на бягството си нощували в изоставени сеновали, където всяка вечер са появявали руснаците. Жените се заривали в сламата, но войниците ги намирали, ровейки с вилите. Или пък използвали дечицата, които тичали при жените. Майката разказа как, за да спаси дъщеря си, дала да я изнасилят вместо нея. „Изнасилиха ме пет пъти, преди да мина през Елба“. На което един от мъжете, с вид на гимназиален учител или чиновник, допълни. „Изнасилиха жена ми три пъти, преди да я изгубя завинаги“.

Беседата предизвика у мен ужас, дори не толкова със съдържанието си, колкото със спокойствието, с което всичко това се разказваше. Имах усещането, че се намирам сред духовете на мъртви, разказващи какво им се е случило приживе. Рушат се последните табута.

Неслучайно следвоенното поколение германки нарича Мемориала на незнайния съветски воин в Берлин „Паметник на незнайния насилник“, което едва ли е укрепило комунистическия режим в ГДР.

Съветските танкове дотолкова били претъпкани с откраднати вещи, че трудно можели да водят бойни действия. Официално на всеки войник е разрешено да изпрати у дома „трофеен колет“ до 10 килограма, при офицерите тези пратки са десеторно по-големи, а по-старшите офицери, да не говорим за генералите, изнасят плячка с цели вагони.

3. Падането на Берлин

През нощта на 16 април започва щурма на Берлин. Маршал Жуков неистово бърза, не иска да бъде изпреварен от армията на маршал Конев, но най-важното е да не го предварят американците. И жертвите за него нямат значение.

250 000 убити – такава е цената на „берлинската операция“ на Жуков. Всеки ден от битката за Берлин отнема живота на 15 712 съветски войници – най-висок брой жертви във Втората световна война. Така в първата седмица след войната в Русия пристигат четвърт милион ковчези.

Такава е финалната цена на „Победата“, ала тя трудно се вписва в разказа за „величието на войната“, който сплотява днешната Путинова Русия с нейния „националистически сюрреализъм“.

И където, уви, според точното наблюдение на британския журналист Питър Померанцев, се стига дотам, че почти „нищо не е истинно, но всичко е възможно“.

Източник

Тони Николов е български автор и журналист, програмен директор на фондация „Комунитас“, член на редакционния комитет на списание „Християнство и култура“ и сътрудник в седмичника „Култура".


Pin It

Прочетете още...

Симптомът Брекзит

Богдан Маринов 05 Юли, 2016 Hits: 8155
Въпреки че е насочен срещу Европейския съюз,…