Дискусии – Европа

Унгарската перспектива към ХХ век

Като правило общественото мнение очаква от историците да се занимават с ясно дефинирани, ‚твърди’ политически, икономически и социални факти. Противно на това обаче, мощна тенденция сред професията ни днес е да се изследва един изключително сложен интелектуално-политически процес: как миналото се превръща в история, каква е връзката между паметта и забравата. Историческите митове представляват своеобразен мост между миналото и настоящето, те са много повече въплътени в настоящето, отколкото в миналото и са преди всичко документ на времето и мястото, където се използват. Изключителен интерес представлява проучването на пътищата, по които един мит започва да функционира в дадено време и място, а друг не успява[1]. Основната ми теза в настоящата статия ще е, че историческите митове не са просто фантазии, а добре изработени средства/инструменти, които биват употребявани и с които бива злоупотребявано в процесите на политическа легитимация[2]. Редица социалнопсихологически изследвания показват, че различните хетерогенни групи могат най-ефективно да бъдат мобилизирани за колективно действие чрез колективната омраза, а именно митовете притежават такава огромна сила и пропагандна стойност. Колкото повече повратни точки, фундаментални промени и радикални трансформации се случват в историята на една държава или нация, толкова повече нараства необходимостта от историко-политически митове. На равнището на всекидневните политически битки митове се използват от всички воюващи страни и тяхната употреба няма нищо общо с добросъвестната историческа наука. Самите митове обаче са ценен източник за изследване на социалната психика, към която не можем да получим достъп чрез традиционните исторически инструменти.

Някои теоретични съображения

Смятам, че основната движеща сила в процеса на сътворяване и приложение на политическата митология е необходимостта от бърза и ефективна легитимация във времена на ускорени промени. Макс Вебер ни е дал един често цитиран анализ на харизматичната легитимация: управлението на харизматичния водач се корени в неговата/нейната свръхчовешкост и свръхестествени способности[3]. Напълно безотносително е дали харизматичният водач действително притежава специални дарби, същественото е какво мислят последователите, подчинените на харизматичното управление. Съдържанието на мита може частично или напълно да бъде опровергано, но това, което ни интересува тук, е защо и как митовете карат хората да действат. Теорията на Карл Шмит за политическата теология може да ни даде насоки при изследването на тези проблеми. той твърди, че всички основни концепции на теорията за модерната държавност са секуларизирани теологични концепции. в историко-политическите митове често се появява идеята за ‚спасението’ на дадена етническа, социална или религиозна общност. Друг елемент в теорията на К. Шмит е поставянето на понятията ‚приятел’ и ‚враг’ в центъра на политическия анализ; колективната идентичност, колективното действие се оформя и вдъхновява от дефиницията за враг[4]. Реалното социално съществуване (Dasein) се оформя едва след определянето на нашите врагове. При повечето митове унищожаването на конструирания враг се явява важно предусловие за спасение. Епистемологичният скептицизъм, а от време на време дори и нихилизмът на постмодерните мислители (Анкърсмит, Дерида, Фуко, Лиотар и Уайт) представя митовете като алтернативно възприятие и представяне на миналото, което обаче не е нито по-добро, нито по-лошо от останалите традиционни научни подходи. Съществуват и редица други категоризации на политическите употреби на историческите митове[5], които намирам за полезни с оглед на заниманията ми, но тук ще се огранича да спомена само три от тях. Раул Жирарде описва четири основни групи митове:

– теории на конспирацията;

– представянето на някои периоди като ‚златни векове’;

– герой спасител, който в кризисни, критични ситуации спасява общността и дори носи изкупление;

– митът за хомогенното единство на нациите, класите и други общности[6].

В анализа си на националните митове Георг Шьопфлин извежда на преден план – наред с някои други – митовете за етногенезиса, за сакралното значение на определени територии, за националното страдание като средство за изкупление на Европа и света и за спасението – всички те са изключително влиятелни в Централна и Източна Европа[7].

В подобна посока са и проницателните наблюдения на Волфганг Шивелбуш в книгата му Културата на разгрома. Цитирайки Райнхард Козелек, той аргументира избора си на тема по следния начин: „В краткосрочен план историята може и да се пише от победителите, но с течение на времето историческата мъдрост се обогатява от победените... Оказва се, че разгромът се превръща в неизтощим източник на интелектуален прогрес“[8]. Шивелбуш споменава и предупреждението на Ницше от 1871 г., че големите победи ни изправят пред големи опасности и че един триумф на Германската империя би означавал гибел на немската култура. Войните през XX в. се стремят към нещо много повече от военни победи; основната им цел е унижението и унищожението на вражеската нация.

Съответно, разгромът не е просто част от военните действия, той е равнозначен на агония на нацията[9].

Унгарските митове през ХХ век

За нация, която в течение на целия злощастен ХХ в. е преживяла девет промени в системата, шест държавни реформи, четири смени на границите, три революции, две световни войни и три инвазии на чуждестранни войски на териториите и, историята далеч не е само академичен дискурс. Тясно свързана с честите промени на политическите режими, преначертаването на границите и миграцията, унгарската история е благодатна почва за избуяването на исторически митове, които оформят политическата реторика, обучението по история, колективната памет и забрава. Представяйки тези унгарски специфики, бих искал преди всичко да се съсредоточа върху три повратни точки в историята на държавата и свързаните с това митове: периода 1918-1920 г., завършващ със загубата на две трети от унгарската държавна територия, периода от вземането на властта от комунистите през 1948-1949 г. до 1956 г. и прехода през 1989-1990 г. В заключителната част ще се обърна и към два историко-политически мита, които се свързват с всички периоди от унгарската история и са били използвани от различни политически групи: за ‚злата участ’ и предположението за ‚органичните’ и ‚отклоняващите се’ елементи/периоди в унгарската история.

1918-1920 г.: митът за либерално-ляво-комунистическо-еврейската конспирация

В един по-широк историко-политически смисъл съвременната история на Унгария започва през 1918-1920 г., когато, както постановява договорът от Трианон от 4 юни 1920 г., държавата претърпява огромни загуби на територии и етническо унгарско население. Обсъждането на отговорността за тези щети все още е част от политическия дневен ред на страната. Това, разбира се, не означава мобилизация на който и да било от политическите играчи за действия по възвръщане на териториите, просто тази болезнена тема и до днес умело се използва във всекидневните политически борби. Нека да спомена само два примера. Първо, през 1990 г. премиерът на първото демократично избрано посткомунистическо управление Йозеф Антал (също така и историк) се определя като премиер на 15 млн. унгарци (населението на Унгария е 10 млн., общият брой на унгарските национални малцинства в Карпатския басейн е около 3 млн. + 2 млн. другаде из света). Вторият пример идва от референдума от декември 2004 г. дали да бъде дадено двойно гражданство на членовете на унгарските малцинства в Словакия, Румъния, Украйна, Сърбия и Хърватска. Предложението не е подкрепено, но в публичните дискурси гласувалите против често биват заклеймявани като предатели на националната кауза[10].

В политическия вакуум след Първата световна война и колапса на Хабсбургската монархия последвалата демократична революция дава като резултат социално-комунистическа демократична диктатура, а в колективната памет тези революции се асоциират с териториални загуби. Преобладаващото присъствие на евреи в ръководството на ‚Съветската република’ води до появата на един от най-мощните унгарски политически митове през ХХ в.: хвърлянето на отговорността за орязването на териториите на Унгария върху либерално-ляво-комунистическо-еврейското управление. Тази омраза бива насочена и към победилите сили на Антантата, към новите съседи на Унгария, към либералния политически елит, неспособен да защити страната – в този сложен мит се включва цяла мрежа от конспирации. В началото на 60-те години на ХХ в. редица унгарски историци проучват основно източниците от периода и публикуват множество текстове, опровергаващи подобни твърдения. В крайна сметка обаче тази добре конструирана омраза, макар и в завоалирана форма, продължава и до днес да присъства в предизборните кампании[11].

Картината би била непълна, ако не споменем и позитивните контрапункти на тези задвижвани от омразата негативни митове – с други думи, позитивните митове, които компенсират мощните трагични колективни спомени.

Един такъв изключително устойчив мит е идеята за решителния принос на Унгария при защитата на европейската култура и цивилизация от варварството на османската имперска експанзия в периода от края на XIV до началото на XVIII в. Както гласи този мит, Унгария се е превърнала в гранична крепост на западната християнска цивилизация, поради което след Първата световна война е заслужавала да бъде компенсирана по един съвсем различен начин. Идеята, че победилите сили на Антантата е трябвало да отдадат сериозно значение на тези исторически заслуги на Унгария, а не да се влияят от антиунгарската славянска и румънска пропаганда, се превръща в съществен елемент на междувоенната унгарска политическа мисъл, а след 1989-1990 г. се възражда отново. Култът към крал Матияш (на власт от 1458 до 1490 г.), чието управление се смята за ‚златния век’ на Унгария, е също тясно свързан с тази идея. Той е последният унгарски владетел, който успешно отстоява позициите на страната като велика сила както срещу османските турци, така и срещу Xабсбургите. След 1526 г. и битката при Мохач в южната част на Унгария за държавата следват 150 години падение[12].

От 1948-1949 и мита за градивната омраза към митовете за 1956 г.

През Втората световна война Унгария губи почти един милион души, приблизително 10 % от населението си. Повече от 50 % от тях са жертви на Холокоста. Тази безпрецедентна поредица от национални трагедии налага изясняването на историческите първопричини. След завземането на политическата власт от комунистите идва и официалното обяснение: империализмът (‘най-развитият стадий на капитализма’) и фашизмът (‚отявлено терористичната диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и агресивни групи на финансовия капитал’) и техните унгарски слуги носят отговорността за страданията на унгарския народ. По своеобразен начин комбинацията между догматичния марксистко-ленинистки интернационализъм и традиционния унгарски национализъм ражда един нов мощен мит. През трите десетилетия, последвали 1948 г., основната интерпретация на унгарската история, масово присъстваща в науката, политиката и образованието, описва 400-те години след упадъка на силната средновековна унгарска държава през средата на ХУ1 в. като поредица от национални борби за независимост. Обединените ‚прогресивни’ сили на нацията се борят срещу османските турци, след това срещу Хабсбургите, а по-късно и срещу нацистка Германия, докато най-накрая през 1945 г. Съветският съюз не донася свободата и предусловията за изграждането на една суверенна, демократична и просперираща Унгария. Годината, в която комунистите идват на власт, съвпада със стогодишнината от революцията през 1848 г. и борбите за освобождение от Хабсбургите. Честото припознаване на комунистите като наследници на патриотичните водачи на тази революция са явно усилие за подсилване легитимността на комунистическото управление[13]. Видимото противоречие в този мощен мит е, че през 1849 г. Хабсбургите успяват да потушат унгарските стремления с помощта на руските войски. ‚Очевидното’ обяснение е, че това е една намеса на руския цар, която няма нищо общо с настроенията сред руския народ. Като доказателство нееднократно се привежда трагедията на някой си капитан Гусев от руската армия. Той отказва да се подчини на заповедите на царя, тъй като открито подкрепя каузата на унгарците. Като резултат в края на юли 1849 г. Гусев и няколко негови другари войници са осъдени и екзекутирани. Макар днес да знаем, че тази история е съчинена от един унгарски писател, по онова време тя е широко популяризирана и в центъра на Будапеща дори има улица, кръстена на този измислен герой[14].

Комунистите твърдят, че единствено те са способни да реализират социалните и политически цели на революционерите от 1848 г. Те подчертават значимостта на борбата срещу враговете и предателите на революцията, като в показни процеси използват революционния мит за легитимационно средство. Както твърди година преди ареста си Ласло Райк (19091949), министър на вътрешните работи и самият той жертва на един от най-важните сталинистки показни процеси в Унгария: „Ние строго бдим, за да се предпазим от вътрешните си врагове, трябва да бъдем достойни наследници на нашите борили се за свобода предци. Който застане на пътя ни, ще бъде унищожен“[15]. Именно тази мощна ‚демократична’ и ‚градивна’ омраза, вкоренена дълбоко в революционния мит, въздейства на тогавашното множество, което би искало да вярва във възможното бързо и радикално преустройство на унгарското общество. Ето какво разказва един от водещите леви либерални интелектуалци за свой разговор от края на 1945 г. с Йозеф Ревай (1898-1959) – един от четиримата висши лидери на Унгарската комунистическа партия. Г-н Гюла Шьопфлин (1910-2004), „известният ляв писател не-комунист, повдигна въпроса за психологията на фашизма. Той твърдеше, че изключително важно поле за изследване е да се разбере какво превръща един образован, нормален човек, един творец-интелектуалец във войник на СС, пазач в концентрационен лагер, ‚бюрократичен’ и дори реален убиец. Висшият унгарски комунист идеолог се ядоса страшно много и каза: това е абсолютно погрешно... фашистите трябва да се мразят, а не да се анализират!“[16]. Много скоро обаче тази мито-конструираща, натоварена с омерзение пропаганда обръща посоката си и акумулираният потенциал за омраза бива насочен срещу комунистическото ръководство, марионетка в ръцете на СССР[17]. Комунистическата пропаганда продължава да подчертава здравото единство между всички ‚прогресивни’, ‚миролюбиви’ и ‚антиимпериалистически’ сили, изправени срещу малцината оцелели, но изключително опасни реакционни и войнолюбиви империалисти. С течение на времето обаче този мит престава да бъде действен. Всички използвани от него понятия са кухи, те не се свързват с традиционните национални митове, не могат да мобилизират елементите на колективната памет.

Противно на това, през 1956 г. водачите на революцията успешно призовават мита за революционното единство на нацията в борбата и срещу съветското потисничество. Броят на въоръжените борци за свобода не надвишава 15 000, но временно поне, цялото общество е обгърнато от революционния дух. По време на двете революционни седмици митът за единството на нацията и честото позоваване на героизма на предците от 1848-1849 г. е много по-мощен инструмент от оръжията[18]. Паметта за Имре Наги като символ на унгарското национално единство е един от най-продуктивните унгарски национални митове на ХХ век. Реформаторът комунист, който е ключова фигура в революционните действия, далеч не е ръководител със силна ръка: той е фактически неспособен да направлява хода на събитията. И все пак нежеланието му да прави компромиси след съветската инвазия в Унгария и екзекуцията му на 16 юни 1956 г. го превръщат в мъченик и дори спасител. Искането за реабилитацията му се превръща в обща платформа за всички политически критици на режима на Кадар[19].

1989-1990 г.: митът за предоговорената революция

Третият ми пример изследва ролята на митотворчеството по време на прехода 1989-1990 г. и влиянията му върху колективната памет. Ако можем да определим дата, която символично да отбелязва края на комунизма в Унгария, това би трябвало да е повторното погребение на Имре Наги – комунистически реформатор и лидер на унгарската революция от 1956 – на 16 юни 1989 г.[20] Тридесет години по-рано, на същата дата той е екзекутиран заради ръководната си роля в революцията от 1956 г. Най-вероятно това повторно погребение би било невъзможно, ако честването на 15 март три месеца по-рано показва силата на опозицията. На 15 март се чества годишнината от унгарската революция от 1848 г. – стълб на унгарската колективна памет. Според една кратка дефиниция това е „една законна революция“[21], тъй като, съгласно унгарската интерпретация, Хабсбургите възпрепятстват осъществяването на легитимните от съвременна правна гледна точка унгарски искания. Поради липсата на друг избор унгарците поемат пътя на въоръжената самоотбрана.

Паметта за 1848 г. се примесва с паметта за 1956 г.: традицията най-важните искания да се обобщават в 12 точки също идва от 1848 г., но се използва както през 1956 г., така и през 1989 г. Що се отнася до употребата на публичните пространства, символните връзки с 1848 г. се превръщат в най-дълбокия източник на легитимност както през 1956 г., така и през 1989-1990 г. Попитан в края на 1989 г. „Кой ви даде правото да водите преговори с партията държава за промени в политическата система на страната?“, един от водачите на либералната унгарска опозиция веднага отговаря: „Тълпата при повторното погребение на Имре Наги!“[22] Тълпата като представител на народа е романтически мит, идващ от XIX в. Той е широко експлоатиран през 1989 г., въпреки че преходният период по-скоро трябва да се разглежда като поредица от преговори, отколкото като традиционна революция. Проф. Тьокеш измисли чудесна фраза в заглавието на книгата си за унгарския преход: ‚предоговорената революция’[23]. Все пак си мисля, че паметта от 1956 и 1989-1990 г. продължава да се оспорва, тъй като все още не се е появил радикален, мощен мит, който да е приемлив за всички политически групировки и социални слоеве. Ако мога да си позволя да бъда по-провокативен: това е добър пример за употребата на митовете в процеса на легитимация.

Митът за злата участ

Преди около две десетилетия известен унгарски социолог публикува интересно сравнително изследване на националните химни на около 120 държави/нации[24]. Оказва се, че както в музикално, така и в текстово отношение унгарският химн е уникален: вместо героизъм, гордост и мобилизиращ, страстен ентусиазъм, нашият химн е изпълнен с тъга, меланхолия и дори търси извинение за някои колективни грехове.

Участ наша, толкова дълго заклеймявала нашите дела
Донеси му щастливи пътища и времена
Изкупителна скръб обгърна
грехове от миналото и бъдещи дни...
за нашите злодеяния гняв се надигна в твойте гърди...

нееднократно се споменават отминалата слава, превратностите на настоящето (20-те до началото на 40-те години на Х1Х в.): външни заплахи, вътрешни борби, стенания и въздишки.

Идеята за вероятната гибел на нацията е влиятелен мотив сред романтично настроените интелектуалци от Х1Х в. Хердер споменава за възможността от погиването на унгарската нация и това оставя дълбок отпечатък в колективната памет. Съмнявам се, че с изключение на няколко учени специалисти, друг е прочел въпросната забележка. Въпреки това тя често се споменава като най-влиятелната оценка на унгарците и е довела до търсене на отговорност. Митът за особената унгарска ‚зла участ’, от своя страна, също може да се превърне в действащ фактор при консолидирането на колективната идентичност в социално най-стратифицираната национална общност[25].

Митът за „органичното“ историческо развитие

В програмната си реч премиерът на първото демократично избрано правителство след 1989-1990 г. Йожеф Антал казва: „Последните 40 години представляват едно прекъсване в историята на нацията. Днес ние възнамеряваме да се върнем към европейското си наследство...“[26]. Този цитат изглежда напълно различен от този в най-пълната история на Унгария през ХХ в.: „В течение на унгарската история 21 март 1919 г. представлява много по-голямо прекъсване от революцията през 1918“ [27].

Проблемът за континуитетите и дисконтинуитетите е постоянно повтарящо се място в унгарските политико-исторически дискурси. Бих искал да спомена само още един пример: широкомащабното и разточително честване на ‚хилядолетието’, тоест отпразнуването на хиляда години от създаването на унгарската държава и приемането на християнството, по време на управлението на консервативната коалиция през 2000 г. Централният символ на тези чествания е унгарската корона, символ на унгарския суверенитет и ненарушимото единство на унгарската държавност. От общо 469 години – от краха на средновековна Унгария като велика сила през 1541 до 2000 г. – през 51 от тях страната се радва на ограничен суверенитет (Австро-унгарската монархия), а през други 82 години реален суверенитет след 1918 г. бива достигнат едва върху една трета от териториите спрямо площта на държавата преди Първата световна война. Като цяло равносметката от тези хиляда години далеч не е еднозначна: 541 години независимост срещу 326 подчиненост и 133 години на ограничен, в една или друга степен, суверенитет. въпреки това политически мотивираният мит призовава към недвусмислена оценка на фактите.

В резултат на събитията през Втората световна война унгарската кралска корона (Свещената корона) се озовава във Форт Нокс, САЩ. В началото на 1978 г. тя е върната в Унгария при условие, че ще се пази в Унгарския национален музей като историческа реликва. През 2000 г. обаче консервативното правителство решава да открие тържествата по ‚хилядолетието’ с празнично пренасяне на Светата корона в аулата на унгарския парламент, подчертавайки по този начин ролята и при легитимацията на унгарската държавност. Либералната и социалистическата опозиция рязко се противопоставят на тези действия с аргумента, че в една съвременна демокрация, каквато днес е Унгария, легитимността се корени във волята на хората, а не в континуитета с една средновековна монархия, санкционирана от положената от папата корона.

Заключение

Коментарът върху този дебат ще ме доведе до провокативното заключение на доклада ми. Гореспоменатият пример може да ни обясни ролята на историческия мит при легитимацията на политическите институции. Този пример обаче се фокусира не върху мобилизирането на омраза, а върху засилването на политическото единство и в този смисъл остава неуспешен. Ето защо можем да кажем, че митовете са както негативни (пораждащи омраза), така и позитивни (засилващи социалното единство) политически функции без значение доколко истинно или лъжливо е историческото им съдържание. С други думи: сами по себе си историческите митове не са нито негативни, нито позитивни, те могат да имат както благотворни, така и катастрофални социално-политически последици. Това, което днес ме притеснява в унгарския публичен и частен живот е ускореното множене на езиците на омразата. Евентуален лек и профилактика тук би могло да бъде вглеждането в корените и природата на омразата в контекста на свързаните с нея митове, както и откритото дискутиране на проблема.

Превод от английски Надежда Гълъбова

Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010