От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

В много европейски страни следвоенния живот на нациите е определян от митове за всеобща съпротива срещу фашизма, често комбинирани с един национално рамкиран подход към историята, който е в противоречие с онзи на съседните страни. Политиката на паметта играе голяма роля при конфликтите между страни-членки на ЕС и бивши врагове, каквито са Полша и Германия, но също и при страни като Швеция и Швейцария, които на свой ред са принудени да се изправят пред недалечното си минало. Каква е ролята на интелектуалците в дискусиите около оспорваната история и може ли международната журналистика да изгради някаква основа за реален универсализъм в Европейския проект? И дали едно европейско гражданство, достойно за името си, не би трябвало да включва правото и задължението на всекиго, независимо от националност  и произход, да се занимава с въпросите на историческата вина и страдание на международно ниво? Шведският журналист Арне Рут и полската културна теоретичка Данута Глондис дискутират във Варшава въпроси на Паметта и Европейското гражданство. Разговорът се модерира от Войчех Пршибилски, издател на полското списание Res Publica Nowa.

Войчех Пршибилски: Кое е нещото, което може да бъде постигнато чрез международната журналистика, и което не е достъпно вътре в националните медийни ландшафти? Каква е ролята на медиите в дискусиите върху оспорваното минало?

Арне Рут: През 1997, когато бях главен редактор на най-големия шведски утринен вестник, Dagens Nyheter, ние решихме да проведем разследване по един въпрос, който дотогава не беше предизвиквал почти никакъв обществен интерес: насилственото стерилизиране на около 60.000 шведски граждани, повечето от тях бедни жени, в годините между 1930 и 1970. Проектът за насилствена стерилизация е бил междупартийно споразумение от средата на 30-те години и по онова време е бил описван като „социална мярка“. Чрез него се е целяло да се реши един появяващ се по онова време проблем: раждането на прекалено много деца от бедни жени, които не са притежавали средствата да ги отгледат и възпитат в нормални условия. Схемата е била поддържана и от лекарите. В шведския парламент е имало отделни гласове против, но в края на краищата тя е била приета с мнозинството на повечето партии. Тази политика се е провеждала до 1975. По-късно тя е била до голяма степен забравена, оставена на спомените на засегнатите от нея 60.000 души.

Един роден в Полша шведски журналист, Мачей Заремба, разследва темата и публикува няколко статии в Dagens Nyheter. В първите два дни липсваше каквато и да е реакция. Никой друг вестник не направи коментар, нямаше и политически реакции. Но тогава чуждестранните кореспонденти внезапно осъзнаха, че това е историята на годината и всичко се промени. На Швеция винаги се е гледало като на носител на моралност, справедливост и равенство; новината, че в нея се е провеждала схема от този род, толкова дискриминационна, че е трудно човек дори да си представи нещо подобно в наше време, беше прекалено голяма. Не в Швеция, но в чужбина. Два дни по-късно Стокхолм беше буквално нападнат от чуждестранни кореспонденти от целия свят, включително и от Япония, Нова Зеландия и Австралия. Телевизионните говорители от САЩ започнаха да разпитват шведските политици; в един такъв разговор, шведският министър по социалните въпроси беше попитан на живо по телевизията какво смята да прави. По какъв начин възнамерява той да компенсира жертвите на стерилизационната политика? Никой шведски журналист, включително Заремба и аз, не беше задал този въпрос. Необходим беше чуждестранен журналист, за да се зададе този прост и абсолютно решаващ въпрос. В края на краищата на шведското правителство се наложи да започне разследване, в резултат на което беше изказано официално извинение, а на жертвите беше предложена финансова компенсация.

Как би бил третиран този въпрос, ако чуждестранните медии не бяха се захванали с него? Най-вероятно той би бил премълчаван завинаги. Това показва много ясно, че при този вид въпроси действията на хора от много страни са абсолютно необходими.


Small Ad GF 1

ВП: Това, разбира се, не е единствено шведски проблем.

АР: Не, повечето страни си имат свои собствени тъмни килери, които никога не са били отваряни. И тъй като никой не е повдигал въпроса, хората дори не са помисляли да гледат на него като проблем.

Друг пример е дискусията около Холокоста. Норвегия има история на много солидна съпротива по време на Втората световна война. Съпротивителното движение е било много широко разпространено и немците никога не са успели да го унищожат напълно – за разлика от Дания, където съпротивата е започнала едва през 1943 и никога не е била толкова ефективна, колкото в Норвегия.

Кислинг – едно име, което навсякъде е синоним на „предател“ – е норвежки политик, който е управлявал страната по време на немската окупация. Той е искал да запази някои политически сфери под собственото си влияние и ония, отнасящи се до Холокоста, са били именно сред тях. В 1840 в Норвегия е бил въведена в сила една добре прикрита конституционна клауза, според която на евреи и езуити не е било позволено да влизат в Норвегия. Тя е останала в сила до 1850, когато е била отменена. Една от първите мерки на Кислинг е била отново да въведе в сила този параграф, тоест изхвърлянето на евреите от Норвегия в края на краищата се оказва норвежка, а не немска инициатива. Още през есента на 1942 евреите биват арестувани и въведени в концентрационни лагери в Норвегия, а по-късно в Аушвиц, където 90 процента от тях умират в течение на два-три месеца.

Еврейското малцинство в Норвегия е било малко, само около 3000 души. При дискусиите за това какво се е случило в Норвегия по време на войната евреите са били споменавани много рядко. През 1995, за петдесетата годишнина от освобождението, медиите разказаха героичната история за пореден път. Но един норвежки журналист реши да направи обратното. Той започна да разследва какво точно се е случило с евреите, откривайки в архивите доказателства, че еврейска собственост се е продавала по обществени търгове навсякъде в Норвегия – и че обикновените норвежци са я купували масово. Оцелелите след войната евреи са имали големи трудности при опитите да получат компенсация за изгубеното си имущество. И това никога не е било дискутирано публично.

Когато тази история беше публикувана в най-големия норвежки ежедневник – това беше статия в шест части, много солидно подготвена – не последва каквато и да било реакция. Но еврейският конгрес в Ню Йорк дочул за нея и поръчал на журналиста да напише английска версия, която се появи половин година по-късно и беше катапултирана по целия свят от Ройтерс. Изведнъж тя се превърна в международна новина, появяваща се по писалищните маси във всички норвежки медии и публикувана навсякъде на първа страница. Норвежкото правителство беше така оскърбено от международната реакция, че само за три седмици свика специална комисия, която да се занимава с този въпрос. Международната реакция беше предизвикала всичко това. Инак нищо не би се случило.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

По мое мнение, целият въпрос за това как отделните страни се отнасят към миналото си зависи от този вид реакция, идеща отвъд границите им. В края на краищата Норвегия беше принудена да приеме факта, че собственият й разказ за съпротивата по време на войната до голяма степен е изключвал онова, което се е случило с евреите, и че това изключване е било поддържано по много фини начини. Във франция, където съучастничеството на правителството от Виши беше имало много по-всеобхватни следствия, контрастът между героичния национален наратив и реалните факти е дори още по-силен. Едва чрез усилията на един американски учен, Робърт Пакстън, френските историци се видяха принудени да започнат да се занимават с тези проблеми.

Международните реакции по морални въпроси като тези са абсолютно необходими. Ако те бъдат оставени единствено вътре в националните граници, голяма част от въпросите ще бъдат пропуснати. По същество това е работа на гражданите. От държавата не може да се очаква да се занимава с въпроси като тези. Държавните власти поддържат свои собствени политически митологии, така че по същество именно гражданското общество е онова, което трябва да действа през границите. Това е вярно също и когато става дума за по-скорошни въпроси. Радован Караджич никога нямаше да бъде изправен пред съда в Хага без усилията на гражданските групи в този регион, както и на журналистите, които взеха нещата на сериозно, във всичките им човешки и социални аспекти. Журналистиката трябва да бъде определяна от една международна перспектива – до много по-голяма степен, отколкото това става понастоящем.

Данута Глондис: Това разочарование от националната идея и от образа на националния дискурс, създадено от чужди журналисти, не се отнася съвсем до централноевропейските страни. А освен това аз не съм напълно съгласна и с тезата, че оформянето на моралната позиция и политика на една страна е задача най-вече на гражданското общество.

Историята е не просто хранилище за данни от миналото, освен това тя ни предлага и една критическа интерпретация на тези събития, както и узаконява една групова идентичност. Ето защо тя е толкова важна за Европа, един континент, който в момента се обединява. Историята ни дава спомена за споделения опит, културно поведение и етическа система. Ето защо, когато говорим за свидетелства, исторически политики или спомени, винаги е налице опасността от капана на историческата памет, от онова, което аз наричам отмъщението на паметта. Този капан може да бъде наблюдаван както в обществени, така и в академични дебати, в средите и на политиците, и на журналистите. Ние сме хванати в капана на собственото си минало, в капана на нашата собствена идентичност – и за да излезем от него, трябва здраво да се потрудим. Не само ние поляците, но също и французите, испанците, германците, шведите и всички останали.

Отмъщението на паметта присъства във всички исторически дебати и засяга всекиго. То има както индивидуални, така и колективни измерения. И засяга както оценката на миналото, така и желанието за подходящо признание на нашето минало. Това е нещото, което всички ние изискваме; то е например онова, което изискват представителите на Германската федерация на прокудените[1] като Хелга Хирш и Ерика Щайнбах.

Що се отнася до индивидуалната памет, ние можем да различим поне три различни нейни вида. Първо, това са свидетелствата на потисниците, на хората, извършили престъпленията, както и ония, които са ги окуражавали – като медиите на Балканите през 1990-те или китайските медии през 1989, които коментираха много ведро клането на площада Тянанмен.

Вторият вид свидетелства са ония на потисканите. Но забелязвали ли сте някога, че жертвите много рядко говорят за нещата, които са се случили в миналото? Жертвите от Аушвиц, жертвите от Хирошима и Нагасаки, жертвите от площада Тянанмен, всички те говорят крайно рядко. Те мълчат и желаят да мълчат. Това е достойнството на жертвата.

Третият вид свидетелства са ония на наблюдателя. На „местната и чужда публика“. Външните хора, медии и хора от академичните среди, които считат за свой дълг да говорят като свидетели, без непременно да са били помолени за това от страна на самите жертви. Капанът тук се състои в това, че тази роля е много привлекателна: всички ние можем да играем ролята на наблюдатели и да симпатизираме на жертвите. Борейки се за тях, ние попадаме на етичната страна; нашите искания за подновено разглеждане, за компенсация, стават легитимни.

Когато говорим за колективната памет, ние би трябвало да правим разлика между запомнянето и припомнянето (отпразнуването). Между тези две неща има голяма разлика. Ние припомняме, за да направим сигурно продължаването на обществената памет. Това може да получи формата на писмена история, утвърждаване на някакъв национален образ на поражение или победа, всичко зависи от това какво желаем да отпразнуваме. Или пък то може да получи формата на паметници, национални паради, парламентарни резолюции – и сдружения, които изискват морална и материална компенсация от името на жертвите. И отново, капанът винаги е налице. Разграничението между потисника и потискания може да стане все по-малко и по-малко – и дори да престане напълно да съществува, ако разговорът бъде отвлечен по някакъв емоционален и безпардонен начин, който например позволява на международната публика да говори за полски концентрационни лагери, както се случи неотдавна.

Ето защо писмената история не е задача на неправителствените организации и гражданското общество. Това е политическа задача. Това е задача, създаваща отношение, за което държавата е, и трябва да бъде, отговорна. Марк Твен беше казал някога: „Когато бях млад, можех да си спомня всичко, независимо от това дали се е случило или не; но сега способностите ми постепенно западат и скоро ще мога да си спомням единствено за нещата, които никога не са се случвали.“ Паметта може да запази всичко, което си поискаме. Ето защо отговорността е в ръцете на историците в комбинация с една мъдра, внимателна и изпълнена с уважение държавна политика.

ВП: Дали това е един особено чувствителен въпрос тук в централна и източна Европа?

ДГ: В централноевропейския контекст, отмъщението на историята и паметта е факт. То получава различни форми. Първо, имаме конфронтацията на мненията и политическите изявления като например в случая с диалога между чехи, поляци и германци по въпроса за прокудените германци. Вторият вид отмъщение е съсредоточено около самите нас. Ние сме били страдащите, ние сме били жертвите. Има множество митове и национални наративи, от които трябва да се избавим. Според един от тези митове, Полша винаги е била невинна жертва. Никога агресор. Ние никога не сме вършили нещо лошо. Ние сме страдали. Ние сме мъчениците на Европа. В продължение на 200 години ние сме страдали, така че Европа да бъде свободна и да може да носи месианското послание за независимост, свобода и саможертва. Но това се промени, не само чрез дебата за националното полско правителство – който беше инициатива на международните медии. Ние вече също разбираме, че историята не е толкова проста. И се учим бързо! Много се гордея от начина, по който се развиха полско-украинските отношения, че ние така бързо успяхме да достигнем стадия не само на мирното съвместно съществуване, но и на сътрудничеството. Основата на всичко това е забравянето, а не припомнянето – и мисленето за бъдещето. Отмъщението на паметта е не само в това, че трябва да пренапишем собствените си исторически книги, а и в това, че трябва да уважаваме факта, че и другите народи също пренаписват своите исторически книги.

1989 беше ключова година в това отношение. Политическата независимост, която спечелихме, беше спечелена също и от съседите ни, както и от други страни в източна Европа. С тази драматична промяна ние можахме да заменим етоса на оцеляването с логиката на равенството и честността, с логиката на диалога. Ние започнахме да си задаваме въпроса дали в миналото не сме извършили нещо погрешно. Що се отнася до полско-украинските отношения, първият контакт беше установен от интелектуалците, след което имаше включване и на ниво парламенти, срещнаха се президентите и накрая границите бяха отворени. Когато украинците започнаха да идват в Полша и поляците отидоха в Украйна, ние изведнъж осъзнахме, че стереотипите и в двете общества са погрешни.

Повечето европейци живеят в територии, на които е имало войни, жертви и потисници; имало е убити, имало е и оцелели. Новият исторически урок, който ние трябва да научим е, че най-важното нещо в живота е самият живот, а не кой има право.

ВП: Както изглежда, вие защищавате различни стратегии за това как трябва да се отнасяме към трудното минало. От една страна, важността на международния диалог за повдигане на противоречиви въпроси и насърчаване на дискусия, подпомагаща интеграцията и помирението. От друга, страхът, че историята винаги разделя и никога не обединява.

АР: Струва ми се, че развитието на нови отношения между Полша и Украйна илюстрира моята теза. То е започнало с интелектуалците, започнало е с гражданското общество. Този вид промени рядко започват с правителствени действия, началото обикновено е някаква дискусия, която евентуално започва да оказва натиск върху държавните организации.

Един от авторите, които промениха моята перспектива за това как да се дискутира Холокоста е Хана Крал. Тя се занимава с индивидуалните аспекти на холокоста. Тя пише за липсата на евреи в Полша, за празнината, която е резултат от Холокоста. Сред обикновените историци индивидуалните аспекти на Холокоста са били считани за маловажни в продължение на много дълго време. Но това се промени, например с книгата на британския историк Кристофър Браунинг Обикновени хора, в която се разказва за войници, които се научават да извършват геноцид като част от обичайни военни операции. Той се занимава с касапите на индивидуално ниво.

Трябва да има някаква диалектика между индивидуалната перспектива и общата политическа интерпретация на историята, а това включва и международните дискусии. Разбира се, съществуват въпроси, при които международните дискусии могат да бъдат изпълнени с проблеми. Например въпросът за компенсациите на германските бегълци – въпросът за това кой какво притежава по отношение на териториалните промени в резултат на войната. Тук аз симпатизирам на Полша. Германия започна войната и трябва да поеме последствията от това. Но разбира се този въпрос не може да бъде решен по някакъв прост начин.

За мен това е въпрос, отнасящ се не единствено до Европа. Аз съм много силно ангажиран с нещата, които се случват в Иран, защото жена ми е иранска дисидентка. Ние получаваме постоянни информации за продължаващия политически бунт. И не само политическите бегълци имат право да заемат позиция. По същия начин, по който аз заех позиция във виетнамския конфликт, както на национално, така и на международно ниво, сега заявявам правото си да заемам позиция и по нещата, които се случват в Иран, например като конфронтирам собственото си правителство по въпроса как самото то действа в това отношение. Всичко това са неща, които са легитимни международни въпроси. Тезата ми е, че е право на всеки от нас да каже: „това е моята позиция и аз няма да приема някаква ситуация с човешките права, която не бих приел по отношение на самия себе си.“ Независимо от това за коя страна става дума.

Такива морални убеждения имат силно влияние върху онова, което вършат журналистите. Кое е най-важното? За какво трябва да се пише? Какво трябва да се дискутира? Само една смесица от различни интерпретации, надминаващи националните граници, може да помогне при определянето на тези въпроси. Те не могат да бъдат задържани вътре в националните граници.

ДГ: Съгласна съм. Собственото ми безпокойство идва от това, че ние се осланяме прекалено много на общи европейски решения, когато става дума за някогашните мирни договори. Опитът на Вацлав Клаус, президентът на Чешката република, да направи от премахването на Хартата на основните права предпоставка за подписването на Лисабонския договор, беше малко закъснял. И все пак много хора в Чешката република се тревожат за собствеността, отнета от германците и дадена на чехите. Що се отнася до искането за компенсация за полски граждани, то това няма да промени нищо. Но това е много важен въпрос за политическата десница и за един все по-голям брой хора. А това при всички случаи не са добри новини за Европейския съюз.

ВП: Вие и двамата споменахте ролята на медиите в конфликтите на Балканите. Дали в случая не може да се твърди, че международният обмен на исторически и религиозни сблъсъци допринесе за кризата? Че политиката на паметта, разигравана в медиите, е помогнала да се ескалира, а не да се смекчи конфликта? Медиите не винаги се намират на страната на взаимното разбирателство.

АР: Не мисля, че вината за конфликта трябва да се търси в начина, по който външните медии са се занимавали с него. Но, разбира се, историята – често представяна и изкривявана от медиите – играе важна роля в конфликта. Ако знаете нещо за Югославия, то сигурно ви е добре известно, че тя има много трагично минало, свързано с Втората световна война. И щом само историята с убийствата – не само от страна на германците, но и ония на хърватските усташи и други – беше изнесена на светло, тя се превърна в политически динамит и беше инструментализирана за други цели.

След като конфликтът беше вече започнал, въпросът беше как медиите да се занимават с ужаси като Сребреница или обсадата на Сараево. Трябва ли те да се занимават с това на политическо ниво и в общи линии, или да правят разследващи репортажи за нещата, които действително се случват. Намериха се множество журналисти, които при голям личен риск започнаха да вършат второто. Аз не бях чак толкова героичен, но посетих Сараево по времена блокадата и видях със собствените си очи как Европейската общност позволи населението да бъде напълно изолирано от външния свят в продължение на два месеца. По мое мнение това беше морално поражение. Нямаше реално състрадание или разбиране на ситуацията – освен от страна на някои журналисти, поемащи големи рискове и занимаващи се с конфликта на нивото на хората. Те описваха какво се случва с отделни хора, кой е бил убит и от кого. Без всичко това, аз не мисля, че бихме имали Международния трибунал за бивша Югославия и начина, по който той функционира днес, сравнително справедливо.

Но, разбира се, журналистиката е не по-етична от която и да е друга професия.

Карл Хенрик Фредриксон: госпожо Глондис, доколкото разбирам, според вас понякога е необходимо да се забравят ужасите на миналото, за да се продължава мирния съвместен живот. Вие разглеждате полско-германския конфликт около насилствената имиграция на етническите германци след Втората световна война, и в противовес на това смятате, че подобрението в полско-украинските отношения се дължи най-вече на способността да се забравя, вместо да се помни. Как виждате отношението между забравянето и запомнянето?

ДГ: Да забравиш означава да се опитваш да не си спомняш онова, което вече знаеш. За да забравите, първо е необходимо да знаете. Ние трябва да забравяме. Не искам да си припомням всички ужаси на войната между Полша и Швеция. Искам да прощавам. Да простя на шведите за това, че са откраднали нашите кралски скъпоценности, които наскоро видях при едно посещение в Стокхолм. Ако бих поискала реституция от Арне Рут, сега нямаше да седим заедно на тази маса.

Моята лична история също е много сложна. Аушвиц е място, където баща ми успя да намери работа. Аз прекарах петнадесет години там като дете, така че знам какво означава да забравяш. Трябва да забравя за това. То е прекалено болезнено. Инак би трябвало да мразя прекалено много хора. Спомням си жертвите и това е причината да желая да забравя ония, които ги убиваха.

ВП: Но наистина ли е нужно да се забрави, за да се прости?

ДГ: Не ви казвам да не помните. Говоря за себе си. Аз просто не мога да живея с тези спомени.

АР: Мога да се съглася с вас до известна степен, действително има някои чувствителни исторически аспекти, които могат да бъдат забравени без сериозни последствия. Дания и Швеция са били в продължение на дълго време две малки страни с империални проблеми и са воювали една с друга в продължение на столетия, чак до средата на деветнадесети век. След това нещата започнали да се променят и по същество способността да се забравя е силно свързана с всичко това. Повечето хора в Европа не знаят, че западният бряг на Швеция е бил датски до средата на седемнадесети век. Този факт не занимава никого днес. Това е в пълен контраст със сръбските националисти, които използваха неща, случили се на сърбите през четиринадесети век, за да оправдаят военните си действия през 1990-те години. Този вид помнене е много разрушително.

И макар че сега има напрежения между Германия и Полша, не трябва да се забравя, че имаше сериозни опити да се намери общо определение на решаващите исторически аспекти. Католическата църква играеше важна роля в това дори още в комунистическата ера.

И все пак някои части от историята притежават морални аспекти, които просто правят забравянето им невъзможно. Очевидно Холокостът е такова нещо – фактът, че хората, живели и работили вътре в една общност в продължение на много дълго време, изведнъж откриват, че не им е разрешено да продължават да живеят; не само тук, но и изобщо да живеят. На нивото на фактите това беше една типична междудържавна война, но за германците тя беше по същество определяна като проект на етническа елиминация. По мое мнение, именно това е решаващата разлика между Втората световна война и всички предишни войни. Има морална разлика между нещата, които могат да бъдат забравени и онези, които не могат.

Европа трябва да се занимава – по начин, надхвърлящ националните граници – с всичко това, с факта, че антисемитизмът е съществувал както преди, така и след войната. Аз имам близки приятели в Стокхолм, които дойдоха тук, защото комунистическото правителство гонеше полските евреи вън от страната. Няма как антисемитизмът като идеология да бъде посрещнат на чисто национално ниво.

Дискусията е проведена във Варшавския университет на 27 октомври 2010.

Източник



[1] Неправителствена организация в Германия, чиято цел е да представя интересите на германците, прокудените от родните си места в Централна Европа след края на Втората световна война. Бел. пр.

Данута Глондис е директорка на полската асоциация Villa Decius, консултант и преподавател по културен мениджмънт и развитие на гражданското общество.

Pin It

Прочетете още...

Революционери

Тони Джуд 03 Апр, 2010 Hits: 16344
Роден съм в Англия през 1948 – достатъчно…