От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2010 08 Politics OrwellПовечето хора, които изобщо се интересуват от тази тема, ще признаят, че английският език върви в погрешна посока, но обикновено се приема, че ние не сме в състояние да положим някакви съзнателни усилия против това. Нашата цивилизация е декадентска и езикът ни – така върви тезата – по неизбежност трябва да споделя този всеобщ колапс. От това следва, че всяка борба срещу злоупотребите с езика е сантиментален архаизъм, нещо като предпочитане на свещи пред електричество или на файтони пред самолети. Под всичко това лежи полуосъзнатата идея, че езикът е някакво естествено образувание, а не инструмент, който ние оформяме сами, за собствените си цели.

Сега, ясно е, че упадъкът на езика в края на краищата трябва да има политически и икономически причини: той се дължи не просто на лошото влияние на този или онзи писател. Но едно следствие може да се превърне и в причина, подсилваща първоначалната причина и водеща отново до същото следствие в още по-интензивна форма – и така нататък, до безкрайност. Един човек може да започне да пие, защото се чувства неудачник, а след това да пропадне още по-окончателно, защото пие. Долу-горе това се случва и с английския език. Той става грозен и неточен, защото нашите мисли са глупави, но немарливостта на езика прави още по-лесно за самите нас да имаме глупави мисли. Мисълта ми е, че този процес е обратим. Модерният английски език, особено писменият английски, е пълен с лоши употреби, които се разпространяват чрез имитация и които могат да бъдат избегнати, ако човек е склонен да положи необходимите усилия. Ако се освободи от тези навици, човек може да мисли по-ясно, а по-ясното мислене е необходимата първа крачка към възстановяването, така че борбата срещу лошия английски език не е нещо измислено и не е задача единствено на професионалните писатели. Ще се върна към това след малко, надявайки се, че значението на онова, което се опитвам да кажа тук, е станало малко по-ясно. Междувременно, ето тук пет примери за английския език такъв, какъвто той обикновено се пише в наши дни:

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В очакване на Годо в Сараево от Сюзън Зонтаг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Умът като страст от Сюзън Зонтаг

Тези примери са избрани не поради това, че са особено лоши – бих могъл да цитирам далеч по-грозни от избраните неща – а защото те илюстрират няколко от мисловните пороци, от които ние страдаме в момента. Те са малко под средното ниво, но като примери са доста представителни. Тук съм ги номерирал, така че да мога да се обръщам към тях, когато е необходимо:

1. Аз не съм, всъщност, сигурен дали не е вярно да се каже, че Милтън, който някога е изглеждал не съвсем различен от един Шели на седемнадесети век, не е ставал – поради все по-горчивия опит, с всяка изминала година – още по-чужд [sic] на основателя на онази йезуитска секта, която нищо на света не е било в състояние да го накара да понася.

Професор Харолд Ласки (Есе от Свободата на словото) 

2. Преди всичко, ние не можем да си играем на шикалки с една такава естествена сбирка от идиоми, които предписват подобни въпиющи подредби от слова, като например базисното да се примиря вместо толерирам, или да доведа до пълно объркване вместо озадачавам.


Small Ad GF 1

Професор Ланселот Хогбън (Interglossia)

3. От една страна ние имаме свободната личност: по дефиниция тя не е невротична, защото няма нито конфликти, нито мечти. Желанията й, такива, каквито са, са прозрачни, защото те са точно онова, което институционното одобрение държи на преден план в съзнанието; друг институционен модел би променил техния брой и интензивност; в тях има само малко неща, които са естествени, несводими до нещо по-просто или културно опасни. Но, от друга страна, самата социална връзка не е нищо друго освен взаимното отражение на тези самоподдържащи се целокупности. Припомнете си определението на любовта. Не е ли това самият образ на един дребен учен? Къде в тази огледална зала има място за личност или братство?

Есе за психологията в Политика (Ню Йорк)

4. Всички „най-добри хора“ от джентълменските клубове, както и всички неистови фашистки капитани, обединени от общата омраза към социализма и животинския страх пред масовото революционно движение, се обърнаха към актове на провокация, та чак до отвратително подстрекателство, до средновековни легенди за отровени кладенци, за да легализират собственото си разрушение на пролетарските организации, и да подбудят обезпокоената дребна буржоазия към шовинистки плам в полза на борбата против революционния път, водещ вън от кризата.

Комунистически памфлет

5. Ако на тази страна трябва да се вдъхне някакъв нов дух, то трябва да се осъществи една трънлива и спорна реформа, и това е хуманизацията и галванизацията на B.B.C. Боязливостта в това отношение би свидетелствала единствено за гангрена и атрофия на душата. Сърцето на Великобритания може и да е здраво, и със силен пулс, например, но ревът на английския лъв в момента е като онзи на Задника от Сън в лятна нощ – нежен като на жълтоклюно пиле. Една енергична нова Великобритания не може да бъде очерняна до безконечност в очите, или по-точно в ушите, на света, чрез изтощената апатия на Langham Place, безсрамно маскираща се като „стандартен английски“. Когато в девет часа се чува Гласът на Великобритания, далеч по-добре и безкрайно по-малко нелепо е да се чуват честно пропуснати „Х“-та[1], отколкото сегашните педантични, раздути, потиснати, школско-мадамски архи-ревове на безукорни стеснителни мяукащи девици!

Писмо до Tribune

Всеки от тези пасажи си има собствени слабости, но – освен напълно избежната грозота – на всички тях са присъщи две черти. Първата е шаблонността на образите, а втората – липсата на прецизност. Писателят или мисли за някакво значение, но не може да го изрази, или без да иска казва нещо друго, или му е почти безразлично дали думите му имат някакъв смисъл. Тази смесица от неяснота и чиста некомпетентност е най-забележителната черта на съвременната английска проза, и особено на всички видове политически писания. Щом само бъдат засегнати определени теми, конкретното се претопява в абстрактно и изглежда вече никой не е в състояние да мисли за изразни средства, лишени от баналност: прозата се състои все по-малко и по-малко от думи, избрани заради смисъла им, и все повече и повече от фрази, подредени едни след други като частите на фабрично произведен кокошарник. По-долу изреждам, със забележки и примери, различните трикове, с чиято помощ се избягва работата, необходима за създаването на добра проза.

МЪРТВИ МЕТАФОРИ. Една новоизмислена метафора помага на мисълта да породи някакъв зрителен образ, докато метафората, която е технически „мъртва“ (например „желязна решителност“) всъщност вече се е превърнала в обикновена дума и по принцип може да бъде използвана без загуба на живост. Но между тези две категории се намира едно огромно сметище от изтъркани метафори, които са изгубили всякаква пораждаща сила и продължават да се използват само защото спестяват на хората труда сами да си измислят фрази. Примери за това са: повтаря и потретва, прихваща под мишниците, (не) прекрачва границите, забива шпори, застава рамо до рамо с, попада в лапите на, налива вода в мелницата на, лови риба в мътни води, по призива на времето, ахилесова пета, лебедова песен, разсадник на пороци. Много от тях се използват без да се познава смисъла им (какво например е „разкол“?), а несъвместими метафори често биват смесвани едни с други – ясен признак за това, че авторът не се интересува особено от онова, което казва. Някои метафори, днес обичайни, са измъкнати от оригиналното си значение, без пишещият дори да подозира за това. Например, преклонена главица понякога се пише като прекалена главица[2]. Друг пример е наковалня или чук, днес винаги използвано в смисъл, че наковалнята получава боя. В реалния живот винаги наковалнята е онази, която троши чука, никога обратното: един писател, който би се замислил дори за миг, сигурно би избегнал изкривяването на оригиналната фраза.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

ОПЕРАТОРИ ИЛИ СЛОВЕСНИ ПРОТЕЗИ. Тези пък спестяват труда да се търсят подходящи глаголи и съществителни, и в същото време попълват изречението с допълнителни срички, които му придават вид на симетрия. Характерни фрази тук са: вади от строя, воюва против, влиза в контакт с, бива подложен на, довежда до резултат, дава основания за, има ефект на, играе водеща роля в (при), позволява да се почувства, влиза в сила, демонстрира тенденция към (за), служи за целите на, и т. н. Ключът тук е елиминирането на простите глаголи. Вместо да се използва само една дума, като чупя, спирам, развалям, поправям, убивам, глаголът се превръща във фраза, съставена от съществително и прилагателно, прикачени към някакъв общ глагол като доказвам, служа, формирам, играя, изпълнявам. Освен това, винаги когато е възможно, се предпочита страдателния залог пред деятелния, а вместо причастия се използват конструкции от съществителни (чрез изследване на вместо изследвайки). Обхватът на глаголите се съкращава допълнително чрез формации от типа на -изира или де-, а на банални изказвания се придава вид на задълбоченост чрез използването на изрази като не без или нелишен от. Прости съюзи и предлози биват замествани от фрази като с оглед на, имайки пред вид, фактически, по силата на, пред вид на, в интерес на, базирайки се на; реалните завършеци на изреченията пък се спестяват чрез спадове и кънтящи баналности от рода на: силно желателно, не може да се остави извън внимание, развитие, което може да се очаква в близко бъдеще, заслужаващ сериозно внимание, доведен до задоволителен край, и прочие, и прочие.

ПРЕТЕНЦИОЗНА ДИКЦИЯ. Думи като феномен, елемент, индивид, обективен, категоричен, ефективен, виртуален, базисен, първичен, насърчава, конституира, демонстрира, елиминира, ликвидира, се използват, за да се нагизди едно изказване и да му се придаде вид на научна безпристрастност (при действително пристрастни съждения). Прилагателни като епохален, епичен, исторически, незабравим, триумфален, прастар, неизбежен, неумолим, същински, се използват за облагородяване на жалките процеси от международната политика, докато писанията, стремящи се да облагородят войната, обикновено получават едно архаично оцветяване, като характерните думи в случая са: империя, трон, колесница, железен юмрук, тризъбец, меч, щит, защитник, флаг, ботуш, боен зов. Чужди думи и изрази като cul de sac, ancien regime, deus ex machina, mutatis mutandis, status quo, gleichschaltung, weltanschauung, се използват, за да се придаде на казаното вид на култура и елегантност. Освен полезните съкращения като i. e., e. g. and etc.,[3] няма реална нужда от стотиците чужди фрази, днес обичайни в английския език. Слабите писатели, и особено научните, политически и социологически писатели, почти винаги са преследвани от усещането, че латинските и гръцки думи са по-велики от саксонските, и излишни думи като експедитивен, амелиоративен, екстериорен и стотици други, постоянно изместват англосаксонските[4]. Жаргонът, типичен за марксистките писания (хиена, палач, канибал, дребнобуржоазен, господстващ, лакей, белогвардейски, и пр.), се състои най-вече от думи, заимствани от руски, немски или френски език, а нормалният начин за създаване на някаква нова дума е да се използва гръцки или латински корен заедно с подходяща наставка, плюс, ако е необходимо, формация за размер. Често е по-лесно да се създават думи от този род (генерализация, дезинтеграция, финализация, демитологизация и т. н.), отколкото да се измислят английски думи, които да покрият мисленото значение. Резултатът, в края на краищата, е нарастване на немарливостта и неяснотата.

БЕЗСМИСЛЕНИ ДУМИ. В някои видове писане, особено в художествената и литературна критика, е нормално да се срещнат пасажи, които са почти напълно лишени от смисъл[5]. Думи като романтичен, пластичен, ценности, човешки, мъртъв, сантиментален, естествен, жизненост, така както се използват в критиката, са напълно безсмислени, в смисъл, че те не само не указват никакъв познаваем обект, но и подобно нещо почти не се очаква от страна на читателя. Когато някой критик пише: „Забележителната черта на творбата на Мр. Х е нейната жизненост“, докато друг пише „Незабавно впечатляващото нещо относно творбата на Мр. Х е нейната особена безжизненост“, читателят възприема това като обикновена разлика в мненията. Ако би ставало дума за думи като черно и бяло вместо жаргонните думи безжизнен и жизнен, той веднага би забелязал, че езикът се използва по неподходящ начин. С множество политически думи се злоупотребява по същия начин. Думата фашизъм днес няма никакво значение, освен това, че обозначава „нещо нежелателно“. Думите демокрация, социализъм, свобода, патриотичен, реалистичен, справедливост имат, взети отделно, по няколко значения, които не могат да бъдат помирени едно с друго. В случая с една дума като демокрация, то не само липсва някакво общоприето определение, но и опитът да се предложи такова се посреща с отпор от всички страни. Почти навсякъде се живее с усещането, че когато наричаме една страна демократична, ние я хвалим: като следствие от това защитниците на който и да е режим твърдят, че той е демокрация и се страхуват, че може би ще им се наложи да престанат да използват думата, ако тя би била обвързана с някакво по-конкретно значение. Думи като тази често биват използвани по един съзнателно нечестен начин. Казано другояче, човекът, който ги използва, си има свое собствено определение, но позволява на слушателя да си мисли, че има пред вид нещо съвсем различно. Изрази като Маршал Петен[6] беше истински патриот, Съветската преса е най-свободната на света, Католическата църква се противопоставя на преследванията, почти винаги се правят с измамни намерения. Други думи, използвани в различни значения, най-често повече или по-малко нечестно, са: класа, тоталитарен, наука, прогресивен, реакционен, буржоазен, равенство.

Сега, след като направих този каталог на мошеничества и изопачения, позволете ми да дам друг пример за вида писане, до който те водят. Този път, по самата си природа, това трябва да бъде един въображаем пример. Ще преведа тук един пасаж, написан на добър английски език, в модерен английски от най-лошия вид. Ето тук един добре познат стих от Еклисиаста:

„Обърнах се, и видях под слънцето, че надтичването не е на леките, нито боят на силните, нито хлябът на мъдрите, нито богатството на разумните, нито благоволението на изкусните; Но на всичките се случва според времето и случая.“

А ето го тук на модерен английски език:

„Обективното разглеждане на съвременните явления води до несъмненото заключение, че успехът или неуспехът в конкурентните дейности не проявява тенденция към съизмеримост с вродените способности, а по-скоро, че трябва да се взема пред вид един значителен елемент на непредсказуемост.“

Това е пародия, но не пресилена. Пример (3) по-горе, например, съдържа няколко пасажа със същия този вид английски. Може да се отбележи, че не съм направил пълен превод. Началото и краят на изречението следват първоначалното значение доста близко, но конкретните примери в средата – надтичване, бой, хляб – се размиват в неясната фраза „успех или неуспех в конкурентните дейности“. Това трябва да бъде така, защото никой съвременен писател от вида, който разглеждам – никой, който е способен да използва фрази от вида на „обективно разглеждане на съвременните явления“ – не би подредил мислите си по такъв прецизен и подробен начин. Цялата насоченост на съвременната проза е в посока, далечна от конкретността. Нека сега анализираме тези две изречения малко по-подробно. Първото съдържа четиридесет и девет думи, но само шестдесет срички, и всички негови думи идват от ежедневието. Второто съдържа тридесет и осем думи с деветдесет срички: осемнадесет от тези думи са от латински корен, а една – от гръцки[7]. Първото изречение съдържа шест живи образа и само една фраза („времето и случая“), която би могла да бъде наречена неясна. Второто не съдържа нито една-единствена свежа, впечатляваща фраза, и въпреки деветдесетте си срички то предава само една съкратена версия на смисъла, съдържащ се в първата. Но без всякакво съмнение именно изреченията от този втори вид печелят успехи в съвременния английски език. Не искам да преувеличавам. Този вид писане все още не е всеобщоразпространено, и отделни кълнове на простота се появяват тук-там и по най-зле написаните страници. И все пак, ако от вас или от мен биха били поискани няколко реда, касаещи несигурността на човешката съдба, то резултатите вероятно ще бъдат по-близки до моето въображаемо изречение, отколкото до онова от Еклисиаста.

Както се опитах да посоча, в най-лошия си вид съвременното писане се състои не от подбор на думи заради тяхното значение (и измисляне на образи, за да се поясни това значение). То се състои от прилепяне едни към други на дълги редици от думи, вече подредени от някой друг преди това, и придаване приличен вид на резултатите с помощта на чиста измама. Привлекателността на този вид писане е в това, че то е лесно. По-лесно е – и дори по-бързо, след като сте му свикнали – да се каже по мое мнение, не е неоправдано да се допусне, че отколкото да се каже аз мисля.  Ако използвате полуфабрикатни фрази, вие не само си спестявате усилието да търсите думите; освен това няма нужда да се безпокоите и за ритъма на изречението си, тъй като по правило тези фрази са подредени така, че да бъдат повече или по-малко мелодични. Когато съчинявате набързо – например когато диктувате на стенограф(ка), или държите публична реч – то е някак естествено да изпаднете в един претенциозен, латинизиран стил. Баналности като съображение, което би било добре да имаме пред вид или заключение, което повечето от нас биха приели с готовност могат да спасят немалко изречения от пропадане в празното. Използвайки увехнали метафори, сравнения и идиоми, вие си спестявате много умствени усилия, с цената на замъгляване на смисъла – не само за читателя, но и за самите вас. Показателни в това отношение са смесените метафори. Единствената цел на една метафора е да пробуди някакъв зрителен образ. Когато тези образи се сблъскват едни с други – както при фашисткият октопод изпя лебедовата си песен или железният ботуш трябва да се захвърли в топилния тигел – то може да се приеме за сигурно, че писателят няма пред очи никакъв мисловен образ на предметите, които споменава; с други думи, той всъщност не мисли. Погледнете отново примерите, които давам в началото на това есе. Професор Ласки (1) използва три отрицания в петдесет и три думи. Едното от тях е излишно и превръща цялата фраза в безсмислица, освен това е налице и директна грешка – по-чужд вместо по-близък – увеличаваща безсмислието още повече, плюс няколко напълно предотвратими несръчности, засилващи още повече усещането за неяснота. Професор Хогбън (2) си играе на шикалки с една сбирка, която е в състояние да прави предписания и, отхвърляйки ежедневната фраза да се примиря, същевременно не е в състояние да отвори речника и да провери какво означава въпиющ. Пример (3), ако човек го разглежда безкомпромисно, е просто безсмислен: човек евентуално би могъл да извлече смисъла му чрез прочитане на цялата статия, в която той се намира. В (4) писателят повече или по-малко знае какво иска да каже, но поредицата от увехнали фрази го задавя, подобно на чаени листа, затлачващи кухненска мивка. В (5) думите и смисълът почти са се разделили едни от други. Хората, пишещи по този начин, обикновено имат на ум някакъв общ емоционален смисъл – те не харесват едно определено нещо и изразяват солидарност с нещо друго – но не се интересуват от подробностите на онова, което казват. Един съвестен автор би си задал поне четири въпроса по отношение на онова, което пише: Какво се опитвам да кажа? Какви думи ще могат да го изразят? Какъв образ или идиом ще го поясни? Достатъчно свеж ли е този образ, за да има въздействие? А освен тези той вероятно ще си зададе и още два: Мога ли да го кажа по-накратко? Казал ли съм нещо, което е предотвратимо грозно? Но вие не сте задължени да си давате целия този труд. Вие можете да изклинчите, като просто разтворите широко мисълта си и пуснете вътре полуфабрикатните фрази, витаещи наоколо. Те ще конструират изреченията вместо вас – до известна степен те дори ще мислят мислите ви вместо вас – и при нужда ще ви окажат важната услуга да скрият отчасти смисъла на казаното дори и от самите вас. Именно тук специалната връзка между политиката и развалата на езика започва да става ясна.

В наше време, като цяло, политическото писане е лошо писане. Там, където това не е вярно, обикновено ще откриете, че пишещият е някакъв вид бунтовник, изразяващ собствени мнения, а не „партийна линия“. Ортодоксалността от всеки възможен цвят изглежда изисква един безжизнен, имитаторски стил. Политическите диалекти, които се откриват из памфлети, водещи статии, манифести, правителствени доклади и речи на заместник-министри, се различават, разбира се, от партия до партия – но всички те си приличат, доколкото човек почти никога не може да открие в тях някаква свежа, жива, домашно приготвена форма на реч. Когато наблюдаваме как някой уморен тип от платформата механично повтаря познатите фрази – животински, зверства, желязна пета, оплескана с кръв тирания, свободните хора по света, заставаме рамо до рамо – ние често изпитваме любопитното усещане, че наблюдаваме не живо човешко същество, а някакъв вид манекен: едно усещане, което се засилва внезапно в моментите, в които светлината се отразява в очилата на оратора и ги превръща в празни дискове, зад които сякаш липсват човешки очи. И това съвсем не е просто фантазия. Един оратор, който използва този вид фразеология, вече е изминал определено разстояние по пътя, който го превръща от човек в машина. От гръкляна му излизат подходящите звуци, но мозъкът му не взема участие, както би било, ако той би подбирал думите си самостоятелно. Ако речта, която се произнася, е от вида, който той е свикнал да държи отново и отново, то той може и да не осъзнава напълно какво точно говори, също както човек произнася отговорите в църква. А това намалено състояние на съзнателност, ако не и задължително, е във всеки случай изключително благоприятно за политическия конформизъм.

В наше време политическата реч и писмо са преди всичко нещо като защита на незащитимото. Неща като продължаващото английското управление в Индия, руските чистки и изселвания, хвърлянето на атомната бомба над Япония, могат действително да бъдат защитени, но само чрез аргументи, които са прекалено брутални, за да могат да бъдат приети от повечето хора, и които не се съгласуват със заявяваните цели на политическите партии. Ето защо политическият език трябва да се състои преди всичко от евфемизми, логически празноти и просто мъглява неяснота. Беззащитни села биват бомбардирани от въздуха, жителите им прогонени, добитъкът – застрелян с автомати, колибите подпалени със запалителни патрони: това се нарича умиротворяване. Милиони селяни губят фермите си и биват запокитени по пътищата само с толкова, колкото могат да носят: това се нарича трансфер на население или изправяне на границите. Хората биват хвърлени за дълги години в затвор без съд, застреляни изотзад, или изпратени да умират от скорбут в арктическите дърводобивни лагери: това се нарича елиминиране на ненадеждните елементи. Такава фразеология е необходима само в случай, че човек желае да назове нещата, без да пробужда никакви умствени образи. Нека например разгледаме някой доволен английски професор, защищаващ руския тоталитаризъм. Той не може да каже направо: „Аз вярвам, че е правилно да се убиват опонентите, когато чрез това могат да се постигнат добри резултати“. Вероятно в такъв случай той ще каже нещо от рода на:

„Макар и свободно признавайки, че съветският режим демонстрира известни черти, които хуманитаристът може би ще бъде склонен да осъжда, ние трябва, струва ми се, да се съгласим, че известно ограничаване на правото на политическа опозиция е неизбежен спътник на преходните периоди, и че тежестите, които руският народ е принуден да понася, биват обилно оправдани в сферата на конкретните постижения.“

Раздутият стил сам по себе си е вече евфемизъм. Масата от латински думи се сипе върху фактите като нежен сняг, размивайки контурите и прикривайки всички подробности. Големият враг на ясния език е неискреността. Когато между нечии реални и заявявани цели има празнота, то човекът инстинктивно се обръща към дълги думи и изтощени идиоми, подобно на сепия, разпръскваща около себе си мастило. В наше време няма такова нещо като „държане настрана от политиката“. Всички въпроси са политически въпроси, а самата политика е маса от лъжи, извъртания, глупост, омраза и шизофрения. Когато всеобщата атмосфера е отровена, езикът страда по необходимост. Предполагам – и това е предположение, за чието доказване ми липсват достатъчно познания – че немският, руски и италиански езици са пострадали силно през последните десет или петнадесет години, в резултат на диктатурата.

Но ако мисълта корумпира езика, то езикът също може да корумпира мисълта. Лошите употреби на езика могат да се разпространяват чрез традиции и имитации дори и сред хора, които би трябвало да са над такива неща. Разваленият език, за който говоря тук, е в известен смисъл много удобен. Фрази като небезоснователно предположение, може още много да се желае, не служи на никаква цел, съображение, което би трябвало да имаме пред вид, са постоянно изкушение; те са пакетче аспирин, което постоянно се намира под ръка. Прегледайте отново това есе, и със сигурност ще установите, че аз отново и отново съм допускал именно слабостите, срещу които протестирам. С днешната утринна поща получих един памфлет, занимаващ се с обстановката в Германия. Авторът ми казва, че се е „чувствал задължен“ да го напише. Разгръщам го наслуки и ето тук почти първото изречение, което виждам: „[Съюзниците] имат възможност да постигнат не само една радикална трансформация на германската социална и политическа структура по начин, чрез който да се избегне една националистическа реакция в самата Германия, но същевременно и да положат основите на една сътрудничеща си, обединена Европа.“ Вие виждате, че той се „чувства задължен“ да пише – чувства, вероятно, че има нещо ново за казване – и все пак думите му, подобно на кавалерийски коне, реагиращи на сигналната тръба, автоматично се подреждат по познатия нерадостен шаблон. Това нахлуване на полуфабрикатни фрази в мисълта (да положат основите, да постигнат радикална трансформация) може да бъде предотвратено само ако човек е непрекъснато нащрек, а всяка такава фраза анестезира част от мозъка ни.

По-рано казах, че упадъкът на езика вероятно е излечим. Онези, които отричат това, биха твърдели – ако изобщо успеят да поднесат някакви аргументи – че езикът просто отразява съществуващите социални условия, и че ние не можем да повлияем на развитието му чрез някакво директно бърникане из думите и езиковите конструкции. Що се отнася до общия тон и дух на един език, това може и да е вярно, но то не е вярно в подробностите. Глупавите думи и изрази често са изчезвали, не чрез някакви еволюционни процеси, а поради съзнателните действия на някакво малцинство. Два скорошни примера са да се опитат всички възможни пътища и да не се остави камък непреобърнат, които бяха премахнати благодарение на подигравките на няколко журналисти. Има дълъг лист от наплюти от мухите метафори, от които бихме могли да се освободим по подобен начин, стига само достатъчно хора да се заинтересуват от това; по същия начин би било възможно да се освободим и от изрази като не без-[8], да намалим количеството на латиници и гърцизми в обикновените изречения, да прогоним чуждиците и изгубените тук-там научни думи, както и  – като цяло – да направим претенциозността не-модна. Но всичко това са по-маловажни неща. Защитата на английския език предполага нещо повече от това, и може би е по-добре да се започне с изреждане на онова, което тя не предполага.

Нека започнем с това, че тя няма нищо общо с архаизма, със спасяването на остарели думи и изрази, нито пък с установяването на някакъв „стандартен английски“, от който никога не може да има отклонения. Напротив, тя е особено заинтересувана от изхвърлянето на всяка дума или идиом, които са надживели времето на полезността си. Тя няма нищо общо и с коректната граматика и синтаксис, които са без значение докато човек е в състояние да направи смисъла си ясен; нито пък с избягването на американизми или с онова, което се нарича „добър прозаичен стил“. От друга страна, тя няма нищо общо и с някаква фалшива простота или пък с опитите да се направи писмения английски език подобен на разговорния. Тя не предполага и всеобщо предпочитане на саксонските думи пред латинските, макар че предполага използването на възможно най-малко и най-кратки думи, чрез които да се разкрие мисленото значение. Онова, което е необходимо преди всичко, е да се остави значението да подбере думите си, а не обратно. Когато си мислите за някакъв конкретен обект, вие мислите без думи, а след това, ако искате да опишете нещото, вие вероятно търсите, докато намерите думите, които изглежда го описват най-точно. Когато мислите за нещо абстрактно, вие сте по-склонни да използвате думи още от самото начало и – освен ако не положите съзнателни усилия, за да избегнете точно това – съществуващият начин на изразяване ще се втурне и ще свърши работата вместо вас, с цената на размиването, или дори промяната, на онова, което сте имали пред вид. Може би е най-добре да се отложи използването на думи толкова дълго, колкото е възможно, и първо да се изясни смисъла чрез използване на образи и усещания. По-късно човек може да избере – не просто да приеме – фразите, които най-добре ще изразят този смисъл, а след това да размени ролите и да се опита да разбере какво впечатление ще направят собствените думи върху един друг човек. Това последно умствено усилие премахва всички изхабени и смесени образи, всички предварително фабрикувани фрази, ненужни повторения, както и – общо казано – неистинността и неяснотата. Но човек често може да изпадне в съмнения относно въздействието на някоя дума или фраза, и тогава са необходими правила, на които да можем да се опрем когато инстинктите не могат да помогнат. Струва ми се, че следващите няколко правила ще покрият повечето случаи:

1. Никога не използвайте някоя метафора, сравнение или друго изразно средство, което сте свикнали да виждате в пресата.

2. Никога не използвайте дълга дума там, където една къса може да свърши работа.

3. Ако е възможно да зачеркнете някоя дума, винаги я зачерквайте.

4. Никога не използвайте страдателен залог там, където можете да използвате деятелен.

5. Никога не използвайте чужда фраза, научна или жаргонна дума, ако можете да намерите неин английски еквивалент.

6. Нарушавайте всяко от тези правила винаги, когато рискувате да кажете нещо директно варварско.

Тези правила звучат елементарно – и са такива – но те изискват дълбока промяна на поведението у всеки, който е свикнал да пише в модния днес стил. Човек може да се придържа стриктно към тях и все пак да пише лош английски, но не е възможно да се пишат неща като ония, които цитирах в петте примера в началото на тази статия.

Тук аз се занимавах не с литературното използване на езика, а само с езика като инструмент за изразяване, а не прикриване или предотвратяване на мисълта. Стюарт Чейс[9] и други стигнаха почти до там да твърдят, че всички абстрактни думи са безсмислени, и използваха това като претекст за защита на един вид политически квиетизъм[10]. Тъй като не се знае какво точно е фашизмът, то как е възможно тогава да се борим против фашизма? Не е необходимо човек да поглъща абсурди като този, но е нужно да се разбере, че настоящият политически хаос има връзка с упадъка на езика и че вероятно е възможно човек да постигне някакво подобрение, започвайки откъм вербалния край. Ако опростите собствения си английски език, вие ще се освободите от най-тежките глупости на ортодоксията. Тогава няма да бъдете в състояние да говорите на който и да било от общоприетите диалекти и ако направите някаква глупава забележка, глупостта й ще бъде очевидна дори и за самите вас. Политическият език – а, с известни вариации, това важи за всички политически партии, от консерваторите до анархистите – е направен така, че да направи лъжите да звучат като истина, а убийството – като нещо достойно за уважение, както и да придаде стабилен изглед на чистата вятърничавост. Човек не може да промени всичко това само за броени мигове, но поне е възможно да промени собствените си навици, та дори и да изпрати – с подобаваща доза присмех – и по някоя изтъркана, безполезна фраза – някой железен ботуш, ахилесова пета, развъдник, топилен тигел, лакмусова проба, истински ад, и други подобни вербални остатъци – на боклука, където им е мястото.

1946

Източник



[1] Тоест диалектен британски говор, пропускане на придихателните начални „Х“-та. Бел. пр.

[2] Английските изрази са съответно toe the line (не смея да прекрача границата, придържам се към статуквото) и tow the line (буквално: влача границата, което очевидно няма смисъл). За да запази поне някаква прилика с оригиналните фрази, преводачът си позволява тук друга безсмислена фраза, този път българска. Бел. Пр.

[3] т. е, и т. н. (Бел. пр.)

[4] Интересна илюстрация на казаното е начинът, по който английските имена на цветята започват да бъдат измествани от гръцки, например кученцето става antirrhinum, незабравкатаmyosotis и т. н. Трудно е да се види някаква практическа причина за тази промяна на модата: най-вероятно тя се дължи на инстинктивното избягване на по-домашно звучащи думи и неясното усещане, че гръцката дума звучи научно. (Бел. авт.)

[5] Например: „Католицизмът на възприятието и образа на Комфорт, странно уитмановски по обхват, но почти точно противоположен по естетическата си принуда, продължава да предизвиква онова трепетно, атмосферно, кумулативно предусещане за едно жестоко, неумолимо-безметежно безвремие … Рей Гардинър натрупва точки, прицелвайки се с голяма точност в простата десетка. Само че тя не е проста, и през тази задоволена тъжовност преминава нещо повече от повърхността, горчиво-сладка, на резигнацията. (Поетически тримесечник) (Бел. авт.)

[6] Маршал Филип Петен (1856–1951): френски офицер и държавник, водач на колаборационисткия режим Виши по време на хитлеристката окупация на Франция (1940–1944). (Бел. пр.)

[7] Разбира се, всички изброявания тук се отнасят до английския оригинал, а не до българския превод. (Бел. пр.)

[8] Човек може да се излекува от израза не без- с помощта на следното изречение: Едно не безчерно куче гонеше не безмалък заек из едно не беззелено поле. (A not unblack dog was chasing a not unsmall rabbit across a not ungreen field.) (Бел. авт.)

[9] Стюарт Чейс (1888–1985): американски икономист и теоретик, на когото между другото се приписва фразата New Deal. (Бел. Пр.)

[10] Квиетизъм: в християнската философия: учение, според което пасивността, съзерцанието и несъпротивата са необходими предпоставки за достигането на съвършеснтво. (Бел. пр.)

Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.

Pin It

Прочетете още...