Дискусии – Култура

4. Аматьорският наглед: абонати на чудото

Този текст е част от книгата на Владимир Трендафилов „Кризата, която обнадеждава“.

Повече информация за автора и книгата можете да намерите тук:

Тази практика е залегнала дълбоко в политиката и културата ни. Една от основните войни, които водеше официалната идеология по времето на социализма, беше с религията. Но тъй като религията нямаше възможност да участва със своя позиция в публичното поле, войната се провеждаше като формално мероприятие, срещу сянката на отсъстващ противник. По подобен начин, в едни по-разширени рамки на националното пространство и хронология, София се изживява като лицето на страната, политиците се отнасят към електората си като към суровина, за интелектуалците „жълто“ значи „нелегитимно“ и дори „несъществуващо“, а „класиката“ е съсредоточила в себе си дефиницията въобще за „литература“. Ние сме култура на едночленните опозиции.

Този тип чудо – архетипът чудо – го има и в по-широк обхват от котешкия. Хората в непосредствената ни действителност са не по-малко заредени с идеята за наличието му, с вярата в появата му или (още по-силно) с неверието в каквото и да било друго. Един от моделите на приятелски разговор, който се възпроизвежда в най-различни, включително и образовани среди, се въплъщава в темата „сакрални местенца за лично ползване“: един открил преди години изворче с лековита вода и всяка неделя ходи там на пикник, друг пък посетил манастирче, където монасите крият чудотворна икона и я показват само на много вътрешни хора, трети препоръчва някое старо и дебело дърво в планината, особено подходящо за събиране на космически енергии.Книжните сергии са претрупани със заглавия като „Магическото огледало“ и „Енергийно балансиране чрез Дао“. За не повече от половин час разходка из центъра на София човек може да се сдобие с библиотечки астрология, кабала, таро, Дънов, Блаватска, Ванга, Алис Бейли, Лиана Антонова. Допреди година-две всяка кабелна телевизия се беше оборудвала с букет от дебели врачки, които отговаряха на зрителски обаждания и насочваха по-интересните измежду ентусиастите към идеята за директен обмен извън студиото. Сега са пооредели, но пак ги има. Във вестниците факторът рацио също е в миманса. Там, покрай политическите мистерии, спортните „чудеса“ на България, хороскопите и нумерологията, е пълно и със сведения как „тримирят“ християните, откъде се носи по Гергьовден „мълчана вода“ или къде да се изкъпят булките, че да заченат по-лесно. На цялото това изобилие от духовност и етнография в публичното пространство съперничи, може би парадоксално на пръв поглед, само още едно – това на арогантната субкултура, чиито емблеми са Слави Трифонов, чалгата, Азис, покойният Кембъл, гърмящите мотоциклети по улиците, силиконовите бюстове, безумните тв игри и още много-много други подправки от кухнята на културата, претендиращи за статута на ястия.

В този широк контекст чудотворните български икони получават не просто внимание, а някакъв странен прехлас. Централната преса ги предлага периодично в изображение и коментар, а още по-често печата цикли от статии с такава лелейна възхита по техен адрес, че ако пренебрегнем междувременното развитие на писмения език и част от околните реалии, спокойно бихме могли да ги отнесем към епохата на „Светчето“ и „Апостола“. Луксозна притурка на в. „24 часа“ от пролетта на 2002 г. , озаглавена „Кой светец от какво пази“, предлага на страница първа и четвърта цветни икони на св. Мина и св. Георги, а на вътрешните втора и трета, между три черно-бели – осветляващи данни за едрите и дребни употреби на по-широк кръг от светии: „Чудотворната икона на св. Мина изцерява безнадеждно болни“, „Св. Йоан Предтеча лекува главобол“, „Св. Киприан и Юстина пазят от магии и зли езици“, „Свети Харалампий помага при бедствия“.[1] Няма и помен от рационална дистанция, още по-малко пък иронична. Изложението е едно към едно. Практиката се споделя и от другите ежедневници с национално покритие, особено „Труд“ и „Стандарт“.

У нас се усеща отявлена потребност от чудо и тя понякога избликва съвсем изневиделица, от делнични ситуации. Инцидентното позитивно съобщение, например – че някакъв български инженер изобретил нещо или че норвежката премиерша ще посети страната ни, – лесно задейства един железен автоматизъм на съзнанието и езика, чиито инварианти присъстват навсякъде из улиците и медиите: „Е, хайде, дай боже нещо да потръгне, че да се оправи най-после тая страна.“ Или: националният отбор по футбол вкарва на противника случаен гол в последните минути на мача и тв коментаторът възкликва молитвено „Дано Господ бъде с нас и занапред, че да дойдат светли дни за българския футбол!“. Успехът не се тълкува като плод на лично старание, майсторство, труд, постъпателно действие в една посока. Неуспехът, съответно, не се дължи на слаба подготвеност или грешка. Причината е кармична. В дъното на нещата стоят най-вече случайността, късметът, съдбата, сам Бог или някаква незнайна сила. Чудото, с една дума, системно служи като кътче за лично или лост за колективно избавление.

Подобни примери изобилстват наоколо. Ние живеем сред тях, много често дори ги възпроизвеждаме, без да се усетим. Има обаче сектори от обществото, където гъстотата им е извънредно голяма. Например:

(1) Книжарите по площад „Славейков“ обичат популярния окултизъм, какъвто основно и продават. Ако човек се заслуша по-дълго в разговорите и подвикванията им през сергиите, особено в летните следобеди, ще извлече доста голям, макар и хаотичен обем популярна езотерика, протъкана с вариации върху мита за щаба, откъдето се дърпат конците на света. Основна идеология там е тоталният детерминизъм, който произтича главно от звездите, но понякога идва от евреите или масоните.

(2) Преди години в къщи бяхме повикали майстори да ни сложат плочки в банята. Майсторите приличаха на пандизчии и видът им общо взето не лъжеше. Тъкмо най-опърпаният между тях, един Христо, който дойде на третия или четвъртия ден и почти веднага се опита да отмъкне от кухнята нож и комплект чаени лъжички – между другото, представиха ни го с пояснението, че нощем спял под Лъвов мост и приятелите му сутрин го събуждали, облекчавайки се отгоре „по малка“, – се оказа своеобразен мъдрец в кръговете им. Гости ни щедро с мътни зодиакални ескизи, вероятно наизустени от някоя особено долна брошура. Ясно беше само, че всичко е ясно от рождение. Колегите му го задяваха, но си личеше, че си го обичат: в миниатюрното им общество той явно беше поел функцията на талисман плюс пророк. По лицето му се четеше хитроватото доволство на човек реализиран в средата си.

(3) Случай от жълтата вестникарска хроника. На набожна старица й отмъкват портмонето на Женския пазар скоро след като се сдобила с причудлива краставица, увита като змия, за сувенир. Змията била „от лукаваго“, та ето и резултата – това е тълкуванието на старицата. [2]

Любопитна е постройката на тази история. Детайлите й са подбрани горе-долу така, че да ни скъсат сърцето от жал. Денем бедната старица не се разделя с библията си и обикаляйки пазара, събира разни чудеса в миниатюр: картоф с форма на сърце (символ на Доброто), патладжан като боксова ръкавица (Злото), срязан домат с фигура на Кръста вътре в разполовеното (тук ясно), картоф, наподобяващ извънземно (символ на незнайно какво). Нощем реди молитви за България, близките си и най-последно себе си. Ала вместо награда или поне мимолетно удовлетворение, апаши роми вземат, че й отмъкват парите. От материала се надига своеобразен вопъл пред вихрите на ориста: „Боже, с какво съгреших, та ме сполетя това зло?“

Разказът очевидно конструира от старицата един хибрид между знакови истории – между многострадалния Йов от Библията, комуто всичко ужасно на този свят се случва, за да бъде проверена на дело добродетелта му, и Йовковия Люцкан от „Последна радост“, който раздава непрактична красота във вид на цветя наоколо и накрая сам погива като прекършено цветче. Тъкмо това е най-странното. Уж става дума за реална загуба и лична драма, несводими към литература, но интерпретациите водят навън от реалността – не само „външната“, но и „вътрешната“. От мотивационната база на ситуацията е изрязан до дъно елементът „лична отговорност“. Няма го патентът над собствените постъпки. На старицата ни за миг не й хрумва, например, че би могла да си наглежда по-добре чантата, докато обикаля сергиите. Журналистът също не тълкува от тази гледна точка. Не, причините са небесни. Нещата се решават „отгоре“. Какво е зависело от нея някога, че точно в онзи момент да е била в състояние да предотврати злополуката? Човек го хваща страх, като осъзнае към какво социално и психологическо дъно гледа чрез този инцидент. Сюжетът се развива сякаш в кладенец. Всичко е невидимо, включително и тя самата за себе си, наоколо мрак, сенки и сюрпризи, само нагоре се вижда кръгче интензивно небе. Типичен абонат на чудото.

Ако приемем горните случаи като три пункта от топографската „му“ карта, тя до голяма степен съответства на една друга – на социалната ни стратификация. Пътуваме ли с поглед от социалния „център“ към социалната „периферия“, ние минаваме през зони с все по-интензивно потребление на евтина субкултура и все по-голям интерес към различните въплъщения на темата за „чудото“. Популярността й безспорно има връзка с липсата на образователен ценз и професионална квалификация, а оттам с безработицата и трите й водещи аспекта – малкото пари, многото свободно време и усещането, че животът ти е в ръцете на незнайна воля. Свързана е и с цяла гама от резултантни усещания и нагласи: системна безизходица, чувство за незащитеност пред приумиците на съдбата, паника при мисълта за утрешния ден, липса на перспектива. В такава среда „чудото“ вирее изключително добре, тъй като поема върху себе си кажи-речи всички надежди за „обръщане на зара“ и излизане от съответното положение.

И все пак топографската карта на „чудото“ е разчертана с граници, а не с китайски стени. Интересът към него, тоест, минава през цялото общество, а не е съсредоточен само някъде. Популярната езотерика шества не само по „Славейков“ и под Лъвов мост, но и между дамите, които седят по двойки и тройки на масичките по „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“, четат светски списания, дават заръки по джиесемите си, одумват скучаещо отсъстващите от компанията или просто мълчат и попоглеждат със скрито въжделение мъжката част от минувачите. Тези компании са наситени с медиумство, магии, Ванга, зли очи, космически присъствия, позитивни и негативни енергии. В областта на всички тия теми вече има натрупан солиден пласт споделена субкултура, която е сама по себе си любопитна и заслужава сериозно проучване.

Наистина, чудото има навика да носи и бяла якичка. Една информация, която се предлага онлайн от здравния център „Дар“, занимаващ се с „природолечение, духовно здраве и хармония“, говори следното:

„Иконите не са само художествен образ на светиите. Много от тях имат специфично излъчване, с помощта на което се постига духовно укрепване и пречистване. ... Лечебният ефект ... се подпомага от църковните надписи и стенописи, четенето и отправянето на молитви, богослужебните песни, горящите свещи, мириса на тамян, цялата църковна атмосфера. ... В много от чудодейните икони са поставени костици от мощите на светците, с което се засилва чудотворно лечебният им ефект.“

Ако приемем цитирания откъс за верую на центъра, то е абсурд, макар и в култивирана опаковка. Всичко, което пълни главите на полуграмотните бабички в черквите, е предложено тук като научна истина, облечена в имитация на „професионален“ медицински език. Иконите са наистина „чудодейни“, костиците на светците наистина въздействат с „чудотворно“ целебен ефект. Другите варианти са реторически изключени. „Чудото“ е осъзнато именно като „чудо“ и спрямо него няма и помен от аналитична дистанция. Известен рационализъм придават само предикациите („с помощта на което се постига“, „се подпомага от“, „с което се засилва“), които са и основните носители на медицинската насоченост в текста.

Ясно, разбира се, че става дума за самореклама. Посланието е прагматично, цели да привлече клиентела. Но към кого е насочена безкритичната му ирационалност? Ако следваме досегашната ни логика, би трябвало да е към социално безпомощните. Но не, адресатът очевидно е способен да си плати за лечението. Можем да нанесем на портрета му и още черти. Ако е набожен, ще е предимство. Суеверен – също. Но не чак религиозен – нищо в дълбочина. Идеалният му прототип се озърта за по-широк хоризонт от делника, в който иначе е потопен до шия, любопитства по адрес на скрити истини и невидими светове и дори не е чужд на религиозната вяра, стига да не се налага да консумира лишенията и обязаностите й, а най-вече ползите. Вярата тук е форма на нещата, опаковка. Че е важна, важна е, това не е подложено на съмнение, но значението й преди всичко е здравно. Тя лекува. Основната й роля е да съдейства за благоутробното добро на всеки, който си плати за доза духовна консумация.

И тъй, кое превръща чудото в универсална потребност? Покрай образованието си, ние сме свикнали да противопоставяме рационалния и митологичния наглед, признавайки първия за легитимен и отричайки втория. А те са сектори в обща система. И двата нагледа произтичат от комуникацията ни със „света“. Докъдето „той“ се открехва пред нашите погледи, дотам съответно вникваме в него. Известното – или поне обозримото – сме склонни да наричаме „действителност“, „свят“. Тук се действа, разсъждава, планира. Неизвестното и (следователно) застрашителното се обединява в обща, неразчленена „съдба“. Тук е територията на „чудото“. Границите й варират според хората. Разликата между представите ни за „света“ фактически е функция от съотношението между това, което можем да разберем, усвоим и инструментализираме, и това, по адрес на което гадаем, надяваме се или се боим.

Ако даден човек е субект на своя свят, т. е. ако в някаква разумна степен го познава и контролира, действителността се явява пред него наситена с детайли, граници и логически връзки, а чудото не заема сериозно място вътре. В обратния случай то владее територията. С една дума, действителността е овладяният свят.Тя подтиква към рационално мислене. Чудото е неовладяният свят и тласка към детерминизъм. Субектността на даден човек отпъжда детерминизма в убежденията му. По-пасивната и обектна позиция е склонна да го въвлича в тях. Тоест, детерминизмът, в качеството си на кредо, варира според степента на участие, което човек може да си позволи в контрола над собствения си свят. Ако контролът е силен, детерминизмът намалява, ако не, увеличава се и в някои социални или психически падини достига почти до абсолютни мащаби. Защото всеки създава представата си за света според конкретната си среда, а представата си за тази среда – според умението си да я познава, управлява и прогнозира.

Нека още малко да детайлизираме разсъждението. При взаимодействието си със „света“, човек го инструментализира, идеологизира или митологизира, съобразно – както споменах – степента си на контрол над него. Ако го усеща като близък, „свой“, той го инструментализира. Ако контролът е неустановен, но възможен, идва идеологията. Ако инструментите въобще не се виждат на хоризонта, следват религията, митологията, популярните поверия и суеверия. Наличието на ситуация като последната подсказва, че в стойностния сектор на съзнанието си човек се е поставил като участник, а не деец в своя свят, снел е от себе си отговорността за него и я е прехвърлил на друга сила. Светът се е превърнал в съдба, склонна да се разгръща и осъществява независимо от този, комуто тя ужким принадлежи.

Тези три типа поведение спрямо „света“ нямат фиксирани места и форми. Те могат да си съвпадат при различни хора или да се редуват в един и същи човек. Могат даже да си приличат помежду си. Но като функции, като естества, се изключват взаимно. Например, там където са в употреба инструментите, няма идеи, освен пак във функцията на инструменти. Както при политиците – убежденията отсъстват, на тяхно място виждаме цели и стратегии. И съответно, в низовия план на социалното движение, на площад „Славейков“ или под Лъвов мост, където нямаш кой знае какъв друг избор, освен да си пасивен обект на нещата и събитията, където сред метеорологичните, икономическите и полицейските опасности фигурираш във вид на страдателна единица с минимална субектност, там митологията на детерминизма е правило, а чудото – постоянният механизъм, който го налага. При такава онтологична поставеност на индивида, светът винаги само му се случва – при това главно във вид на проблеми. Животът е неочакван и несигурен, всяка институция или регламент е на практика негов враг, и на него самия, в ежедневното му битие, постоянно му се налага да влиза в ролята на Хитър Петър, за да не би да се озове в положението на боксова круша.

И все пак, кое превръща не само сергиите по площад Славейков или в Женския пазар, но и барчетата по „Витоша“ в споделено пространство, изповядващо фигурите на чудото? Отговорът е: обектността. Тя споява хората тук. Ако я няма в буквалната ситуация около даден човек, тя е част от вътрешното му състояние. Дамите, седящи над кафенцата си по улиците, са обикновено съпрузи или приятелки на състоятелни люде, притежатели на някоя витрина наблизо. И макар битието им да е рязко по-охолно от това на Христо от под Лъвов мост, те до голяма степен са също такива обекти, пасивни участници в света си, какъвто е той в своя. Собствеността, състоянието и статутът им не са техни, а зависят от благополучието или приумиците на партньорите им, които на свой ред водят живот, подчинен на серия произволни, несигурни, висящи фактори.

Всичко това само показва колко неуседнала все още е разслоеността на обществото ни, въпреки имотните различия. През нивáта му протича невротична вибрация и тя по един парадоксален начин ги споява обратно, въпреки старателните им усилия от две десетилетия насам да се раздалечат взаимно. Икономическата ситуация е несигурна и допуска развитието на главоломни обрати. Политическата пък просто ги налага. Норма на „споделената“ територия са конфликтът и липсата на доверие: между хората тече надлъгване, по улиците тече надпревара. Властта е непрозрачна, конспиративна система, в която посоките „горе“ и „долу“ са сериозно оплетени. Виждаме уж богати хора, натрупали състоянието си за мистериозно кратък срок, чиито пари, по всичко личи, не са техни. Виждаме и хора с висок ранг, които не изпълняват друго, освен марионетни функции. Рядко пъти е ясно в кои от нивата на властта се е взело това или онова важно решение – по високите й етажи или дълбоко под линията на публичната видимост. Това става особено очевидно днес, когато под натиска на Брюксел се отварят зрителни пробойни към действителния механизъм на политико-икономическото управление.

Всички тези обстоятелства не са отскоро, а са заложени в историческата практика. В нашата действителност има бели петна. Има подмени на факти с фикции. Има изрязване на стойности и пришиване на бутафории върху освободеното място. Има скрита публичност и отявлена секретност. Другояче казано, голяма част от речниковите значения на думите, които съставят текста на околния ни свят, са заместени с метафори, метонимии, хиперболи, иносказания, подтекст, логически скокове, паузи, тънки алюзии. Действителността ни е завишено езиково-литературна и подлежи на интерпретация, неотличима принципно от литературно-стилистичния анализ.

Литературната многопластовост на света не му осигурява твърдо дъно и очертани граници. И тъй като читателят на тази литературност е и участник в нея, наблюдателната (естетическата) дистанция му е само отчасти възможна. Многопластовостта той възприема като социална плазма, т. е. свят с мобилни параметри, сред които трябва да се оцелява, а от тях той управлява само малка част. Останалите съставляват територията на литературната му настроеност – на необяснимото или чудото. По този начин то влиза като нормален атрибут на света, при това с два противоположни аспекта: нежелателен, който предизвиква общо взето страх (съдба, орис, „каквото ти е писано“), и желателен, който е източник на надежда (късмет, шанс, „върви му зарът“).

Но каквито и да са реакциите към чудото, съвкупността от употребите му над определена честота създава общ конспиративен наглед към околния свят. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Едно е това, което е на повърхността, съвсем е друго отдолу. Проблемите си имат причина, която е една и е някъде далеч, но е тайна. Тайната рядко е за добро. И все пак доброто съществува, въпреки че проявленията му са кът. Злото, обаче – конкретното в случая и изобщо, – е плод на заговор, а той е скроен в някакъв пъклен таен щаб, който всъщност управлява „света“. Управлението „отвън“ на локалния („ти“) свят е conditiosinequanon за конспиративния наглед. По-вариативни са идеите кой го управлява. В повечето случаи е могъща неясна организация, разпростряла пипалата си навсякъде, където има интерес. Понякога нещата се дирижират от космоса. Но интересното е, че за реализацията на конспиративния наглед не е задължително да има неземна причина и логика. Чудото е сюжетна формула на „тайната“, т. е. на самия досег с необяснима власт или влияние, а не на това кой точно е източникът и доколко извънземен или езотеричен е той.

Понеже действителността ни, както вече стана дума, е изпъстрена с бели петна, територията, обитавана от българина, е територия на слабо доверие както към хората, така и към смисъла, вложен в думите. Затова той поддържа в съзнанието си една постоянна битова конспирация. Не вярва на прав текст, а тълкува паузите между думите, неказаното, озърта се за скритата вратичка към „истинското“ значение. Като си купи домашна машинария, не чете инструкцията към нея, а бърника на свой риск да я види как действа. В учрежденията чука на вратата дори когато табелката с работното време известява „обедна почивка“. Недоверието му се въплъщава и в конкретните рамки на общуването. Дори да говори добре, е лош слушател. Знае си своето и не зачита чуждото. Когато интересите му се сблъскат с тези на някой друг, не сяда да предоговорира ситуацията, а форсира своите интереси, за да ги наложи в непроменен вид над чуждите. С една дума, воюва, надпреварва се – дори там, където му е от полза да си сътрудничи. И ако се сдружава, то е най-често заради каузата на успеха във военните действия.

Поради същата причина епистемологичните търсения у нас са с къс хоризонт. Истината обикновено се възприема като нещо частично. Не е просто факти, а вид принадлежност към идеология или група. Колективна е. Ако не е комунизъм, теософия, национализъм, някакво религиозно сектантство или любов към природосъобразния живот, ще е семейството, шуро-баджанашката клика, приятелският кръг или партията. Това превръща обществото ни в аморфна маса, разчертана надлъж и нашир с всевъзможни обозначения от типа „за посветени“ („своите“) и „за непосветени“ (останалите), която не толерира индивидуалното търсене на истината. Изключение правят главно случаите, когато някой налудничав, полуобразован смелчага обяви, че току-що е измислил перпетуум мобиле, което действа перфектно, или е опровергал смешната заблуда на Коперник, че Земята, видите ли, била кръгла. Тия обществото по-скоро ги обича и ги обгражда с насмешлива, зевзешка почит, защото всъщност на техен фон крепи ненакърнено самочувствието си.

Величината на чудото в дадена територия (социална, манталитетна и пр.) изразява степента на аматьорството в нея. При по-големи концентрации в даден пункт, то става органична част от „света“ и разполага със своите солиден брой „абонати“. Важно е обаче да се има предвид, че там където има „абонати“, има и организация на абонамента. Има производство на чудо, а и екип от доставчици до нужния адрес. Споменатият по-горе рекламен уебсайт на здравния център „Дар“ е организация именно на подобен вид „доставка“.

Ще илюстрирам току-що казаното с два хибридни случая между абонамент и доставка на чудо: първият с рязък превес на абонамента, вторият с уклон към доставката. Интервюират от в. „Нощен труд“ Любен Кенаров, журналист от българската редакция на китайското радио, водил няколко години музикално предаване, озаглавено „Ухото на Пекин“. Същият веднъж посетил концерт на десетгодишно местно дете-чудо, пианистката Сяо Сяо, която изпълнила покрай другите неща и „Хумореска“ на Панчо Владигеров. Кенаров записал изпълнението и го излъчил в предаването си. Датата на излъчването съвпаднала със 100-годишния юбилей на композитора. Оттук тръгва серия от изумително амбициозни изводи:

 „Значи духът на Панчо Владигеров не е могъл да се примири, че в България го тъпчат и унижават таланта му, а в Китай му свирят пиесите, уважават го и го почитат, и ни е дал знак! Натрупването на толкова много случайности е многозначително. За да усети човек свръхестественото, трябва да има свръхсетивност. Може би аз съм бил избран да отида в Китай с тази мисия...“[3]

Истинската загадка, виждаме, не е в събитието, а в коментара му. Откъде идва тази езотерична свръхреакция? Очевидно тя изразява една страшно силна потребност, готова да огъне до неузнаваемост контурите на действителността, само и само да утвърди себе си. Нито съм чувал някой да е „тъпкал“ и „унижавал“ у нас Владигеров, нито съм убеден в широтата на популярността му в Китай. И в крайна сметка, за каква своя „мисия“ говори радиожурналистът? Явно е склонен да тълкува всичко в тази посока, но какво е то? Да прокара мост „Панчо Владигеров“ между Китай и България ли? Дори така да е, какво толкова?

Нещата се сглобяват, но по силата на друга логика. Службата „български журналист в китайско радио“ е явна синекура, която се урежда с връзки и познанства – тихо, спокойно местенце, без много работа за вършене. И в същото време е девета дупка на кавала. Кенаров вероятно е разполагал с лостове, чрез които да конструира съдбата си в максимално удобен за него план. Но те са го отвели само в странична ниша, маргинален пункт, терминал без други лостове, с които той сам по-нататък да произвежда власт и влияние. Злачният му живот в Китай е бил за него и индикатор колко безполезен е всъщност – и колко лесно е заместим с който и да било друг българин или китаец българист. Тъкмо контекстът на органичната му излишност изглежда го е заредил с потребност да халюцинира сюжети на дълбок смисъл и величие, в които той играе главната роля.

Вторият пример е от откровено „конспиративните“. Никола М. Николов е автор на серия от книги, в които развива тезата, че „още от вавилонско време съществува една добре организирана група от лоши и нечестиви хора, които разрушават и убиват с надеждата да видят своите мечти за една свръхдържава осъществени“.[4] Това е, според автора, заговор на коварни космополити, желаещи да унищожат локалната идентичност у хората. Знакови присъствия сред тях са евреите, масоните, американския финансов елит, ООН и Комитетът на 300-те. Видна фигура пък в историческия план на нещата е Христофор Колумб, прочут безродник, вероятно от „испано-еврейско“ потекло, макар и генуезец. Други такива са Маркс и Троцки. Моцарт е бил масон, но вероятно са го отровили „своите“, тъй като е бил почтен човек.

Самата биография на Николов е немалка конспирация. Той е бил – парадоксално – дългогодишен емигрант в Щатите. Тъкмо там и написва част от книгите си. Подробностите от живота му впечатляват: бивш артилерийски офицер, репресиран след Девети, емигрирал през 1969 г., завършил политология в Портландския щатски университет, преподавал в Сидни, Флорида, Портланд. Същевременно, обаче, книгите му („Световната конспирация“, „Тайните протоколи“, „Новият ред“, „Световната конспирация – 2“, „Маските на величията“) са очебийно аматьорски, като да са били написани от зле образован човек, самоук. Надникнем ли зад патоса им, натъкваме се на наивитет, голословни изводи, неумение да се конструира доказателствена теза и да се подбира сериозна библиография. Как се връзват всички тези подробности?

И още нещо, може би най-красноречивото в случая. Идеологията, която развива Николов за всеобщия исторически заговор, е типично сектантска, маргинална, сякаш е създадена някъде из социалните дъна на Америка – сред безработни или ниско квалифицирани работници. При тази уж блестяща биография, как се е получило това? Дъното в никакъв случай не е добра отправна точка за наблюдение на системата. Оттам тя е съвършено непрозрачна, непонятна, неподатлива на анализ. За да я разбереш, трябва да участваш в нея, някъде по етажите й. Иначе се получава ефектът на страничния наблюдател, който е в състояние да регистрира само формални конфигурации – все едно извънземно гледа карта на България и установява мъдро, че тя се състои от пореста субстанция, бои и някакви знаци. Вярно, Щатите не са нещо еднородно. Обществото им има безкрайно много нива и предлага широка гама от възможности както да успееш, така и да не успееш. Но къде е бил Николов, че е развил тъкмо такова светоусещане? В едно интервю той се изпуска и споменава, че по едно време е работил в азбестов завод. Това може да се случи всекиму, особено „там“, но естеството на писанията му ни карат да се запитаме: а бил ли е някъде другаде? Ето характерен откъс:

„В България зад Живков стоеше една сянка, която дърпаше конците. Същото бе и в СССР – зад Сталин стоеше Каганович. През 1969 г. във Виена, Австрия, където престоях шест месеца видях същата картина. Същите хора решаваха съдбата ми. През 1970 г. в САЩ пак един такъв ми провери зъбите като на кон, за да установи дали съм способен да работя в азбестовата му фабрика.“

Каквото и да е, това са думи на вгорчен, нереализиран човек, защото двете ситуации, социалистическата и американската, не издържат сравнение. Но в книгата му „Световната конспирация – 2“ срещаме още по-озадачаващ пасаж в плана на политическите паралелизми:

„Преди четири месеца по покана на Руската академия на науките посетихме Москва. Впечатленията ни са повече от прекрасни. Не видяхме това, което очаквахме да видим — мизерия и беднотия. Населението е много по-добре и елегантно облечено отколкото в Америка или другаде.“ (190)

Това и руснаци май не го говорят. Не го потвърждава и еднопосочната имиграция от Русия към Щатите, вместо обратно. Пак си задавам въпроса от по-горе: къде ли е живял и работил в САЩ този човек? И още нещо, което е може би случайност, а може и да не е. В сборника „Български лекари и студенти по медицина – жертви на комунистическия терор 1944-1989“ (София, 2003) се споменава на едно място за студента Никола М. Николов, осъден от военен съд през 1949 г. и екзекутиран през 1952 г. От цитираната вече биография на писателя-конспиратолог разбираме, че през 1945 г. са го приели в Медицинския факултет на СУ, учил там четири години, след което „е принуден да напусне“. Съвпаденията май стават прекалено много. Да не би нашият човек да е собственият си призрак? Или може би му е приписана несъстояла се екзекуция? Или, недай боже, в залеза на живота си (той умира през 1997 г.) се е подвизавал „под вънкашност чужда и под име ново“? Ако е последното, защо ли?

Ако продължим с илюстрациите по-нататък по линията на „доставката“, Вера Кочовска е нещо още по-амбициозно в настоящето. Официално тя е ясновидка и лечителка. За успеха й в попрището е решаващ фактът, че чете мислите на хората и вижда вътрешните им органи. В началото на 90-те е гостувала в Япония и както пишат тук-таме, е слисала цели изследователски екипи и лично професор Йошио Мачи, когато проучвали биоенергията й и топлинното й излъчване. През 2004 г. до аналогичен възторг стига и руският професор Андрей Брюховецки, шеф на клиниката „Нейро-Вита“, специализирана в присаждането на стволови клетки като методология за лечение на болести. Същият успява, според собствените му твърдения, да заснеме „третото й око“. На 9 март 2006 г. президентът Георги Първанов я награждава с почетния знак на държавния глава „за изключителните й постижения като народен лечител, за нейната благотворителност и за помощта, която оказва на нуждаещите се“.[5]

Въпросът е, на база на какви данни? Иначе, националното й медийно присъствие е зашеметяващо. Вестниците я наричат „пророчица“ и „светица“, обявяват я за наследничка на Ванга. Последното впрочем няма особена тежест, тъй като почти всяка врачка, добрала се до някоя ниша от публичното пространство, бърза да заяви, че е ръкоположена в професията си именно от Ванга. По-интересното обаче е друго. За „чудото“ Вера Кочовска липсват каквито и да било потвърждения от независими източници извън територията на България и Русия. Даже руските са малко. Свеждат се почти само до уеб-сайта на „Нейро-Вита“, където локалната ни светица е била всъщност на лечение. Извън това, огромният и гъст Интернет сякаш губи грамотността си в мига, когато човек изпише в прозорчето на Гугъл името „Вера Кочовска“ на латиница. Няма я. Самият професор Йошио Мачи, толкова важен за легитимността й в международен план, наистина съществува. И наистина проучва паранормални явления. Но никъде извън България името му не е спрегнато в общ контекст с това на Вера Кочовска. Езиковата бариера не е аргумент, защото едва ли има японски учен, който не би искал да сподели постиженията си с колеги, пишещи на латиница. Виждам само едно обяснение – или че Кочовска въобще не е била проучвана от японския професор, или че резултатите са били крайно съмнителни и Мачи не се гордее с тях. За сравнение, същият е изследвал и световно известния екстрасенс-телекинетик Ури Гелер. Резултатите са оповестени в Интернет на различни езици, има и снимки.

Едно друго обстоятелство около публичното присъствие на Кочовска също предизвиква противоречиви впечатления. Между думите, изказвани по неин адрес, и собствените й думи винаги се разгръща диспропорция. Докато журналистите я величаят като ясновидка и лечителка, тя предлага главно смес от автобиографични данни и политически мнения. Получава се парадоксът, че върху блясканата рампа на високата езотерика я държи само рекламата – светлината на прожекторите, дъхавото естество на въпросите, преките журналистически възхвали. Но не речта й, нито някакви прогнози, способни да застрашат реномето й на ясновидка в случай, че не „познае“. В едно мащабно интервю с нея, поместено в два поредни броя на в. „24 часа“ от август 2005 г., срещаме серия от симптоматични реплики в този противоречив план:

„Идва краят на злото, изтича с калта и мътилката от скъсаните бентове.“

„Ще кажа само: стига измами, стига лъжи.“

„Не искам сега да припомням на моя народ какво сме били. Нашата гордост е известна и затова искат да ни смачкат.“

„Ванга живя неразбрана... Неразбрана си отиде, но разбрана от Висшия разум и от великите български духове. Тя е между космическите тела, все още с вдигнати ръце и моли за прошка на своя народ.“

„Видях и катастрофата с американската совалка. Плаща се скъпо, когато вървиш против природата и Висшия разум.“

„Колко неща отнесе Тодор Живков със себе си? Питам ви какво отнесе? Нищо. Какъв ред имаше тогава.“

„Петте ъгъла на петолъчката не са социалистически, съветски. Те означават петте континента, в които евреите събират парите.“

„Защо убиха Кенеди? Защото той поиска да се сложи на долара...“

„Този, който много ви обеща, с орловия нос, дойде и какво?“

(На въпроса „Съдба ли е, че загърбихме Русия и се обърнахме към Америка?“) „Не е съдба, това е прокажество, наказателство! Колко пъти ни спасиха руските хора!“

„Прокажество“, наказателство“ – странно превключване към чисто руски думи в случая. Странно е също, че тия политически констатации, включително антисемитският намек, идват точно след като „пророчицата“ е заявила: „Не коментирам политика.“ Но основният проблем е, че никъде тя не се ангажира с прогнози, които биха могли да поставят на риск ясновидската й репутация. Кой би могъл да докаже, че Ванга не е „между космическите тела“ в момента, нито се старае да измоли с вдигнати ръце „прошка на своя народ“, а примерно, блаженства в райската градина? Това не е прогноза, а есеистика. И там е работата в крайна сметка, че тук, както и другаде, Кочовска демонстрира литературен стил, а не професионални умения. „Ясновидска“ е главно реториката й, която е изпъстрена с логически прескоци, метафори и дори рими: „Искам след видение да следва творение.“ „Всеки строй си има отбой и покой.“ „Не искам поклонение и преклонение. Искам единение, сплотение, обединение, умиление...“ „Сега сме народ без брод.“ Поезията, обаче, не е автоматична гаранция за пророчество. Даже добрата поезия.

В телевизионен разговор от началото на 2006 г., т. е. в контекста на все още предстоящото влизане на България в Европейския съюз, водещата Венета Райкова пита Кочовска: „2007-а наближава. Какво ни чака ще кажеш ли?“ Отговорът е пак политически:

„Ние сме най-старата държава в света. 1300 години. Какво търсим в Европа?“

Малко по-нататък в разговора, между другото, става любопитен инцидент. От Кочовска изведнъж се дочува отчетлив електронен звук, сякаш от апаратче във вътрешен джоб. На лицето й се изписва кратка тревога, като при човек, който се притеснява дали не се е издал пред зрителите, после тя поглежда към камерата и прави отрицателен (или възбранителен) жест с пръст. В същия момент Райкова я пита: „А какво е това, което се чува в момента?“ Кочовска: „Ами това е знак, че не трябва да говоря.“ Райкова: „Кой ти го дава този знак?“ Кочовска: „Висшият разум.“ В теорията е отдавна известно, че медиите предлагат на зрителя основно спектакъл, но в случая човек се изкушава да се запита докъде ли могат да се простират границите на „евтиния“ такъв.

Примери като горните не ни ли дават повод да подозираме, че зад по-мащабно организираните производства и доставки на чудо надничат политически стратегии и институции? Последните не се и крият особено. Същественото в случая е, че чрез лостовете, които са им подръка, може да се осигури и най-масов абонамент. В началото на януари 1998 г., над 100 000 души минават през Националния исторически музей да се простят с ръкописа на една българска „светиня“ – Паисиевата „История славянобългарска“, – малко преди да бъде върната на Зографския манастир в Атон, откъдето, както се разбра, е била открадната от тайните служби на държавата някъде през късния социализъм. Още по-рано, в самата зора на демокрацията, Военното министерство организира под влиянието на екстрасенси разкопки в село Царичина, Софийско, най-напред с идеята, че там било заровено златното съкровище на цар Самуил, а по-късно – че се търси мумията на първото разумно същество, населявало Земята. В продължение на година и нещо генерали копаят тунел под земята, а редници извозват пръстта и охраняват обекта. През есента пък на недалечната 2004 г. първите страници на ежедневниците бяха окупирани от информации за гостуването на Висарион, бивш милиционер и настоящ лидер на християнска секта в Сибир, който поне в онзи момент твърдеше, че е прероденият Христос, неспособен да греши. Голям брой от последователите му се оказа, че са българи.

„Конспирацията“ и в трите случая е налице и се свежда до доставка на чудо в особено големи мащаби. Предисторията на инцидента Паисий лежи назад в организацията на националната ни територия (включително и на миналото ни) от страна на някогашната Държавна сигурност. В сърцето на сюжета Царичина стои друг затворен сектор от държавната власт – военните, Генералният щаб на армията. При Висарион данните са откъслечни, но и те като че ли се събират в що-годе същата йерархична структура. Пак „конспиративна“. В сибирската му комуна условията за живот са изключително сурови, хората живеят в оскъдица и сами се борят със стихиите. Същевременно домът му се охранява денонощно и никой не може да го доближи без предварително да бъде поканен. Прекият контакт с него е рядко явление – общуването е еднопосочно и се изразява главно в раздаване на заповеди чрез аудиозаписи. Висарион освен това разрешавал на последователите си да четат само „Малкият принц“ на Екзюпери, няколко сборника с приказки и собствените му брошури. Вестниците забранявал.[6] И при целия този материален и информационен аскетизъм около него, напомнящ за най-стриктните монашески ордени в европейския Изток и Запад, по време на идването си в София той резервира почти цял етаж в хотел „Олимп“ на столичния комплекс „Макси“, а сам се настанява в президентския апартамент. Вози се с луксозен джип „Фолксваген“, наема зали за по 200 лева, където беседва със съмишленици, журналисти и любопитни. Разполага постоянно с няколко охранителя.[7] Съчетанието е меко казано необичайно.

Тук опираме до въпроса, който всъщност ни преследва от самото начало като тенекия, вързана за опашката на псе. Как се конструира чудо, особено в днешните условия? Темата е важна, защото именно тя разделя световете на абонатите и на доставчиците му, на аматьорите и на професионалистите в боравенето с него, на непосветените и на посветените в естеството му. Исторически погледнато, знаем, с това конструиране се занимава религиозната институция или пък нейният спонтанен еквивалент по места – магията. И двете работят с харизма, т. е. предпоставяйки патента си над практиката, свеждайки до нула достъпа на „непосветени“ до мястото си, изисквайки предварителна вяра към себе си, която, трезво погледнато, извън всякакви контекстуални налепи, се свежда до доброволен отказ от знание. Как обаче се получава чудото в светски условия, когато на преден план излиза политическата му целесъобразност? Изчерпателният отговор вероятно би се оказал дълъг, но една основна част от него може да се формулира в няколко думи: чрез профилиране на достъпа до информация. Тоталитарните институции от рода на социалистическата държава правят това грубо, посредством забрана на всички информационни коридори, освен един. Техните съответствия в днешната електронно-интернетна епоха действат посредством ловки движения и манипулации в огромното и вседостъпно поле на фактите. Едни задържат за известно време и ги пускат по-късно, други разместват, на трети разменят акцентите и подправят контекстите. Но като им видим резултатите, не можем да ги сбъркаме. По този начин същите конструират и собствения си „професионализъм“: не на база на превъзхождащо умение, а чрез приватизиране на някакъв къс информация и последвало ограничаване на достъпа до него.

И в крайна сметка, на какво се базира интересът от поддържането на култура на чудото у нас? Като във всеки пазарен контекст, той е съсредоточен в производителите и доставчиците. В условията на днешната глобална комуникация, която се храни от знание, а не от зяпнали в удивление уста, културата на чудото представлява остаряла стока. Но тези, които досега са печелили от нея, които й дължат досегашната си власт и влияние, вероятно ще се стараят да поддържат колкото се може по-задълго илюзията, че тя е все така актуална и валидна. Това, без поддържането в обществото на един преобладаващ процент пасивни, наивни, объркани абонати на чудото, е практически невъзможно.

Културата на чудото се поддържа много очевидно, на база на ясни механизми, стига човек да е нащрек и да знае за какво става въпрос. Композиционно, тя е култура на едночленните опозиции – там където първият от двата члена репрезентира цялата опозиция. Изисква огромно анонимно общество и ясно откроен елит. Не раздава равен шанс за всички, а милостиня и блянове. Не предлага граждански права, а лидери-избавители, които да водят, наставляват и представляват анонимния плебс. Избягва темата за необходимостта от подобряване на стандарта на живот, а слага ударение върху обединението на нацията в името на изконните й идеали. Служи си с романтика, харизма и внушения. И дължи властта си на белите петна в публичното поле, където е съсредоточила своите ниши „за посветени“. За доставчиците на чудо е насъщно те да са винаги професионалистите, а абонатите им да си останат аматьори во веки веков.

Ниската степен на публичност във важната информация, множеството бели петна в оповестената действителност, конспиративният наглед – всички тези фактори, взети в своята заедност, хвърлят допълнителна светлина върху обстоятелството защо българската литература се ползва с нисък статут. Тя не е упълномощена да представлява околния свят. Затова не е и интересна в сравнение с него, дори ако ги сравняваме по литературност. От Платон насам се знае, че литературата подменя действителността. У нас действителността подменя литературата, съдържайки основните й текстуални параметри и изисквайки постоянна интерпретация „в дълбочина“. По принцип, литературата може да бъде важна преди всичко ако действа на предната граница на действителността. Уви, на предната граница на нашата действителност се оказва само действителността. Литературата е затворена в литературността си.

И това пак ни връща към темата за професионализма в полето на нашата култура. Той не изразява умение, а „затваряне на играта“, степен на изчистване на дадено поле от „външни“ примеси. Литературата ни е професионална – занимава се главно с литературност. Футболът ни също е професионален – почти е изгонил зрителите от стадионите и се е утаил в един почти изцяло „вътрешен“ кръг. Съвременната ни музика също е професионална – пълна е с изпълнителски умения, както вокални, така и инструментални, и всичко би било съвършено, ако зад уменията имаше повече характери и личности. Последните обслужват професиите, претопяват се в тях, влизат в сплавта им. Само че в името на техния – не на своя – професионализъм.

Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2011 г. е професор по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград. 

Автор на забележителни литературоведски изследвания и стихосбирките „Четирите фокуса“ (1997) и „Смъртният танц на фокусника и други стихотворения“ (1999), преводач на избрана поезия на Уилям Б. Йейтс, излязла на български под заглавието „Кръвта и луната“ (1990). Владимир Трендафилов почина след тежко боледуване на 8 май 2019 г.