Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 10 turkle
Илюстрация: Yann Kebbi

 

Понякога студенти ми разказват как са в състояние едновременно да гледат някого в очите и да пишат по телефоните си, без да позволяват да се забележи раздвоеното им внимание. Това била способност, придобита в средното училище, когато са искали да пишат есемеси от класната стая без да бъдат хванати. Сега го използват когато искат да бъдат с приятелите си, но в същото време и, както го наричат някои от тях, просто „другаде“.

В наши дни ние изпитваме по-малко необходимост от прикриване на факта, че непрекъснато раздвояваме вниманието си. В едно изследване на Центъра за социални студии Пю, 89 процента от притежателите на мобилни телефони казват, че са използвали телефоните си по време на последното социално събиране, на което са присъствали. Но те не са доволни от това; 82 процента от възрастните смятат, че ползването на телефоните при лични срещи пречи на разговорите.

Изследвала съм психологията на онлайн-връзките в продължение на повече от 30 години. В хода на последните пет години се съсредоточих в една специфична област: какво се случва с директните разговори в един свят, в който толкова много хора заявяват, че по-скоро биха изпращали есемеси, отколкото да разговарят? Разглеждала съм семейства, приятелства и любовни връзки. Изследвала съм училища, университети и работни места. Когато университетски студенти ми разказват как разпределят вниманието си в студентската кафетерия, някои от тях се позовават на „правилото за тримата“. При разговор между пет или шест души по време на вечеря, човек трябва да проверява дали внимават минимум трима души – тоест дали главите им са повдигнати – преди да може да си позволи да погледне надолу към собствения си телефон. И така разговорът продължава, но с различни хора, вдигащи глави в различни моменти. Ефектът е онова, което може да се очаква: разговорът се провежда в сравнително лек тон, по теми, при които хората могат да се включват и изключват когато поискат.

Младите хора ми разказват с ентусиазъм за добрите следствия, които произтичат от живота, воден в съгласие с правилото за тримата, което човек може да следва не само на вечеря, но и навсякъде. Преди всичко, налице е магията на винаги стоящото на разположение „другаде“. Винаги можете да насочите вниманието си накъдето желаете. Винаги можете да бъдете чути. Никога не ви се налага да се отегчавате. Когато почувствате, че в разговора настъпва затишие, можете да преместите вниманието си от хората в помещението към света, който можете да откриете на телефона си. Но освен това младите хора описват и усещане за загуба.

Едно петнадесетгодишно момиче, което интервюирах, ми разказа за реакцията си, когато излязла на вечеря с баща си, а той извадил телефона, за да добави „факти“ към разговора им. „Татко“, казала му тя, „престани да гугълстваш. Аз искам да разговарям с теб“. Петнадесетгодишно момче ми разказваше как някой ден би искало да отглежда собствените си деца, но не по начина, по който го отглеждат родителите му (с телефони, включени по време на вечеря, при разходки в парка или при неговите училищни представления), а по начина, по който те мислят, че го отглеждат – без телефони по време на ядене и с изобилие на семейни разговори. Един студент-първокурсник се опита да опише кои според него са погрешните неща в живота на поколението му. „Есемесите ни са наред“, каза той. „Проблемът се състои в онова, което писането на есемеси прави с разговорите ни, когато сме заедно“.


Small Ad GF 1

Това е мощно прозрение. Изследванията на разговори както в лабораторни, така и в естествени обкръжения показват, че когато двама души разговарят, дори и самото наличие на телефон върху масата или някъде в периферното им зрение вече променя начина, по който те разговарят, както и степента на свързаност, която изпитват. Хората придържат разговора към теми и линии, при които нямат нищо против да бъдат прекъсвани. Не се чувстват така обвързани едни с други. Дори и един мълчалив телефон ни разделя.

През 2010 г. един екип на Мичиганския университет, ръководен от психоложката Сара Конрат сравнява данните, получени от 72 различни изследвания, проведени в течение на 30 години. Те откриват спад на емпатията с 40 процента сред университетските студенти, като по-голямата част от него се случва след 2000-та година.

И технологията има сериозно влияние върху отслабването на емпатията сред различните поколения. Ние сме свикнали да бъдем свързани по всяко време, но сме намерили начини да заобикаляме разговорите – или поне онзи вид разговори, които са открити и спонтанни, в които опитваме различни идеи и си позволяваме да бъдем уязвими или изцяло присъстващи. Но именно този вид разговори – при които се учим да пресрещаме погледи, да възприемаме съзнателно позата и тона на другия човек, да се успокояваме или предизвикваме взаимно – са онези, при които процъфтяват емпатията и интимността. При такива разговори ние научаваме кои сме.

Разбира се, емпатични разговори се откриват и в наши дни, но цялостната тенденция е сравнително ясна. Не само че преминаваме все повече от разговори лице в лице към общуване онлайн. По-важното е, че изобщо не позволяваме на тези разговори да се породят, като просто държим телефоните си наоколо.

Дълбоко вътре в себе си ние знаем това, а сега вече и изследванията потвърждават усещанията ни. Изправени сме пред важен избор. Става дума не да се откажем от телефоните си, а да ги използваме по-целенасочено. От нас зависи дали ще спечелим обратно разговорите си. За пропадащите връзки в нашия дигитален свят лечението е разговарянето.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Проблемите с разговарянето започват в ранна възраст. Преди няколко години бях помолена от едно частно училище да помогна на учителския екип: учениците вече не създавали приятелства както преди. По време на една от паузите директорката разказа как една седмокласничка се опитала да изключи своя съученичка от едно от социалните събития в училището. Това е проблем, стар като света, само че този път, когато била попитана да обясни причините за поведението си, девойката нямала особено много за казване: „Отговорите ѝ бяха почти като на робот. Каза само, ‚Не изпитвам никакви чувства към всичко това‘. Не беше в състояние да разчете сигналите, че съученичката ѝ се е чувствала наранена“.

Директорката продължи: „Дванадесетгодишни деца играят на площадката като осемгодишни. Начинът, по който взаимно се изключват от играта е онзи, по който обикновено играят осемгодишните. Изглежда не са в състояние да поставят себе си в положението на други деца“.

Една от учителките отбеляза, че учениците „седят в столовата и гледат телефоните си. Когато споделят неща едни с други, това са нещата от телефоните им“. Това ли е новият вид разговор? Ако да, той не върши работата на старите разговори. Старите разговори ни учеха на емпатия. Тези ученици изглежда се разбират по-малко едни други.

Но ние сме и способни на адаптация. Психоложката Ялда Т. Улс е водещата авторка на едно изследване на деца от 2014 г., проведено в летен лагер без технологически приспособления. След пет дни без телефони или таблети лагерниците били в състояние да разчитат по-добре физиономични изражения и да определят значително по-коректно емоциите на актьори от заснети на видео сцени, в сравнение с друга контролна група от деца. Но какво е породило тези емпатични резултати? Те просто са разговаряли едни с други. В един разговор нещата протичат най-добре ако обръщате сериозно внимание и се учите да поставяте себе си в нечия чужда ситуация. А това е по-лесно за правене без телефон в ръка. Разговорът е най-човешкото и най-очовечаващото нещо, което вършим.

Наблюдавала съм тази приспособимост при собствените ми изследвания в лагер без технологични приспособления. По време на разговор в дървена хижа група четиринадесетгодишни момчета водеше разговор за скорошния излет сред дивата природа. Преди не чак толкова много години най-вълнуващият аспект на един такъв разговор би могла да бъде идеята за опасностите или просто за красотата на недокоснатата природа. В наши дни най-силното впечатление беше онова за липсата на телефони. Едно от момчетата го нарече „време, в което няма какво друго да правиш, освен да мислиш тихо и да разговаряш с приятелите си“. Лагерниците говореха и за новооткрития вкус на живота далеч от онлайн-потока. И удоволствието, което демонстрираха от липсата на [дигитални] връзки дава основания да се предположи наличността на друга важна връзка: способността за емпатични разговори върви ръка за ръка със способността за усамотяване.

В самотата ние откриваме себе си; така се подготвяме за започване на разговори, в които имаме за казване нещо автентично, нещо свое. Ако не можем да се концентрираме, то не можем и да разпознаем другите хора като онова, което са. Ако не сме спокойни насаме със себе си, ние превръщаме другите в онова, от което се нуждаем да бъдат. Ако не знаем как да бъдем сами, знаем единствено как да бъдем самотни.

Налице е директна връзка между разговарянето и способността за саморефлексия. Когато се чувстваме сигурни в себе си, ние сме в състояние наистина да чуем онова, което имат за казване другите хора. В същото време, разговорът с други хора, както в интимно обкръжение, така и в по-големи социални групи, ни води да подобряване на способността за вътрешен диалог.

Но ние сме поставили тази директна връзка в опасност. Ние превръщаме времето, което прекарваме сами, в проблем, който трябва да бъде решен чрез технологии. Тимъти Д. Уилсън, психолог в университета Виржиния, е ръководил работата на екип, изследващ способността ни за усамотяване. Участниците били помолени да седнат на стол и да мислят, без присъствие на техническо приспособление или книга. Имали са на разположение от шест до 15 минути в самота и единственото правило било, че през цялото време трябва да седят и да не заспиват. При един от експериментите мнозина от участниците предпочели да получат слаби електрически шокове, вместо да останат насаме със себе си и мислите си.

Понякога хората ми казват, че разбират колко неприятно може да се почувства някой, когато другият или другата посегне към телефона си, докато са заедно. Но какво лошо може да има в това човек да посегне км телефона си когато е насаме? В края на краищата, това е новата форма, в която ние сме заедно.

Но този начин на разделяне на нещата пропуска съществената връзка между самотата и разговора. При самотата ние се учим да се концентрираме и да фантазираме, да слушаме самите себе си. А имаме нужда от тези способности, за да можем да присъстваме напълно в някой реален разговор.

Всяка нова технология ни кара да се изправим пред определени човешки ценности. Това е нещо добро, защото то ни кара да оценим наново в какво всъщност те се състоят. Ако днес сме готови да превърнем в приоритет разговорите лице в лице, ще ни бъде по-лесно ако знаем коя трябва да бъде следващата крачка. Не търсим лесни решения. Търсим изходни позиции. Някои от тях може и да изглеждат вече познати, но това не ги прави по-малко предизвикателни. Всяка от тях се занимава само с малка част от онова, което ни кара да мълчим. Взети заедно, те наистина могат да променят нещо.

Една от стъпките към възстановяването на разговорите е възстановяването на самотата. Някои от най-важните разговори, които ще проведете някога, ще бъдат със самия/самата вас. Забавете темпото в достатъчна степен, за да ги направите възможни. И направете навик от вършенето на нещата едно по едно. Мислете за това като за следващата голяма задача. Във всяка област от живота това ще увеличи ефективността и ще намали стреса.

Но да се върши само по едно нещо по всяко време е трудно, защото това означава да утвърдим самите себе си над онова, което технологиите правят лесно и което в краткосрочен план ни дава усещане за продуктивност. Мултитаскингът [многозадачността] идва със собствено усещане за върхово постижение, но ако гоним това усещане, ние преследваме илюзия. Разговорът е човешкият начин да се практикува унитаскинг.

Нашите телефони са не само помощни средства, но и психологически мощни устройства, които променят не само онова, което вършим, но и онова, което сме. Един втори път към разговора предпоставя по-ясно осъзнаване на степента, до която сме уязвими за всички неща, които свързаността предлага. Трябва да се обвържем с неща като планиране на продуктите и животите ни по начини, които вземат пред вид тази уязвимост. Можем например да изберем да не носим телефоните постоянно със себе си. Можем да ги оставяме в друго помещение, а след това да отиваме и ги проверяваме по веднъж на няколко часа, като междувременно работим по други неща или разговаряме с хора. Можем да оформим пространствата у дома или на работа като свободни-от-машинки, свещени места, посветени на свързаните едно с друго блага на разговора и самотата. Семействата могат да оформят тази пространства ден за ден – например: никакви машинки на вечеря, в кухнята и в колата. Свикнете децата си с тази идея докато са малки, така че да я възприемат не като наказание, а като основна черта на семейната култура. На работното място идеята за свещени пространства също има своя смисъл: разговорите между служителите увеличават производителността.

Освен това можем да преосмислим технологиите по начини, които оставят повече място за разговори едни с други. Опцията „не ме безпокойте“ на Айфона посочва един възможен подход. Когато я включите, не ви безпокоят повече с вибрации, светлини или звуци, но можете да изберете модус, при който позвъняванията на определени хора са допускани (също и многократни позвънявания). Инженерите са вече готови с допълнителни идеи, като например: как може да се направи така, че телефоните да не ни занимават непрекъснато, а да извършват определена задача, след което ни оставят на мира? Как да се накара комуникационната индустрия да измерва успеха на устройствата си не според времето, което потребителите прекарват с тях, а според това дали това време е смислено прекарано?

Винаги е добре да подхождаме към отношенията си с технологиите в един контекст, който ги надхвърля. Например: ние живеем в политическа култура, при която разговорите са блокирани от уязвимостта ни към неща като (политически) пристрастия, а също и нови увлечения. Смятахме, че писането онлайн ще ни направи по-смели, отколкото сме на живо, но едно изследване на Института Пю от 2014 показва, че е по-малко вероятно хората да публикуват мненията си в социалните мрежи, ако се страхуват, че последователите (приятелите) им няма да са съгласни. Планирането с поглед към собствените ни уязвимости означава и намиране на начини да се говори с хора – он- или офлайн – чиито мнения се различават от нашите собствени.

Понякога това означава просто хората да се изслушват взаимно. Една студентка-първокурсничка ми каза, че избягва разговори, защото това изисквало човек да живее в съгласие с онова, което тя нарича „правилото за седемте минути“. Нужни са поне седем минути, за да може човек да разбере как ще се развие даден разговор. Не бива да посягате към телефона си преди да са изтекли тези седем минути. Ако разговорът не потръгне, трябва да приемете това. Защото в разговорите, също като в живота, има тихи моменти – онова, което някои от младите хора наричат „тъпите части“. Нерядко ние се разкриваме най-много едни пред други именно в моментите, в които се препъваме, колебаем или изпадаме в мълчание.

Младото момиче, което е толкова наясно със седемте минути, необходими за разбирането на това как ще потръгне разговорът, признава, че често ѝ липсва търпението, за да чака толкова дълго, преди да посегне към телефона си. В това отношение тя е типична представителка на онова, което психологът Хауърд Гарднър беше нарекъл „поколението на приложенията“ (на компютърните програми, „app generation“). То е израснало с телефони в ръка и компютърни приложения в постоянна, непосредствена близост. Склонно е към нетърпеливост и очаква светът да реагира като компютърно приложение – бързо и ефективно. „Приложният“ начин на мислене започва с представата, че нашите действия в света ще функционират като алгоритми: определени действия ще водят до предсказуеми резултати.

Тази умонагласа може да се демонстрира в приятелствата като липса на емпатия. Приятелствата са неща, които човек трябва да направлява; те са много, а следователно се нуждаете от определени инструменти за наглеждането им. Ето ви тук една първа крачка: спечелете обратно разговорите – за самите себе си, за приятелствата и обкръжението си. Противопоставяйте се на разглеждането на света като вид огромно компютърно приложение. Това може да се представи и по друг начин: разговорите са противоотровата срещу алгоритмичния начин на възприемане на света, тъй като те ни учат на гъвкавост, постоянство и индивидуалност.

Това е нашият момент, в който да осъзнаем непредвидимите последствия от технологиите, на които сме уязвими, но и да изпитаме уважение към приспособимостта, която винаги е била най-силната ни черта. Имаме време за корекции, имаме време и да осъзнаем кои сме – създания на история, на дълбинна психология, на сложни взаимоотношения, на разговори. Непринудени, рисковани, откровени разговори.

 

Източник

Шери Търкъл е клинична психоложка и преподавателка по социални науки и технологии в Масачузетския технологичен институт. Родена е в Ню Йорк през 1948. Търкъл фокусира изследванията си върху психоаналитичната перспектива към културата и върху психологията на отношението на човека към технологиите, особено информационните технологии и компютърното пристрастяване.

Pin It

Прочетете още...