От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Или
как тухлите станаха произведения на изкуството

Защо пък убийство!? Та нали днес има пълна свобода!? Нали се издават седмично книги от различни жанрове и видове, както се казва за всеки вкус повече от когато и да било!? Нали книжният пазар е преситен до пръсване, а интернетът гъмжи от форуми!? Нали е фрашкано с издателства, конкурси и конкурсчета, премиери, малки литературни общества със свои си обсесии, фобии, гении и още какво ли не!? Къде е разликата с Европа!? С всички цивилизовани страни и общества!?

Литературата умира от много нелитература, която бива представяна за литература“, казва Морис Фадел в изследването си за Емилиян Станевите разкази за животни „Животното като литературна провокация“.

Наистина умира. От нелюбов, от самотност, от неразбиране… Бих добавил: от прекалено много политическо, медийно, а в следствие на това и обществено внимание – както беше преди 10 ноември 1998 година и точно обратното – от политическо, медийно, а в следствие на това и обществено невнимание: от унизителното отношение към нея; от пълното й пренебрегване за сметка на сензацията, както е днес – в годините на манипулативната демокрация…

Страна, в която обществената атмосфера и нагласа е такава, че националните й професионални писатели – хората, посветили десетки години на това изключително коварно и вечно изплъзващо се умение – обяздването на собствения талант, не могат да се прехранват от него; страна, в която обществената атмосфера и нагласа е такава, че националните й професионални писатели не само не са непризнатите законодатели на света по думите на Шели, ами са лишени от всякаква обществена тежест и уважение, няма как да бъде наречена европейска и цивилизована… И това е най-малкото…

Но как се стигна до тук?

България винаги е имала големи и мъдри писатели и тъй като преди 10 ноември, медийният, а от там и общественият акцент беше върху смисления текст, те успяваха да се издигнат над ограниченията на господстващото доктринерство и фразеология и доставяха истинска наслада, както с текстовете си, така и с масмедийните си изяви. Смислен обаче тогава преди всичко означаваше политически удобен текст. Фаворизирането му, а с него и превъзнасянето на тогавашните политически зрели творци като месии, охолният бит и неограничените възможности да трупат на държавна сметка томове, непрелиствани дори от собствените им съпруги (имаше един вече покоен поет – в книжарниците събираха прах едновременно 6 негови стихосбирки, а никому и през ум не минаваше да престане да го издава), придърпаха представата за съвременния писател изобщо. Така беше потвърдена пословицата, че покрай сухото гори и суровото, и клеймото некадърник, подмазвач, словоблудец, нагаждач – по индукция поеха на свой гръб не само големите имена, но и малцината отхвърлени от тоталитарната власт, наистина стойностни автори и достойни личности, въпреки че никога не си позволиха да се бутат с колегите си кой да седне по-близо до дясното коляно на Тодор Живков и кой да вземе карта за почивка в смяната, в която традиционно гостува Първия. Не им помогна нито по-късното признание на специалистите, нито закъснелите, следдесетоноемврийски шумотевици около тях – в последна сметка те си останаха широко непопулярни, неразбрани и дори безмълвно заклеймени, в не по-малка степен от своите съгрешили колеги… С едно единствено изключение и то само в известна степен – Валери Петров.


Small Ad GF 1

Може би част от причините за тази им съдба е тоталното обедняване на четящите и масовото прегазване на личното достоинство и самочувствие на хората в годините на прехода. Унизеният не желае да се ровят в живота му. Предпочита да чете за други, по-успешни от себе си човешки същества. Да се идентифицира поне мислено с тях, иначе казано – преводна литература. О, да, и за да не липсва все пак някаква патриотична патерица – двамата най-признати от българина писатели – Вазов и Ботев…

Но има и друго… За разлика от руските, чешките или полските писатели и интелектуалци, дори и онези достойни имена в българските литература, не можаха своевременно, с недвусмислен и ясен глас да ги кажат думите. Нямаше български Хавел. Нито Солженицин. Нито Сахаров. Имаше Георги Марков, когото Държавна сигурност едва ли не насила направи дисидент, след заминаването му в чужбина, а после умъртви физически. Имаше Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев и Благой Димитров, изключени от партията, а някои уволнени и от работа, защото се въздържали да вдигнат ръка, когато се гласувала телеграма в подкрепа на изключването на Нобеловия лауреат Солженицин от съюза на съветските писатели. Имаше зверски изтормозеният Константин Павлов, на когото бяха отредили един единствен начин на живот и съпротива – мълчанието. Имаше го и поетът Петър Манолов, който прояви истинска смелост, но това беше твърде бързо угаснал блясък, най-вече поради личностните качества и възможности на самия Манолов. Преобладаваха онези, които на масата на дисидентството влизаха в ролята на инакомислието, а на трапезата на партията – на най-верни и безкористни другари…

Преди да бъдат произнесени лекомислено хули обаче, трябва да се помни невъобразимата превенция, която Държавна сигурност и властта налагаха върху цялото население и конкретно върху писателското съсловие. И не само защото по време на най-хуманния и справедлив обществен строй, макар и фактите да не бяха широко известни, витаеше сянката на лагери като ловешкия „Слънчев бряг“, където с труповете на убити с тояга са хранили прасета. Не само заради избиването без съд и присъда на враговете на народа, на глава от населението стократно повече отколкото в самата фашистка Германия. Имало ли е наистина друга такава тоталитарна машина, която да изпраща в Белене, само защото си с клош-панталон? Къде другаде милицията е правила хайки на цял град и е влачила насилствено дългокосите в бръснарниците, а по краката на момичетата е биела печати, заради къси поли? Да не говорим за десетките писатели с пагоните на дявола, прочитащи още в погледа какво ще каже колегата им насреща. Струва ми се няма друга система за безопасност в света, успяла по толкова категоричен и безалтернативен начин да запушва устата, още преди да се е отворила. Как писателите можеха да ги кажат думите?! Как да предпочетат тоягата, когато редом се предлага сочен, ароматен и здравословен за човешката суета морков?!

Със смъртта на официозния писателски съюз умря и мита, че словото е по-важно от делата, но тезата „Не ме гледай какво правя, а слушай какво говоря!“ – основна за политическите властимащи – продължи с още по-голяма сила и след 10-ти ноември до окончателното превръщане на словото от инструмент на истината в имитация, оръжие на заблудата, в своеобразна артилерийска подготовка, предшестваща следващото поредно ограбване.

Семената попаднаха в благодатна почва, наторявана от край време с внушенията, че интелектуалците и хората на словото са тунеядци, защото единствената причина да не съм написал сам „Под игото“ е, че не съм седнал, щото си имам по-важна работа. Можеше ли социалистическият реализъм с политическите си цели, да ограмоти и промени подобен род съзнание, да го изтръгне от столетията формиран негативизъм, простотия, завистничество, от хитроумието и индивидуализма на спасяващия се поединично, от отсъствието в България не на интелигенти, но на истинска интелигенция – класа с влияние и възможности да съгражда морал? Естествено – не! Тъкмо обратното!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Вторият фактор, втората смъртоносна рана върху писателската професия (защото професия, с която не можеш да си вадиш хляба, кучета я яли и защото „писател“ днес медиите наричат кого ли не) беше нанесена в наши дни от вестникарите и електронните масмедии, нароили се като комари в отлично заблатената хранителна влага на постоянно и при това светкавично променящата се конюнктура на непромяната. Под предлог, че хората тръпнат (в началото наистина беше така) да проследят всички извивки на повтарящата се ежедневно лъжедействителност, репортерите на неслучващото се сръчно завладяваха нови и нови територии, изтласкваха художествения текст като ненужен и отживял своето време – като нещо, за което няма пари, и което ще оправим, но като оправим първо икономиката. И мястото му могъщо и трайно се запълваше от освободените от цензурата пирани – бездарни ежедневни текстчета, готварски рецепти, битови задявки, любовно-романтични блудкажи, лъжежитейски откровения, забежки в паранормалното, порноснимки, пошли кримки (просто се чудя защо толкова години след Агата Кристи, все още трябва да ми е интересно как някой е убил някого и как тази обилно напоена с кръв и фекалии история, понеже липсва фантазия и неочакван обрат, ще бъде разкрита; защо трябва всеки път да ми е смешно, че някакъв понапълнял артист пак се е облякъл в женски дрехи; да не говорим за изцепките в така наречените реалити формати, смлели и смили изгражданата с хилядолетия идея за изкуство и дали необозрим простор на киризиджилъка и клюката – всички възможни нюанси на низките страсти – затъпяващо еднообразие, наложено от епигоните и търговците в храма!)

Първата пушка на народното въстание срещу културата като обществена необходимост след 10 ноември изпука успешно, благодарение на новия уличен жаргон, на който започнаха да се списват, така наречените часови вестници. Те първи се изхитриха да измъкнат от кутията на Пандора дълго дремалата в подсъзнанието на българина потребност от сеирджийство, непукизъм, несъпричастност, липса на всякаква състрадателност… В лох неса на подхвърляните предположения и неизясняването на истината, изплува чудовището всички са маскари. От там пък – митовете за добрия юнак, който въпреки че много-много не е чел, ще ни оправи и окото му нема да мигне На него – да! Нашите очи обаче: разочарованието е лоената топка, която най-сигурно и бързо изплува, дори от най-обещаващото – най-синеокото блато…

А докато пираните ръфаха и разкъсваха последните остатъци от опитите да се спаси достоинството на художествено пресъздадената действителност, какво правеха сериозните журналисти? Ами онова, което откакто свят светува правят всички българи, независимо от ценз, възраст, материално състояние и образование, щом един проблем не засяга пряко интересите им – мълчаха. Мнозинството пък помагаше да бъде свален от поста му и доведен до инфаркт още преди да е направил дори първата си стъпка непрофесионалистът (с 38 годишен стаж в Българското национално радио) поетът Иван Бориславов – законно избран за негов генерален директор…

Това беше повратната точка. Победата на добрите над лошите процъфтя в справедливо отмъщение не само срещу Бориславов и шепата му съмишленици. Постепенно, но окончателно програмите на електронните медии задишаха свободно. Бяха изметени всички форми на художествения текст. Дори единствената смислена програма „Христо Ботев“, уж специализирана за култура, под вещото и кипящо от ентусиазъм ръководство на някаква треторазрядна журналистка все повече и повече губи своя облик, за да се превърне в онова, което са всички останали радиопрограми, но малко по-лошо от тях. Този акт за пореден път потвърждава фактът, че нашенецът е най-горд, не когато направи свое откритие, а когато – под индиго – прекопира откритието на някой голям… Тогава именно той е окрилен и с невъобразимо самочувствие… На всичкото отгоре нарича имитативното си произведенийце уникално…

Към този хор не липсваше и белкантото на до болка познатите нехаресвачи на съвременната българска литература. Поради голямата си изтънченост придобита от всепознавачество на всите световни модни образци (че и правописа), те загрижено философстваха, как… нямало съвременна литература, как ако подобна възникнела, тя току от само себе си, щяла да си прокара пътека през гъсталаците на нашето забързано ежедневие. Човек би помислил, че предстоят времена на велико обединение на народите под байряците и тъпаните на истинската духовност… Сякаш хората като по времето на братя Люмиер все още бягат от салона, щом на екрана се появи влак, а телевизията, интернета и фейсбук са несъстояли се презумици на невъзможното виртуално…

Първи платиха за безразличието си сериозните журналисти. Ликвидираха радио „Нова Европа“, замествайки я с някакво рок-радио, защото както се изрази една рок-легенда (в този бранш всички са минимум легенди): В обществото отдавна назрявала необходимост от едно рок-радио. Като че ли някой ни е спуквал от Стравински и Шостакович по останалите… Последва карамболът на телевизионни водещи – все по-оредяващите гласове на стойностен анализ млъкваха безвъзвратно, естествено, без обяснения. И без нито глас в тяхна защита… Така е – лавината винаги започва невинно (за безучастния), но помита по пътя си всички.

След като художественият текст и изкуството изобщо бяха премахнати (насилствено) от обществения интерес, започна истинска яростна надпревара за тяхното наследство. Като във всяко ерзац-общество то се оказа по-нужно от самия оригинал. И тук първи, както си му е реда, посегна най-силният – армията. Много преди театърът да се отстрани от литературата и по този начин да се изпразни от основното си съдържание – да предизвиква катарзис, армията придаде артистичност на своето действо, при което би трябвало хиляди и милиони да умират наистина – нарече го: театър на бойните действия. Артът пък стана обозначаващ атрибут на фризьорските салони. Класиката – на салама. Изкуството – на кулинарията. Любовта – на доставчиците на минерална вода („Вода доставена с любов“, гласи тяхната реклама). Така се стигна и до последния хит – тухлите, които друга реклама представи в рамки на картини, защото те с право можели да се считат за произведения на изкуството. Какво като истински художници реално гинат от глад!? За опростачването няма почивен ден, нито предели! Така по данни на Центъра за либерални стратегии тиражът на книгите през 1989 година от 58 млн. спадна през 2008 до 4,6 млн. Но затова пък чалга-реалитата за същия период нарастнаха от 6 412 (тв програма) до фамозните 247 036 часа – страховита цифра!

Но макар и отстранена от обществения и медиен интерес, макар и мъртва, литературата продължава да фосфоресцира с мамеща светлина. Ореолът на миналата й слава все още е твърде желан. И не само защото началото бе Слово. Не само защото тъкмо неговото описменяване е последното, най-високо стъпало към очовечването на орангутана и шебека. Никой и никога не може да отнеме правото на Прокълнатия да сътворява литература, защото правенето й, нейната пречистваща душата сила, за него са по-важни от всички смислени и прагматични аргументи в полза на обратното. Дори гладът…

По друг начин, разбира се, но тя не спира да свети и за службашите в олтара на нелитературата. Завистта към признанието и успеха на някой световно известен естествено западен автор (тежко ти да си българин в България!), винаги е била отлична храна за болните амбиции на алъш-веришджиите, още повече ако те вече са задоволили всичките си останали мераци, понатрупали са бит, имане и скандалност в собствения си бранш и най-сетне е дошъл мигът да се излеят в някакъв вид писмен шедьовър, като отприщят с щедрост време, връзки и средства за тази цел. Журналисти, чиято известност се дължи на ежедневното им безучастие пред конюнктурата на малкия екран; пропили живота и здравето си сноби и хазартни типове, проиграли освен собствената си международна позиция и авторитета на страната ни; хамелеони, с изтъркани от коленичене килимчета, желаещи да се изкарат жертви на вече отишла си власт, от която славно са цицали; изпаднали от листите бивши депутати и ченгета с мечта за мъст и разплата, бандити, преварили куршума, изстрелян в главата им от други бандити – сган, с навирени моливи и огнедишащи лаптопи… Тя приижда в нелитературата и ако има претенции да мине за художествена, е написана така, сякаш никой никога преди не е посягал към перото – тяхното творение е първото и последното. Ако пък претенциите й са за някакъв вид документалистика – в очите й задължително плуват корабчета. Това обаче не смущава масмедиите – те с удоволствие поемат творението и не спират да го въздигат до небесата (дори Ризова не пропусна да покани Славков), поне докато друг подобен пасквил не придърпа ентусиазма им към себе си.

И така България си има своите писатели – Ботев и Вазов стигат. Колкото до писателската професия – тя е екзотично занимание без почва у нас. Хак са й и многотиражките и интернета. Пито – неплатено! Искаш да си писател!? Учи чужди езици! Търси си преводач! Пиши сценарии за шоупрограми! На кого му пука!?

Проблемът обаче изобщо не е в относително неголемия брой пишещи, които ще ходят кахърни и без повод ще шамаросват децата си. Проблемът е, че ерзацът може само формално да запълни нишата, опразнена от истинската, духовната, катарзисната литература, следвала човешкия род от както свят светува. Ерзацът не може да изпълни онази нейна обществена оздравителна функция, заложена й от хармоничната същност на живота, или от Бог, или от Природата, или от Висшия космически замисъл, без която всяко общество може да си мисли, че всичко му е наред, но трагично и непоправимо греши. Иначе казано: съвременната литература (и културата като цяло) е единствената, способна да произведе най-нужният и изгоден продукт – чувствителността и съпричастността – т.е. моралът, т.е. опората, здравословният фундамент…

Без тях оправянето първо на икономиката, винаги ще завършва по до болка познатия начин – оправяне на икономиката на личния джоб на поредния властимащ добър юнак.

Румен Шомов е роден в гр. София през 1951 г. и е завършил ВГИК – института по кинематография в Москва. Автор е на сборника с разкази „Спомен за алчната душа“, романа „Ускорителят на растежа“, стихосбирката „Огънят на зимата“ и пет книги с приказки и стихове за деца. Написал е десетина пиеси, между които „Гълъбът“, наградена в Лондон на ХIV-ия Международен фестивал за нова драматургия на Warehouse Theatre, под патронажа на Харолд Пинтър и Телма Холт – с този спектакъл английският театър участва на международния фестивал Premio candoni arta terme в Удине – Италия; същата пиеса е публикувана на руски в интернет-списанието „Другое полушарие“ и е наградена от фондация „Концепция за театър“. Друга негова пиеса – „Шаранът“ е поставена на фламандски език и играна в Белгия и Холандия. „Откъм страната на пеперудите“, „Лов на малка моруна“, „Сизиф, Сизиф…“, „Красивият Флавио Бриаторе е в криза“ и „Дипломатическа хроника“ са играни на българските театрални сцени. „Гилотина за еднократна употреба“ и „В къщи има мишки, бабо!“ са поставени в БНТ. Сценарист е на „Пибипкащият нос“ и на два документални филма. Негови стихове, пиеси и разкази са публикувани в България, Русия, Унгария и Франция. За своите преводи на съвременните руски авангардисти Румен Шомов е носител на специалното отличие на Международната академия по заум на името на първия руски поет-футурист Давид Бурлюк.

Pin It

Прочетете още...

Всичко за продан!

Мирослава Кортенска 05 Сеп, 2009 Hits: 16423
В самия център на София, на „Раковски“ 136,…