От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Наскоро се разшумя около поредния амбициозен проект на американската телевизионна компания Ен Би Си да започне снимки на телевизионен сериал за живота на легендите от „Бийтълс“. Симптоматично е, че с осъществяването му се заема творческият екип (М. Хърст, Б. Силвърман, Т. Уайнбърг) на канадско-ирландския исторически сериал „Династията на Тюдорите“, преминал с шумен успех по екраните през 2007 година. А това е екип със сериозна „историческа“ рутина. Винаги е рисковано да се филмират съвременни сюжети, сериалните и филмови сценарии да се вглеждат в близки истории, в животи на звезди, в „незабравена“ все още история, която има своите живи свидетели. Опитът на киното и телевизията го доказват. Не минава без вълнение и скандал подобна премиера както на запад (това се случи с „Принцесата на Монако“, 2014), така и на изток (такъв е случаят с филмите за Ататюрк „Сбогом“, 2010 на З. Ливанели и „Мустафа“, 2008 на Д. Дюндар, който дори беше свален от екран). Двоен е рискът от скандал, когато става въпрос именно за телевизионен сериал. Т. нар. „голямо“ (разбирай игрално) кино е друго нещо. Защото такъв тип филм може да стигне дори до номинация за Оскар (това се случи някога с „Народът срещу Лари Флинт“, 1996; такъв е „Дж. Едгар“, 2011, такъв е и „Вълкът от Уолстрийт“, 2013). Това може да се случи дори и ако филмът е правен в съседна Турция (такъв е биографичния филм за двама турски поети Рюштю Онур и Музафер Услу „Сънят на пеперудата“, 2013, Й. Ердоан).

Известен факт е бумът на сериалните биографични саги по западните телевизионни екрани в последните години. Както и на исторически сериали, т.нар. „костюмни драми“, които събират неимоверно количество публика. (Но рядко имат шанса да получат наградата „ЕММИ“.) На изток (разбирай и у нас) е малко по-различно: тук се „харчат“ повечко семейно-битовите саги и сълзливите мелодрами; но също и историческите платна с огромна доза авантюрно-приключенско и отново … мелодраматично в тях. Когато обаче дори само се очертаят проекти за бъдещи намерения за заснемане на биографична сага у нас, публика и общественост настръхват и проектът се проваля. Спомняме си скорошните скандали около проекта за сериал за Левски. Очевидно бе подбран „неточният“ момент? Наблюдаваме и друг феномен – на безочливата идеологическа (панславянска, проруска – по-точно пропутиновска) скандална атака върху публичното съзнание в цинично подбрания „точен“ момент – имам предвид руския сериал „Ванга“ (2013, реж. С. Барчуков), който наскоро мина по българските екрани, обвит в тайнственост и слухове за проклятия над снимачния екип, излъчващата медия и евентуалната публика. Призракът на скандала в такива случаи витае във въздуха, може би и освен всичко друго защото в биографичния филм става дума за религия: религията Левски, религията Ванга, религията Бийтълс… И едва след това – за история.

Миналият ни кино- и телевизионен роден опит помнят обаче успеха на талантливо заснети исторически картини „Записки по българските въстания“ (1976, реж. Г. Дюлгеров) и „Капитан Петко Войвода“ (1981, реж. Н. Чернев). Въпросът как точно стои на екран историята в сериалното платно очевидно няма меродавен отговор, но едно е сигурно – биографичната сага подлага на несъмнен риск историческото предание и съвременната рецепция, а колкото по-популярен е обектът на изображение, толкова по-опасен е визуалният прочит (безпощадно подробен и дълъг) на сериала. Как ще бъде „използван“, „улучен“ политическият момент и как ще реагира същата тази политическа конюнктура на ентъртейнмънт ефектите на шоуто? Само преди 20 години този тип артпродукти не се наричаха по този начин. Но пък законите на ПР-а и рекламата действаха с подобна на днешната страшна сила. Дали всичко зависи от случая, шанса или, както би се изразил Е. Морен, „духа на времето“? Като имаме предвид скандалите около „Левски“ и „Ванга“ ще заключим, че нашето време и дух са твърде „наежени“. А споменът за „Капитан Петко“ и „Записките“ ще ни върнат в „блажените“ времена на националното съгласие, мир, сговор и любов. Едва ли. Със сигурност тези филми също са изпълнявали не една и две идеологически поръчки, но също така е факт, че деликатните им теми не успяха да сблъскат малцинства и мнозинства, българи и турци, християни и мюсюлмани, русофили и русофоби, не породиха зловреден националистичен патос. Дори напротив. (Като анекдот с парадоксални, почти мелодраматични измерения оживява с съзнанието ми разказ на моя близка, преживяла лично т.нар. „възродителен процес“: „Отначало живеехме в Бурса, там не познавахме никого, нямахме роднини сред местните, те бяха резервирани и се държаха на разстояние от нас. И вечер се събирахме заедно, само нашите (разбирай изселници), пускахме си сателитната българска телевизия, където повтаряха сериала „Записки по българските въстания“. Гледахме и плачехме…“)

Какво може и докъде се простират въздействащите механизми на емпатията и любопитството, на събуждането на гражданската активност или на консолидацията на публиката (понякога публика в този смисъл означава народ) на историческите сериални телевизионни платна? Това със сигурност е съвкупност от въпроси с неясен резултат. Но пък актуалните наблюдения върху конкретни заглавия са безкрайно интересни. С успех по нашите екрани скоро минаха толкова различни като формат и дух, исторически сериали платна: „Легендата за Испания“ (реж. Х. Санчес, 2012), „Борджиите“ (реж. Т. Фонтана, 2011), да не говорим за вездесъщия турски проект „Великолепният век“. Шумният рекламен и политически публичен успех на турския сериал (а в тази индустрия скандалите са вече залог за успех), редом с всички естетически и исторически резерви към телевизионния приказно-фактологичен разказ, навява някои съвсем своевременни размишления за шансовете и пред родното ни телевизионно сериално кино. Ще си позволим да помечтаем за бъдещия триумф на българския исторически сериал, задавайки невъзможния за историята въпрос „какво би станало, ако…“. Например (нека националистите не настръхват), ако съвсем прагматично се поучим от опита на нашите южни колеги – турските кинотворци и телевизионери. Под „опит“ разбираме както кинематографичния и комерсиалния им опит, така и техния конкретен и непосредствен „опит върху историята“. И съответно – разсъждаваме върху ползата от опита и ползата от историята.

В есето си „Отомания“, което се появи наскоро в „Либерален преглед“, Елиф Батюман[1] разсъждава върху поуките от опита (естетически, медиен, граждански и политически), който беше натрупан от един, наглед твърде невинен факт. А именно, това че излъчването на сериала („сапунена опера, поставена в двора на султан Сюлейман“, го нарича Батюман) „Великолепният век“ съвпадна с бурните политически събития на „турската пролет“ на площад Таксим през 2013 година. Премиерите на сериалите се проточват обикновено твърде дълго, докато се изредят стотиците епизоди и множеството сезони, и творци, и публика, имат шанса и да преживеят историята, която „слиза“ от екрана и марширува по площадите. Сериал, превърнал се твърде скоро в „част от онази модна турска тенденция, наречена Отомания“ (Батюман), а именно – рекламна страст и моден жар към всичко османско, добре забравено от светската Ататюркова държава, но оказало се конюнктурно удобно и престижно в годините на управлението на Партията на справедливостта и развитието. Модната тенденциозна намеса в битовите порядки на съвременното турско общество – от забрадките и облеклото, през възкресяване на кулинарните традиции, та до намеса в архитектурния вид на „модерен“, отоманизиран Истанбул, постепенно ескалира от неприемане в бурно негодувание от страна на младата, проевропейски и проамерикански възпитана, мислеща и образована младеж, но и на средното поколение, възпитано в духа на заветите на бащата на модерната турска нация. Манията по „Великолепният век“ е мащабна и страховита – филмът е продаден и излъчен в повече от 50 страни по света (основно Близкия Изток, Русия, Украйна и Балканите), гледан от многомилионна публика (само в Турция са поне 70 млн.). Той е реализирал значителни печалби от участия и реклами. Привидно проосманистката тенденция на рецепцията му обаче е смутена от волнодумството и смелата визия на актьорите, превъплътени в сакралните роли на султана и неговия двор. Дръзките деколтета, женските интриги и любовните забежки из султанския харем и двор, обилно поляти с чаши изпит алкохол в кадър, смущават проислямистките официални духове. И рестрикциите не закъсняват. Подобно на „строгия“ Сюлейман, новият султан Режджеб Тайип Ердоан свиква на среднощна среща създателите на сериала, начело с актьора, участващ в главната роля. Те са смъмрени заради „естетическите“ си провинения, но всъщност поводът е активното им участие в гражданските протести на Площад Таксим. Какво се случва? Нима вживяването в бляскавите имперски сюжети на миналото ражда точно обратното – модерното гражданско свободомислие? А стигмата на брадите може да избухне в революция на брадите (намек за огромната автентична брада на Халит Ергенч заради ролята на Сюлейман). При това не в султанските дворци, нито дори в правителствените сараи, а там, на площада, сред хората? Революцията на Таксим събра огромната част от гилдията кино-и телевизионни творци – сценаристи, режисьори, актьори. Там бяха познатите лица от „Великолепният век“, „Листопад“, „Забраненият плод“, „Езел“, „Господарката на чифлика“ и много още заглавия в дългата поредица, известна само на посветените. Посветените в тайнството, наречено „гледане“, „следене“ на любимия сериал. Сценарийните мотиви и схеми се преконфигурират в нови – те са също не по-малко героични и приказни. И тук доброто се бори със злото, самоотвержената доблест – с мракобесието. И на екрана, и на площада обаче развръзката е тягостно отложена и рядко бива щастлива.


Small Ad GF 1

Сериалните телевизионни платна естествено боравят с приказно-митологичните матрици и това е основната им гаранция за успех. Професионализмът и талантът на производителите им (по същество творци, но произвеждащи комерсиален продукт, нещо средно между многосерийно кино и шоу) никак не е за подценяване. И ако сме някак предубедени да поставяме безусловно в полето на професионализма западните телевизионни продукти, то към източните (разбирай основно турските), а и към своите, родни български изпитваме известни предубеждения. Те избуяват с двойна сила, когато прецизираме жанровия спектър на телевизионния сериален текст – а именно когато става дума за историческа сага. Доколко филмовият-сериален прочит е исторически коректен или тенденциозно (не)премерен? Как се измерват отстоянията в трактовката: между идеологизацията (употреба или санкция), митологизацията и профанацията на естетически премисления материал? И защо докато гледаме „Легендата за Испания“, например, изобщо не си задаваме тези въпроси – все едно гледаме „Гладиатор“, „Смело сърце“ или „Робин Худ“. По повод на „Борджиите“ пък, където работи утвърдена литература по темата (Дюма, Юго, Верлен и др.), сме склонни да възприемаме по презумпция екранния наратив като „коректен“. А литературните авторитети и културните митове като че ни заслепяват и вече престава да ни интересува историческото в историята. Приемаме безрезервно сериала: и като „история“, и като „сценарий“, независимо доколко той е потърсил опора в конкретен литературен текст, в предварително наложен в публичните представи литературен материал-основа („по мотиви от романа на…“) и като изпълнение. Не е такъв случаят с „Великолепният век“, чиито сценаристи се мотивират с предшестващите множество романови платна и литературно-документални хроники, посветени на Хюрем-Роксолана и началото на края на една велика империя. Проблемите на сценаристите нито започват, нито свършват с романовите митологии, оказва се, че те са им сетна грижа (въпреки че романистката Демет Йелеклиоглу директно възропта срещу трактовката на образа на Хюрем, възкликвайки „моята Хюрем е друга“, в романа й „Хюррем – московската заложница“).

Историческият сериал, който умее да „хване“ многомилионна публика, би трябвало твърде внимателно да борави с мита и факта; с баланса между сериозно-аналитичното и чувствено-сантименталното; с хедонистичните, но и рационалистично-познавателните послания на своя разказ. Всъщност, най-важно е умението да се разказва-показвайки и да се води диалог. Това днешните турски кинотворци го умеят. Имат легендарната традиция на киностудия Йешилчам в миналото, имат многобройните телевизионни продуцентски къщи днес, имат зашеметяваща като количество продукция, правена при това от образовани професионалисти. Елиф Батюман, с целия скептицизъм на западния човек, носител на мултикултурната памет на предците си от Ориента, успява да види ценни познавателни ефекти в този пищен (съвсем не обаче до разсипничество) телевизионен спектакъл, който със сигурност неслучайно роди новите герои на Турската политическа светска революция.

На първо място, подчертава тя, сценарият на Мерал Окай е верен на историческия разказ и факти, а интерпретацията му умело лавира между традиционния мисловен стереотип на апология на султанския образ и паралелизираните съдби, които всъщност са акцентите на сценарийния сюжет. Такива акцентни факти са именно съдбите на робите-чужденци: украинката Александра (Роксолана) и гъркът Ибрахим от Паргос. Шансът на съдбата ги превръща от ничии в най-приближените хора на султана, те редят властовия пъзел от фигури, постъпки и съдби в двореца. Това сценарийно решение е съвсем в духа на космополитната и странно толерантна държавническа традиция в една страшна могъща империя от източен тип – по-лесно се издигаш в социалната йерархия, когато си роб, взет отнякъде, т.е. необвързан кастово с османската аристокрация. На историографските трактовки не сме склонни да вярваме така, както на екранния образ, нали? Друг исторически факт е страстта на Сюлейман към бижутерството и филигранното изкуство. И още – влечението на Ибрахим към изкуствата, анатемосани от новата му вяра – изобразителното изкуство и скулптурата (онази сцена със статуите в двора на двореца му и скандалния ужас, който предизвикват са съвсем истински). Прецизна фактологическа обработка търпят всички сцени, мотиви и сюжетни решения, свързани със съдбите на принцовете – Мустафа, Баязид, Селим; с характера и политиката на самата Роксолана; с уредбата и порядките в султанския харем (включително обрязването и контрола над девствеността), който е пълноценна обществена и културна институция; с живота на слугите, наложниците, евнусите, армията. Обилно е подправена цялата тази романтично-авантюрна история с приказно-митологична символика, с решения, които стриктно следват класическите приключенско-мелодраматични схеми. Такива са сцените с пристигането на художника Лео (любим на Александра) в двореца, срещата на влюбените с всички необходими около тази романтична схема „форшлази“ върху мотивите (узнаването, преследването, отравянето, отричането, раздялата и бягството). Други подобни фикционални разклонения от историческата линия на сагата за Сюлейман и Хюрем са: тайната любов на Михримах към Бали бей, забранената любов на Ибрахим към Нигяр, историята на тяхната незаконна дъщеря и ревността на принцеса Хатидже, любовно-авантюрната история с испанската принцеса Исабела, с унгарската красавица-убийца, изневерите на Сюлейман, авантюрите на принцовете и пр., и пр.

Историческият телевизионен сериал въобще днес парадоксално поставя един отдавна (би трябвало да е) решен просвещенски въпрос „За ползата от историята“ – но вече в постмодерния дискурс на властващото аудиовизуално изображение над словото, на гледането над четенето, на телевизията над книгата. За ползата от филмирането като за „полза от историята“? И обратно. При това въпросът е поставен принципно, в двойната преса, от една страна, на коректността на историческия разказ, от друга – на необходимостта от поддържане на интереса и чувствителността на образованата, но и необразованата публика, която следи филма с години. (Не знам кой от нас може да си представи над 200-милионната аудитория на този спектакъл, след като на самите братя Тайлан им е трудно да го асимилират.) Ще дефинираме въпроса така: „За ползата от историята на телевизионния екран“ (за вредата – нека попитаме същите братя Тайлан, които в определен момент са изправени пред перспективата да напуснат Турция директно от снимачната площадка, тъй като ги заплашва затвор), без да сблъскваме роман, историческо предание и електронна медия, а напротив – като поставяме телевизията в услуга на литературата, историята и четенето. Дебатите около „Великолепният век“ не стихват и след края на поредния сезон (излъчен буквално преди седмици в българския ефир). В Турция и извън нея основният въпрос на този филм и този тип спектакли е свързан с националната идентичност, твърди Елиф Батюман, колкото и фрапантно-парадоксално да звучи това. У нас дебатите замлъкнаха още след края на втори сезон, когато се видя, че битката за Родос напомня на кадър от Картуун Нетуърк; обсадата на Виена изглеждаше силно нарисувана, край Мохач всичко се случва някак си „набързо“, а конните сцени са просто комични, тъй като, по думите на режисьорите, „турската телевизионна индустрия не притежава необходимата инфраструктура за работа с коне“ (свидетелства Батюман). „Великолепният век“ влиза с поредицата си лайфстайл и политически скандали за дълго в новините. Но категорично изпълнява (в началото противоречиво, впоследствие последователно и смело) своята обществена цивилизационно-просветителска функция, защитавайки се пред цензурата, лансирайки свободата на словото и модерната трактовка на историческото предание.

„Кои сме ние“ – се питат турците, докато гледат сериала. „Къде сме ние“, се питаме ние. И мерим с двоен аршин. Елиф Батюман[2] дава разказва гротескова случка с българска националистка, която събира подписи за забрана на новините на турски по БНТ, но иначе е заклета фенка на турските сериали, които „нямали“ нищо общо с това. Наистина нямат.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ще си позволим обаче да зададем, мисля, съществения въпрос за произхода и качеството на историята в сериалните киносюжети въобще? И още – за актуалността и навременността на откриването жанра (тъй охулван и обичан) телевизионен сериал вече в много по-широк аспект, пренасяйки „действието“ на критическия ни екскурс към нашите географски ширини. Може ли да бъде естетически премерена, исторически коректна и нравствено полезна, едновременно с това комерсиално печеливша, една стратегия на последователно и методично продуциране на български исторически сериали? Без, разбира се, да вкарваме в употреба до болка познатия ни заучен „соц-реалистически“ патос на показното, патетичното и истеричното. Без националистическите нравствени изстъпления. Имаме горчив рецептивен опит с иначе нелоши мегаплатна от миналото като „Време разделно“(1989, реж. Л. Стайков) и „Хан Аспарух“ (1981, реж. Л. Стайков), които имаха славата на поръчкови творби, с които историческият случай – печалният „дух на времето“ – злоупотреби. Възможен ли е български разказ на историята ни без претенциозности и тягостен ритъм на сценарийната динамика и действие, без фалшивия патос на диалога и гестуса? Дали може? Телевизионното сериално кино със сигурност го може. Един толкова критикуван, и все пак успешен сериал като „Хайка за вълци“ (2000, реж. И. Андонов), мисля че го доказва. И все пак – в нашия утопичен проект за роден исторически сериал, съвсем традиционно ще си позволим да заложим на „безопасното“ отстранение във времето. Във вековете. Напред към бляскавото българско средновековие.

Паисиевият патос в подобен контекст може да се стори някому попрекален, дори кощунствен, защото покрай бляновете и желанията да доживеем да видим на екран успешно филмиран български сериален исторически продукт, отново споменаваме за … турски сериали. По-точно „Великолепният век“, сериал, за който вече твърде много се писа, който е интересен сам по себе си освен като естетически продукт и историческа интерпретация – и като социологически феномен. Сам той, сериалът, е вече натрупал толкова история и сюжети покрай себе си, достойни за… сериал. По повод именно на зашеметяващият успех на „Великолепният век“ ми иде да възкликна: „та нямали ли сме и ние царство и господарство?“… Имали сме, разбира се.

Препрочитайки талантливите, без да бъдат мислени нарочно като такива, но иначе супер кинематографични романи на Фани Попова Мутафова (тетралогията „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Иван Асен ІІ“ и „Последният Асеновец (Боянският майстор)“) и Вера Мутафчиева („Предречено от Пагане“, „Аз, Анна Комнина“, „Случаят Джем“), човек би си дал ясна сметка какъв огромен литературен ресурс стои неизползван и как една талантлива сценарийна намеса и режисура може сериозно да съперничи на съседските имперски бляскави платна. Та нима само на съседските? Историята за Джем султан, както се видя и в сериала „Борджиите“, е европейски сюжет. При това, там беше твърде бутафорно пресъздаден. Защо да не бъде употребен огромният литературен потенциал (не е вярно, че литературата ни е бедна откъм епични романови сюжети) за моделиране на сценарийни сюжети? Вместо да си разказваме псевдоприказки от хиляда и една нощ в жанра хорър, посветени на българския преход и несвършващите мутренски времена? Да си разказваме истински приказки, а не естествени ужасни истории за живота ни, който и без това подменен. Защо да не се разказва пространно и обстоятелствено, „на час по лъжичка“, „а ла Шехерезада“, та до безкрай за славни битки, красиви принцеси, царкини и ханове, князе, владетели? Защо да продължаваме да храним високомерието и предразсъдъците си към т.нар. култура на ентъртейнмънта, към масовокултурните електронни продукти, съмнявайки се в тяхната познавателна и естетическа целесъобразност? Двайсет и първи век е. Защо да продължаваме да пазим „свещените крави“ на българския литературен канон, според който има христоматийни, матуритетни (простете за жаргона) творби, които не се пипат. (Същият този канон, който горделиво и неадекватно подлага ежегодно зрелостниците на „литературоведски“ изпитания. Тази година то бе неочаквано жестоко и по ирония на обстоятелствата се наричаше… „Кино“.) Защо да не бъде „пипнат“ като сериал „Тютюн“ или „Железният светилник“, да кажем? Нима категорично ни убягва и ще загърбим изкуството да разказваме семейно-битови, родови саги. При това – през призмата на величието на историята (констатирано без капка сарказъм). Впрочем, успешният старт на сериала „Дървото на живота“ (2013, изп. продуц. П Пейчев) през изминалата година като че ли потвърди надеждите, че можем да разказваме талантливо филмови саги. Че добрата литература може прекрасно да се филмира. А дали блестящите литературни сюжети могат да се надяват на успех? Че семейството и историята не са далечни галактики в родното ни естетическо въображение. И след „Листопад“, една друга сериозна (без да бъде сълзлива) семейна история, но с вкуса на родното, историчното, автентичното и героичното е в състояние да прикове българските зрители пред екрана. И така – призвана ли е телевизията да лансира литературата и нейните сюжети, културни митове?

Въпросът е да се създаде сериален продукт, който хем да бъде касов и зрелищен (а това е гарантирано, когато се спазват христоматийните постановки на приказно-авантюрния и мелодраматичния наратив), хем да носи познавателните качества на историографията и коректността към факта. (Стопроцентова гаранция за подобен успех дават романите на двете писателки Мутафова и Мутафчиева.) Едновременно с това, този телевизионен продукт трябва да вълнува масовия милионен зрител, да приковава към екраните чувствителните емпатични души и съзнания, да работи безотказно механизмът на идентификацията, преживяването, вчувстването. Мимезисът и катарсисът да работят на пълна пара. Как да стане това? Щом десетките романи за Хюрем и Сюлейман успяват така успешно да вдъхновят и подадат идеи на сценаристите на сериала, режисиран от Ягмур и Дурул Тайлан, защо и ние да не можем да го правим?

Формулиран така, въпросът може и да звучи доста комплексарски, но в крайна сметка става дума освен за телевизионен бизнес (проучване на пазара и таргет групите) и за политика, освен за разказвачески умения и сюжетен потенциал (не на последно място) и за ценности. Томас Фонтана, режисьорът на „Борджиите“ заявява по подобен повод, че „Борджиите“ имат своя еквивалент в съвременността и това са фамилиите от мафията. Значи има смисъл тяхната история да продължава да се разказва. Марио Пузо пък им посвещава своя последен, посмъртен роман „Фамилията“, 2011. (Всяка прилика с едноименни родни сериални заглавия е напълно случайна.) Има ли смисъл да се рови в забавно-приключенските авантюрни сюжети от далечното минало, та нали историята беше старата (и ненужна) учителка на човечеството? Та, в този дух, разказът за италианската фамилия интриганти и отровители, властвала по кралски и папски престоли столетия, днес се оказва неочаквано (или напротив – съвсем очаквано) актуален, политически злободневен, нравствено и дидактически катарзистичен сюжет. В критически дух. В апологетичен дух. Нашата публика май има нужда повече от второто? От апологетика и светли перспективи, от бляскавите хоризонти на… миналото. В комплицирана политическа и социално нерада ситуация винаги е печеливш ход творецът да обърне поглед много назад: да кажем към „безопасните“ територии на средновековието. Поне в това отношение „голямата епическа вълна“ в литературата ни от втората половина на ХХ век има опит. Погледът към далечното минало е имунизиран от гнева и злобата, породени от неасимилираното близко и настояще. Близко изживяното минало ражда реваншистки настроения, далечното – носталгични. Необходимостта от родни кино- и телевизионни обработки на това същото славно минало (простете за ужасяващия шаблон) е в състояние да култивира така редките дарове на толерантността и разбирането.

Всичко това е прекрасно, ще възрази скептикът, ще повдигаме закреялия български дух със славни гледки за царства и господарства, пред очите ни ще възкръстват битки и любови, Калоян, Иван Асен ІІ, Анна Комнина, Мария и Белослава, Десислава и Боянският майстор, Джем султан и Саади. Ще образоваме най-инертната част от сериалната публика в гимназиална възраст, ще възпитаваме в дух на любознателност и национална гордост. Но как ще се превърне в печеливш един подобен „национален“ продукт пред една ограничена като количество и състав, има няма 3-4 милионна публика? Та той е органично адресиран към сравнително малка по обем аудитория, а за да бъде продаван, трябва да е културно-исторически конвертируем. Защо не – възможностите на историческия разказ на Фани Попова-Мутафова предполага сплитане на българските исторически казуси в общ балканско-средноевропейски възел. Има исторически колорит, но я има и екзотиката на Изтока, класическата красота на Средна Европа. Действията в романите й се разгръщат в изключително широк авантюрно-екзотичен ареал: унгарските земи, светия Ватикански престол, бляскавия Константинопол и не по-малко бляскавия Търновград, Тесалоники, Белград, Епир и Никея… Героите на Фани Попова разговарят буквално на различни езици: папа Григорий ІХ реди политическите карти на Българската, Ромейската и Латинската империи; Теодор Комнин и Йоан Дука Ватаци са коварните протагонисти на славните ни царе-юнаци; Свети Франциск е жив герой в приказната романова история за Мария, Калояновата дъщеря… Францисканци и богомили (Джовани ди Парма и дедец Мануил; Франциск от Асизи и дедец Василий) едновременно преосмислят догмите на официалната църковна власт. Фридрих ІІ, Жак дьо Бриен, Бонифаций Монфератски, Елисавета Тюрингска съвестно изпълняват своите роли-функции в сложния исторически, но иначе – безкрайно ясен дефинитивен свят на вълшебната приказна логика и романтическа емоционалност… Българската политика е представена като еманципиран епизод от южноевропейската. И ние сме имали царство и господарство…

Романовите сюжети на Фани Попова-Мутафова се основават първо на блестящото познаване на извори, архиви и исторически факти. Тя разказва сладкодумно, в добрите стари традиции на неоромантическия наратив, стъпил върху сигурната основа на схемите на вълшебната приказка. На нея са подвластни и сериалните мелодраматични сюжети, изпълнени с красавици, принцове, благородни или зли разбойници, мъдри или славни царе, коварни царици, вълшебни помощници, антагонисти и протагонисти. Деятели, актанти – свои (добри) и чужди (зли). В романовата схема те влизат в противоборства, участват в заговори и интриги, вкарват се в схеми на предрешаване, подслушване, коварни измами, смяна на самоличността, отвличане и спасяване, героични саможертви, умиране и възкръсване. Сериалната мелодрама и приключенските сюжети имат своите теоретици – Дидро, Проп, Полти, Сегер, Льобрюн, Андрин, Юберсфелд, Кембъл… Нищо повече не е нужно от това да бъдат прочетени, а приказно-авантюрното да заработи за каузата на интересния мелодраматичен, но непротиворечащ на историческото, дълъг и пространен разказ. Какво по-сърцераздирателно и просълзяващо от мъката на майката, която трябва да се прости с чедото си, за да изпълни държавническия си дълг: царица Анна прегръща четиригодишната принцеса Елена, която вече е сгодена за невръстния Бодуен. Има ли по-печална и зловеща гледка от раздялата на прокажената Марина с нейните знатни родители и приемането й в приюта за отлъчените от света? А нима може да бъде измислен по-внушителен и патетичен драматургически жест от набучения на копието пергаментов договор за мир между Теодор Комнин и Йоан Асен ІІ преди битката при Клокотница и призива на Самодържеца: „Това ще бъде нашето знаме! Правдата е с нас! Бог е с нас!“[3] И най-смелият сценариен сюжет понякога избледнява пред това, което някога ни е „скроила“ историята.

Костюмната сериална телевизионна историческа мелодрама (каквито са и „Великолепният век“, „Борджиите“, „Легендата за Испания“) напълно се вписва в очакванията на масовите вкусове, но и в нуждата от масово историческо познание, макар и снизено често до воайорското любопитство на среднообразования зрител. А нуждата от познание е, освен всичко друго, и сериозна пазарна ниша в телевизионната индустрия. Романовите сюжети на Фани Попова-Мутафова трябва да попаднат в талантливи сценаристки ръце, които биха създали стотици епизоди. Ето какво биха открили те по страниците им:

Мария, младата царкиня, бедното сираче на покойния славен цар Иваница (Калоян) е всенародната любима горест и утеха. Коварната й мащеха, куманката Целгуба, съюзила се с узурпатора Борил, желае да я елиминира от пътя си към престола. Царят сключва брачен царски договор и я дават за жена на император Анри Фландърски. Сърцето й кърви от болка, защото се е врекла на изгората си – болярина Радул – но отечественият дълг я зове и тя заминава за Константинопол. Там, Мария ще управлява мъдро и справедливо заедно със своя съпруг, в когото след време тя се влюбва искрено. И отново дългът към родината и царствения братовчед Йоан Асен, който трябва да заеме българския престол, тласка сърцето й към гибел. Тя ще изневери на чувствата си и приготвя отровата за любомия съпруг. Но злосторна ръка я изпреварва – Анри заболява от неверна болест и не след дълго умира. Мария не може да се пребори с угризенията на съвестта – тя вече е сторила предателство в сърцето си – завръща се в България и отива в манастир. И нито неугасналата късна любов на Радул, нито разумния пример на вярната й дружка Белослава, могат да я отклонят от пътя й. Службата към отечеството изисква най-суровите жертви.[4]

Анна Венгерска, младата дъщеря на крал Андрея е обещана за жена на българския владетел Йоан Асен ІІ. Залогът за този брак е връщането на някога българските твърдини Белград и Браничево, но той е против волята й, тъй като е дала обет за безбрачие. Срещата им обаче е любов от пръв поглед: „Само един миг, но те и двамата разбраха, че не са вече чужди един на друг (…) Гореща обич изгори сърцето на царя. Цял живот той щеше да й отдаде, за да я направи щастлива.“ (с.52) Чувствата на Анна се събуждат още в момента, когато царските пратеници пристигат с дарове в унгарската столица. Младата принцеса е приготвила тайно писмо в пояса си, което ще връчи незабелязано на пратениците – то ще измоли свободата й от непознатия царствен Асен. Но подаръкът му – малко калигровано евангелие, сломява съпротивата й и тя забравя за писмото. Младата Анна е почти на възрастта на дъщерите на Йоан Асен, но това не й пречи да бъде добрата, вярна и грижовна мащеха на младите царкини. Заедно с Йоан Асен те управляват мъдро и честито, докато смъртта ги раздели. Коварните и разгулни латини, начело с императора си Роберт и граф Конон дьо Бетюн, скандализират с развратното си поведение сдържаните боляри от българския царски двор. Роберт се опитва безуспешно да омъжи своя фаворитка за севастократор Александър. Превратностите на съдбата обаче тепърва предстоят и ще подложат на изпитание смиреността, мъдрата кротост, верността и съкровеността на интимните чувства на избраника на българския трон Йоан Асен ІІ.[5]

Младият зограф Добрил спасява раненото момче на непознат знатен конник. Той се разкрива в последния момент пред него – това е царският брат на славния Калоян севастократор Александър. Момчето пък е бъдещият севастократор – чийто лик художникът ще изпише след години в Боянската църква. Александър подарява на младия момък изумруден пръстен, който ще му отваря всички порти и желания. Добрил е сгоден за красивата Януда, която обича страстно. Двамата мечтаят за честити дни, в които ще бъдат заедно, обикаляйки света: Цариград, Дубровник, Родос и Атина, Антиохия, Багдад, Каракорум… Те наистина ще видят света. Съдбата обаче им е подредила по-различен жребий. В деня на сватбата, преди да дойдат сватбарите, Януда е отвлечена от татарска орда. Безутешен, Добрил решава да стане странстващ художник и тръгва на изток да дири Януда. Дири я с надежда, че ще открие песъчинка в морето. Стига до Каракорум и, о, чудо, един ден чува отнякъде познат глас. Открива я случайно в шатрата на хан Хулан и татарската ханка Туракина, която тайно се влюбва в младия художник, но гордо замълчава пред зова на сърцето си. Тя благородно решава да помогне на влюбените да избягат, но в решителния миг Януда се отказва. Силата на любовната страст заглъхва пред зова на майчиното сърце: „Децата ми са татарчета… Сбогом, Добриле… Аз още те обичам… Само тебе… Ала не мога… Сбогом…“[6] Добрил се завръща сломен в родината си, но пътем, минавайки през „града на градовете“ Константинопол, дочува случайно таен разговор. Той потвърждава слуха, че изобретената нова чудодейна отрова, която убива бавно и сигурно, е вече в ръцете на коварната гъркиня Ирина, майката на регента на Търновския престол. Тя е съперница на младия Калиман, царствения Калоянов наследник. Чичо му Александър веднъж го е спасил от отровния дар на мащехата му – малко сребърно кръстче, от чиито микроскопични улейчета се процежда силната отрова. Детето Калиман е спасено от невярната болест. Младият Калиман обаче, въпреки предупреждението на Добрил, не успява да оживее – коварна ръка му поднася чашата с отрова, от която той, преоблечен като търговец, сред хората, доверчиво пие. Българското царство потъва в скръб по младия принц. Художника обаче го очакват тепърва предизвикателствата на историята и чудния му занаят, който го среща с красивата севастократорка Десислава. И т. н., и т.н.[7]

Позволихме си този, може би малко разточителен и репродуктивен, но, мисля, полезен разказвачески екскурс само да щрихираме малка част от богатите наративни и диалогови изразни възможности на романовото четиво на една талантлива, но твърде незаслужено пренебрегвана от литературно-историческия канон българска писателка. Може би пък да е за добро – мъдро бихме поклатили глави, подобно на персонажи от любима турска сапунка. Литературната история й е обърнала глава, за да я открие съвременната масова култура и телевизията, може би? Родена и живяла в предисторията на телевизията като медия, Фани Попова разказва сладкодумно, визионерско-декоративистки, прецизно драматургично и кинематографично. Телевизионно-разточително и красиво. Мислейки българската история с огромна любов, чувствайки я като приказка, въобразявайки я като истинска костюмна драма. Надали си е представяла романистката в какъв поразителен духовен цайтнот ни предстои да се сгромолясаме само няколко десетилетия след появата на нейните романи (писани по протежение на 30-те години на ХХ век). Заклеймена като шовинистка, националистка и дори фашистка, тя ще има проблеми с „народната“ власт след 1944 година. Обвинена е в най-страшния грях на „национализма“. А национализмът има освен звероподобна маска и свое ангелско лице и то е родолюбието. Една от най-вдъхновените картини в литературата ни на българската земна красота рисува именно Фани Попова Мутафова:

„Сам Бог бе белязал границите на тази благословена страна – трите морета и ширната бяла река. Всичко се раждаше в тази земя: жито, памук, грозде, рози и смокини, моретата даваха риба, край бреговете цъфтяха маслини, дафини и лимон. Вековни гори шумяха по многобройните планини, в долините се виеха буйни, пенливи реки, в равнините мучаха безбройни стада… А там долу, гдето се събираха водите на трите морета, се издигаше най-хубавият град на света, връз най-хубавата земя на света… и в тая благословена страна людете трябваше да живеят в мир и обич.“[8]

Много кинематографично описано, нали? По женски сантиментално и обстоятелствено; мелодраматично и лирично. За да не бъдем обвинени в излишно пристрастие към женския авторски поглед към историята или към някакъв джендер- „софт-“ вариант на национализма (защо не го наричаме просто родолюбие?), ще си позволим да отбележим, че подобна картина на Българската Аркадия можем да открием и у Вазов, и у Любен Каравелов, и в повествованията на чужди пътеписци и пътешественици по българските земи. Един от тях е йезуитският монах и природоизпитател, хърватинът Руджер Йосип Божкович. Почти същата Аркадия, с птици, плуващи в житата на Добружа и крайморските долини, четем в „Предречено от Пагане“ на Вера Мутафчиева. (Сценаристката на „Хан Аспарух“ бе самата Вера Мутафчиева и тя пълноценно беше употребила тази възторжена и лирична сцена, в която младите Велизарий и Аспарух за пръв път стъпват отсам Онгъла.) Ако пофантазираме как би изглеждала тази картина днес, кадрирана, озвучена по най-“старомодния“ начин с епически разказвач, но заснета и обработена с помощта на новите технологии, с размаха и фантазията на широкоекранното повествование и решена дори съвсем рекламно (защо не?) за телевизионен екран, не без чувство на гордост бихме отбелязали че тя по нищо не би приличала на компютърните наивни скици, рисувани батални платна, обсади и морски битки на „Великолепният век“. Имаме си при това и така мечтаната от турските кинематографи „конна инфраструктура“, нали. А амбициозната географска карта на Българското царство, стигаща до Босфорските води, като нищо би посмутила официалната неоосманистка политика на съседите от юг. Е, нашите сериални изгреви и залези над Босфора, подправени с музикални бекграунди, обещават да бъдат по-различни от стандартните, с които окото и ухото ни вече са „посвикнали“. Какво пък. Глобалистичните мултикултурни послания на авторката са неоспорими – людете по тези земи са родени да живеят в мир.

Неотдавна анкетно проучване обяви Фани Попова Мутафова в десятката на най-влиятелните българки на всички времена. А българите – за пореден път – за най-бедния и нещастен народ в Европа. Дали не е време да се вземем в ръце? И да започнем от визуализираното осмисляне на миналото и на митовете през мултикултурната продуктивност на класическите романови сюжети? И дали да не заложим на толерантността, но и на националното ни културно-историческо самочувствие, на европейската ни еманципация? Телевизията и киното готови ли са да се намесят?



[1] Виж: Батюман, Елиф. „Отомания”, -http://www.librev.com/prospects-europe-publisher/2411-2014-06-13-18-54-42.

[2] Батюман, Елиф. Пак там

[3] Виж Попова Мутафова, Фани. „Йоан Асен ІІ”, роман, С.1989, с.161

[4] Попова Мутафова, Фани. „Дъщерята на Калояна”, роман, С. 1989.

[5] Попова Мутафова, Фани. „Йоан Асен ІІ”, роман, С., 1989.

[6] Попова Мутафова, Фани. „Последният Асеновец”, роман, С., 1989, с.72.

[7] Попова Мутафова, Фани. „Последният Асеновец”, роман, С., 1989.

[8] Попова Мутафова, Фани. „Йоан Асен ІІ”, роман, С., 1989 , с.23.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...