От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Невъзможната журналистика

Потискащо, потискащо и отново потискащо е това, което съобщават интервютата с журналисти, проведени от фондация „Медийна демокрация“. Защото да, те съобща­ват нещо и констатацията на това съобщение не позволява позитивни интерпрета­ции. Въпреки умишления ми песимизъм, светът на българския журналист е по-малък и някак по-средновековен от направените от мен „феодални“ предварителни анализи. Докато обществените условия, социалните и икономически отношения и зависимо­сти функционират на настоящото равнище, в България истински медии не може да има. Плурализмът, журналистическите правила и етика са невъзможен проект. Това е ситуация на безизходица, която произлиза от цялостната култура и социална среда. Докато работят тези модели, реални политически и икономически, властови модели, които произвеждат съзнание, тези модели ще се възпроизвеждат по необходимост и в медийното поле. Проблемът на медиите съвсем не е чисто медиен проблем. Това означава и че той е резистентен на техническа и арбитражна регулация. Подобен тон на резигнация, пораженство се съдържа във всяко интервю. Липсата на доверие в регулаторните и всякакви други органи е разгърната до убеждение и светоглед. Демо­тивация, безсилие, зависимост и страх, несигурност. Това настроение е общо правило. В такава атмосфера свободата и плурализмът са нищожни по дефиниция.

И все пак е плоска

Тягостен е самият климат, самата атмосфера, в която са заставени да работят журна­листите, общо взето повсеместно. Липсата на мотивация се превръща в нагласа и вид работна етика. Това е валидно както за големите медии, така и за по-малките регио­нални, където оплоскостяването на света е очевидност. Плоският свят има винаги про­сто обяснение, макар да е иначе съвършено непонятен и от гледна точка на здравия разум абсурден. Той е еднопосочен, едноизмерен, елементарен свят, подчиняващ се на прости правила и стопанисван от също такива господари. Такъв е светът, който българските медии произвеждат или както се казва „отразяват“, такова е медийното огледало. Плоско. Но такъв е и светът, в който оцелява и се труди средният български журналист. Каквото вън, такова и вътре. Аналогията на структурите, които форматират политическия и икономическия порядък, продължава органически както в структу­рата, така обаче и в самия етос на медиите. В плоския свят човекът е малък, а силите, които го подчиняват са всемогъщи и непоклатими. Това е също така свят, който ма­кар и на длан, е все пак необозрим, несигурен, крие опасности и постоянни заплахи, подобно на света от средновековните карти. Средновековността тук е ужасяваща не само поради неуместността и анахроничността си, но и поради трайните увреждания, които предизвиква, поради изплашения, ала също и настръхнал (от злоба) манталитет, през който се вижда светът. Не бива да се забравя и че плоският свят не може да бъде напуснат. Земята, която човекът оставя зад себе си е кръгла. Преди това пътища навън няма. Има само изход, през който се изхвърлят отпадъците.

Това за мен е втората констатация на интервютата: и все пак Земята е плоска.

Желязната верига

Основните зависимости и механизми, в които е заключена българската медия, са от икономическо-феодално естество. Всичко останало е страничен ефект. Включител­но политиката, политическото присъствие и дебат в медиите. Всичко е подчинено на елементарен, финансово мотивиран властови натиск, който най-често е упражняван директно от собствениците на медията. Те пък от своя страна са зависими от натиска на своите опекуни, които правят възможно съществуването или несъществуването на съответното издание/телевизия/радио/сайт и т.н. Тази верига на подчинение и зависи­мост е желязно детерминирана и неразрушимо устойчива, това впрочем съвсем ясно се осъзнава и от самите журналисти. Оттам и убеждението, че институциите или орга­ните, които следва да гарантират и регулират медийния процес, от своя страна също се съобразяват с конюнктурата и изискванията на тази верига, която включва финансови, политически, лични и някакви други, нерегламентирани (и неофициални) отношения. Безспорно отношенията в такъв свят не могат да следват никакъв официално легити­мен протокол, по силата на който да бъдат коригирани. Всичко става в известен смисъл „под земята“, където никой закон и никой легитимен механизъм изобщо не е прило­жим. Съвсем естествено това демотивира патоса на самата журналистика като цяло, свеждайки я до изпълнение на задачи, поставяни и изисквани по феодален път. Че­сто пъти квалифицирани и опитни, добри журналисти са принудени да „разработват“ жълти сензации или икономически/политически (това различаване е трудно) поръчки, поради така представената необходимост и неизбежност на работните отношения и зависимости. Тук понятието „трудови отношения“ е напълно неуместно, това е видимо и от най-беглия поглед върху направените интервюта.

Демотивацията

Фактически журналистите са третирани просто като „кадри“, функционални роби. И в техническия смисъл те действително са роби, доколкото са заставени да изпълня­ват журналистическите си задължения в името на собственото оцеляване. Такава една формула ми се струва вярна след прочита на интервютата: журналистиката не се упраж­нява или практикува, така както се практикуват творчески и интелектуални професии, тя по-скоро се изпълнява по начина, по който работникът пренася тухли, за да заслужи надницата си. Това състояние на журналистиката, при всички претенции за демокра­тичност, модерност, та даже и за някаква „европейскост“, е повече от крещящо. Това е скандал, приел облика на ежедневие. Медийните кадри биват изнудвани и подчинява­ни репресивно да изпълняват задачите и поръчките на своите шефове и собственици, като при неизпълнение, неспазване на изискванията или своеволна принципност, те биват принуждавани сами да напускат. Бавене на хонорари, неизплащане на заплати, поставяне на неизпълними задачи, чиито резултат е, разбира се, провал, лишаване от достъп до информация и буквално изолиране са някои от използваните методи. До- броволното напускане е винаги за предпочитане пред уволнението. Така или иначе медиите работят като касапници – ако не ти харесва, на опашката чакат още сто телета. Сравнението е грубо, но такъв е манталитетът на българския медиен собственик. Има случаи, в които дори не се подписва какъвто и да е обвързващ документ, нито трудов, нито дори граждански договор. Работи се на ангария и по милост. Никой не инвестира в своите журналисти, в тяхната квалификация и професионално развитие. Тъкмо об- ратното – веднъж влезли в „професионалния“ свят, те биват подложени на постепенна и методична деградация, стигаща дори до съзнанието за някакъв вид успех, в случай на оцеляване. В такъв обърнат свят демотивацията, личната и собствено журналисти­ческа, а много пъти и морална демотивация е тотална.


Small Ad GF 1

Страхът е най-вече от директния финансов източник, собствениците и рекламодателите. Както и, разбира се, от близките до тях, намиращи се в обсега на техните интереси. Тези фактори определят темите табу, онова за което не се говори или се говори по определен начин. Така например една компания плаща персонално пари на ръка, месечно, между 800 и 1200 лева, за да бъде добре представен образът й в новините на телевизионен канал. Пари на ръка се плащат и в друга телевизия за манипулирането на предизборни дискусии, участието на поставени лица и контролиране поведението на водещия. Често пъти журналисти биват наказвани, заради засягането на косвени интереси или поради страх, че оттеглянето на един рекламодател ще доведе до оттеглянето и на другите, тъй като така е сложена структурата на пазара у нас. Политическите дискусии, „разоблича­вания“ и т.н. са най-често също част от уреждането на други сметки. Това е светът на желязната верига и на икономическия феодализъм. Това е един плосък свят.

Откъс от Медии и демокрация: свобода, плурализъм, право
съставители Жил Руе, Орлин Спасов, Рудолф Барч
Фондация „Медийна демокрация“ София, 2013

Тодор П. Тодоров (1977) е доктор по философия и преподавател във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски. Автор е на „Приказки за меланхолични деца“ (сборник разкази, Сиела, 2010). Разказът му „Ван Гог в Париж“ е отличен с наградата „Рашко Сугарев“ за най-добър къс разказ.


Pin It

Прочетете още...

Imagine there’s no hate speech

Юлиана Методиева 24 Мар, 2014 Hits: 10357
През летните протести, освен да надуват…