От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

В опитите да се осмисли създаденото от българската историография ние не сме отишли далеч*. Сравнително малкото изследвания в тази област се ограничават почти само до преразказване на биографиите и библиографиите на известните историци. В същото време опитът на по-напредналите школи показва, че систематичното и критично изучаване на историографията и на основните обяснителни схеми, които се използват в нея, би могло да бъде много ползотворно. Та нали нашето познание за миналото е в най-голяма степен плод на това, как са го схванали и описали изследователите преди нас. За да можем да продължим напред, от решаващо значение е да разберем през каква призма са пречупвали разказа си, как са се опитвали да разгадаят и обяснят миналото. Изследванията в тази насока са отишли доста напред не само в развитите страни, но и при съседите ни.[1]

На този фон темата за Българското възраждане е една от малкото, получила подробен и критичен историографски анализ в наскоро публикуваната книга на Румен Даскалов.[2] Вземам отношение не просто за да изразя съгласието си по повечето от засегнати проблеми, не дори за да се опитам да наруша „заговора на мълчанието,“ с който официалната историография посрещна и тази книга[3], а за да отида по-далеч и да поставя един въпрос останал неанализиран, който според мен е най-важният: защо българската историография обособява отделна възрожденска епоха. Защо е предпочетено Възраждането да се вижда като отделна епоха, вместо като само един от процесите, които преживяло българското общество през ХIХ век? Иначе казано: само „Възраждане“ ли е имало в последния век преди създаването на днешната българска държава? Това, че настъпват големи промени достатъчно ли е, за да го разглеждаме отделно от вековете „под османска власт“? И от друга страна: всички промени ли са свързани с Възраждането? Ако ХIХ век е нова епоха, то само и единствено като „възрожденска“ ли може да се определи? Оттам логично идва следващият въпрос: какви са последиците от описването на този период именно като „възрожденска епоха.“

Макар да има различни мнения за това кога е започнало и дори кога е завършило, че Възраждането представлява една нова и отделна епоха се приема в българската историография без спорове. Така мислят „специалистите по периода“, това е и институционално утвърдено, вследствие на което го приемат и повечето от османистите в България, които дори не пристъпват към изучаването й.[4] Много чужди автори също го вземат за даденост.[5] При всичкото политизиране на българската история, Възраждането винаги си е оставало „най-българското време.“ Най-показателното е, че и неспециалистите знаят за Възраждането като отделна епоха – всеки минал през общозадължителното образование има приблизително ясна идея кога е било „през Възраждането“ и какво е ставало тогава.

Тук ще се опитам да поставя под въпрос този консенсус. Ще започна с кратък анализ на тази конструкция и представяне на основните й вътрешни противоречия. След това ще прибягна до сравнение с другите балкански историографии, за да се види доколко е общовалидна концепцията за националното възраждане като отделна епоха. В третата част ще се опитам да върна разглеждането на проблема за Възраждането в контекста на османския ХIХ век, където то всъщност е протекло. Накрая ще засегна проблема за безкритичното възпроизвеждане на концепцията за Възраждането в българската историография.

I. Концепцията за Възраждането като отделна епоха в българската историография


Small Ad GF 1

Когато става дума за националната история, c термина „Възраждане“ и по-точното „Българско възраждане“ в българската историография се означават ред взаимно свързани процеси, които изживяло българското общество през XVIII и най-вече XIX век. Този термин е до голяма степен условен – съвременниците им рядко ги наричали точно по този начин. Изборът на това наименование може да бъде спорен сам по себе си, най-малкото защото тегли към аналогия с принципно различни процеси в Западна Европа. Вместо да се потърсят реални съвременни влияния, плащайки данък на самото наименование „Възраждане,“ в търсенето на паралели и сравнения се слиза чак до началото на Ренесанса в Италия. Това се прави повече на популярно ниво и при преподаването в училище, доколкото специализираните изследвания трудно запълват тази пропаст.[6]

Това обаче, което ни притеснява в случая, е че се отива още по-далече – с това наименование започва да се нарича цялата епоха, в която са протекли процесите, условно наречени възрожденски.[7] Историографската операция по представянето на възрожденските процеси като отделна епоха има няколко съставни части: 1) преекспониране на самите възрожденски процеси (национално осъзнаване, българска просвета, църковни борби, политически борби), 2) представяне за „българско възраждане“ на други съвременни процеси (стопанска възмога, модернизация), включително на такива, които са подети от османската власт (селищно благоустройство, интегриране на българския елит в местното управление), 3) пренебрегване на процеси, които очевидно са част от османското развитие (законодателни промени, централизация, модернизация на държавната администрация на централно и местно ниво) и не могат да бъдат представени за „българско възраждане“, 4) изкуствено свързване в единно цяло (териториално и/или хронологически) на разнородни явления и процеси, 5) преднамерено свързване в хронологически план на всичко „турско/ориенталско/османско“ със „старото“ и на всичко „ново“ с „възрожденското.“ Нека ги разгледаме последователно:

Преекспониране на възрожденските процеси. Действителният обхват на процесите, които се считат за основна част от Възраждането е всъщност твърде ограничен. Така след малко повече от половин век „новобългарско образование и просвета,“ процес определян като една от „масовите и легални прояви на Възраждането,“ първото преброяване на населението в Княжество България (1. I. 1881 г. ст. ст.) показва, че само 3,3% от населението (5,0% от мъжете и 1,5% от жените) умеят да четат и пишат. Това е една крайно ниска стойност, не по-висока от тази, която бихме очаквали да открием в едно предмодерно общество. Подобно е положението с освободителните борби – изследванията оставят впечатлението за едно нарастващо и все по-пълно ангажиране на целия народ в борбата за освобождение. Накрая обаче, в кулминацията на тази борба – Априлското въстание от 1876 г., с оръжие в ръка участват няколко хиляди души.[8] Ако вземем като критерии прякото участие в тези процеси, то каква част от българите и техния живот следва да бъдат разглеждани като част от процеса на Възраждане? Колцина от тях били „възрожденци“? В следващите десетилетия грамотността на населението ще нараства скокообразно, а българската държава ще държи под знамената десетина пъти повече войници в мирно време и стотина пъти повече през войните, без това да привлече толкова изследователски усилия. Съответно, ако не бяха гледани под микроскопа на национално ангажирани историци, възрожденските процеси биха заемали много по-скромно място в публикациите по българска история. За това преувеличение първостепенна роля има идеализирането на Възраждането като епоха на единение на всички българи.

Представяне за „(българско) възраждане“ на други съвременни процеси. Механизмът, по който Възраждането от процес се превръща в епоха има второ основно измерение. Ако от една страна се предпочита чисто възрожденската проблематика, от друга, всички останали процеси започват да се интерпретират, доколкото и както е възможно, като част от Възраждането. Така става със стопанските промени, които първоначално са се разглеждали като предпоставка за национално осъзнаване, за развитието на просветата и за разрастване на църковните и освободителните борби (Б. Пенев, П. Ников, М. Арнаудов), но в официалната историография от Втората световна война насам се превръщат в основна част от Възраждането. Така се третират и модернизационните процеси.

За окончателното превръщане на Възраждането във „възрожденска епоха“ от значение се оказва подходът на комунистическата историография, която разглежда всички стопански, обществени, политически и културни процеси като свързани в едно цяло, с основа разбира се икономиката. Това окончателно наложило принципа „всичко през Възраждането е възрожденско.“ Но какво възрожденско има в разрастването на занаятчийството, в търговските предприятия, в манифактурите или първите фабрики? Да приемем, че те са били предпоставка за него, но самите те възрожденски няма как да бъдат. Същото се отнася и за стопанския растеж, най-малкото защото стопански растеж по това време изживява Османската империя като цяло.[9]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Трябва да се вземе под внимание, че много явления в българската общност са отражение на по-общи тенденции и често на инициативи на самата власт. Включването на светския елит в църковните дела е цел и изискване на османската власт през Танзимата, формулирано във фермана от 1856 г. (Islahat Fermanı, т.нар. Хатихумаюн) и проведено на практика през следващите години. Получаването на „църковна независимост“ неслучайно съвпада с политиката на кодифициране на т.нар. система на милетите след началото на 60-те години на ХIХ-тото столетие.[10] По същия начин развитието на новобългарското образование протича в един благоприятен климат на общо насърчаване на светското образование от властта, включително това за момичета. То включва обявяването на началното образование за общозадължително, поощряване на строителството на училища, безмитен внос на учебници и евтиното им печатане в държавни печатници, финансова подкрепа за училищата, в това число на немюсюлманите. Това обаче дава скромни резултати в танзиматския период – точно като „възрожденските училища.“[11] Благоустрояването на „възрожденския град“ също e резултат от политиката на местната османска власт.

Пренебрегване на процеси очевидно свързани с Османската империя. Това че възрожденските процеси са свръх-представени се „компенсира“ от пропускането на почти всичко свързано с османската власт и нейната политика. Вярно е, че в повечето случаи присъства и един схематичен преглед на „упадъка и премахването на ленно-спахийската система,“ на „опитите за реформи“, (не „на реформите“, на „опитите за реформи“!) с Гюлханския хатишериф, Закона за земята, пътищата, благоустрояването и земеделските каси на Мидхат Паша. Това обаче с нищо не повлиява на обяснителната схема. Именно затова в най-опростените версии (например в учебниците и кратките популяризации) то напълно може да се изпусне,[12] a другаде да се представи сравнително по-подробно[13], без от това изобщо да се промени сюжетната линия.

Но съвсем без значение за живота на българите ли са останали централизирането и рационализирането на администрацията, установяването на нейния контрол по места, реорганизацията на съдебната система, на данъчната система, финансовата стабилизация, подобряването на комуникациите? На времето значение те несъмнено са имали, но „специалистите по възрожденска история“ съвсем естествено се интересуват преди всичко от това, което е или би могло да се представи за част от Възраждането. Или поне като причина за въстание. Затова, доколкото изобщо се разглеждат, промените във местната администрация се карикатуризират, а описанието на дейността й е често изпада до емоции в стил „а тиранинът върлува и безчести край наш роден.“ Вместо промените в структурите на местната власт се представят само „българските общини,“ при това без дори ясно да се посочи, че това няма нищо общо с днешното значение на думата община като териториална единица, а е една помощна структура към местната османска администрация. Нещо повече – тази община е обърната в символ на самоуправлението на българите, а всички по-горни нива на административната йерархия се пропуснат. А те неминуемо са били по-важни, след като са по-горни в една все по-централизирана система.[14]

Говорейки за политиката на османската власт, българските изследвания се ограничават почти само до Мидхат паша и дейността му в Дунавския вилает. Колкото и важни да са тези процеси, колкото и похвално да е тяхното проучване, свеждането на всичко до един провинциален управител и една провинция в епоха на централизация, рационализация и унификация на администрацията е из основи погрешно. Защото реформите почват много по-рано, и макар в един момент Дунавският вилает да станал тяхна пилотна единица, скоро същите мерки били приложени на общо основание, включително благодарение на усилията на самия Мидхат Паша. Извън това липсата на конкретни познания за структурите и функционирането на Османската държава се заменят с голословното й заклеймяване като „една от най-дивите азиатски деспотии,“ като „една разложена средновековна сатрапия, крепяща се върху тиранията и невежеството, върху мюсюлманския фанатизъм и некултурността.“[15]

Същевременно затварянето в националната историография не е попречило да се търсят европейски влияния и паралели с европейските процеси. От десетилетия различни български историци критично се изказват, че не трябвало повече да се разглеждат процесите на Възраждането само в тесни национални рамки, а да се видят в „естествената им връзка с общоисторически процеси и явления,“ „в контекста на общоевропейската история.“[16] По-нови публикации също се опитват да препрочетат разказа за „Възраждането,“ използвайки схемата на западноевропейската история.[17] Този привидно похвален стремеж всъщност ни води в една много хлъзгава перспектива. Така косвено се подпомага абстрахирането от османския контекст, като се отмества търсенето на външни за българите влияния в други, по-престижни направления. Защото нали сме „европейци,“ ако и да ни управлява „азиатският поробител.“ Затова се търсят и представят влиянията върху Българското възраждане на Европа, Франция или Русия, но не и на самата Османска империя. Правят се паралели с Ренесанса, Реформацията, Просвещението и изобщо всичко, което преживяла Европа между XIV и XIX век. Но кое е по-близо до Българското възраждане: Реформацията в Западна и Централна Европа през XVI век или реформите в самата Османска империя през същия XIX век? От друга страна, всички възрожденци се представят за съвременници на ставащото в Европа, дори когато не са имали реален контакт с него. Така Паисий се оказва най-малкото „просвещенска фигура“ и „съвременник на Хердер,“ а в някои случай дори „предходник“ на разни европейски мислители.[18] Получава се една псевдокомпаративност, при която опитите да се разгледа Българското възраждане в общоевропейски рамки в крайна сметка водят до това то да се извади от османския контекст.

Изкуствено свързване в единно цяло (териториално и/или хронологически) на разнородни явления и процеси. Създаването на представата за Възраждането не би могло да мине без характерното за националните историографии навързване на най-разнородни събития, явления и процеси в една обща картина или единно повествование. Много показателно е представянето на „въоръжените борби“, където събития станали на различни места по съвсем различни причини се подреждат последователно, сякаш следват едно от друго: опити за добиване на политическа независимост се редуват със селски бунтове срещу данъчен произвол, неумели реформи или проблеми със собствеността на земята: Велчовата завера, Нишкото въстание, Браилските бунтове (всичките поред), Видинското въстание.[19] Поне едно да имаше връзка с предходното! Същевременно въстания обхванали по няколко села се описват така, сякаш на борба се е вдигнал целият народ и единственият дискусионен въпрос днес остава дали това включва и чорбаджиите (след като петдесет години в центъра на спора бе участието на „буржоазията“).

Тъй като историята на Възраждането е до голяма степен сбор от биографии на значими фигури, по същия начин е навързана като едно хомогенно движение и дейността на възрожденците. Така във всички общи съчинения по Българско възраждане Софроний Врачански се сочи за пръв последовател на Паисий Хилендарски. Само дето „най-добрият Паисиев ученик“ (К. Иречек[20]), „неговият ученик Софроний“ (Б. Пенев[21]), „несъмнено най-крупната фигура между учениците и последователите на Паисий“ (М. Арнаудов[22]) дори не споменава за Паисий в своята автобиография Житие и страдания грешнаго Софрония.[23] На свой ред сочените за „продължители“ и „последователи“ на делото на самия Софроний (според версията в учебниците – Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович[24]) не само не са го споменавали, но и в нищо не са го следвали.

В териториален план границите на това цяло са разбира се национални. Настоява се, че възрожденските процеси са покрили „всички български земи.“[25] Това се отнася еднакво за духовна дейност и политически борби. Като допълнение на това комунистическата историография пък представя стопанските процеси през XIX век като „формиране на единен национален пазар“, който по инерция присъства и в по-късни издания. Включително регионалните и поселищни проучвания приемат „националните граници“ за даденост и в крайна сметка се съотнасят към тях.[26] Така изследваният „възрожденски град“ се сравнява с другите „български градове“, нищо че същите процеси могат да протичат в Шкодра или Ескишехир. Изследваното селище или регион се мисли като „част от българските земи.“ Самите „възрожденски процеси“ се разглеждат като взаимосвързани – напоследък се отхвърлят всякакви разделяния и противопоставяния между отделните им проявления (просвета / църковна дейност / въоръжена борба), между идейни течения и дейци.[27] Възраждането се оказва една от нищо ненарушима и неделима цялост.

Представяне на всичко „турско“ за „старо“ и на всичко „ново“ за „възрожденско. Ще бъде неточно ако говорим просто за игнориране на османския контекст. В много случаи има съзнателно сравнение с него, като това е задължително сравнение с миналото. Този начин на мислене личи и в подбора на малкото съчинения на османисти, ползвани в изследванията за Възраждането – те включват публикации главно върху предходните векове, а не толкова върху времето, за което всъщност пишат.[28] Българската историография, иначе толкова вторачена в държавата, по отношение на „модерното“ през Възраждането я забравя почти напълно, дори когато се говори за институции.[29]

„Турското“ се възприема като замръзнало във времето, а Османската (или както казват „Турската“) империя е не само „допотопно изостанала“ – за българската историография тя е неспособна на промяна. Всичко модерно обаче се свързва с Българското възраждане: то е „българският преход към Новото време,“ то е „началото на българската модерност.“ Така когато по разпореждане на местната османска власт (няма на кого другиго!) просто е била поизправена и разширена някоя чаршия, то за нея ще се каже, че е придобила „възрожденски облик.“ Ако обаче за останалите улици още нищо не е направила, те си остават „турски сокаци.“ Белезите на модернизация се отчитат само за българите, докато за мюсюлманите мълчаливо се игнорират.[30]

***

В крайна сметка се стига дотам съчиненията озаглавени „Българско възраждане“ да се опитват да дадат цялостна картина за XIX (че и XVIII) век, а в общите съчинения по история на България този отрязък от време да се представя като отделна част, разположена между „османския период“ („турското робство“ или евфемистичните „българските земи през XV-XVII век“, „късно средновековие“ и т.н.) и новата българска държава. Това разделяне присъства и във всякакви други публикации – не само тези засягащи духовната култура и националните борби, но и тези по стопанска, поселищна или регионална история. В общите истории частта върху Възраждането във всички случаи е значително по-дълга от тази върху „XV-XVII век.“ Tака разказът за Възраждането не само изпълва XVIII и XIX век, измествайки всичко османско от тях, но и засенчва османския период изобщо.

Hещата съвсем не опират до формална периодизация – възприемането на Възраждането като отделна епоха има решаващо значение за начина, по който разбираме (а по-право – не разбираме) българския, а и османския XIX век. Зад израза „през Възраждането“ и определението „възрожденски“ се крият съществени деформации в интерпретацията. В резултат на възприемането на Възраждането за отделна епоха, определението „възрожденски“ започва да се ползва безкритично за всичко, произхождащо от XIX век. То се свързва не само с писания, училища или политически борби, но и се прилага за „възрожденските занаяти“, „възрожденската чаршия,“ „възрожденските къщи,“ чешми, часовникови кули и изобщо всякаква „възрожденска архитектура.“ Наистина, когато се казва „възрожденски“ се дава относително ясен хронологически ориентир, но ако е подходящ за изследване на проблемите на националното съзнание или политическите борби, то едва ли е адекватен за други проблеми на политическата, социална и културна история. Нещо по-важно, в много случаи определението „възрожденски“ е подвеждащо за характера на самите явления или промени: при използването му се внушава една несъществуваща връзка. Наистина фабричните дрехи, първите индустриални машини, фотографията, телеграфът и ред други са навлезли „през Възраждането“ (или ако предпочитате „през Танзимата“), но какво възрожденско (или танзиматско) има в европейските дрехи, фабриките или парните мелници?

Друго недомислие: ако от една страна всичко ново от XIX век е „възрожденско,“ пак като „възрожденски“ се определят и много традиционни реалии. За такива минават например традиционните занаяти – на популярно ниво често се говори за „възрожденски занаяти,“ без да се проблематизира кои са „пред-възрожденските“ и по какво се различават едните от другите. Същото може да се каже за „възрожденските еснафи“ и „възрожденската чаршия.“ „Здравият патриархален морал“ на българина също се илюстрира с примери от епохата на Възраждането. Така „възрожденски“ се оказва синоним и на „традиционен,“ но със силно положителна конотация.

„Възрожденско“ имплицитно означава и „българско“: много от „възрожденските“ реалии обаче били просто характерни за епохата и XIX век (или не само), без да имат нищо специфично българско. Такъв е случаят с „българските възрожденски къщи“, подобни на които без усилие можем да открием запазени в ред анадолски градове. Едва ли са следи от българско възраждане в тях.

Действително има духовни и политически дейности, които протичат преди всичко в рамките на съответната религиозна (и до голяма степен езикова и етническа) общност. И за тях обаче затварянето в обяснителните модели на националната историография пречи на разбирането им: защото успоредици откриваме дори в областите с най-голямо разделение и процесите, които протичат само в рамките на националната общност имат паралел с тези в другите общности – и в факторите, които ги пораждат, и в протичането, и в последиците им. Това се отнася за стремежа за преход към употреба на говорим език в образованието и деловите дейности, масираното въвеждане на печатното слово, на светското образование.

Така в крайна сметка, вместо да представят процеса на национално възраждане в контекста на XIX век, изследователите стигат дотам да обясняват всичко от епохата през призмата и чрез контекста на Българското възраждане. Вместо да кажат, че националното възраждане се е развило през XIX век, за почти всичко станало по това време, те твърдят, че е станало „през Възраждането.“

II. Проблемът за националното възраждане

в някои други историографии

Тук ще си позволя известно отклонение. Защото едва ли би могло да се покаже убедително какви пукнатини има концепцията за съществуването на отделна възрожденска епоха, ако не я сравним с подхода на други историографии разглеждащи същата проблематика. Струва ми се, че подходящият формат за едно подобно сравнение са на първо място историографиите на страни от османското пространство – прибързани сравнения с други „Възраждания“ и „Ренесанси“ из Европа биха ни запратили в погрешна посока. При това, поради непознаване на историографските школи за другите части на империята, съм принуден да се огранича до тези за балканските й провинции, макар че арменската история и дори тази на арабите с тяхната „нахда“ да предлагат някои обещаващи паралели.

Албанското национално възраждане. В случая ще използвам на първо място албанската историография, защото тя единствена на Балканите наред с българската безрезервно приема концепцията за възраждането като отделна епоха, използвайки едно по-прецизно название: национално възраждане (Rilindja kombëtare). За един най-общ поглед ще се обърнем към последното издание на „академичната“ история на Албания.[31] И тук Възраждането е представено като период съвсем отделен от този „под османска власт,“ сякаш не е протекло именно под нея, сякаш основна негова съставка не са борбите за освобождение от нея. То обаче се извежда като самостоятелна епоха, а в ползваната тук публикация е отделено в следващ том, като акцентът върху него личи и в чисто количествен план. Така докато първият том обхваща историята на Албания от най-древни времена до началото на XIX век, то вторият (с почти същия обем) е посветен изцяло на „националното възраждане“ от 1830-те до 1912 година. По този начин османският период от албанската история, който иначе би представлявал над две трети от текста на тези два тома, е привидно сведен до една много по-малка и неналагаща се част. На фона на това Националното възраждане изпъква като най-важната епоха в албанската история, отдалеч засенчваща дори борбите на Скендербег.

Още първите страници на този том показват съществена, но не и изненадваща еволюция спрямо първото издание от 1965 г. Разликите са показателни за процесите на продължаващо „изчистване“ на османския контекст и на втвърдяване на една самодостатъчна концепция за възрожденската епоха. В първото издание от 1965 г. изложението започва доста традиционно: началото е фиксирано на 1839 г., очевидно свързвайки го с прочитането на Гюлханския хатишериф. Наистина, веднага след кратките информации за предвидените реформи идва частта върху „въстанията срещу прилагането на Танзимата в Албания“, многократно по-дълга отколкото тази за самия него.[32]

Сегашното издание започва вместо с непретенциозното „Начало на Възраждането“ с идеологически много по-избистрената глава: „Албанското национално възраждане и специфичните му особености“ и точка първа: „Националното възраждане – една нова епоха.“ След това в познат стил са откроени неговите „демократични и антифеодални“ измерения, връзките с Просвещението и Европа и пр. Колкото до самото начало на Възраждането, издайническото „1839 г.“ е небрежно замаскирано като „1830-те години.“[33] Оттам веднага се преминава към представяне на стопанските процеси, които се смятат за основата на националното възраждане. Чак тогава идва краткото представяне на самия Танзимат.

Все пак проблематиката „Танзимат – борба срещу Танзимата“ се появява неколкократно. Така ако в българската историография реформите в Османската империя са представени най-вече като серия от несбъднати обещания за подобрение на положението на немюсюлманите, то наред с това албанската се насочва и към едно от най-същностните им измерения – централизацията. Тази централизация се разглежда като заплаха за независимостта на албанците и съответно на всяка съпротивата срещу нея се гледа с безмерни симпатии. Всякакви възможни размирици са описани в хронологическа (но далеч не винаги логическа) последователност като част от една дълга и нестихваща борба на албанския народ за национална независимост. Големи усилия се полагат да се „докаже,“ че това не били просто бунтове на засегнати от централизацията местни дерибеи (според както са единодушни информирани съвременници и неангажирани днешни специалисти), а качествено нов тип съпротива – национална. Подобно на българската историография, и в този случай, другите модернизационни усилия на централната власт са съвсем бегло и пренебрежително представени.

Все пак, в сравнение с българските издания върху същата епоха, личи едно по-грамотно третиране на процесите в Османската държава и общество, както и по-широка осведоменост за историята на другите балкански народи и съответните историографии. В крайна сметка обаче това не е попречило и тук да изкристализира една самодостатъчна и самодоволна концепция за националното възраждане.

В сравнение с българското, в историографското конструиране на албанското възраждане съвсем естествено не са включени никакви „църковно-национални борби,“ като проблемите свързани с религия съзнателно се оставят на заден план. Общото е, че и албанската историография пламенно набляга върху това, че етносът не съвпада с религията, подчертавайки, че албанците са преди всичко албанци, независимо дали са мюсюлмани, православни или католици.[34] Оттам насетне проблемите на вярата са изоставени. Вместо тях голямо значение се отдава на въпросите на езика и особено на изработването и възприемането на единна албанска азбука. Това има известна връзка и с доминиращата през комунистическия период идеология, която се опитва да компенсира верските различия сред албанците като набляга на общия език, акцентира върху процеса на изработване на единна азбука, а по-късно и на единен езиков стандарт. Пак поради особеното положение в религиозен план отсъстват и „общините“ – толкова важни за българската версия.

Друга особеност идва от необходимостта да се осмисли присъствието на голям брой албанци на висши османски служби. Всъщност проблемът не получава никакъв анализ, като високите постове се разглеждат като доказателство за личните качества на съответния възрожденец, а това ни най-малко не пречи на заклеймяването на деспотизма на османската власт (много видно при биографията на Исмаил Кемал, донякъде на Пашко Васа и др.). Същевременно в пълно забвение е отпратен най-високо издигналия се сред тях, Ферид паша – известна за времето си фигура на албанското движение, достигнал до поста велик везир при султан Абдулхамид II и после вътрешен министър при младотурците.[35] На практика албанската историография отказва да осмисли проблема „албанско национално възраждане, дело на османски чиновници.“

Съвсем различно стоят нещата за гръцката и сръбската историография – отделна възрожденска епоха в тях няма. В определени случаи се появява думата „възраждане“ и други подобни, описват се процеси, които са характерни за „националното възраждане“ или се смятат за негови предпоставки, но възрожденска епоха с начало, три подпериода и край, с политическо, духовно и стопанско измерение, с „възрожденски град,“ „възрожденска къща“ и „възрожденска чаршия“ няма.

Новогръцкото просвещение. Нека се обърнем преди всичко към гръцката версия, доколкото „гръцкото възраждане“ в най-голяма степен се взема за отправна точка. Описват се процеси на стопанска възмога (главно търговията) и политическа и културна дейност, които на свой ред ще доведат до Гръцкото въстание и освобождението. Всичко това много прилича на версията на българската историография за „национално възраждане,“ без обаче да се обособява в отделна епоха, която да се вмести между туркократията и въстанието от 1821 г. Съвсем естествено при това положение, последният век от османското владичество сам по себе си не придобива символно значение в националния дискурс. Това има чисто количествено изражение в историческите писания. Обърнахме внимание, че далеч по-голямата част от изложението върху османския период в българската и албанската историография е посветена на националното възраждане. Поради липса на подобна епоха в гръцката реконструкция, целият османски период си остава относително кратък – в общите съчинения по гръцка история на времето от падането на Константинопол (1453 г.) до началото на XIX век в много случаи се отделя по-малко място, отколкото на десетилетието обхващащо борбата за независимост на Гърция (1821-1830).[36] Това е елементарното, но необоримо доказателство за липса на жанр „национално възраждане“ в гръцката историография.

Наистина в гръцката историография се говори за „Новогръцко просвещение“ (Νεοελληνικός Διαφωτισμός).[37] То е и единственото, за което се казва, че е „епоха“, визирайки времето между 1750 или по-често 1770 и Гръцкото въстание (1821 г.). Но това се отнася само до интелектуалната дейност и не се налага като общоисторическа периодизация.[38] Такъв раздел може да открием в някои от изследванията върху отделни сфери на културната дейност като например книгопечатането,[39] но не и в публикациите по обща история.

При това Новогръцкото просвещение е една сравнително късна историографска конструкция. За първи път за „Новогръцко просвещение“ пише в една статия от 1945 г. К. Димарас.[40] Оттам насетне то се е превърнало в тема на ред публикации, но не и в общоприето деление дори в културната история. Самият Димарас не нарича „Просвещение“ или „Епоха на Просвещението“ съответния раздел на своята История на новогръцката литература, а и вътре само инцидентно го споменава.[41] Наистина, напоследък в гръцката историография все повече се говори за Просвещение; темата е все по-силно застъпена в преподаването по история и гръцка литература на всички нива. Смятам че това е едно насилване на реалностите и опит за ретроспективна „европеизация“ на гръцката история. Това явление обаче се появява доста след като концепцията за „Българското възраждане“ е добила устойчив вид.

Самите съчинения върху Новогръцкото просвещение не са съпоставими с тия върху Българското или Албанското възраждане – несравнимо по-малко на брой, с по-ясно фокусирана тематика, те описват духовни процеси, а не епоха.[42] Двата процеса не могат да се разглеждат като част от едно и също: опитите да се види Новогръцкото просвещение в сравнителен общобалкански план изобщо не разглеждат Българското възраждане (или каквото и да е случващо се сред българите) като негов еквивалент.[43]

Сравнявайки концепциите за „Новогръцкото просвещение“ и „Българското възраждане“ виждаме и втора основна разлика. Новогръцкото просвещение се разглежда като част, периферна и закъсняла, от един европейски процес. Колко по-нагласени са нещата по епохата на Българското възраждане личи от трудностите той да бъде съотнесен към един процес в Европа. Поради липса на ясен източник, тук се налага вода да се носи от много кладенци – Ренесанс, Реформация, Просвещение, Романтизъм, модернизация, модерен национализъм, преход към индустриално общество (от Средновековие към Ново време; от феодализъм към капитализъм).[44] Когато не се вижда ясно действителният контекст, като за компенсация се откриват много – някои от тях без или с твърде обща и неясна връзка с националното възраждане. За сравнение ще кажем, че когато в централноевропейски страни се говори за „национална пробуда“ или „възраждане“, то това също се съотнася към един единствен процес – раждането на модерния национализъм след края на XVIII век.

Колкото до сръбската историография, напразно бихме търсили „Сръбско възраждане“ в опитите за периодизация, раздел в учебниците, обобщаващи трудове, „научни звена“ или лекционни курсове по тази „дисциплина.“ Самото „Просвещение“ в сръбския си вариант е свързано с Хабсбургски влияния и се развива във владените от тях земи.[45]

Не само за изчерпателност, но и за да се избегнат някои недоразумения, трябва да споменем и румънския случай. Подобно на гръцкия, тук историографията започва да говори за просвещение, като отражение на едноименния западноевропейски процес.[46] Паралелът се дължи до голяма степен на т.нар. фанариотско управление в Дунавските княжества, доколкото развитията сред румъните под Хабсбургска власт остават извън изложението на повечето публикации. Наред с просвещението се говори и за „национална пробуда“ (redeşteptarea naţională),[47] за да се означи появата на модерен национализъм от края на XVIII – началото на XIХ век, без обаче да се представя като отделна епоха. Такава не представят дори съчиненията озаглавени с не съвсем ясното „... през епохата на Просвещението.“[48] Най-сетне, изразът национално възраждане се използва от някои автори, за да се означи времето на изграждане на модерна румънска държавност и общество след Органическите устави (1830-1831 г.) до Първата световна война.[49] Toва обаче е съвсем друг жанр – „Строителите нa съвременна ...,“ който няма отношение към изследваната тук историографска конструкция. Така независимо от тези с усилие издирени инцидентни използвания на познатия ни израз, за „възраждане“ и възрожденци в разглеждания тук смисъл в Румъния става дума преди всичко, когато се представя дейността на българската или албанската емиграция в страната.

Възраждането на народите в Хабсбургската империя. Koгато се постави въпросът за обособяването на Възраждането като отделна епоха, като контра-аргумент се посочи, че процес на „възраждане“ е имало и при други народи включени в големи империи, като на първо място се цитираше „чешкото възраждане.“[50] Всъщност паралелите с чешкото възраждане са наистина впечатляващи – и там се говорело за „ново раждане“ (znovuzrozený), „пробуждане“ (probuzení) и „възкръсване“ (vzkříšení), но постепенно се наложило названието „възраждане“ (obrození) и по-точно „чешко национално възраждане“ (české národní obrození), първите възрожденци са „будители“ (buditele), възраждането идва да прекъсне една „тъмна епоха“ (temna doba) и т.н.[51] Възраждането се изразява в съзнателното предпочитане на родния език, в неговото допълнително издигане и обработване, в заживяването на национална култура (преса, литература, театър) на чешки и т.н.[52]

И не само чехите – отдавна е утвърдено разбирането, че процесът е паралелен за народите на Хабсбургската империя.[53] Той се описва по много подобен начин, и то не само за други славяни като словаците,[54] но и за унгарците – „пробуждането на народностите“ (a nemzetiségek ébredése) в унгарската историография съвпада по време и съдържание с националното възраждане в чешката.[55] Сходни са нещата при хърватите,[56] а и при словените[57] (макар заради югославския им ХХ век някои да са свикнали да включват в „балканската история“), но в по-голяма степен се набляга на Френската революция, доколкото Наполеоновите войни довели и до създаването на кратко просъществувалата Илирийска провинция (1809-1813).

Паралелите с „възраждания“ и „пробуди“ в Централна Европа обаче не доказват нищо, освен че концепцията за Българското възраждане е продукт от налагането на един (централно)европейски обяснителен модел. Каналите за „трансплантация“ на тази концепция и цялата по-горе цитирана фразеология върху българите са познати. Първият документиран случай е този на Юрий Венелин (1802-1839) и добре се илюстрира от неговата биография и дейност. Описван в днешните български справочници като „украински“ а понякога направо „руски славист,“ той всъщност е роден и израсъл в унгарската част на Хабсбургската империя (Нодь Тибор, област Берег), учи в съседни градове (в Унгвар, дн. Ужгород и Сотмар, дн. Сату Маре), а после в Лвов (тогава в австрийските провинции на Хабсбургската империя, днес в Украйна). С този си личен опит и образование Венелин пише Старите и сегашни българи (1829 г.), дава съвети, поучава и призовава, и това не остава без последици. Изглежда именно чрез Венелин за първи път идва формулировката, че българите трябва да се „възродят.“[58] Тя се поема от Васил Априлов, а после чрез него и от Иван Селимински – първите които пишат за „възраждане“ в български контекст.[59]

От друга страна има едно важно различие. „Възраждането“ за народите в Хабсбургската империя се представя по-скоро като вълна на пробуждане сред едно поколение, а не постъпателен процес, който да завърши с кулминацията на Освобождението, както е в българската и албанската версия. За разликата можем да си дадем сметка по „История на българите“ на Иречек, където той описвайки българската история всъщност остава доста близо до това, което се разбира под възраждане в чешката. Като „българското възраждане“ се представя една глава за дейността на Паисий и Софроний.[60] Вече за състоянието през 1840-те години той пише: „Тъй процесът на Българското възраждане се извършил в течение на един човешки живот.“[61] И едва след като този процес се е „извършил“ идва ред на борбата за църковна независимост. По смисъл и по време това отговаря на чешкото възраждане като едно пробуждане в края на XVIII и началото на XIX век; оттам насетне патриотичната дейност не се нарича повече възраждане – народът е вече възроден.

Едно е обаче да наричаме началото на модерния национализъм „възраждане,“ съвсем друго да определим като „възрожденска“ епохата, в която този процес е протекъл и като „възрожденско“ всичко, което е съществувало или се случвало по това време. В историографиите на народите от Хабсбургската империя възраждането е само национален процес, въпреки опитите, особено през комунистическия период, да му се търси „социално-икономическата основа.“[62] В чешката историография този период си има самостойно представяне, което нито да се нарича, нито се доминира от националното възраждане.[63] Дори когато популярни издания слагат подобни заглавия на периода 1780/1790-1848 г.[64] и по изключение до 1867 г.,[65] те не говорят за епоха на възраждане, в която всичко е възрожденско. Напоследък в словашката историография има тенденция да се изоставя названието „словашко национално възраждане“ (narodné obrodenie) в полза на „формиране на модерната словашка нация.“[66] Изобщо, ако и да има „възраждане“ при чехи или хървати, по конструирането на отделна възрожденска епоха от тук изследваните случаи българската историография си прилича само с албанската.

Освен това, нито сравненията и позоваването на „общоевропейските“ тенденции, нито дори на „закономерностите“ при възникването на модерните нации, не могат да заменят изследването на контекста, в който се е развило всяко такова „възраждане.“ Езиковото родство между славяните, връзките и чувството за близост са много важни фактори, но не са единствените. Не е без значение, че „чешкото възраждане“ протича в Хабсбургската империя, докато българското се развива в Османската, че подтик и предизвикателство за едното са реформите на император Йозеф II (1780-1790), а на другото – тези започнати при султан Махмуд II (1808-1839). Именно затова в крайна сметка чешкото възраждане си прилича с развитията дори сред унгарците така, както българското (независимо от „чешката“ си фразеология) с албанското.

Има ли изобщо „Балканско възраждане“? Колко силно е вкоренена концепцията за отделна „възрожденска епоха“ в българската историография личи и по това, как български историци пишещи за балканска история механично я пренасят и върху съседните страни. Те говорят първо за „балканско възраждане“ и понеже правят сравнение с и търсят влиянието на по-развитите съседи, се позовават преди всичко на гърци и донякъде на сърби – именно тези, чиито историографии не конструират отделна „възрожденска епоха.“ При по-старите автори това е една обща забележка, подчертаваща изоставането на българите, без опит за цялостна концептуализация. Така например Петър Ников споменава за „пробуждането и възраждането на балканските народи,“ в което първи „тръгнали“ гърците, „след тях вървели сърбите,“ а „най-после и най-мудно почнал да се възражда и българският народ.“[67] По-късно това кристализира в цялостна периодизация на балканската история. Общите съчинения по Балканска история на български автори, следвайки модела на националната историография, виждат за целия полуостров ясно разграничени „османски период“ (понякога евфемистично наричан „късно средновековие“) и „Възраждане.“[68] Тази схема се спазва и при преподаването на балканската история на университетско ниво.[69] По същия начин и цитирания том втори от „академичната“ История на Албания започва с проектиране на концепцията за собствената национална история върху нищо неподозиращите съседи: „ХIХ век бележи за албанския народ, както и за другите народи на Балканите, една нова епоха, тази на Възраждането.“

Точно наопаки, повечето от другите публикации по обща история на Балканите не говорят за отделна възрожденска епоха (напр. Барбара Йелавич[70] – дали „югославската“ перспектива тук не е била решаваща?). Други пишат за българско и албанско възраждане, но не използват термина в общобалкански план (Л.С. Ставрианос, Жорж Кастелан).[71] Дори тези, които го правят, са принудени да попълнят темата главно с българския и албанския случай (Едгар Хьош).[72] Същевременно не бива да се забравя, че тези „национални възраждания“ са се развивали или в Хабсбургската, или в Османската империя. Да се конструира за това време някакъв „балкански контекст,“ в който хърватите се съпоставят с другите „балкански“ народи е твърде объркващ анахронизъм.[73]

Когато разглеждат „собствени земи“ все още под османска власт, по-традиционните публикации от гръцката, сръбската и румънската историография им налагат периодизацията на собствената национална държава. Доколкото историята на тези територии е изследвана и от българската историография, сравнението между тях още веднъж показва доколко концепцията за възрожденска епоха е част от традициите на някои школи, без паралел в останалите. Виждаме как публикациите вървят по коловозите на собствената си национална историография, без значение че става дума за територии по това време намирали извън националната държава, в Османската империя.

Както и в общонационален план, българската историография вижда в историята на Добруджа, ясно обособена възрожденска епоха.[74] За румънската версия на историята на Добруджа модерната история започва 1821 г., точно както и тази на самата Румъния, с въстанието на Тудор Владимиреску и края на фанариотското господство – промяна, която никак радикално не е засегнала Силистренския еялет и намиращата се в него Добруджа.[75] По същия начин за гръцката историография в Тракия и Македония граница на нова епоха са началото на Гръцкото въстание през 1821 г. и/или създаването на Гръцката държава в 1830 г.[76] Същия феномен срещаме и на „западната граница.“ Българската историография налага на поселищната история схемата за национално възраждане и историята на ХIХ им век стандартно е означена като „Град Х през Възраждането.“ За сръбската историография в историята на град Ниш през ХIХ век също започва една нова епоха, но това става точно в 1804 г. с началото на въстанието на Кара Георги.[77]

Това показва, че освен историческия контекст има и историографски контекст. Както се вижда и от прегледа на Чавдар Маринов върху македонската историография, една и съща реалност е могла да бъде описвана и с концепцията за Възраждане, явно заимствана от българската версия (30-те – 50-те години на ХХ век), впоследствие без нея, вече съзнателно отбягвайки я и вероятно „превключвайки“ на сръбски/югославски обяснителен модел, а най-сетне и ползвайки термина по съвсем неочаквани за свикналия в българската версия читател начини.

Подредим ли нещата хронологически, ясно виждаме как с концепция за възрожденска епоха боравят историографиите на страните добили независимост след Танзимата – българска, албанска, и в някои случаи македонска. В страните добили собствена държавност преди това, такава няма – за тях новата епоха идва или с началото на въстанието довело до създаването на собствената държава (1804 г. за Сърбия, 1821 г. за Гърция) или в румънския случай – с края на фанариотското управление (т.е. пак 1821 г.). Oт друга страна, турската историография и съответно османистиката също виждат една нова епоха през ХIХ век. Тя разбира се не се нарича Възраждане – това е епохата на реформите, Танзиматът. Това трябва да ни накара да потърсим по-задълбочено връзките между „епохата на възраждането“ и „епохата на реформите.“

 

Публикувано в: Балканският XIX век. Други прочити. Д. Мишкова, ред. София: CAS, Sofia / Рива, 2006, с. 82-127.

 


* Този текст за първи път бе представен в Историческия клуб към Центъра за академични изследвания на 13 май 2004 г. и една съкратена версия бе публикувана в Литературен вестник, бр. 25 / 23-29.06.2004, с. 10-11. Благодаря на всички, които се включиха по един или друг начин в дискусията и дадоха мнения, критики, въпроси и препоръки.

[1] В румънската историография правят впечатление няколко работи на Lucian Boia, и особено Istorie şi mit în conştiinţa românească. Bucureşti: Humanitas, 1997. Върху националния дискурс в турската историография: Étienne Copeaux, Espaces et Temps de la nation turque. Analyse d’une historiographie nationaliste (1931-1993). Paris: CNRS, 1998.

[2] Р. Даскалов, Как се мисли Българското възраждане. София: ЛИК, 2002.

[3] Единствената досега реакция, при това не особено релевантна спрямо изследването на Р. Даскалов, се появи в сп. Социологически проблеми, 2004, кн. 1-2: Г. Димитров „Да мислим ли Възраждането? Паметник на Възраждането или камък в блатото на нашата историография.“ (с. 309-326); пак там и отговор на Р. Даскалов (с. 327-333).

[4] Наистина, има в България османистични изследвания и върху XIX век, но те са едно незначително направление. Огромен е контрастът като сравним от една страна с османистиката изобщо, в която за последните десетилетия XIX век беше основна насока на изследвания, а от друга, с огромната историография върху Българското възраждане.

[5] Особено, когато се опитват да дадат общ поглед върху българската история. Напр.: R. Crampton, A Concise History of Bulgaria. Cambridge: Cambridge University Press, 1997, р. 46 и сл.

[6] Спомням си как в осми клас, за да ни въведе в темата за възрожденската литература, учителката първо ни разказа за Ренесанса („Италианското Възраждане“). Трябваше да запаметим, че между Джото и Мазачо от една страна, и Паисий и Софроний от друга, имало връзка, макар да не схващахме точно каква.

Сред специалистите подобен подход срещаме у Ив. Шишманов, който плащайки данък на високата с ерудираност често прави паралели между двете, смесвайки ги дори терминологично и говорейки ту за „италианското възраждане,“ ту за „нашия ренесанс.“ Подобно смесване има и в една популяризация на Ив. Дуйчев: „Ренесансови повеи в България през средновековието и ново време.“ В: Пътеки от утрото. София: Отечество, 1985, с. 142-160.

[7] Този текст беше общи линии завършен, когато открих, че в една от последните си изяви Н. Генчев казва нещо в този смисъл, без да го развива и без да е съвсем ясно дали е критично или самокритично: „Недостатък на нашата методология по-нататък е, че тя разглежда българското Възраждане като период, а не като процес.“ („За основното съдържание на българския възрожденски процес“ В: Култура, църква и революция през Възраждането. Материали от научната конференция в Сливен, 15-16 ноември 1995. Сливен: Исторически музей, 1995, с. 41). В целия текст за Възраждането се говори като за епоха, период и т.н.

[8] Както личи от опита за изчерпателното им изучаване, вж.: Хр. Йонков, Числен, социален и класов състав на революционерите в Априлското въстание 1876. Историко-социологическо изследване на IV революционен окръг. София: БАН, 1993, c. 31: наброяват се всичко 2 351 души в основния за въстанието IV революционен окръг.

[9] Има ръст на реалното заплащане поне на фона на XVIII век: S. Özmucur, Ş. Pamuk, „Real Wages and Standards of Living in the Ottoman Empire, 1489-1914“ In: The Journal of Economic History, vol. 62, 2002, 2, р. 293-321.

[10] R. Davison, Essays in Ottoman and Turkish History, 1774-1923. The Impact of the West. London: University of Texas Press, 1990, р. 102-103; S. J. Shaw, The Jews in the Ottoman Empire and the Turkish Republic. London: MacMillan, 1992, р. 166-167.

[11] S.A. Somel, The Modernization of Public Education in the Ottoman Empire, 1839-1908. Islamization, Autocracy and Discipline. Leiden: Brill, 2001; B. Fortna, Imperial Classrom. Islam, the State, and Education in the Late Ottoman Period. Oxford: Oxford University Press, 2002, р. 9-10.

[12] Например: К. Косев, Кратка история на Българското възраждане. София: АИ, 2001.

[13] Парадоксално, в многотомната История на България. София: БАН: т. V, 1985, c. 227 и сл.; т. VI, 1987, c. 32 и сл.

[14] Общото представяне на османската местна администрация през Танзимата показва скромното място на немюсюлманските общини в една по-голяма пирамида: İ. Ortaylı, Tanzimat devrinde Osmanlı mahalli idareleri (1840-1880). Ankara: TTK, 2000 (1-во изд. 1974 г.).

[15] Н. Генчев, Българско възраждане. 3-то изд. София: ОФ, 1988, с. 391, 392. Склонен съм да приема твърденията, че тук е необходимо „четене между редовете,“ защото тези изрази се отнасяли до Русия/Съветския съюз. Дори и така, подобни определения са напълно лишени от познавателна стойност.

[16] Кр. Шарова, „Проблеми на българското възраждане.“ B: Проблеми на българското възраждане. София: БАН, 1980, с. 44; К. Косев, Кратка история ..., 2001, с. 13.

[17] В. Бонева („Имената на Българското възраждане.“ В: Историческо бъдеще, 2000, 1-2, с. 158-171) предлага „да мислим-и-пишем за Българското възраждане с понятията-и-думите, с които мислим-и-пишем за общоевропейския преход към модерната епоха“ (с. 158) и без да поставя под въпрос съществуващата концепция „настоява текстът Българско възраждане да се чете и с посредничеството на седем имена, извлечени от контекста на общоевропейското историческо развитие“ (с. 159). Това са Ренесанс, Реформация, Просвещение, национализъм, либерализъм, конституционализъм, иредентизъм.

[18] Така например Ил. Тодев (Към друго минало или пренебрегвани аспекти на българското национално възраждане. София: Вигал, 1999, с. 20) подема въпроса „Е ли Паисий предтеча на Фихте?“ и разбира се му отговаря утвърдително.

[19] Н. Генчев, Българско възраждане..., 1988, 210-227. Не само логиката на повествованието, но и езикът не блести с прецизност и изящност: „дивите орди на арнаутите,“ „непознаващите милост турски господари“ (с. 219). Изказът на някои от старите и ценени автори не е по-различен. М. Арнаудов например (Българско възраждане. София: Министерство на народното просвещение, 1944) пише за „тъпо безучастие, покварени нрави и заслепен шовинизъм у владетелското племе“ (с. 34) и за „тъпото калугерско котило между гърците“ (с. 145). Въпросът не е само в изразните средства. Не може политическите, социалните и културните процеси да се обясняват с „диващина“ или „тъпотия.“ Поне не в науката.

[20] К. Иречек. История на българите. София: НИ, 1978, с. 555.

[21] Б. Пенев, Българската литература. Пловдив-София: Христо Г. Данов, 1933, с. 129.

[22] М. Арнаудов, Дела и завети на бележити българи. София: ОФ, 1969, с. 28.

[23] Както казва М. Арнаудов за срещата му с Паисий (известна само по един източник) „Софроний не се сеща да отбележи това важно обстоятелство в биографията си...“ (Софроний Врачански, Автобиография и други съчинения. Под ред. на М. Арнаудов. София: Хемус, 1943, с. 9). За сметка на това, името на Паисий се появява многократно ... в предговора (пак там, с. 5, 6, 9, 19, 23, 25, 29, 33, 42). По същия начин постъпват и по-малко именитите издатели на текста.

[24] „Академичната“ добавя и Теодосий Синаитски: История на България. т. 5. София: БАН, 1985, с. 160.

[25] Ил. Тодев, „Единството на българските възрожденски процеси в Мизия, Тракия и Македония.“ В: Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, 1878-1944. т. 1. София: МНИ, 1994, с. 13-36

[26] Кр. Шарова, „Национално и регионално в историята на Русе през Възраждането.“ В: Алманах за историята на Русе, т. 2. Русе: Държавен Архив, 1997, с. 68. Да погледнем дори само заглавието: „национално и регионално,“ а „общоимперско“? Мидхат паша е провел идентични реформи и в Багдад. При това той ги провел не точно „през Възраждането“, а „през Танзимата.“

[27] Кр. Шарова, „Взаимодействие на движенията за национална църква, култура и политическо освобождение през Възраждането.“ В: Култура, църква и революция..., 1995, с. 11-39. Авторът говори за взаимосвързаността на тези процеси дори като за „триединство“ (c. 13).

[28] Тук сме принудени да цитираме малцината автори, които изобщо нещо са ползвали. В библиографията на книгата на Р. Гаврилова (Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София: УИ, 1999), без видим критерий на подбор, са включени няколко от изследванията върху османския град в класическата епоха, и почти нищо върху османските градове през ХIХ век, aкo и множество такива да са достъпни на езици различни от турски. Още по-видимо е това в английското издание на книгата: R. Gavrilova, Bulgarian Urban Culture in the Eighteen and Nineteenth Centuries. Selinsgrove: Susquehanna University Press, 1999. Като цяло има едно добро познаване и представяне на традиционния османски град, но не и на политиката по неговото модернизиране през Танзимата.

По същия начин Р. Даскалов (Как се мисли..., 2002) включва в библиографията на книгата си английското издание на „Османската империя. Класическата епоха, 1300-1600“ на Халил Иналджък, но не и „Танзиматът и Българският въпрос“ от същия автор (H. İnalcık, Tanzimat ve Bulgar meselesi. İstanbul, 1943) или поне достъпното на английски: „Application of the Tanzimat and its Social Effects.“ In: Archivum Ottomanicum, V, 1973, р. 97-127.

[29] Създаване и развитие на модерни институции в българското възрожденско общество. Пл. Митев, ред. София: „ИФ-94“-УИ, 1996. Докато някои от статиите се опитват да държат сметка за държавата (Пл. Митев, Н. Манолова), предговорът (К. Косев) е добър пример за това как може да се говори за модерни институции без да се види държавата (очевидно защото е османска), а празнината да се запълни с несвързано изброяване на всичко онова, за което без друго говори националната историография – църква и манифактури, панаири и хайдушки дружини.

Когато пък за отправна точка имплицитно се взема държавата, разказът за модернизацията започва след 1878 г. Например в сборника Probleme der Modernisierung Bulgariens im 19. und 20. Jahrhundert. (Z. Todorova, Нrsg. Sofia, 1994), независимо от дадения в заглавието период, всички статии са посветени на развития след 1878 г.

[30] Напр.: Р. Гаврилова, Колелото на живота..., 1999, c. 240: „Още през 1790 г. сред вещите на починалия поп Атанас в София се намират счупен джобен часовник и будилник, оценен за 8 гроша.“ Позовава се (бел. на с. 318) на: „ТИБИ-6 [=ИБИ-21], с. 120.“ Според източника (с. 119-102) в описаното през 1790 г. наследство на поп Анастас (sic) наистина има счупен часовник за 1 грош и будилник за 8 гроша. Според същия източник обаче, в значително по-ранни описания на наследства на мюсюлмани в София се откриват часовници, повечето в добро състояние и по-скъпи. Така през 1739 г. в наследство на бръснаря Али Челеби се открива часовник за 1440 акчета (с. 41-42). Сумата се равнява на 12 гроша, като през следващия половин век до описването на наследството на поп Анастас грошът щял да загуби около 1/3 от сребърното си съдържание (Ş. Pamuk, Osmanlı İmparatorluğu’nda Paranın Tarihi. 2. baskı. İstanbul: Tarih Vakfı, 2000, р. 178). През 1750 г. в наследство на съдебния писар Мустафа Ефенди са описани златен стенен часовник за 7200 акчета, друг стенен часовник от черупка от морска костенурка за 4800 акчета, трети стенен часовник за 360 акчета и будилник за 4200 акчета (с. 56-57), което общо е равно на 138 гроша. Не може да отчитаме настъпването на „новото“ само по счупения часовник на поп Анастас, без да поглеждаме здравите на бръснаря Али и на писаря Мустафа.

[31] Historia e Shqipërisë, достъпно в интернет на: http://historia.shqiperia.com/ Първото издание на частта за националното възраждане датира от 1965 г., като е преиздавано през 1972 и 1984 г. Като алтернатива и досега се ползва главно: S. Skendi, The Albanian National Awakening, 1878-1912. Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1967. За общ поглед върху публикациите в Албания: G. Shpuza, Bibliografi për Rilinden kombëtare Shqiptare, 1945-1978 (Shkrime të botuara në RPSSh). Tiranë: AShPRSSh, 1988.

[32] Historia e Shqipërisë, v. 2. Tirana: Universiteti Shtetëtor i Tiranës, 1965, рр. 46-49, 56-68.

[33] По-надолу не можело да се слезе, поради разглеждането на отцепническите управления в Янина и Шкодра („Големите албански пашалъци“) в в ясно обособен отделен период – второто било подчинено от централната власт през 1831 г.

[34] Също: A.Buda, Shkrime historike. v. 1. Tiranë: AShRPSSh, 1986, р. 55; St. Pollo, Në gjurmë të historisë shqiptare. V.1, Rilindja kombëtare. Tiranë: AShRPSSh, 1990.

[35] Срв.: Дипломат [Н. Ризов], Албанското възраждане. София: Хр. Олчев, 1909, с. 10-11 и 35.

[36] Така е в учебници (напр.: Β.Β. Σφυροέρας, Ιστορία νεότερη και σύγχρονη. Γ΄ Γυμνασίου. Θ. Εκδ. Αθήνα: Οργανισμός εκδόσεως διδακτικών βιβλίων, 1999, σ. 99-142/150-203), енциклопедии (напр.: Μεγάλη Ελληνική Εγκυκλοπαίδεια. τ. 10. Αθήνα: Πυρσός, 1934, σ. 560-565/565-575), популяризации (напр.: Г.Кορδάτος, Μεγάλη ιστορία της Ελλάδας. Αθήνα: Εκδόσεις 20ος αιώνας, 1956 τ. 9, 10). В многотомната история на Гърция два тома разглеждат „туркократия и венетократия“ (Ιστορία του Ελληνικού έθνους. Τ. Ι’, IA’, Αθήνα, 1975) и само един, но по-обемист за въстанието. Нито едно от тези четири типа издания не вижда обособена епоха, нито дори процес, съпоставими с възраждането в българската и албанската историография. Няма такава и в кратките истории на Гърция на западни езици на А. Vakalopoulos, P. Tzermias и т. н.

[37] Νεοελληνικός Διαφωτισμός. Βιβλιογραφία, 1945-1995. Δ.Γ. Αποστολόπουλος, Ε.Ν.Φραγκίσκος. Αθήνα, 1998.

[38] В цитираната многотомна история на Гърция, „Новогръцкото просвещение“ е представено с отделен текст на К. Димарас (т. 11, стр. 328-359), но не се налага като обща периодизация дори за културната история – отделно са третирани просвета, литература и др. (Ιστορία του Ελληνικού έθνους. τ. ΙА΄, Αθήνα, 1975).

[39] Например в случайно попадналата ми: Πεντακόσια Χρόνια Έντυπης Παράδοσης του Νέου Ελληνισμού (1499-1999). Επιμέλεια Κ.Σπ.Στάικος, Τ.Ε.Σκλαβενίτης. Αθήνα, Βουλή των Ελλήνων, 2000, σ. 49-60.

[40] К. Δημαράς, „Η Γαλλική Επανάσταση και ο Ελληνικός Διαφωτισμός γύρω στα 1800.“ In: Δημοκρατικά Хρονικά, 1945, 6, 11-12. Цит. по: Νεοελληνικός Διαφωτισμός. Βιβλιογραφία..., 1998, σ. 9-10; По стечение на обстоятелствата точно в същата година се появява и първата публицация върху Просвещението в румънската литература: D. Popovici, La littérature roumaine à l’époque des Lumières. Sibiu, 1945.

[41] К. Δημαράς, Ιστορία της Νεοελληνικής Λογοτεχνίας. 9. Αθήνα: εκδ. Γνώση, 2000, σ. 187 и сл. (1-во изд. 1949 г.).

[42] Основните са: К. Δημαράς, Νεοελληνικός Διαφωτισμός. 6 ed. Αθήνα: Ερμής, 1993 (1-во изд. 1977 г.). Сборник независими един от друг текстове, сред които два общи прегледа на темата и статии за А.Кораис и Д.Катарджи, за образованието в последното десетилетие на XVIII век, за възприемането на Волтер в Гърция и т.н.; Π. Κιτρομιλήδης, Νεοελληνικός Διαφωτισμός. 2 ed. Αθήνα: Μορφωτικό Ίδρυμα Εθνικής Τραπέζης, 1999 (1-во изд. 1996 г.). Превод на докторската дисертация на Китромилидес от Харвардския университет: Tradition, Enlightenment and Revolution (1978); Π. Κονδύλης, Ο Νεοελληνικός Διαφωτισμός. Οι φιλοσοφικές ιδέες. Αθήνα: Θεμέλιο, 2000. (1-во изд. 1988 г.). Сборник от статии за понятия като философия и метафизика, за Кораис, за хелиоцентричната система и т.н.

[43] P. Kitromilides, Enlightenment, Nationalism, Orthodoxy. Studies in the Culture and Political Thought of South-eastern Europe. Variorum, 1994, статия I „The Enlightenment East and West: A comparative Perspective on the ideological origin of the Balkan political traditions“ (1983) и бележките към нея. Особено скептичен е Китромилидес към опитите да се види Паисий като представител на Просвещението.

От 2112 заглавия в библиографския справочник Νεοελληνικός Διαφωτισμός. Βιβλιογραφία 1945-1995 (1998) само 7 споменават в заглавията си и българите, като 5 от тях са от български автори.

[44] Срв.: Р. Даскалов, Как се мисли..., глава втора (с. 39-96); Н. Генчев настоява да не се представя Българското възраждане „нито само като Ренесанс, нито само като Просвещение, нито единствено като буржоазен революционен преврат“ – то било „всичко взето заедно,“ „една компенсационна епоха“ („За основното съдържание ..., 1995, с. 44).

[45] Напр.: Историjа србског народа. т. IV-1 и IV-2. Сл. Гавриловић, ред. Београд: Србска књижевна задруга, 1986. Колкото до Просвещението, една глава засяга връзката му със сръбската литература (т. IV-2, с. 196-212).

[46] Първи D. Popovici, La littérature roumaine…, 1945; Vl. Georgescu, Ideile politice şi iluminismul în principatele Române, 1750-1831. Bucureşti: EARSR, 1972.

[47] Срв. B. Popovici в: Istoria României în texte. B. Murgescu, coord. Bucureşti: Corint, 2001, р. 178-183.

[48] Подобен тип заглавия се появяват първо на чужди езици: D. Popovici, La littérature roumaine.... Sibiu, 1945 ; също за Новогръцкото просвещение: K. Dimaras, La Grèce à l’époque des Lumières. Genève: Droz, 1969; N. Isar, Principatele Române în epoca Luminilor (1770-1830). Cultura, spiritul critic, geneza ideii naţionale. Bucureşti: Editura Univerităţii Bucureşti, 1999. Все пак първото изрично се отнася до литературата, второто е един сборник статии без претенции да дават обща картина, а последното е опит за история на самото Просвещение в Княжествата, а не изобщо на Княжествата по това време.

Самият Димарас, сякаш за да смекчи своята теза когато говори за Просвещение сред гърците, използва във френския текст термина на немски – Aufklärung: K. Dimaras, La Grèce à l’époque des Lumières…, 1967, р. 103 и др.

[49] Така например в една своя студия Дан Бериндеи говори за времето след 1831 г. като за „поставяне на начало на епохата на национално възраждане“ (inaugurarea perioadei de renaştere naţională): D. Berindei, Românii şi Europa în perioadele premodernă şi modernă. Bucureşti: Editura Enciclopedică, 1997, р. 286; Vl. Georgescu, Istoria românilor de la origini pînă în zilele noastre. Bucureşti: Humanitas, 1992, озаглавява чаcт IV като „Времето на Възраждането“ (Vremea Renaşterii), p. 133-202, за годините 1831-1918. Макар да съвпада по време с албанското възраждане например, това е разказ за една модерна държава. Колкото до A. Caragea. Epoca Renaşterii Naţionale (1750-1878). Bucureşti: Editura Univerităţii Bucureşti, 2003, макар да защитава термина „национално възраждане,“ книгата се развива около съвсем различна основна теза – за ролята на темата за „капитулациите“ в отстояването на румънските интереси.

[50] Позоваванията са главно към англоезичната версия на известното съчинение на Мирослав Хрох: M. Hroch, Social Preconditions of National Revival in Europe: A Comparative Analysis of Patriotic Groups among the Smaller European Nations. Cambridge: Cambridge University Press, 1985. По-ново: M. Hroch, V národním zájmu: požadavky a cíle evropských národních hnutí devatenáctého století ve srovnávací perspektivě. Praha: Lidové noviny, 1999.

[51] H. LeCaine Agnew, Origins of the Czech national renascence. Pittsburgh, Pa.: University of Pittsburgh Press, 1993, р. 4-10.

[52] Освен работите на M.Hroch и H. LeCaine Agnew, вж: V. Macura, „Problems and paradoxes of the national revival.“ In: Bohemia in History. M. Teich, ed. Cambridge: Cambridge University Press, 1998, p. 182-197.

[53] Срв.: R. W. Seton-Watson, A history of the Czechs and Slovaks. London: Hutchinson, 1943, p. 258.

[54] P. Brock, The Slovak national awakening: an essay in the intellectual history of East Central Europe. Toronto: University of Toronto Press, 1976; S. Kirschbaum, A history of Slovakia: the struggle for survival. Houndmills: Macmillan, 1995, p. 89.

[55] Напр.: I. Bertényi, G. Gyapay, Magyarország rövid története. Budapest: Maecenas, 1993, р. 320-321; Millenniumi magyar történet: Magyarország története a honfoglalástól napjainkig. I. Tóth, ed. Budapest: Osiris Kiadó, 2001, p. 331-374.

[56] В хърватския случай, макар разказът за националното осъзнаване да започва от реформите на император Йозеф II, като „хърватско народно възраждане“ (hrvatski narodni preporod) се представя главно дейността на илирийското движение начело с Людевит Гай през 1830 – 1840-те години: T. Mačan, Povijest hrvatskoga naroda. 2. izd. Zagreb: Školska knjiga, 1992, р. 274 и сл.; I. Goldstein, Croatia: a history. Montreal: McGill-Queen's University Press, 1999, p. 58 и сл.; L. Steindorff, Kroatien. Vom Mittelalter bis zur Gegenwart. Regensburg: Friedrich Pustet, 2001, p. 98-101.

[57] J. Prunk, A brief history of Slovenia: historical background of the Republic of Slovenia. Ljubljana: Grad, 2000, р. 58 и сл.

[58] За българското възраждане Венелин говори като за нещо предстоящо. Така например частта за литературата в Старите и сегашни българи започва с думите: „За българската литература няма какво и да се говори, защото тя още не се е възродила.“ Цит. по: Ю. Венелин, Избрани съчинения. П. Динеков, ред. Пловдив: Отец Паисий, 1938, с. 47.

[59] Срв.: Р. Даскалов, Как се мисли..., 2002, с. 13-14, 31-32.

[60] К. Иречек, История на българите. София: НИ, 1978, с. 553-559. Следи от подобна периодизация откриваме у по-консервативни автори дори и в междувоенния период: Н. Станев, България под иго. София: Придворна печатница, 1928. Едновременно Станев приема, че възраждането продължава до 1878 г. (с. 138).

[61] К. Иречек, История ..., 1978, с. 575.

[62] В съответната част от многотомната история на Словакия от края на комунистическия период (Dejiny Slovenska. II (1526-1848). Bratislava: Veda, 1987) периодът 1780-1848 г. е разгледан в две отделни части: четвърта за „Политическо развитие и стопанско-обществени промени“ и пета за „Словенско национално възраждане.“

[63] Напр.: J. Lněničkоvá, České země v době předbřeznové, 1792-1848. Praha: Libri, 1999.

[64] R. W. Seton-Watson, A history of the Czechs and Slovaks. London: Hutchinson, 1943, глава X „The rebirth of Czech nationality (1790-1848)“; A. Marès, Histoire des Pays tchèques et slovaque. Paris: Hatier, 1995, p. 197, 239; Magyar kódex. J. Szentpéteri, főszerk. Budapest: Kossuth Kiadó, 2000, vol. IV, p. 7 и сл., глава „A nemzetté válás kora (1790-1848).“ и др.

[65] S. H. Thomson, Czechoslovakia in European history. Hamden, Conn.: Archon Books, 1965, p. 187 и сл.

[66] Lexikón slovenských dejín. D. Škvarna, ed. Bratislava: Slovenské pedagogické nakladateľstvo, 1997, p. 90; D. Kováč, Dejiny Slovenska. Bratislava: Lidové Noviny, 1998, р. 87-88.

[67] П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и достижения. София: [1929], c. 20 = НИ, 1971, с. 56.

[68] Стр. Димитров, Кр. Манчев, История на балканските народи. Т.1 (XV-XIX век). Второ издание. София: Парадигма, 1999. Тук изложението е разделено в две големи части: „Късно средновековие“ (XIV-XVIII век) и „Балканско възраждане и създаване на балканските буржоазни (sic) държави“ (от средата на XVIII век до 1878 г.), три пъти по-дълга от първата. В духа на комунистическата историография, сякаш десет години по-рано изобщо не е падала Берлинската стена, Възраждането се представя като някакъв закономерен етап на историческото развитие, време на „зараждане и развитие на буржоазно-капиталистически отношения“ (с. 123 и сл.).

В други случаи названието „балканско възраждане“ се използва по инерция, без да се концептуализира. Hапр. сборникът Из историята на балканското възраждане. Studia Balcanica 13 (София: БАН, 1977) съдържа пет съвършено неcвързани една с друга студии из балканската история през XVIII – XIX век. Просто по логиката на българската историография тогава е било „възраждането.“

[69] Напр. в Историческия факултет на Софийския университет, в курса по „Нова балканска история,“ втората му част е озаглавена „Възраждане на балканските народи и борби за национално освобождение.“ Точка 13 в него е „Същност на Балканско възраждане,“ където е включен въпросът за „Общи черти и специфика на възрожденските процеси при отделните балкански народи.“ Трудно ще е със „спецификата“ на гръцкото, сръбското и румънското възраждане, но пък с „общите черти“ ми се вижда съвсем невъзможно. Колкото и „естествен“ да е подобен подход за българската или албанската историография, той е напълно неадекватен за останалите. Титуляр на курса е Иван Първев: http://www.clio.uni-sofia.bg/BG/pass/Nova_balkanska_pasport.pdf.

[70] B. Jelavich, History of the Balkans. Eighteenth and Nineteenth Centuries. New York: Cambridge University Press, 1983.

[71] L. S. Stavrianos, The Balkans since 1453. New York: Rinehart&Co, 1958, pp. 364-380, 496-512; G. Castellan, Histoire des Balkans, XIVe-XXe siècles. Paris: Fayard, 1991. Все пак и Жорж Кастелан плаща данък на ограничаването на „османската епоха“ до края на XVIII век, като всичко в XIX е „епоха на национализмите.“

[72] E. Hösch, Geschichte der Balkanländer. Von Frühzeit bis zur Gegenwart. 2. Aufl. München: C.H.Beck, 1993. И Хьош разглежда първо българското (р. 152-153) и албанското възраждане (р. 156-159), а точката „Националното възраждане като културна епоха“ (р. 159-163) започва с уговорката: „Като обозначение на една епоха понятието „национално възраждане“ е само с ограничена използваемост (от ограничена полза) зa истoриятa нa балканските народи.“. В българското издание изразът „nur von beschränkter Brauchbarkeit“ (София: ЛИК, 1998, c. 189) е неточно предаден като „е в ограничена употреба при балканските народи.“ Което само по себе си също е вярно.

[73] Така се опитва да „контекстуализира“ хърватското национално възраждане Р. Божилова, История на Хърватия. София: Абагар, 1998, с. 141: „процесът на националното Възраждане на хърватския народ се изявил доста по-различно в сравнение с другите народи населяващи Балканския полуостров….“

Англоезичното издание на книгата на Румен Даскалов пък е озаглавено: The making of a nation in the Balkans: historiography of the Bulgarian revival (Budapest: CEU Press, 2004). Не „in the Balkans,“ а бих казал „in the Ottoman Empire,“ макар книгата да не представя нито един от двата контекста.

[74] В. Тонев, Добруджа през Възраждането. Варна, 1973; Стр. Димитров, Н. Жечев, В. Тонев, История на Добруджа. Т. 3. София: БАН, 1988: Изложението се доближава до познатите от другите издания пропорции – на „Възраждането“ е отделено почти 2/3 от цялото изложение върху османския период, като само 1/4 от тази част е върху „Ранното възраждане.“

[75] A. Rădulescu, I. Bitoleanu, Istoria Românilor dintre Dunare şi Mare. Dobrugea. Bucureşti: Editura Ştiinţifică şi Enciclopedică, 1979, р. 236. Интересни промени има във второто издание на същата книга: A. Rădulescu, I. Bitoleanu, Istoria Dobrugei. Constanţa: Ex Ponto, 1998. Запазва се делението на османската епоха на две части, но вече не се обвързва с конкретна година, и нещо неочаквано: втората част (гл. XIII) е озаглавена „Последните десетилетия на османската администрация. Румънското възраждане“. Румънското възраждане (renaşterea românească) се използва в смисъл на румънско движение, „което е служило на националната кауза“ (p. 327). Произходът на концепцията е лесно доловим. Само две публикации в библиографията на тази глава (p. 492-495) носят в заглавието си думата „Възраждане,“ и двете са на български автори – Ст. Чилингиров и В. Тонев.

[76] Κ. Α. Βακαλόπουλος, Ιστορία του Βόρειου Ελληνισμού. Θράκη. 3. Εκδ. Θεσσαλονίκη: Εκδοτικός Οίκος Αδελφών Κυριακίδη, 1993. Авторът разглежда периоди като „Тракия по време на Гръцкото въстание от 1821 г.“ и „Тракия от създаването на Гръцката държава до времето непосредствено след Кримската война (1830-1856/1860).“ Поне три книги от същия автор върху историята на Македония започват с 1830 г.

[77] Част IV от Историjа Ниша. т. 1 Ниш: Градина, Просвета, 1983.

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg


Pin It

Прочетете още...