От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 06 Pestilence on Horce

 

Всяка чума трябва да има своя смисъл. Това е повече или по-малко универсалната човешка реакция срещу внезапни или неочаквани изблици на мор от вида, който изглежда излага на риск не само индивиди, но и цели общества, откак водим летописи, литературни и устни, за това какво всъщност се случва, когато тези неща ни споходят. Реалността, че между човека и микробите се води постоянна, непрекъсната и непредсказуема война, която протича в състояние на морално безразличие, поне от страна на микробите, е някак дълбоко анти-интуитивна. Тази война, разбира се, се води не само между човек и микроби, но ангажира целия живот на земята, като всяко живо същество е в постоянно състояние на неравна война с микроскопични същества от всякакъв вид – паразити, бактерии и вируси.

Пред лицето на този безкраен и често плашещ цикъл ние често търсим не просто материална причина, а и морална цел – цената, която сме заплатили или поуките, които сме извлекли от болестта. Когато лоши неща се случват на добри хора, ние търсим причина; когато лоши неща се случват на всички, ние търсим обяснение – и най-добре е това да бъде много добро обяснение, равностойно на болката, която ни причинява.

Най-известното от тези усилия, разбира се, е свързано с първата голяма записана чума от ново време, Черната чума от четиринадесети век, която е довела до невъобразими опустошения в цяла Европа. Пренасяна е била от плъхове или от заразени бълхи, които се носят от плъховете, но по онова време появата ѝ е изглеждала безкрайно загадъчно: хората са се разболявали и умирали по най-ужасни начини; същото се е случвало с всеки, който се е приближавал до тях. Гниенето значи е трябвало да идва някъде отвътре. То е било присъда от Бога или може би отрова, направена от евреите; често се смята, че съвременният европейски антисемитизъм, включително и масовите убийства на евреи, датира от чумните години на Средновековието. Това, че не можем да видим причинителя, защото е твърде малък – или може би защото бълхите са били толкова често срещани, че никой не е можел да приеме идеята, че нещо толкова обичайно може да бъде източник на бедствието – е било трудно за осъзнаване. Огромната трудност се състои в това да разберем, че нещастие с такива огромни мащаби би могло да се случва по причина, която сама по себе си е абсурдно микроскопична – а също и поради плъхове и бълхи, а не богове.

Отново и отново в историята на болестите откриваме все същото желание да се прикрепи някакъв вид морал към микробите. Дори през деветнадесети век, когато научната медицина е била малко над фазата на прохождане, идеята, че за холерата са отговорни т. нар. „миазми“ [отровни или заразни „изпарения“, които пренасят заразата по въздушен път], е била широко разпространена дори сред образованите хора, а ръка за ръка с нея е вървяло и морализаторството: бедните и имигрантите умират, защото винаги са били носители на болести, те или са ги донасяли със себе си, или са ги държали вътре в себе си.

Една от големите революции в човешката мисъл и съзнание е осъзнаването на факта, че микробите са аморални – че те идват не за да наказват или поучават, а за да живеят, да се възпроизвеждат, като всички останали живи същества, напълно безразлични към ужасните резултати, които могат да ни навлекат. С това прозрение идва и знанието, че онова, от което се нуждаем, е не морална реформа, а обществена хигиена. Единственото голямо предимство, с което разполагаме, в сравнение със средновековните хора е не това, че се кланяме на някакъв по-добър бог, а това, че знаем да си мием ръцете.


Small Ad GF 1

При внезапната сегашна чума, желанието да се намери някакъв морален агент, който да бъде обвиняван, породи импулс, както се казва в академичните среди, би позволил да се превърне вируса в нашия „друг“. Конгресменът Кевин Маккарти, водач на републиканското малцинство в Камарата, нарече в Туитър коронавируса „китайския коронавирус“, в очевидно усилие да отрече каквато и да е собствено американска отговорност [за онова, което се случва в Америка] и да върне обратно топката към мистериозния Изток.

Но всъщност хората от всички страни на политическия спектър правят грешката да разглеждат епидемията като наказание – може би като функция на нашата все по-голяма намеса в околната среда. Въпреки че някои твърдят, че появата на нови видове вируси се дължи на разширяването на градските пространства в Китай, за сметка на селските, всъщност най-вероятното обяснение е, че разпространението на този коронавирус е резултат не от някакво внезапно налагане на един начин на живот над друг, а от смесване на биологичен материал между различни животински видове на традиционен „мокър пазар“, където се продават морски дарове и диви животни. (Тези пазари вече са забранени в цял Китай, въпреки че очевидно има достатъчно търсене на подобен вид животински продукти, за да се създаде възможност за поява на черен пазар.)

Въпреки че предотвратяването на дейността на „преносителите“, поради която се стига до смесване на животински вируси и последващи неочаквани мутации, то едва ли е възможно каквато и да е профилактика да предотврати всички бъдещи епидемии, независимо от това колко „екологично-добродетелни“ те може да изглеждат. Животът и неговите врагове изглежда са вплетени във верига, съставена от значително повече обстоятелства, отколкото ние сме в състояние да схванем. И вирусите ще продължават да мутират [и да ни заплашват по все по-различни начини] дори ако реформираме себе си и екологичното си поведение напълно. Историята на живота на планетата подсказва, че винаги ще има някакъв нов вид агент, който ще се възниква, за да напада отново всички ни.

Нещото, което днес заема мястото на морализиращите истории, са многостранните усилия, които са някак шокиращи на фона на нещо, което поне досега изглежда като сравнително ограничена по мащаби катастрофа – броят на случаите все още се ограничава до стотици или може би хиляди, в многомилионни градове. Радостната новина е, че в Сингапур и Южна Корея екстремните мерки за социална изолация и карантина изглежда са довели до малки, но забележими спадове на честотата на инфекцията – малкият спад „изравнява кривата“ и изглежда е започнал да преодолява епидемията. Италия се опитва да проведе подобен експеримент в безпрецедентен мащаб. Доколко авторитарно трябва да стане обществото, за да проработят подобни мерки е нещо, което в научните среди се нарича „интересен въпрос“, а една от неизвестните последици от настоящата криза може да бъде евентуална промяна в разбирането ни за това колко строгост е необходима, за да може едно правителство да процъфтява в нашата ера.

Една от ирониите на сегашния момент е, че там, където обичайният път на развитие в съвременността е бил да се намират малки, постепенни мерки, които да имат голям ефект върху обществените проблеми, в дадения случай се оказва необходимо да се провеждат големи, на пръв поглед дори извънредно големи мерки – отмяна на обществени дейности, закриване на училища и офиси – за да се постигнат онези малки промени, които могат да доведат до справяне с пандемията. Тази новост може би обяснява защо е толкова трудно да обхванем промените в съзнанието си: оказва се, че е възможно дадено нещо да се превърне в огромна обществено-здравна криза, при инак сравнително минимален брой на видими, очевидни случаи на болестта.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Най-доброто нещо в момента е да се надяваме не на чудодейно лечение, а да приемем, че максималните мерки могат да имат полезни минимални ефекти. „Не морализирайте вируса; изравнете кривата!“ е добро мото и почти цялата мъдрост, която науката – или простата рационалност – може да ни предложи в този неспокоен исторически момент.

https://www.newyorker.com/news/daily-comment/the-coronavirus-and-why-humans-feel-a-need-to-moralize-epidemics

 

Адам Гопник е американски журналист и автор, дългогодишен сътрудник и кореспондент на списанието Newyorker.

Pin It

Прочетете още...