От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Целта на този текст[1] е да потърси аналогии в положението на чернокожите в САЩ и ромите в България, да разгледа трудностите и постигнатото след усилията за интеграция на афроамериканците и да види дали американските практики дават надежди за преодоляване изолацията на ромите в европейските общества.

1. Положението на чернокожите и ромите

САЩ често са възприемани като страната на неограничените възможности, където всеки, който има способности и желание да работи, може да се изкачи по социалната стълба и да придобие богатство, успех и уважение – прословутата американска мечта, за която често се спори дали е мит или реалност. Оптимистичните сценарии не са особено приложими за афроамериканците – те са по-бедни, по-малко образовани, с по-високи нива на безработица и с по-голям шанс за попадане в затвора от белите американци. Годишният медианен доход на чернокожите в САЩ е 32 000 долара, докато за неиспаноезичните бели е 54 000 долара. Т.е. чернокожите изкарват средно 59 % от това, което получават белите американци. Дванадесет процента от белите нямат здравна застраховка (както държавна, така и частна), а при чернокожите този дял е почти два пъти по-голям – 21 %[2]. Около 40 % от чернокожите ученици отпадат от училище[3], а липсата на средно образование драматично увеличава шансовете им да са безработни, зависими от социални помощи и да попаднат в затвора. Чернокожите семейства често са нестабилни и в много случаи се състоят от самотни майки и децата им – повече от половината афроамерикански деца живеят само с един родител, обикновено майката[4]. Това е един от факторите, които влияят по-късно за по-големия шанс на чернокожите за попадане в затвора – афроамериканците са 12 % от населението на САЩ, докато делът им от мъжете, затворени в щатските и федерални затвори, е 39 %, три пъти по-голям от дела им в общото население[5].

Положението на ромите в Европа е съпоставимо със ситуацията на чернокожите в САЩ. Половината от ромите в Югоизточна Европа живеят в бедност и над 20 % живеят в изключителна бедност според изследване на Програмата за развитие на ООН в Албания, Босна-Херцеговина, България, Косово, Македония, Румъния, Сърбия, Хърватия и Черна гора. Сред мнозинствата в тези страни само един от всеки седем живее в бедност и един от всеки двадесет и пет живее в изключителна бедност[6]. Средният месечен доход на ромските домакинства в изследваните девет общества е два пъти по-нисък от средния месечен доход на домакинствата от етническите мнозинства. Около половината от ромите на възраст 15–55 г. на Балканите са безработни, а тези, които работят, заемат ниско платени работни места в строителството, търговията, земеделието[7]. Двама от всеки трима роми на Балканите не завършват основно образование, докато това е валидно само за един от всеки седем при етническите мнозинства. Четири от всеки десет деца от ромски произход не успяват да завършат дори и начално образование, а при мнозинствата това се отнася за едно от всеки двадесет деца[8].

2. Структурно срещу културално обяснение

Какви са причините са по-лошото положение на чернокожите и на ромите? Дали защото са дискриминирани като расово и етнически различни? Или защото чернокожите и ромските общности имат културни черти, които пречат на много от афроамериканците и ромите да станат икономически успешни, образовани и да спазват законите? Първото обяснение е известно като структурно и твърди, че бедността, безработицата и другите отрицателни тенденции сред чернокожите и ромите се дължат на тяхната дискриминация от обществото, доминирано от мнозинствата. Второто обяснение е културално – според него културните черти на чернокожите и ромите, техният манталитет, начин на мислене и поведение, са виновни за бедността, по-честото попадане зад решетките и отрицателните нагласи от страна на мнозинствата.

Структурното и културалното обяснение за по-тежкото положение на афроамериканците и ромите са обект на яростни спорове. Структурното обяснение в крайна сметка се свежда до идеята, че макрообществото е виновно за бедността, безработицата, ниското образование и престъпността сред чернокожите и ромите, докато културалното обяснение изтъква, че по-скоро афроамериканците и ромите сами са виновни за своето положение и не успяват или не желаят да се интегрират.


Small Ad GF 1

3. На какво се дължи по-тежкото положение на американските чернокожи?

3.1. Все още незаличена дискриминация?

Дискриминация спрямо чернокожите в САЩ, макар и негласна, изглежда все още съществува. Социологът Дева Пейджър осъществява експеримент, в който тя кара четирима свои студенти, от които двама бели и двама черни, да кандидатстват за нископлатени работни места[9]. Студентите посочват в своите автобиографии, че имат само диплома за средно образование и известен опит с нископлатена работа. Един от белите студенти и един от чернокожите се представят и за осъждани и лежали малко време в затвора. Четиримата студенти общо кандидатстват при 350 работодатели в района на Милуоки, щата Уисконсин, и резултатите са измервани в колко случаи са канени за работни интервюта след първоначалното подаване на документите с техните измислени автобиографии. Белият студент, който се представял за неосъждан, получил покани за интервю от 35 % от работодателите, което било два пъти повече от поканите за чернокожия неосъждан студент – 14 %[10]. Белият студент, който се представял за осъждан, получил покани за интервю от 17 % от работодателите, а чернокожият „осъждан“ – едва 5 %. Най-смайващият резултат от експеримента бил, че белият „осъждан“ кандидат за работа получил толкова предложения за интервю, колкото и чернокожият „неосъждан“ кандидат (разликата между 17 и 14 % не била статистически значима). Тези изненадващи резултати показват общото недоверие на работодателите към афроамериканците и силните негативни стереотипи за тях като ненадеждни и агресивни.

Много от чернокожите попадат в затвора заради притежание и употреба на наркотици – делът на арестуваните и затворените заради наркотици афроамериканци е много по-висок от белите, озовали се зад решетките по същата причина. Същевременно данните показват, че потреблението на наркотици сред белите и сред чернокожите е почти едно и също, но белите потребители на марихуана, кокаин или хероин не попадат в затвора толкова често, колкото това се случва на афроамериканците[11]. Това подсказва, че полицията селективно се насочва да проверява и арестува по-скоро чернокожи, отколкото бели, а съдилищата изглежда са склонни да дават по-сурови присъди на афроамериканците.

Това са аргументи в полза на структурното обяснение за по-лошото положение на чернокожите – че расова дискриминация в САЩ все още съществува, макар и това да не е в законите. Културалното обяснение изтъква манталитета, ценностите и нормите на чернокожите като виновни за бедността им и честото попадане в затвора. Привържениците му също имат своите доводи – проблематичните черти на афроамериканската култура изпъкват особено ясно при сравнение с други малцинства в САЩ, които са расово различни или имигранти.

 

2017 07 USA Kirilov
Протест в гр. Сиракюз, щата Ню Йорк, на движението „Животът на чернокожите е от значение“ [Black lives matter], което смята, че полицията в САЩ е расистка спрямо афроамериканците, юли 2016 г.
Снимка: Светлозар Кирилов

 

3.2. Защо имигрантите са по-успешни от афроамериканците?

  1. 2. 1. Азиатците – малцинство за пример?

Американците от азиатски произход също са смятани за расово различни и са били дискриминирани в миналото, както и чернокожите. На китайците било забранено с американски закон от 1882 г. да имигрират в САЩ и това бил първият случай конкретна етническа група изрично да бъде спомената в закон като нежелана да бъде допускана в САЩ. Около 120 000 имигранти от японски произход били затворени в лагери по време на Втората световна война[12], тъй като били подозирани за по-лоялни към „Империята на изгряващото слънце“, отколкото към САЩ. Независимо от тези случаи на дискриминация и недоверие в миналото, културата на азиатците е по-различна от тази на афроамериканците и не е подозирана да пречи на американците от азиатски произход. Социологът Боб Блаунър отбелязва как сравнението с азиатците променя нагласите на белите към чернокожите: „Вековете на робство и расизъм, както и липсата на съвременния етап на възможности за развитие вече не служат за обяснение на лошото положение на чернокожите. Белите имат вече предвид защитата на гражданските права в законите и смятат, че чернокожите имат реални възможности да успеят и че политиките на положително действие [affirmative action, понякога се превежда и като „утвърждаващо действие“, бел. С.К.] дори им дават предимства. Така тези бели считат, че ако чернокожите остават бедни и безработни, то те сами са си виновни за това, а не някой друг, особено като се вижда колко са успешни американците от азиатски произход“[13]. Развива се идеята за азиатците в САЩ като „малцинство за пример“, която пък поражда спорове дали това е мит или реалност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Теорията, че конфуцианството в Япония, Китай, Южна Корея или Тайван има положително влияние за развитието на тези страни е приложение на тезата на Макс Вебер за протестантската етика, но отнесена към друго учение и в друга част на света[14]. Конфуцианските ценности за акцент на дълга и отговорността, усилната работа, спестяването, уважение на образованието, значението на йерархиите и доверието са „културният двигател“, който води до икономическия разцвет на обществата от Източна Азия. Ако това е вярно, то американците от японски, китайски или корейски произход би трябвало да са по-успешни в сравнение с другите имигранти и малцинства.

Това предположение изглежда се потвърждава от данните, но картината е по-сложна. Американците от азиатски произход са различни етнически и са нееднакво успешни в образователно отношение. Дошлите от Тайван, Индия, Пакистан, Южна Корея, Китай, Бангладеш, Индонезия, Филипините и Япония са най-образовани (половината или повече от тях имат бакалавърска или по-висока степен), докато дошлите от Камбоджа, Лаос и Виетнам имат ниско образователно ниво – около половината са без средно образование[15]. Разликата се дължи на начина, по който двете групи да приети в САЩ – хората от Виетнам, Камбоджа и Лаос идват главно като бежанци, докато имигрантите от Китай, Тайван и Южна Корея идват чрез визи за прием на квалифицирани специалисти.

Положителните стереотипи за азиатците изглежда са статистическа реалност – не всички имигранти в САЩ от китайски, корейски или японски произход ценят образованието и спазват законите, но поведението на голяма част от тях е в съответствие с подобни положителни очаквания. Например през 2007 г. 41 % от студентите, учещи за бакалавър в престижния Калифорнийски университет в Бъркли, са били азиатци, докато делът на азиатците от населението на щата е бил 12 %[16]. В Тексас американците от азиатски произход са едва 4 % от населението на щата, но са 16 % от студентите в Тексаския университет в Остин[17]. Американците от азиатски произход не надхвърлят 6 % от населението на САЩ, но са между 12 и 18 % от студентите в престижните колежи от Бръшляновата лига[18].

Средният резултат от теста SAT за американците от азиатски произход е със 63 точки по-висок, отколкото този на белите[19]. Някои от азиатците се опасяват, че те са дискриминирани при приема в елитните университети – изследване показва, че азиатците се нуждаят от резултати на SAT, които са с около 140 точки по-високи от тези на белите, за да бъдат приети в учебните заведения с най-голяма конкуренция за влизане[20].

Икономическото и социалното положение на азиатците в САЩ, независимо от това, че са малцинство и възприемани като расово различни, е много близо до това на белите и далеч по-добро от положението на афроамериканците. Това показва, че културата на азиатците може да е фактор за техния успех, а културата на чернокожите – за техния неуспех. Философията на Конфуций е по-полезна от тази на хип-хопа.

  1. 2. 2. Афроамериканци и африкански имигранти – проблем ли е черната кожа?

Повечето имигранти в САЩ са от Латинска Америка, но има и от Африка, както и други, които са чернокожи – от Ямайка, Хаити, Бразилия и др. Ако в САЩ съществува расова дискриминация (структурни бариери), то към чернокожите би трябвало да има сходно недоверие, независимо дали са американски граждани или имигранти.

До 60-те години повечето чернокожи имигранти в САЩ са били от Карибите, а от 90-те години вече има увеличаваща се вълна от имигранти от Африка. Нейтън Глейзър и Даниъл Мойниън смятат в началото на 60-те г., че чернокожите имигранти от карибските острови имат култура, ориентирана към уважение на образованието, трудолюбието и спестяването, която е съвсем различна от културата на американските чернокожи[21]. Икономистът Томас Соуъл (чернокож) счита по-късно, че чернокожите от Карибите са склонни да работят усърдно, планират бъдещето си и ценят образованието и заради това са по-успешни от американските чернокожи[22].

Но не бива да се забравя, че всички имигранти като цяло имат по-висока мотивация да успеят. Затова разликата между чернокожите имигранти и американските чернокожи би могла да се дължи на нагласата на имигрантите за възходяща социална мобилност в новото общество, а не непременно последица от по-“добра“ култура на чернокожите карибци в сравнение с „културната патология“ на афроамериканците.

Изненадващо е, че между африканци, американски чернокожи и чернокожи карибци преобладават взаимни негативни стереотипи, независимо, че и трите групи са от една и съща раса[23]. Това е тъжно доказателство за тенденцията на хората да създават бариери и да поддържат социални дистанции, а не да се стремят към солидарност и обединение. Афроамериканските ученици дискриминират своите връстници от Хаити, въпреки че и двете групи са чернокожи, както показват резултатите от дългосрочно изследване в средно училище във Флорида[24]. Афроамериканските ученици, които са мнозинство в училището, обиждат и тормозят своите съученици от Хаити, използват пренебрежителни квалификации за тях, карат ги да слушат хип-хоп и да носят развлечените дрехи, характерни за това течение.

Джон Огбу открива, че чернокожите ученици от имигрантски произход имат по-висок успех от афроамериканските си съученици, тъй като имигрантите нямат опозиционната култура, характерна за чернокожите американци[25]. Чернокожите родители имигранти се оплакват, че афроамериканските ученици опитват да наложат своите негативни нагласи към образованието на техните деца и да ги тормозят, ако те учат и получават високи оценки. „Най-лошото от всичко е да си добър ученик“, казва имигрант от Либерия като обяснение за враждебността спрямо неговите деца от страна на техните афроамерикански съученици в обществено училище във Филаделфия[26].

Децата на чернокожите имигранти са приемани в елитни колежи по-често, отколкото тези на афроамериканците и дори на белите – според едно изследване 9 % от чернокожите кандидати от имигрантски произход са приемани в колежите от престижната Бръшлянова лига и други елитни висши учебни заведения сравнено с 2,4 % от афроамериканците и 7 % от белите[27]. Авторите на проучването отхвърлят културните фактори в полза на структурните неравенства и смятат, че успехът на чернокожите кандидати от имигрантски произход се дължи на произхода им от семейства с двама родители, които са и образовани, и достатъчно заможни, за да ги пратят да учат в частно училище. Но културата също влияе – от афроамериканците, които завършват висше образование, жените са два пъти повече от мъжете[28]. Тази полова разлика вероятно се дължи на по-голямото влияние на опозиционната култура сред чернокожите мъже, особено в гетата, с нейната отрицателна ориентация към образованието. Обратно, образованите чернокожи имигранти от Африка, Ямайка или Хаити мотивират децата си да учат. Така образователните (и икономически) успехи на чернокожите имигранти показват какво афроамериканците биха могли да постигнат, ако имаха различна култура.

3. 3. Чернокожите в САЩ – структурни бариери или проблемна култура?

Структурни или културни са причините за по-лошото положение на афроамериканците? Расовата дискриминация или „културните дефицити“ на чернокожите водят до тяхната бедност, безработица и попадане зад решетките? Отговорът е сложен и нееднозначен, тъй като влияят и двете групи фактори и то в сложна комбинация. Расова дискриминация спрямо афроамериканците съществува, но тя не е в законите, а в реалното отношение на работодателите, които предпочитат да не наемат американски чернокожи, и в по-голямото внимание на полицията и съдилищата към чернокожите, което води до по-честото им осъждане в сравнение с белите. Културата на афроамериканците, особено на обитателите на гетата – свикване да се живее на социални помощи, култура на бедността, опозиционна култура (да не се приемат ценностите на белите американци), разпадането на семейството, многото самотни чернокожи майки, възвеличаването на насилието сред част от младите афроамериканци – също влияе за по-лошата им ситуация. Значението на културните фактори проличава при сравнението на афроамериканците с имигрантите, дори и тези с черен цвят на кожата, от Африка и Карибите, които нямат такива отрицателни културни черти и затова са по-успешни. Но тази отрицателна култура на афроамериканците се е формирала заради дългото им потискане от белите по време на робството и след това при сегрегацията и дискриминацията.

4. Какво е постигнато за подобряване живота на афроамериканците?

САЩ са постигнали немалко неща при борбата с расизма и дискриминацията от 60-те години насам.

Законите вече са срещу расизма и дискриминацията – голямо постижение, като се знае, че дълго време законите са били в полза на дискриминацията, напр. законите, които са утвърждавали сегрегацията, забраните чернокожи да купуват жилища в кварталите на белите или забраната на междурасовите бракове.

Медиите вече не се подиграват и не обиждат афроамериканците и другите малцинства, а са чувствителни към културното многообразие и разликите в културните практики. Обратно, в миналото в САЩ е имало радио- и ТВ предавания, в които се е търсел комичен ефект от общуването на двама герои – бял и чернокож. Белият е представян като умен, интелигентен и схватлив, а чернокожият – като глупав и елементарен.

Образователното ниво на съвременните афроамериканци е доста по-високо, отколкото е било в миналото. Все повече американски чернокожи получават висше образование –делът на афроамериканските висшисти е по-нисък, отколкото този на белите, американците от азиатски произход и дори африканските имигранти, но сегашните образователни възможности на афроамериканците са били немислими в близкото минало.

Вече съществува черна средна класа, което оборва стереотипа за афроамериканците като неизменно бедни, с ниски доходи. В САЩ вече е възможно чернокожите да заемат ръководни длъжности в бизнеса, културната сфера, политиката. В близкото минало чернокожите Колин Пауъл и Кондолиза Райс заемаха поста държавнен секретар. Най-впечатляващото постижение, разбира се, е изборът на Барак Обама за президент на САЩ – най-високата възможна позиция в обществото – което говори за значителни нива на расова толерантност, тъй като много бели американци са гласували за чернокожия Обама.

5. Ромите в България – структурни бариери или проблемна култура?

И при ромите в България, а и в Европа, строи същата дилема, както и при чернокожите в САЩ – дали бедността им се дължи на дискриминация и предразсъдъци от страна на мнозинствата или на „циганския манталитет“, който им пречи да се развиват? Дискриминация спрямо ромите съществува – те се сблъскват с по-голямо недоверие на работодателите при наемане на работа, учат в училища, които предлагат по-некачествено образование, живеят в махали, които нямат инфраструктурата на кварталите на мнозинствата – канализация, водоснабдяване, улични лампи, тротоари. Тридесет и шест процента от ромите в България нямат течаща вода в жилището си, докато в същата ситуация са 20 % от българските турци и само 3 % от българите; 10 % от ромите нямат даже и електричество, от турците те са 2 %, а от българите – 0,6 %[29].

Много от ромите имат усещане за дискриминация. Някои типични мнения на роми от теренната социологическа работа на автора над три години, 2010–2013 г., в най-голямата софийска ромска махала „Факултета“: „Преди как имаше работа? Онези заводи ги разпродадоха. Отиваш при новите собственици и те ти казват в очите: „Търсим млади и не търсим роми“. Не ни вземат“ (ромски мъж, ок. 50 г.); „Отивам, казват да си оставя телефона, ще се обадят и това е. Не ни искат“ (ромска жена, ок. 30 г., която е учила за шивачка).

Същевременно ромската култура също допринася за негативното отношение на европейците към ромите. Най-критикуваните черти на ромската култура са твърде ранните бракове и ранните раждания, неуважението към образованието, толериране на кражбите и просията и краткосрочната ориентация[30].

Ранните бракове, последвани от ранни раждания, сериозно влияят в отрицателна насока на шансовете за образование и работа на ромите, особено на момичетата. В началото на XXI в. в България раждаемостта при момичетата под 15 г. е 35,6 на 1000 момичета при ромите, 21,5 при турците и 2,4 при българите. Най-често срещаната възраст (статистическата величина мода) на започване на съвместен/брачен живот при момичетата от ромската група е 14 г. – срещу 19 г. при туркините и 21 г. при етническите българки[31]. Ранните бракове се дължат на изискването за предбрачна девственост в традиционната култура, както е било и в българската патриархална култура. Поради изключеността на ромите от макрообществото при тях тези традиции са запазени. Нещо повече, Илона Томова смята, след 1989 г. има едно засилване на патриархалната култура сред ромите поради тенденциите в ромската общност на безработица, бедност, изключване и неприязън от страна на мнозинството: „В гетата се завръщат консервативните културни, социални и семейни модели на предмодерната общност или модели на поведение, типични за бедните гета във всички големи урбанистични центрове по света, за които са характерни култът към грубата сила, засилената власт над жените, стеснените възможности за развитие на личността, широкото включване на подрастващите и младите хора в девиантни форми на поведение“[32]. Т. е. тук имаме сложното взаимодействие на структура и култура – ранните бракове и раждания не са просто следствие от ромската култура, а и на структурните бариери пред ромската група (безработица, изключване, диксриминация), които водят до запазване и дори засилване на патриархализма, който пък води до ранни бракове и твърде млади майки с всички останали отрицателни последици – здравословни проблеми, отпадане от училище, необразованост, бедност.

Ромите са група, която има много ниско образование. В България неграмотни (които нямат дори четвърти клас) са 1 % от етническите българи, 10 % от турците и цели 23 % от ромите. Едва 7 % от ромите имат средно образование – срещу 48 % при българите и 22 % при турците. Само 0,2 % от ромите са висшисти, докато при българите те са 19 %, а при турците – 2 %[33]. Същевременно при разговори на автора с роми те често изтъкват, че няма смисъл да имат образование и квалификация, тъй като дори и с тях няма да ги вземат на работа заради това, че са роми: „За какво да учат, за какво им е – после не ги вземат на работа. Такива черни, като видят, че са цигани… Нещо повече от „Чистота“ не могат да работят“ (Ромски мъж, ок. 55 г.) Изследването на Програмата за развитие на ООН на ромите в девет общества от Югоизточна Европа потвърждава, че усещането за дискриминация на ромите при наемане на работа е основателно – данните показват, че ромите с образование и квалификация получават по-малко, отколкото хората от етническите мнозинства със същото ниво на образование и квалификация[34].

Дали културата е ориентирана към дългосрочно или краткосрочно планиране е една от разликите в световните култури в теорията на Хеерт Хофстеде[35]. Ромската култура е с краткосрочна ориентация – много от ромите живеят ден за ден и не планират в дългосрочен план. Хофстеде смята, че нациите от Източна Азия, като китайци, корейци и японци, имат дългосрочна ориентация, свързана със спестяване, отлагане на удоволствието и постигане на икономически успех накрая. Мисленето и поведението на ромите е точно обратното – те не съставят сложни планове за бъдещето и не планират нещата дългосрочно. Казаното в разговори с роми за обитателите на софийската махала „Факултета“ говори за подобни нагласи: „Тука ядат, пият и не мислят, че утре нямат да имат и един лев (Ромска жена, ок. 45 г.); „Хората [в махалата] живеят не ден за ден, а минута за минута“ (Ром, ок. 55 г.)

Ромите обикновено не спестяват (но това се дължи и на ниските им доходи) и имат ориентация към непосредствена консумация на ресурсите. Ромите имат влечение към празнуването и изразходват за него много пари, които понякога надхвърлят доходите им, особено за сватби. Понякога хората от махалите задлъжняват заради разходи за сватби и могат да попаднат в капана на заложните къщи, които в ромските гета искат непосилни лихви. Но такива последици не са просто резултат от необмислени разходи, а са повлияни и от важното значение на сватбата в ромската култура и ролята на празнуването ѝ за поддържане и дори повишаване статуса на сродяващите се родове сред ромската общност.

Ромите предпочитат дейности, които носят скорошни резултати, и не гледат благосклонно на занимания, които изискват дългосрочни усилия, постоянство и резултати едва след известен по-дълъг период. Това затруднява постигането на по-високо образователно ниво, което изисква години учене. Но трудностите в постигането на по-високо образование се дължат не само на културни особености, но и на нагласата, че от образованието няма да има полза, ако хората от малцинствата не са вземани на работа.

Краткосрочната ориентация на ромската култура вероятно е свързана с номадския им начин на живот в миналото, липсата на земеделски навици и устната традиция. Номадският начин на живот с неговото непрекъснато местене от място на място съдържал голям момент на неопределеност и правел дългосрочните планове нереалистични. Ромите не били земеделци, а земеделският начин на живот на хората, които живеели в трайни селища, изисквал дългосрочно планиране на дейностите и осъществяването им месец след месец, сезон след сезон. Така земеделският начин на живот стимулирал планирането на бъдещето и полагането на постоянни усилия за постигане на цели, но това не било характерно за ромските традиции.

Способността да се чете и пише изисква съществени усилия от индивида за дълъг период от време. Дългосрочната ориентация и планиране в културите от Източна Азия вероятно са повлияни и от техните сложни азбуки с много букви, няколко хиляди при китайците, чието научаване изисква много усилия и време. Ромската култура е устна и липсата на традиция за учене да се чете и пише изглежда затруднява способността да се планира и да се полагат усилия, които ще донесат резултат не непосредствено, а в едно по-далечно бъдеще.

В заключение – и при ромите, както и при афроамериканците, има сложно взаимодействие на структурни и културни фактори, които съдействат за по-лошото им положение. Ромите са изключени от макрообществото и това води до запазване на тяхната консервативна патриархална култура, което допълнително усилва негативната им ситуация.

 

2017 07 Romi Kirilov
Софийската ромска махала „Факултета“
Снимка: Светлозар Кирилов

 

6. Ромите и афроамериканците – прилики и разлики

Чернокожите в САЩ и ромите в Европа да били дискриминирани в продължение на векове – чернокожите са били роби, а роби са били и циганите в княжествата Влашко и Молдова. И афроамериканците, и ромите са гледани с предразсъдъци от мнозинствата и се сблъскват със сериозни социални бариери щом се опитат да подобрят положението си. В допълнение към тези реални социални бариери и неравенства, афроамериканците и ромите формират култура, която също допринася за по-лошото им положение. Културата на американските чернокожи несъмнено е възникнала като реакция на белия расизъм и неприемането дълго време от белите американци на идеята за равни права за чернокожите. Случаят с ромската култура е по-различен – ромските ценности и норми са патриархални, консервативни и спомагат да поддържане на дистанцията от неромите, от обществото на мнозинството. Тези културни особености са запазени и допринасят мнозинствата да предпочитат да изолират ромите и да поддържат недоверието и негативизма си към тях. Американските чернокожи пък придобиват образа на опасни хора, склонни към насилие, което влияе белите да желаят афроамериканците да стоят в своите гета.

Афроамериканците и ромите стереотипно са възприемани като емоционални, непосредствени, добри в танците, пеенето, музиката и спорта. Негативните стереотипи и за двете групи са, че са безотговорни, без амбиции, мързеливи, апатични към образованието и опасни. Една от разликите е, че поради възможността в САЩ да се продава и притежава огнестрелно оръжие, както и културата на уважение към оръжието, бедността и влизането на част от обитателите на черните гета в подземната икономика води до убийства, докато ромските махали, независимо от представите на мнозинствата, не са чак толкова опасни.

Чернокожите са пренесени насилствено в Америка като роби и в това отношение те се отличават от имигрантите, които са дошли в Новия свят по собствена воля. За разлика от афроамериканците, ромите са дошли доброволно в Европа от Индия.

7. Възможна ли е интеграцията на ромите?

Интеграцията на ромите в българското общество е трудна, но все пак възможна. Протестантските църкви активно са навлезли в много от ромските махали и променят поведението на хората там към по-добро. Щом църквите правят това, използвайки ирационална аргументация (от секуларна гледна точка), то е възможно и за държавните институции и техните политики да имат положителен ефект за ромското население. Ако религиозните организации постигат успехи, работейки сред ромската общност, значи е възможно да се постигнат резултати и официалните институции на обществото могат да се поучат от този опит. Увличането на част от хората в махалите от протестантските църкви говори, че ромите имат желание да променят живота си, да бъдат приемани от другите, което е добър знак за интеграционни нагласи, а официалните институции трябва да намерят правилния път към ромската общност. Необходимо е да бъдат засегнати структурните бариери пред ромите, свързани със заетостта, образованието, жилищната инфраструктура. Нужно е да се отдели внимание и да се имат предвид и някои негативни черти на ромската култура. Но те не бива да се преувеличават и да се търси само културално обяснение за несгодите на ромите, а да се пренебрегва дискриминацията.

Проблем е, че много от ромите нямат доверие на държавните институции, които би трябвало да се занимават с интеграцията. Хората от махалите си дават сметка, че те са лишени от много неща, които са достъпни за мнозинството. Това създава усещане за дискриминация и част от ромската общност има тенденция да се самозатваря, тъй като не вярва, че мнозинството и неговите институции са готови да приемат ромите. От друга страна, много от ромите искат да се интегрират, да се доближат до живота на българите. Това може да се види дори на символно равнище – на много традиционни ромски празници, като Тодоровден, участниците развяват български знамена. Част от обитателите на „Факултета“ в София по своя инициатива записват децата си в „български“ училища, за да могат да получат по-добро образование и да се интегрират. И се радват, ако детето им е с по-бяла кожа – така има шанс ромският му произход да не личи и има надежда да избегне сблъсъка с дискриминацията и неприязънта.

Интеграцията на чернокожите е започнала преди половин век, ако приемем за начална точка Закона за гражданските права от 1964 г., който отменя дискриминацията в много сфери на обществения живот. За това време расовите отношения в САЩ съществено са се подобрили, а страната вече има чернокож президент, което е било немислимо само няколко десетилетия по-рано. Ситуацията на ромите в Европа много прилича на тази на афроамериканците в САЩ. Щом САЩ са успели да постигнат немалко за интегриране на своето расово малцинство (макар че още има какво да се реализира), то и България, и другите европейски общества могат да осъществят приобщаване на ромите.

 

[1] Статията е публикувана първо в Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Факултет по журналистика и масова комуникация, 2014, том 20, с. 151–165.

[2] DENAVAS-WALT, Carmen, Bernadette D. PROCTOR, and Jessica C. SMITH. Income, Poverty, and Health Coverage in the United States: 2010. Washington, DC: U.S. Census Bureau, Current Population Reports, P60-239, 2011, pp. 6, 14, 26.

[3] LOFSTROM, Magnus. Why Are Hispanic and African-American Dropout Rates So High? Institute for the Study of Labor, Discussion Paper 3265, December 2007.

[4] BOWMAN, Bobbi. The (Poor) State of Black Families. The Root, 2 March 2010.

[5] GUERINO, Paul, Paige M. HARRISON, and William J. SABOL. Prisoners in 2011. Washington, DC: U.S. Department of Justice, Bureau of Justice Statistics, 2011.

[6] UNDP. At Risk: Roma and the Displaced in Southeast Europe. Bratislava: Regional Bureau for Europe and the Commonwealth of Independent States, 2006, 16–17.

[7] UNDP. Цит. съч., 42–43.

[8] Ibidem, p. 29.

[9] PAGER, Devah. Blacklisted: Hiring Discrimination in an Era of Mass Incarceration. In: Against the Wall: Poor, Young, Black, and Male (Ed. by ANDERSON, Elijah). Philadelphia: University of Philadelphia Press, 2008.

[10] PAGER, Devah. Цит. съч., 77–79.

[11] ALEXANDER, Michelle. The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press, ch. 3.

[12] The College Board and National Commission on Asian American and Pacific Islander Research in Education. Asian Americans and Pacific islanders. Facts, not Fiction: Setting the Record Straight, p. 1.

[13] BLAUNER, Bob. Black Lives, White Lives: Three Decades of Race Relations in America. Berkeley, Los Angeles, and London: University of California Press, 1989, p. 169.

[14] MORISHIMA, Michio. Confucius and Capitalism. UNESCO Courier, 1987, 34–37.

[15] The College Board and National Commission on Asian American and Pacific Islander Research in Education. Цит. съч., 19–200.

[16] EGAN, Timothy. Little Asia on the Hill. New York Times, 7 Jan. 2007.

[17] BRONNER, Ethan. Asian-Americans in the Argument. New York Times, 1 Nov. 2012.

[18] CHEN, Carolyn. Asians: Too Smart for Their Own Good? New York Times, 19 Dec. 2012.

[19] BRONNER, Ethan. Цит. съч.

[20] ESPENSHADE, Thomas and Alexandria W. RADFORD. No Longer Separate, Not Yet Equal: Race and Class in Elite College Admission and Campus Life. Princeton: Princeton University Press, p. 39.

[21] GLAZER Nathan and Daniel MOYNIHAN. Beyond the Melting Pot: The Negroes, Puerto Rickans, Jews, Italians and Irish of New York City. Cambridge and London:MIT Press, 1963, p. 35.

[22] SOWELL, Thomas. Race and Economics. New York: David Mc Kay Publishers, 1975, p. 33.

[23] JACKSON, Jennifer and Mary COTHRAN. Black versus Black: The Relationships among African, African American, and African Caribbean Persons. Journal of Black Studies, March 2003, Vol. 27, No. 1, 576–604.

[24] STEPICK, Alex and Carol STEPICK. Becoming American: Immigration, Identity, Intergenerational Relations, and Academic Orientation. In: American Arrivals: Anthropology Engages the New Immigration (Ed. by FONER, Nancy). Santa Fe: School of American Research Press, 2003, 142–144.

[25] OGBU, John. Black American Students in an Affluent Suburb: A Study of Academic Disengagement. Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum Associates, 2003, ch. 3.

[26] Quoted in BRIMELOW, John. African Immigrants vs. African Americans–Who Is Right? Vdare, 6 Nov. 2005.

[27] LUNDAY, Amy. Immigrant Blacks More Likely to Attend Elite Colleges. The John Hopkins University Gazette, 17 August 2009.

[28] WILSON, William J. More Than Just Race: Being Black and Poor in the Inner City. New York and London: W. W. Norton&Company, 2009, p. 67.

[29] ТОМОВА, Илона. Етничност и социално изключване. Ромите в посткомунистическия период. В: БОЯДЖИЕВА, Пепка и др. (състав.) Светове в социологията. Сборник в чест на проф. Георги Фотев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006, 557

[30] Вж. също КИРИЛОВ, Светлозар. Ромите – жертви на дискриминация или сами виновни за своето положение? Медии и обществени комуникации [online], ноември 2011, бр. 11. Available from: http://media-journal.info/?p=item&aid=170

[31] ТОМОВА, Илона. Раждаемост и репродуктивно здраве при ромите: Културни специфики, обезсилващи програмите за семейно планиране в някои ромски субгрупи. В: МИХОВА, Геновева (състав.) Раждаемостта в България и държавната политика. София: Център за изследване на населението при БАН и НССЕДВ при МС, 2009, с. 163, 166.

[32] ТОМОВА, Илона Цит. съч., 168–169.

[33] ТОМОВА, Илона. Етничност и социално изключване. Ромите в посткомунистическия период. В: БОЯДЖИЕВА, Пепка и др. (състав.) Светове в социологията. Сборник в чест на проф. Георги Фотев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006, с. 555.

[34] UNDP. At Risk: Roma and the Displaced in Southeast Europe. Bratislava: Regional Bureau for Europe and the Commonwealth of Independent States 2006, p. 25.

[35] ХОФСТЕДЕ, Хеерт. Култури и организации. Софтуер на ума. София: Класика и стил, 2001, гл. 7.

Светлозар Кирилов е български социолог, преподава в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Факултета по журналистика и масова комуникация. Интересува се от етническите и расовите конфликти и от възможностите за интеграция на ромите. Автор е на монографията „Полша в лабиринта на прехода“ (2006 г.) и на редица публикации за мултикултурното общество, международната миграция, медиите, ромите, чернокожите, латиносите и др. Бил е медиен експерт към Съвета на Европа, Страсбург.

Pin It

Прочетете още...