Дискусии - Свят

1 1 1 1 1 Оценка 89% (7 гласувания)

 

2017 04 post fact
Илюстрация: Francesco Bongiorni

 

Докато армията му безсрамно присъединяваше Крим, Владимир Путин се появи по телевизията и със самодоволна усмивка заяви пред целия свят, че в Украйна няма руски войници. Той не толкова лъжеше, колкото заявяваше, че истината няма значение. А когато Доналд Тръмп прави „факти“ от прищевките си, твърдейки, че е видял хиляди мюсюлмани да тържествуват в Ню Джърси когато бяха съборени кулите-близнаци, или че мексиканското правителство съзнателно изпращало „лоши“ емигранти в САЩ; когато агенциите за проверка на факти определят 78% от твърденията му като неверни, но той въпреки това става кандидат за американски президент – в такива случаи започва да изглежда така, сякаш фактите вече нямат значение в страната на свободата. Когато Брекзит-кампанията обявява „Да дадем на собствената си Национална здравна служба онези 350 милиона паунда, които ЕС ни взема всяка седмица“, а след като референдумът е спечелен същото твърдение се оказва „грешка“ по думите на един от Брекзит-лидерите, докато друг един го нарича „аспирация“, то вече е ясно, че живеем в свят на „пост-факт“ или „пост-истина“. Не просто свят, в който политиците и медиите лъжат – те винаги са лъгали – а такъв, в който вече не им пука дали казват истината или не.

Как стигнахме дотам? На технологиите ли се дължи? На икономическата глобализация? Или [обяснението е в] някаква кулминация на философията на историята? Има нещо като тийнейджърска радост в отхвърлянето на тежестта на фактите – онези тежки символи на образование и авторитет, припомняния на мястото и ограниченията ни – но защо този бунт се случва именно сега?

Мнозина обвиняват технологиите. Вместо да ни въведе в нова епоха на истинност, информационната ера позволява на лъжите да се разпространяват със скоростта на онова, което техничарите наричат „дигитални горски пожари“. По времето когато някой проверител на факти е уловил лъжата, вече са били създадени хиляди други, а самият обем на „дезинформационните каскади“ прави недействителността неудържима. Всичко, което има значение е върху лъжата да може да се щракне, а онова, което определя тази ѝ функция, е начинът, по който тя се вписва във вече съществуващите предразсъдъци на хората. Алгоритмите, създадени от компании като Гугъл и Фейсбук се основават на предишните ви търсения и щраквания, така че с всяко ново търсене и щракване вие откривате, че предварителните ви очаквания се потвърждават. Социалните медии, в наши дни основният източник на новини за повечето американци, ни водят в ехо камери, пълни с хора, мислещи по сходни начини, които ни подхранват само с неща, каращи ни да се чувстваме по-добре, независимо от това дали са верни или не.

Но технологиите може би имат и още по-фино въздействие върху отношението ни към истината. Новите медии, с техните безброй много екрани и потоци, правят реалността толкова фрагментирана, че тя става невъзможна за обхващане, с което ни подбутва към, или ни позволява да забягваме във виртуални реалности и фантазии. Фрагментацията, комбинирана с дезориентацията на глобализацията, кара хората да копнеят по едно по-сигурно минало, тя поражда носталгия. „Двадесет и първи век не се характеризира от търсене на новост“, писа покойната руско-американска филоложка Светлана Бойм, „а от размножаването на носталгиите… носталгични националисти и носталгични космополити, носталгични еколози и носталгични метрофили (хора, обичащи големи градове) си обменят пикселни пламъци в блогосферата“. Така например армиите от Интернет-тролове на Путин продават мечти по една възстановена Руска империя и Съветски съюз; Тръмп туитира „Направете Америка отново велика“; Брекзитърите си мечтаят по една изгубена Англия във Фейсбук; разпространяващите се като вируси кървави видеоклипове на ИДИЛ възхваляват някакъв митичен Халифат. „Възстановителната носталгия“, твърди Бойм, се стреми с „параноична решителност“ отново да изгради изгубената родина, мисли себе си като „истина и традиция“, обсебена е от величествени символи и „се отказва от критичното мислене в полза на емоционалната обвързаност… В крайни случаи тя може да създаде родина-фантом, в името на която човек е готов да умре или убива. Непремислената носталгия може да поражда чудовища“.

Бягството в техно-фантазиите е примесено с икономическа и социална несигурност. Ако всички факти казват, че нямате икономическо бъдеще, то защо тогава ще искате да слушате факти? Ако живеете в свят, в който някакво дребно събитие в Китай води до загуба на работни места в Лион, където правителството ви изглежда вече не упражнява контрол върху развоя на събитията, то доверието в старите институции на авторитета – политици, хора от академичните среди, медии – се срутва. Което накара един от водачите на Брекзита, Майкъл Гоув, да твърди, че британците „са се наситили на експерти“. Тръмп пък проповядва за „леймстриймните“ медии и онлайн-процъфтяването на сайтове за „алтернативни новини“. Парадоксално, хората, които не се доверяват на „мейнстриймните“ медии, са и по-склонни да поглъщат дезинформация, както показва едно изследване на Североизточния университет. „Изненадващо, потребителите на алтернативни новини, които се опитват да избегнат „масовата манипулация“ на мейнстриймните медии, са най-отзивчиви към инжектирането на фалшиви твърдения“[1] „Здравият скептицизъм“ завършва в търсене на диви конспирации. Контролираната от Путин кремълска телевизия открива американски конспирации зад всичко. Тръмп спекулира, че 11 септември е бил „вътрешна работа“, а части от Брекзит-кампанията виждат Великобритания като намираща се под атаката от страна на някакъв германо-френско-европейски заговор.

„Няма такова нещо като обективна журналистика“, твърдят шефовете на путинската пропагандна мрежа Дмитрий Кисельов и Маргарита Симонян, запитани да обяснят [кои са] редакционните принципи, които позволяват конспиративни теории да бъдат представяни като еднакво валидни с основаващите се на свидетелства разследвания. Кремълският международен канал, RT, твърди, че представял „алтернативна“ гледна точка, но на практика това означава да се представя редактора на някакво странично и крайнодясно списание като също толкова достоверен източник, колкото е и някой университетски специалист – което пък прави една лъжа също толкова подходяща за публикуване, колкото и един факт. Доналд Тръмп играе подобна игра когато представя диви слухове като разумни, алтернативни мнения, и разпространява истории, че Обама бил мюсюлманин или че конкурентът му Тед Круз имал таен канадски паспорт, под мотото: „Много хора казват…“[2]

Това приравняване на истината и неистината е както подкрепяно, така и възползващо се от един всепроникващ постмодернизъм и релативизъм, които са се просмукали надолу, в хода на последните тридесет години, откъм академичните среди към медиите, а след това и във всичко останало. Тази мисловна школа е възприела максимата на Ницше, че „факти няма, има само интерпретации“ в смисъл, че всяка версия на събитията е просто пореден наратив, където лъжите могат да бъдат извинени като „алтернативна гледна точка“ или „мнение“, тъй като „всичко е относително“ и „всеки си има своя собствена истина“ (а в Интернет това наистина е така).

Маурицио Ферарис, един от основателите на движението Нов Реализъм, а също и един от най-убедителните критици на постмодернизма, твърди, че ние сме свидетели на кулминацията на един продължаващ повече от двеста години мисловен процес. Оригиналният мотив на Просвещението е бил да се направи анализът на света възможен чрез прехвърлянето на правото да се дефинира реалността от божествения авторитет към индивидуалния разум. Декартовото „Мисля, следователно съществувам“ е изместило центъра на познанието в човешкия ум. Но ако единственото нещо, което можем да опознаем е собствения ни ум, то, както го формулира Шопенхауер, „светът е моя представа [проекция]“. През късния двадесети век постмодернистите отиват още по-нататък, твърдейки, че няма „нищо извън текста“ и че всичките ни идеи за света са извлечени от властовите модели, които са ни наложени. Това води до силогизъм, който Ферарис обобщава по следния начин: „Всяка реалност е конструирана чрез знание; знанието е конструирано чрез власт; следователно реалността е конструирана чрез властта. По този начин… реалността се оказва конструкция на властта, което я прави както противна (ако под „власт“ имаме предвид Властта, която ни доминира), така и свободно формулируема (ако под „власт“ имаме предвид „в наша власт“).

Постмодернизмът се позиционира първоначално като нещо освободително, като начин хората да бъдат освободени от потисническите наративи, на които са били подложени. Но, както посочва Ферарис, „възходът на медийния популизъм ни дава пример за сбогуване с реалността, което изобщо не е освободително“. Ако реалността е безконечно формулируема, то Берлускони, който толкова силно е повлиял на Путин, би могъл с основание да твърди, „Не разбирате ли, че нищо не може да съществува – [било то] идея, политик, продукт – ако не е [показвано] по телевизията?“[3]; по същата логика и правителството на Буш би могло да оправдае една война, основаваща се на погрешна информация. „Когато действаме, ние си създаваме своя собствена реалност“, беше казал пред Ню Йорк Таймс Карл Роув, един от висшите съветници на Буш (в цитат, специално разглеждан от Ферарис), „и докато вие изследвате тази реалност – толкова съвестно, колкото си искате – ние ще действаме отново, създавайки други нови реалности“.

За да се влошат още повече нещата: твърдейки, че всяко знание е (потисническа) власт, постмодернизмът отнема основата, на която ние бихме могли да спорим едни с други. Вместо нея той постулира, че „тъй като разумът и интелектът са форми на доминация… то освобождението трябва да се търси чрез неща като чувствата и тялото, които са революционни сами по себе си“. Отхвърлянето на базиращите се на факти аргументи в полза на емоциите се превръща в нещо добро само по себе си. Можем да доловим политическото ехо от всичко това в мислите на Арон Банкс, основателя на [британската] кампания за напускане на ЕС: „Привържениците на оставането представяха факти, факти, факти, факти, факти. Това просто не функционира. Трябва да осъществите връзка с хората емоционално. В това се състои успехът на Тръмп“. Ферарис вижда корена на проблема в отговора на философите срещу възхода на науката през осемнадесети век. Щом само науката е иззела [задачата за] обясняване на реалността, философията е станала по-анти-реалистична, за да си запази пространство, в което все още да играе някаква роля.

Когато се опитвам да си обясня света, в който съм израснал и в който живея – в моя собствен случай това е свят, поставян в рамки от Русия, ЕС, Обединеното кралство и САЩ – то не ми е нужно да се връщам чак толкова назад, за да открия време, в което фактите имаха значение. Спомням си, че фактите изглеждаха ужасно важни по време на Студената война. Както съветските комунисти, така и западните демократични капиталисти разчитаха на факти, за да докажат, че собствената им идеология е права. Комунистите фалшифицираха счетоводството си особено много – но в края на краищата изгубиха, защото не можеха повече да поддържат тезите си. И когато бяха хванати в лъжа, те реагираха с буен гняв. Беше важно да те виждат като правдив.

Но защо фактите бяха важни за тези две страни? И двата проекта се опитваха, поне официално, да докажат една идея за рационален прогрес. Идеологията, разказът и използването на фактите вървяха ръка за ръка. Нещо повече, както ми посочи медийният предприемач и активист Тони Кързон Прайс, по време на война водачеството и авторитетът са неща важни за собствената сигурност. Човек гледа към лидерите в търсене на – а те от своя страна го притискат с – фактите.

А след това дойдоха 1990-те. Нямаше повече прогрес, към който да се стремим, нищо повече за доказване. Фактите се превърнаха в нещо отделно от политическите истории. Във всичко това имаше голяма доза щастие: това беше време на хедонизъм и Екстаз(и), на замаяност, в която можехме да игнорираме фактите от банковите си сметки и да вземаме толкова кредит, колкото си поискаме. Без факти и идеи новите майстори на политиката се превърнаха в политически манипулатори [spin doctors] и политически технолози. В Русия царистките и онези на КГБ традиции за формиране на марионетни политически движения бяха примесени със западни рекламни трикове, с цел създаване на една Потьомкинска демокрация, при която Кремъл манипулира всички наративи и всички партии, от крайната левица до крайната десница. Това започна през 1996, когато фалшиви партии и фалшиви новини бяха използвани за спасяването на президента Елцин, след което то се разпространи, за да стане модел на „виртуална политика“, имитирана по цяла Евразия (политическият манипулатор на Тръмп, Пол Манафорт, работеше в света на Кремъл през 2005, за да подпомогне формоването на имитатора на Путин, президента Янукович в Украйна). В ОК то се проявяваше в необикновено успешната кариера на Алистър Кембъл, не-избрания правителствен говорител за пресата, който се считаше за толкова влиятелен, че определящата политическа сатира от онова време направи от него втория по власт човек в страната. В САЩ това започна с Първата война от Персийския залив, която Бодрияр описа като чисто медийно изобретение, през медийното пъстрило на Бил Клинтън, до Втората война от залива и легендарното „ние създаваме реалността“ на Карл Роув.

Но при целия им цинизъм, политическите манипулатори и технолози все още, или поне до този момент, се опитваха да представят поне някаква илюзия за истина. От истините им се очакваше да бъдат последователни, дори и ако не съдържаха особено много факти. А когато реалността ги догони – когато публиката осъзна илюзията за [демократизацията в] Москва, а историите за Ирак се провалиха и борсата срути – една от реакциите беше да се удвоят усилията, да се отрича, че фактите изобщо имат някакво значение, да се направи фетиш от непукизма във връзка с тях. В това за управниците имаше много изгоди – както и облекчение за избирателите. Путин не се нуждае от някаква що-годе убедителна история, той просто трябва да разясни, че лъжат всички, да подкопае моралното превъзходство на опонентите си и да убеди собствените си хора, че няма алтернатива за него. „Когато Путин лъже безсрамно, той иска Западът да посочи, че лъже“, казва българският политолог Иван Кръстев, „така че да може да посочи обратно и да каже, ‚но вие също лъжете‘“. И ако всички лъжат, то всичко върви, независимо дали става дума за личния ви живот или за инвазия в чужди страни.

Това е (тъмно) наслаждение. Всичката лудост, която чувствате вътре в себе си, сега можете да пуснете навън и това е окей. Самият смисъл на Тръмп е в това да се изливат лайна, в наслаждението от чистата емоция, много често гняв, без какъвто и да е смисъл. И една публика, която вече е прекарала цяло едно десетилетие в живот без факти, може сега да се потопи в пълно, анархистично освобождение от последователността.

 

Източник

 

[1] Data Mining Reveals How Conspiracy Theories Emerge on Facebook, MIT Technology Review (Mar. 18, 2014), http://www.technologyreview.com/view/525616/data-mining-reveals-how-conspiracy-theories-emerge-on-facebook/

[2] https://www.washingtonpost.com/politics/a-lot-of-people-are-saying-how-trump-spreads-conspiracies-and-innuendo/2016/06/13/b21e59de-317e-11e6-8ff7-7b6c1998b7a0_story.html

[3] http://alexanderstille.net/the-corrupt-reign-of-emperor-silvio/

Питър Померанцев
Питър Померанцев е британски телевизионен продуцент, живял и работил дълги години в путинова Русия. В резултат на това той е събрал огромен опит за живота и нравите на постмодерната руска диктатура, които в момента издава в различни британски издания, в подготовка на книгата, която в края на краищата трябва да се получи от всичко това...
Други статии от този автор
Посетители: 238

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 15 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици