Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 07 trump brexit
Уличен стенопис, представящ Доналд Тръмп и бившия кмет на Лондон Борис Джонсън, споделящи „смъртоносната прегръдка“, позната от известния първообраз на Леонид Брежнев и Ерих Хонекер
© Matt Cardy/Getty Images

 

Вероятно напълно подходящо за мрачната атмосфера от следизборния ден, първият международен гост в новата, пост-Брекзит-Великобритания беше Доналд Тръмп. Рано сутринта на 24 юни, частният джет на вероятния президентски кандидат кацна на летището в Глазгоу, Шотландия, откъдето се прехвърли на друг частен хеликоптер, който го пренесе до мястото на празненството за откриването на игрището за голф Trump Turnberry. Там той приветства „голямата победа“, спечелена току-що от хората, които бяха водили кампанията за напускане на Европейския съюз.

Те, каза той, са упражнили „свещеното си право“ на независимост, като са иззели обратно контрола над икономиката и границите си. Естествено, след това той прехвърли разговора върху самия себе си и кандидатурата си за президентството на САЩ. „Мисля, че хората наистина виждат тук голяма прилика“, каза той. „Много хора говорят за това“.

Тръмп имаше право, дори и ако беше направил грешката да поднесе приветствията си в Шотландия – чиито избиратели бяха се произнесли категорично, с мнозинство от 62 срещу 38 процента, за оставане в Европейския съюз. (Един факт, който между другото означава, че е твърде вероятно шотландците да повторят в скоро време собствения си референдум по въпроса дали да останат в, или да напуснат Обединеното кралство. Те очевидно ценят толкова високо членството си в Европейския съюз, че най-вероятно този път ще гласуват за отделяне от ОК – което по същество означава да предпочетат един съюз пред друг).

Хората действително дискутираха начините, по които зашеметяващият развой на Брекзита може би ще послужи като предзнаменование за решението, пред което ще бъдат изправени американците през ноември, ако и не точно във веселяшкия дух, на който може би се надява Тръмп. Сред левите британски среди [British progressives] през последно време се носи следната мрачна салонна шега: ако трябваше да изберете едното зло, за да избегнете другото, то кое бихте предпочели – Брекзит или президент Тръмп? Но двата феномена са свързани по далеч по-дълбоки начини от това, че загрижват силно либералите. Тръмп казва, че както Брекзитът, така и неговият собствен успех били свидетелство за решението на избирателите „да отхвърлят днешното управление на глобалните елити“ – и тези думи указват две от множеството възможни връзки.


Small Ad GF 1

Нека да разгледаме [статистическите профили на] хората, които са гласували за Брекзита. Най-силният предсказващ фактор е образованието. Хората с университетско образование са гласували предимно за оставане [в ЕС]; онези, които са минали само през британския еквивалент на средно образование или по-малко, са искали напускане. Подобно на това, младите хора са гласували за оставане – 75 процента от осемнадесет-до-двадесет-и-четири-годишните, според едно от изследванията – докато възрастните непреклонно са се насочвали към изхода. Но това поколенческо разделение си има и образователна страна. Нека си припомним, че до неотдавна само 7 процента от британците са посещавали колежи. Днес тази цифра е близо до 50 процента. Казано без заобикалки, в ОК възрастните и по-слабо образованите са две до голяма степен припокриващи се категории. Този факт заковава едно разделение, което изглежда притежава свой плашещо-огледален образ из целите САЩ. Възрастните и слабо образованите представляват преобладаващата маса сред онези 14 милиона избиратели, които подкрепиха Тръмп в предварителните кръгове – един факт, увековечен в добре известното му заявление „Обичам зле образованите хора“ – докато младите, особено онези със скорошни университетски дипломи, масово са се наредили зад Барни Сандърс. Поне в това отношение Тръмп и Сандърс са нещо като „напускане“ и „оставане“ в човешка форма – ако и с нюйоркски акцент.

Разбира се, голяма част от всичко това в края на краищата се свежда до някакъв вид класа. „Напускащите“ се откриваха – ако и не само – най-вече сред хората, които са бедни, или защото са без работа, или работят на някое от презрително обозначаваните като „осрани“ работни места: отговаряне на телефони в кол-центрове или подреждане на рафтове в складове, обвързани от несигурни договори за „заетост-от-нула-часа“[1], без каквито и да било осигуровки. Те живеят предимно в малки градчета, а не толкова в по-космополитни, големи градове – често в сенките на порутени бивши фабрики или затворени мини, по овехтели, ако ли не буквално негодни за живеене места. Това е изоставената Англия, която е точно копие на онези места от американския ръждив пояс[2], които се подреждат зад Тръмп.

Това икономическо разделение е толкова силно, че референдумът започна да прилича на класова война, която разцепи Англия (и Уелс) по средата. Както е казал на репортер от Guardian един от хората, гласували за напускане – в очукан квартал на десет минути от обновения Манчестър: „Ако имате пари, гласувате за оставане. Ако нямате пари, гласувате за напускане“.

Казано по друг начин, Оставането и Напускането представляват сблъсък между печелещите и губещите от глобализацията. Онези, които свързват прехода към глобална икономика със скъпи магазини за деликатеси, оживена бар-сцена и възможности за кариера в чужбина, гласуват за оставане. Подредени насреща им, сред другите, са хората, чиито квартали са били също толкова променени от глобализацията, но по начини, които те оплакват. И тази мъка е свързана отчасти с изнасянето в чужбина и загубата на работни места. Но в същността си тя се върти около въпроса за имиграцията.

Което е именно точката, в която паралелите между Брекзита и Тръмп стават дори още по-остри. Защото кампанията, която приключи миналия четвъртък, често изглеждаше така, сякаш тук се провежда референдум не върху Европа, а върху имиграцията. Лагерът на Оставащите желаеше фокусът да бъде върху икономиката; те провеждаха нещо, което опонентите им наричаха „Проект Страх“, с предупреждения към избирателите за катастрофалните икономически щети – опасността от едно „изгубено десетилетие“, както го формулира премиер-министърът Дейвид Камерън – която с неизбежност ще последва британското напускане. (В пълно съгласие с това, паричните пазари не изгубиха нито миг, преди да подкрепят твърденията на Оставащите: паундът се срути, кредитният рейтинг на Великобритания беше понижен, а от стойността на акциите в глобален план бяха изличени около 2 билиона долара). Напускащите пък предпочитаха да подминат портмонетата на избирателите и вместо това да се обръщат към инстинктите им, като блъскаха по емоционалната тема за имиграцията – и в края на краищата успяха да пробият.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Аргументите им бяха изкусително прости. Членството в ЕС изисква от всяка държава да приеме свободното движение на хора между страните-членки на ЕС. А следователно единственият начин да се удържат стотиците хиляди граждани на ЕС, идещи в ОК, е да се излезе от ЕС. Само по този начин, според думите на мощния и определящ за Напускащите лозунг, било възможно „отново да получим контрол“. Разбира се, има и разлики: Напускащите не изказаха открито желание да държат извън страната мюсюлманите, както го прави Доналд Тръмп. Но „да се получи отново контрол“ е за Брекзита същото, което е за Тръмп „да се издигне стена“: формулирано с няколко думи обещание, което черпи енергия от кипящия гейзер на анти-имигрантските настроения.

Отново и отново, Оставащите се опитваха да отговорят с факти и свидетелства, включително и данни, които показват черно на бяло, че имигрантите имат напълно реален принос към британската икономика. Но Напускащите просто ги игнорираха. Действително, всеки път, когато заговореше някаква авторитетна фигура или институция – от президента Обама до Международния валутен фонд, от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие до Независимия британски институт за икономически изследвания – за да предложи някакъв трезв, непредубеден анализ на вероятните последици от Брекзита, те биваха отхвърляни като гласове на омразния „елит“ (още една от мантрите на Тръмп). Този подход беше окончателно изчистен когато един от предводителите на Напускащите, Майкъл Гоув – образован в Оксфорд вестникарски колумнист, междувременно превърнат в правителствен министър, обяви, „на хората в тая страна им е писнало от експерти“. И наистина, „експерт“ вече е мръсна дума – толкова по-оцапана, колкото повече експертите предупреждаваха за нестабилността и хаоса, които Брекзитът ще донесе. Една гражданка, говореща по телефона в радио ток шоу, улови точно духа на времето – недоверието, ферментирало в продължение на години – като каза, че вече не слушала никой човек със специални познания. В края на краищата „И Титаник е бил строен от експерти“.

Що се отнася до Тръмп, неговото презрение към елита и авторитетите е съчетано с доста хлъзгав подход към истината. Неуважението на републиканския кандидат към истината е добре документирано: не случайно той е заслужил максималната оценка за „дълъг нос на Пинокио“ на вестник Washington Post. От своя страна водачите на Напускащите обикаляха страната в превозно средство, което се оказа олицетворение на лъжата: един автобус, украсен с надпис, че Великобритания плащала на ЕС по 350 милиона паунда седмично. Тази цифра беше многократно опровергавана от политически опоненти, журналисти и експерти (още преди години Маргарет Тачър е договорила една отстъпка от британския финансов принос към ЕС, така че реалната цифра вероятно е някъде около една трета от това), но напразно. Лозунгът си оставаше изписан на автобуса, заедно с обещанието, че след Брекзита тази ежеседмична златна мина щяла да бъде харчена за скъпата на всички ни Британска национална здравна служба. Още в ранните часове на петъка, Найджъл Фарадж – водачът на Британската партия за независимост, чийто натиск доведе до провеждането на референдума на първо място – призна, че цифрата 350 милиона била „грешка“ и че нямало да има подобно финансиране за болниците и докторите. Но тогава, разбира се, вече беше късно. Избирателите бяха направили избора си.

Във всичко това има достатъчно много уроци за американците, очакващи собствената си среща с националистическия, местнически популизъм през ноември. Те също може и да си мислят, че в страната няма достатъчно много бели, бедни, гневни и изоставени хора, за да се спечелят изборите. Но Брекзитът показва, че когато едно подобно избирателно тяло бъде съчетано с консервативна кауза, която разполага с милиони други, по-силно идеологически мотивирани привърженици, то победата е възможна. Той показва, че враждебността срещу имигрантите, циничното погазване на истината и покровителственото презрение срещу експертното знание може да направи чудеса – толкова силна е омразата срещу всичко, което може да бъде асоциирано с „елита“. А също и че дори великите нации – онези, чиито демократически институции някога са били разглеждани като ориентир за останалия свят – са способни на актове, причиняващи мъчителна и дълготрайна вреда най-вече на самите тях.

Източник

 


[1] Специален вид договори, в които нито работодателят, нито наеманият работник се обвързват с обещания за осигурено минимално работно време. Считат се за силно спорни, поради ниското заплащане, до което водят. Бел. пр

[2] Общоприето название на географския пояс, който обхваща някогашните центрове на американската тежка индустрия (започвайки на изток от Ню Йорк, през Пенсилвания, Западна Вирджиния, Охайо, Индиана, до северния Илинойс и Уисконсин), които днес са само сенки на някогашната си слава – сравнително изостанали, с тежки икономически и социални проблеми, части от Съединените щати. (Бел. пр.)

Джонатан Фрийдланд е ежеседмичен колумнист за британския Guardian. Освен това е редовен сътрудник на New York Review of Books и представя историческата рубрика на BBC The Long View. През 2014 получава специалната награда за журналистика на името на Джордж Оруел. Автор е на осем книги, сред които шест трилъра, последният от които е The 3rd Woman.

Pin It

Прочетете още...