В ранните си писания Маркс описва германската ситуация като такава, в която единственият отговор на конкретните проблеми е всеобщото решение: глобална революция. Това е сбит израз на разликата между един реформистки и един революционен период: по времена реформисткия период глобалната революция си остава мечта, която, ако изобщо върши някаква работа, то само придава тежест на опитите да се променят нещата на местно ниво; през революционния период става ясно, че нищо няма да се оправи без радикална глобална промяна. В този чисто формален смисъл 1990 беше революционна година: беше ясно, че частичните реформи на комунистическите държави няма да бъдат достатъчни и че е необходимо тотално прекъсване, за да се решат дори такива ежедневни проблеми като осигуряването на нещо, с което хората да могат да се изхранват.
Къде се намираме днес по отношение на тази разлика? Дали проблемите и протестите от последните няколко години са признаци на приближаваща глобална криза или те са само дребни пречки, с които можем да се оправим просто чрез местни намеси? Най-забележителното нещо покрай тези избухвания е, че те се случват не само, или дори преди всичко, по слабите точки в системата, но и по места, които доскоро бяха възприемани като примери за успех. Знаем защо хората протестират в Гърция или Испания, но защо има неприятности в такива благоденстващи или бързо развиващи се страни като Турция, Швеция или Бразилия? Гледайки назад, вече можем да видим революцията на Хомейни от 1979 като оригиналните „неприятности в рая“, имайки пред вид, че тя се случи в страна, която се намираше в процес на ускорена прозападна модернизация, и че беше най-предания съюзник на Запада в региона. Може би има нещо погрешно в нашата представа за рая.
Преди сегашната вълна от протести Турция беше самия модел на страна, успяваща да комбинира процъфтяваща либерална икономика с умерен ислямизъм, подходяща за Европа, добре дошъл контраст в сравнение с „по-европейската“ Гърция, затънала в идеологическо тресавище и поела пътя на икономическото саморазрушение. Вярно, имаше заплашителни признаци тук и там (отричането на арменския Холокост; арестите на журналисти; неразрешения статус на кюрдите; призивите за една по-велика Турция, която да възкреси традицията на Османската империя; налагането на религиозни закони от време на време), но те бяха отхвърляни като дребни петна, на които не бива да се позволява да зацапват цялата картина.
А след това избухнаха протестите от площад Таксим. Всички знаем, че не планираното превръщане на парка близо до площада в търговски център беше нещото, заради което протестите наистина избухнаха, и че тук набираше сила едно много по-дълбоко недоволство. Същото важи и за протестите в Бразилия от средата на Юни: онова, което ги разпали, беше леко повишение на цените в обществения транспорт, но те продължиха дори и след като то беше отменено. Тук също протестите избухнаха в страна, която – поне според медиите – е в икономически бум и има всякакви основания да се чувства уверена в бъдещето. В този случай протестите очевидно бяха поддържани от президентката, Дилма Русеф, която обяви, че е очарована от тях.
Решаващо в случая е да не гледаме на турските протести просто като на бунт на гражданското общество против един авторитарен ислямистки режим, поддържан от мълчаливото мюсюлманско мнозинство. Онова, което усложнява картината, е антикапиталистическия напор на протестите: хората, които участват в тях, интуитивно чувстват, че свободно-пазарният фундаментализъм и фунадменталисткият ислям не са взаимно изключващи се. Приватизацията на публичното пространство от едно ислямистко правителство показва, че двете форми на фундаментализъм могат да работят ръка за ръка: това е ясен признак, че „вечния“ брак между демокрацията и капитализма се приближава към развод.
Важно е също да се разбере, че протестите не преследват някаква определена „реална“ цел. Протестите не са „наистина“ против глобалния капитализъм, „наистина“ против религиозния фундаментализъм, „наистина“ за граждански свободи и демокрация, или „наистина“ за каквото и да било определено и конкретно нещо. Онова, което осъзнават мнозинството хора, участващи в протестите е някакво неясно усещане за безпокойство и недоволство, което поддържа и обединява най-различни конкретни искания. Трудността при разбирането на протестите е не само епистемологическа, при която журналисти и теоретици се опитват да обяснят съдържанието им; освен това тя е и онтологическа, касаеща нещото само по себе си, което се случва вътре в самите протести. Дали това е борба против корумпирани градски администрации? Или борба против авторитарно ислямско управление? Дали е борба срещу приватизацията на публичното пространство? Въпросът е открит и как ще му се отговори зависи от резултатите от продължаващия политически процес.
В 2011, когато избухваха протести из цяла Европа и Близкия Изток, мнозина настояваха, че те не трябва да бъдат разглеждани като случаи на едно и също глобално движение. Напротив, твърдяха те, всеки от тях е реакция срещу една конкретна ситуация. В Египет протестиращите искаха онова, срещу което в други страни протестираше движението „Окупирай“: „свобода“ и „демокрация“. Дори и сред мюсюлманските страни имаше ключови различия: Арабската пролет в Египет беше протест срещу един корумпиран, авторитарен и прозападен режим; Зелената революция, която започна през 2009 в Иран, беше насочена против авторитарния ислямизъм. Лесно е да се види защо едно такова разпокъсване на [смисъла на] протестите е привлекателно за защитниците на статуквото: според тях няма заплаха срещу глобалния ред сам по себе си, само поредица от отделни местни проблеми.
Глобалният капитализъм е комплексен процес, който засяга различни страни п различни начини. Онова, което обединява протестите, при цялото им многообразие, е че всички те са реакции против различни аспекти на капиталистическата глобализация. Общата тенденция на днешния глобален капитализъм е към по-нататъшно разширение на пазара, пълзящо обсебване на публичното пространство, намаляване на обществените услуги (здравеопазване, образование, култура), както и все по-авторитарна политическа власт. Именно в този контекст гърците протестират против управлението на международния финансов капитал и собствената им корумпирана и неефективна държава, която е все по-малко способна да предоставя основни социални услуги.[1] Именно в този същия контекст турците протестират срещу комерсиализацията на публичното пространство и против религиозния авторитаризъм; египтяните протестират против режима, поддържан от западните сили; иранците – против корупцията и религиозния фундаментализъм, и така нататък. Никой от тези протести не може да бъде сведен до един-единствен проблем. Всички те са насочени против конкретна комбинация от поне два проблема, единия икономически (от корупция до неефективност, до самия капитализъм), другия политико-идеологически )от настояването за демокрация до искането за отхвърляне на обичайната многопартийна демокрация). Същото важи за движението „Окупирай“. Под многообразието от (често объркани) твърдения, движението има две основни черти: първо, недоволство от капитализма като система, а не само от неговите конкретни местни корупции; второ, разбирането, че институционализираната форма на представителна многопартийна демокрация не е в състояние да се бори срещу ексцесите на капитализма, тоест демокрацията трябва да бъде изобретена отново.
Това, че подлежащата причина за протестите е глобалният капитализъм, не означава, че единственото решение е той директно да бъде съборен. Нито пък е осъществимо да се осъществява прагматичната алтернатива, тоест да се работи по индивидуални проблеми и да се изчаква радикалната трансформация. Това пренебрегва факта, че глобалния капитализъм е по необходимост непоследователен: пазарната свобода върви ръка за ръка с помощ от страна на САЩ за собствените им фермери; проповядването на демокрация върви ръка за ръка с поддръжка за Саудитска Арабия. Тази непоследователност открива място за политическа намеса: навсякъде, където глобалната капиталистическа система е принудена да нарушава собствените си права, има възможност да се настоява тя да ги следва. Да се изисква последователност при стратегически подбрани точки, в които системата не може да си позволи да бъде последователна, означава да се упражнява натиск върху цялата система. Изкуството на политиката е в отправянето на конкретни искания, които, оставайки си изцяло реалистични, удрят в ядрото на хегемонистичната идеология и предпоставят много по-радикални промени. Такива искания, макар и да са изпълними и легитимни, на практика са невъзможни. Предложението на Обама за всеобщо здравеопазване беше такъв случай, което обяснява защо реакциите срещу него бяха толкова бурни.
Едно политическо движение започва с идея, с нещо, за което може да се води борба, но в хода на времето идеята претърпява дълбока промяна – не просто тактическо приспособяване, а съществено предефиниране – защото самата идея става част от процеса: тя става над-дефинирана.[2] Примерно, един бунт започва с искане за справедливост, може би под формата на искане за премахване на някакъв конкретен закон. Щом само хората се ангажират дълбоко с това, те осъзнават, че ще бъде необходимо нещо много повече от първоначалното искане, за да може да се постигне някаква справедливост. Проблемът е да се определи в какво точно се състои това „много повече“. Либерално-прагматичното гледище е, че проблемите могат да бъдат решени постепенно, един по един: „Днес в Руанда умират хора, така че нека забравим за антиимпериалистическата борба, нека просто да предотвратим клането“, или „Трябва да се борим срещу бедността и расизма тук и сега, а не да очакваме срутването на глобалния капиталистически ред. Джон Капуто твърди нещо подобно в своята След смъртта на Бога (2007):
Бих бил напълно доволен ако крайно левите политици в Съединените щати биха могли да реформират системата като постигнат всеобщо здравеопазване, ефективно преразпределение на богатството чрез промяна на данъчното законодателство, преустройство на предизборното финансиране, даване възможност за реално всеобщо гласуване, хуманно третиране на работниците-имигранти и многостранна външна политика, която да интегрира американската мощ в международната общност и пр., тоест да въздейства върху капитализма чрез сериозни и дълготрайни реформи… Ако след всичко това Бадиу и Жижек все още се оплакват, че някакво чудовище, наречено Капитализъм, продължава да ни преследва, то аз ще бъда склонен да поздравя това чудовище с прозявка.
Проблемът тук не е заключението на Капуто: ако всичко това може да се постигне вътре в самия капитализъм, то защо да не се остане в него? Проблемът е подлежащата предпоставка, че е възможно да се постигне всичко това вътре в глобалния капитализъм в неговата настояща форма. Но какво да кажем, ако неизправностите на капитализма, изредени от Капуто, са не просто временни смущения, а структурни необходимости? Какво да кажем, ако мечтата на Капуто е мечта за някакъв универсален капиталистически ред без неговите симптоми, без критическите точки, в които неговата „потисната истина“ започва да се показва?
[…]
[1] Жижек демонстрира тук една от (според мен) най-дразнещите тенденции в днешното говорене против „корупцията“ и „злоупотребите със социалните услуги“ – тоест по начин, който ги прави някак съществуващи „сами по себе си“, независимо от участието или безучастието на самите хора. Разглеждани по такъв начин, примерно, гръцката държава и общество се оказват корумпирани едва ли не въпреки факта, че корупцията е нещо, масово поддържано и практикувано именно от самите обикновени гърци, а не само или дори не преди всичко от техните елити (добре известен е например факта, че гръцките банки бяха едни от малкото, незасегнати от световната финансова криза, поради добра дисциплина и разумен мениджмънт – нещо, което директно опровергава твърдението за принципна корумпираност на гръцките елити). Корупцията по високите етажи в гръцкото общество е разпространена предимно в политическата, но не и във финансовата сфера. Онова, което пропуска да спомене Жижек е, че процесът на пречистване на гръцкото общество няма ни най-малки шансове за успех, ако бъде разглеждан като засягащ единствено гръцките елити. Не се ли започне някакъв процес на всеобщо преосмисляне на „ценностите“, според които живее по-голямата част от обикновеното население на Балканите (с възможното изключение на Турция, която демонстрира завидна, почти веберианска трудова – лична и обществена – етика), реалното обновление, боя се, ще си остане повече или по-малко невъзможно. Бел. пр.
[2] В предговора си към Принос към критиката на политическата икономия Маркс пише (в най-лошия си еволюционен стил) че човечеството си поставя единствено задачи, които е в състояние да изпълни. Какво би станало, ако преобърнем това твърдение наопаки и кажем, че човечеството си поставя единствено задачи, които не може да изпълни, а следователно поставя начало на един процес, в чийто ход самата задача бива предефинирана? Бел. авт.
