1 1 1 1 1 Оценка 4.75 (8 гласувания)

 

2017 02 Role of history

 

„Нашите малоразвити читатели не са още
в състояние да се задоволяват само с голи факти“

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания“

Смисълът на историята е в извличането на уроци от нея. Когато тези уроци са верни, всички печелят от това. Макар че който трупа знания, винаги трупа и тъга. Но когато поуките са грешни, хората могат лесно да бъдат излъгани и употребени. Точно с тази цел историята често се митологизира. Казано по-просто, истината целенасочено се подменя с лъжи в името на конкретни политически цели.

Ролята на преподаваната българската история се определя от факта, че тя винаги е била преди всичко пропаганда. Тази пропаганда е била създадена с цел постигане на някогашните военно-политически цели на нашата държава. Българската история в този вид, в който тя все още се преподава в българските училища и учебни заведения, не е нищо друго освен идеологическа и психологическа обработка на населението с цел война със съседите.

След Освобождението национален идеал е било териториалното разширяване на България. Най-вече за сметка на отслабващата Османска империя, а след Балканската война и на другите околни народи. Това прави противопоставянето с тях неизбежно. Доказването на „справедливата необходимост“ от това противопоставяне се превръща в главна задача на българската пропаганда, а оттам – и на историята.

От самото начало в основата ѝ е била поставена идеологията на национализма. Колкото по-успешно е внедрена идеологията, толкова по-лесно се реализират конкретните политически цели. Национализмът винаги и навсякъде е отделял особено внимание на преподаването на историята. За него тя е идеалната основа за всякакви политически внушения и конструкции. Внедряването пък е толкова по-успешно, колкото умствено и житейски по-незрели са обработваните от нея хора. Поради това най-благодатната аудитория за пропагандиране винаги са децата и младежите, а училището е най-прекият път към тяхното съзнание.

Днес целите на българската държава радикално са се променили в сравнение с периода, през който са били формирани основните внушения на сега преподаваната история. Колкото и шум да вдига, национализмът отстъпва. Преоткриването и преосмислянето на българската история е все по-видимо, но преподаваната такава почти не се променя. Тя продължава да обслужва онази политика, която вече не съществува.

Промяната е неизбежна. И не защото тази история брутално се разминава с историческата истина. Тя е неизбежна, защото тази история брутално се разминава с реалните потребности на днешната българска държава.

Политическите цели

Политическите цели на България се формират веднага след Освобождението. Главната от тях e обединяването на българите и българските земи. За всички е ясно, че това може да стане само с военни средства. Очевиден е и основният противник – Турция. Подготовка за бъдещата война с нея се превръща в стратегическа задача номер едно за младата ни държава.

Тази подготовка отчита и това, че войната ще се води по един сравнително нов тогава начин – с призивна, а не с професионална армия. Иначе казано, войната ще се води от огромни маси мирни хора, които ще бъдат мобилизирани само за периода на военните действия.

Професионалните войници воюват с когото и да било срещу заплащане и плячка. Но да накараш множество обикновени хора да се жертват безвъзмездно си е проблем. А именно такива армии се изграждат по онова време навсякъде в Европа. Армии, които изискват хората да жертват живота си без да получават нищо насреща. Измислянето и внушаването на причините да сторят това се превръщат в основна задача на държавните пропагандни машини. Идеологията на национализма се оказва идеална за това.

Когато армиите са били съсловно-професионални, ролята на пропагандата е била много по-малка. Ако се е налагало, пропагандистите са използвали основно религиозни догми. Разновидностите тук са безброй – „християни срещу мюсюлмани“, „католици срещу протестанти“ и тям подобни. Вместо това национализмът директно противопоставя едни на други цели народи. В най-трудно положение се озовават многонационалните държави – Австро-Унгарската, Османската, Руската империи. На тях по неволя им се налага да апелират към безнадеждно остарелите феодални и религиозни принципи за лоялност. Първата световна война помита повечето от тях.

България залага на национализма. Ролята на историята в този процес е огромна. Именно тя е най-подходящият инструмент за създаване на митологична основа, върху която вече лесно могат да се изграждат всякакви политически конструкции. И това не е български патент, а общо правило. Това, че „историческата заблуда е един от най-важните фактори за създаването на нацията“[1] винаги се е знаело и използвало. Точно тази заблуда, т.е. съзнателен подбор, изопачаване и дори измисляне на исторически факти, превръщат образованието в пропаганда.

Ясно е, че основната задача на така изградените национални образователни системи не е било формиране на нови поколения добре образовани граждани. Тяхната основна цел е било възпитаване на бъдещи войници. Това е основна цел и на българското историческо образование.

Както вече се каза по-горе, децата и младежите винаги са най-удобният за пропагандиране контингент. Най-откровената формулировка в това отношение се приписва на Бисмарк, който директно е посочил немския учител за автор на немските военни победи.[2] Този учител много преди самите войни е набил в главите на своите ученици същите две неща, които всички пълководци винаги и навсякъде са набивали в главите на своите войници. Тези две неща са: усещане за превъзходство над противника и омраза към него.

Национализмът

Национализмът, националното чувство, се приема от много хора за естествена, вечна и неразривна част от човешката култура. Неразбирането на идеологическата природа на национализма у нас е много силно. Силно дотам, че хората дори не подозират, че това е идеология, при това доста нова (има-няма двеста години), която е била внедрена в масовото съзнание чрез класически политически технологии, най-вече чрез всеобщата пропаганда.

Национализмът и неговите митове проникват в общественото съзнание много по-дълбоко и се настаняват там много по-трайно от другите идеологии, защото много добре използват особености на човешката психология. Другите идеологии обикновено обслужват интересите на някаква отделна част от обществото и затова винаги създават вътрешна конфронтация. Комунизмът стига в нея до края – според него постигането на обществена хармония минава само през постоянна класова борба, завършваща с унищожаване на „лошите“ класи.

Национализмът прави точно обратното – той твърди, че всички ние сме едно, че трябва да живеем в мир помежду си, да си помагаме, да се обединяваме в името на страната си. Ние сме добрите, но има и лоши – те са отвъд нашите граници и се готвят да ни нападнат. Затова винаги трябва да сме готови да се защитим – и колкото по-обединени сме, толкова по-добре. Този подход осигурява успеха на национализма.

Звучи прекрасно. Само че практиката се оказва много по-различна. Взаимното насъскване на различни народи доведе до толкова разрушителни конфликти, че цената им се оказа непоносима за всички. Но тази цена я плаща двадесети век, докато деветнадесетият смело поглъща националистическата отрова.

Освен това идеологията на национализма се оказа крайно привлекателна за локални политически елити. Причината е в концепцията за национална държава. Една нация – една държава. Елитът, който успее да си обособи нация, ще може да си направи и собствена държава. Затова опитите за национално обособяване са толкова многобройни, разнообразни, а често и изкуствени. Претенциите за обособяване се изтъкват на етническа, езикова, религиозна, географска основа. Но главният доказателствен инструмент винаги е историята. Затова всеки си я пише такава, каквато му трябва.

Историческата пропаганда се е използвала от всички. У нас това използване се оказва силно като никъде. Причината е в интелектуалната пустиня, в която е трябвало да се изгражда не само официалната ни история, но и цялата ни държава. Поради това ролята на историческото образование у нас се оказа двойно хипертрофирана. Веднъж – като заеманото в обществения живот място. Рядко някъде му се отделя толкова голямо внимание, колкото у нас. Втори път – като крайно преувеличеното влияние на отделни исторически събития и периоди върху националната ни съдба.

Основни внушения

Основните внушения, които трябва да постигне всяка военна пропаганда са, както вече се каза, усещането за превъзходство над противника и омразата към него. Неизбежно същата задача е била поставена и пред българското народно образование. Задачата е сложна – българската история е твърде бедна откъм политически върхове и прояви на високи национални чувства. Тази празнота е трябвало да бъде запълнена.

Моделът на това запълване, който се следва у нас и до днес, е използван още от Паисий. От малки знаем неговите думи „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?“ Както и „Поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род?“ И пак там „Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя ...“

Ако се вгледаме в тези думи спокойно, какво ще разберем от тях? Зад емоциите се вижда само един факт – факт, че и преди 250 години българите често са се срамували от себе си. Не мисля, че това е лошо. Способността да се срамуваш е една от основните отлики между човека и животното, между културния и простака.

За Паисий този срам обаче не е повод за умиление. Точно обратното. Той не прави дори и опит да разбере неговите причини, а още по-малко – да потърси начин тези причини да бъдат преодолени. Вместо това той веднага обявява такива хора за глупаци и уроди. След което им предлага да почерпят национална гордост от нашето далечно минало. А след това започва да си измисля това минало.

Както се пише в енциклопедиите, „Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.“ „Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен така, че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.“ „При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.“ „Творбата носи силно полемичен характер.“[3]

Ако преведем тези академични слова на по-опростен език, те ще звучат така: Паисий няма решение за посочения от него проблем. Затова той бяга от разглеждането му по същество. Вместо това обижда опонентите си и се опитва да създаде максимално емоционално напрежение. Разпалва омраза към другите народи, обвинявайки ги за българските проблеми. Специално подбира историческите сведения така, че да обслужват неговите тези. Когато те не достигат, съзнателно си измисля други.

Тези похвати са се превърнали в основен метод за писане на българска история и до днес. Най-вече на преподаваната такава. Криенето на неприятните истини, измислянето на удобни лъжи, търсенето на конфликти и тяхното крайно истеризиране – всички тези класически прийоми на пропагандната дейност са намерили приложение в нейното създаване.

Известната максима казва, че целта оправдава средствата. В действителност това е невярно. В живота резултатите винаги се оказват такива, каквито средства се използват. Не може да се изгради истинско национално достойнство и самочувствие с лъжи и истерия. Днес започваме да усещаме как тези лъжи все повече ни пречат, как изграденото по този начин самочувствие се срутва. Но продължаваме по досегашния начин.

Чувство за превъзходство

Чувството за превъзходство, както и много други чувства, може да бъде внушено директно, без всякакви доказателства или обяснения. Политиката познава такива методи – стотици милиони китайци са наизустявали и рецитирали цитатниците на Мао до пълно вкретеняване. Пропагандата, насочена към простите хора, винаги използва и чисто голословни твърдения.

Още през 1868 г. Марин Дринов заявява, че

Българите са духовити и трудолюбиви хора, одарени със светли умствени способности и с хубави нравствени качества, че те с тези свои свойства надминуват другите народи на Балканския полуостров, както ги надминуват и с многобройността си, – това е вече истина очевидна за всеки един непомрачен ум.[4]

Минават дузина години и Захари Стоянов с нетрепващ глас добавя:

Ние сме уверени, че както е днес България в икономическо положение, Русия, Франция, Англия, Ирландия, Румъния, Германия и пр. подир векове няма да постигнат това наше дередже. ... Моля ви се, где на друго място под ясното небе има такова блаженство, каквото съществува в България – особено по селата?[5]

Ех, колко ли време и сили щяха да си спестят нашите пропагандисти, ако можеха да набият тези твърдения в главите ни директно! Но уви, китайският метод не намери почва у нас. Било защото не е бил достатъчно познат, било защото основната маса българи тогава са били чисто и просто неграмотни, за да четат подобни бисери. Така че манипулирането на тяхното съзнание е трябвало да се извършва заедно с тяхното ограмотяване.

Чувството за превъзходство неизбежно изисква някаква основа. Националното самочувствие се основава върху националните постижения – в науката, техниката, литературата, изкуствата и така нататък. Проблемът ни след Освобождението е бил, че в България просто не е имало такива. Не само постижения – не са съществували дори самите такива дейности, такива сфери на живот. У нас не е имало практически нищо извън рамките на примитивния селски бит. Това е била една истинска цивилизационна, интелектуална пустиня и сред нея е трябвало да се градят национално самочувствие и чувство за превъзходство над околните.

Предимство на историята е в това, че за разлика от реалните цивилизационни постижения тя лесно може да бъде измислена. Точно поради това тя се е превърнала в основен инструмент за изграждане на националното ни самочувствие, точно поради това е започнала да играе и крайно завишена роля в българския обществен живот. Това, че истинската ни история просто не дава никакъв реален материал за доказване на българското превъзходство е било преодоляно по паисиевия метод – с истерия и лъжи.

Основният аргумент

Основният аргумент за нашето национално самочувствие е Възраждането. То е най-превъзнасяният период в нашата история. Какво разбират хората под това название? Масовата асоциация е очевидна – самостоятелен и огромен културен подем на българския народ, видимо изпреварващ другите народи в рамките на Османската империя, най-вече самите турци. Възрожденските българи са родолюбиви, образовани, будни, щедри към национални каузи, успешни в търговията и занаятите, възприемчиви към европейския прогрес и още много други работи, при това все добри. С една дума – те са идеални. Точно прославата на тези хора и на този подем изгражда у нас усещането за превъзходство над поробителите.

Един общоизвестен и нагледен пример са копривщенските къщи. Когато се говори за тях, винаги се добавя и думата „възрожденски“. Екскурзията до тях е практически задължителна част от учебната програма на българските ученици. А защо къщите да не са пловдивски? Те са много по-хубави и са на много по-удобно за посещаване място. Обаче ...

Причините не пловдивските къщи да бъдат избрани за символ на възрожденската архитектура са две. Първата е, че както в повечето големи градове из българските земи, в Пловдив са живели предимно не българи, а турци, гърци, арменци. Къщите от стария Пловдив са строени от тях и това се знае добре. Втората причина е в това, че и тези къщи не са някакво самобитно, оригинално явление. Пловдивските чорбаджии са копирали тогавашната столична архитектура. Казано другояче, техните къщи са подражание на истанбулските и това също така се знае.

Когато настъпила по голема сигурност за християните след издаването на Гюлханския Хатишериф на Абдул Хамида в 1839 година, копривщенци почнали да не крият богатствата си. От тези времена се започва градежът на къщи по типа на гръцките къщи, що са из пловдивските тепета. Първата къща от този тип е построил Стойко Лютов през 1850 година.[6]

Копривщенските къщи са всъщност второ, доста бледо копие на цариградските постройки. Причината те да бъдат избрани за един от възрожденските символи са не техните архитектурни достойнства, а това, че са изградени в чисто българско селище.

Този пример показва в каква трудна обстановка е трябвало да работят нашите пропагандисти. Да представиш едно бледо българско подобие на турския оригинал за нагледно доказателство за превъзходството на българи над турци си е истинско постижение. Важното обаче е да се разбира, че такива манипулации са били предприемани не от глупост, а поради елементарна липса на някаква друга алтернатива. По същата причина за български са обявени и чисто гръцките Мелник или Несебър. Пропагандата е трябвало да използва всякаква възможност да помпа национално самочувствие, колкото и малка и неубедителна да е тя. И го е правила цинично и упорито.

Национален гнет

Националният гнет е любимият аргумент на всяка националистическа пропаганда. Причината е в неговата универсалност. С него могат да бъдат оправдани както всички недостатъци на собствената нация, така и собствените прегрешения пред другите народи. В нашия случай националният гнет е естествено турски и той е основният инструмент за формиране на омразата ни към тях. Омразата към противника, както казахме, е основна цел на всяка военна пропаганда и българската не прави изключение.

Но колкото и удобна да е тезата за турския национален гнет, в нея има проблем. Проблемът е в това, че такъв гнет в Османската империя не е имало. И не защото теорията на национализма не е била още измислена или пък турците са били бели и пухкави ангелчета. Национален гнет не е имало просто защото той е по принцип несъвместим с успешното съществуване на която и да е многонационална и многоконфесионална държава.

Османската империя е най-успешната и най-дълго просъществувала такава – много по-дълго от Австро-Унгарската или Руската империи, при това при много по-голямо религиозно, езиково и етническо разнообразие. Нито стремителното ѝ издигане, нито дълготрайността ѝ не биха били възможни, ако турците тъпчеха подчинените от тях народи. Точно обратното – от самото начало те са водили спрямо тях една изключително разумна политика. Най-важното е, че османската държава е оставяла завоюваните от нея народи да живеят по традиционния за тях начин.

Превземането на Константинопол прави османската държава могъща. Това не е вече орда от 50 000 мъже и жени; това е държава, способна да осигури армия от 250 000 души, като същевременно запазва силни гарнизони в различните места на обширната си територия.

Такъв ръст на турската многобройност се обяснява с лекотата, с която те са асимилирали други народности, тюркски и анадолски племена, гърци, славяни; измежду последните в турци се превръщат всички, които са били готови да пожертват религията заради придобиване на привилегировано положение – а такива са били много. Родителите често сами доброволно са давали децата си на турски чиновници, тъй като при двора робите често са достигали много високо положение. Произходът от християнски родители ни най-малко не е пречил на кариерата.

Османците съзнателно са запазвали местното самоуправление на подвластната им рая; за религиозни преследвания те не са и помисляли, понеже ислямът забранявал да се ограничава религиозната свободата на останалите [монотеистични] народи. Патриархът заедно със събора са получили ролята на върховно ръководство над православните (гърци, сърби, българи, руси и т.н.) и на съда в споровете между тях. Те са могли да назначават наказания на православните поданици, включително и смъртни, като османските власти обикновено са ги изпълнявали без възражения.[7]

Залезът на Османската империя идва не от нейното неумение да се справя с националните или религиозни различия. Това тя е умеела добре. Залезът ѝ идва от неспособността да надрасне феодалния си характер. Тази държава е била феодална, отношенията в нея са били феодални, гнетът е бил феодален, а не национален.

Българското възраждане, а и българското революционно движение като негова част по своята същност не са били национални, а социални и класови. Българските търговци и занаятчии са се борили с османската власт не защото тя е била турска или мюсюлманска, а защото е била феодална. По същата причина и много преди тях английските търговци и занаятчии са се борили с английския крал, френските – с френския и така нататък. Целта на всички тях е била една – промяна в общественото устройство, а пътищата за постигането ѝ са се различавали в зависимост от конкретната ситуация. Едни са поставяли ударения върху религиозните, други – върху националните, трети – върху моралните промени. Но нито английските, нито френските, нито български търговци и занаятчии са изписвали на знамената си своите истински интереси.

Напротив, всички те са търсили и издигали лозунги – религиозни, патриотични, морални – които да им осигурят максимална подкрепа от другите части на обществото. Абсолютно същото са правели и българите. Образно казано, зараждащият се български капитализъм е бил облечен в национални носии и е носил в ръцете си православния кръст. Но се е борил за себе си, за своята власт, за своите интереси. Колкото малка и слаба да е била българската буржоазия заедно с породената от нея българска национална интелигенция, те са били единственият национален елит, безалтернативната прослойка, в чиито ръце е щяла да отиде цялата държавната власт при една бъдеща независимост. Независимост, национална държава и власт – за нашите възрожденци това е било едно и също.

За Раковски и Бенковски въстанието бе средство, чрез което щяха да получат от освободения български народ короната на старите български царе. За Г. Апостолов свободата означаваше смяна на турските паши с български началници. И той още преди въстанието правеше пред своя братовчед – сетнешния генерал Вълчев – репетиции как ще си разменят местата със старозагорския Емин паша. Живият още Ст. Станимиров ще ви каже, че по-голяма част от времето на заседанията си учителите от габровския комитет прекарвали в мечти и кроежи кой какъв пост ще заеме в свободна България.[8]

Българското възраждане е класическа еманципация на капиталистическата класа в рамките на феодалното общество. В него няма нищо специфично национално, специфично българско. Това е всеобща историческа тенденция, едни и същи обществени и икономически процеси. Както навсякъде, това е борба за повече икономически, а значи и политически права, за по-добро и по-достъпно образование, за по-висока художествена и битова култура.

Нацията и националното чувство не са двигател на този процес – те са един от неговите резултати. Българското възраждане с всичките му икономически, политически, културни и други прояви и постижения не е нищо друго освен появата и първите прояви на зараждащия се български капитализъм. А национализмът ни чисто и просто си присвои всичко това.

Голямото предизвикателство

Голямото предизвикателство пред нашите исторически пропагандисти обаче е било не просто да докажат националното ни превъзходство над турците или гърците. Най-важното е било да се докаже, че ги превъзхождаме и във военно отношение. А точно тук нашата история е както никъде скромна. Никога преди 1912 г. не е имало български военен успех срещу османците. Затова и манипулациите тук са както никъде големи. Прекрасен пример са „Записки по българските въстания“.

При първото им издание авторът сам написва в предговора:

За да не ме набедят за твърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ.

По това време (1881–1883) Захари е беден чиновник в недооформената ни още държава, пробващ своите сили на литературно поприще и опитващ да доказва че и те, хъшовете, имат заслуги пред Отечеството. Не само много от неговите герои, но и самите читатели тогава са живи очевидци на описваните от него събития, имащи ясна представа за реалността. Хората, които ние познаваме само от героизирани портрети, тогава са ги познавали на живо. Всичко това неизбежно ограничава както патетиката, така и фантазията на автора.

„Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци и пр. – викат някои наши благоразумни братя“, казва Захари. Но за това си е имало причини. За никого в тогавашна България не е било тайна, че главната им цел е била да се провокират масови репресии срещу българите. Основното средство да ги дигнат на оръжие са били брутални лъжи – за предстоящо поголовно избиване на българи, за чакащи само сигнал руски и сръбски войски и т.н.[9]

Точно затова престижът на нашите революционери е бил доста нисък. Още повече, че и сред самите революционери далеч не всички са били безкористни идеалисти. Всъщност творбата на Захари е трябвало да докаже, че е имало и такива. И че точно тяхната саможертва е създала тази „блестяща страница от новата ни история“. Но за да го постигне, той не е могъл да пренебрегва действителността.

„Тая нощ дойдоха при нас много селяни из околността, между които бяха и двама войводи от с. Хаинето, дядо Никола Веранчето и Иван Сетирелията, дошли нарочно за споразумение. Тия бяха въоръжени от краката до главата и така самоуверено говореха за приготовленията в своите села, щото две минути маене беше напусто.

– Числото на моите момчета сега засега – казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си – възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.

Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.

– Що нещо поганска вяра съм изклал – продължаваше тоя последният, – но никога не можаха да ме усетят, защото знаех как да постъпя. Щом убиех някого, затрупвах го със сухи дърва и малко барутец на челото му, който запалвах – пламваше тялото като кибритена клечка.

Всички присъствующи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно.

– А ти, дядо Никола, до колко души има да си заклал? – попита Михал Жеков.

– Господ ги знае, синко! Мъчно е да се преброят – отговори той след няколкоминутно мълчание.

Това е обща характеристика на всички лъжевойводи в по-новите времена. Тия никога не са се одушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1867 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно. По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе.

Когато предложили на хвърковатия войвода да развее байряка, той противопоставил условия, че преди да изтегли саблята, трябвало да му отпусне комитетът една значителна сума пари, с която да гарантира своето семейство, в случай, че ще падне на бойното поле. Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!

Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи – нови хора!

Какво да се добави към тази живописна картина? Не знам. Може би само това, че успехът на Филип Тотю с въпросната стена явно не е бил съвсем пълен, поради което той e прекарал няколкото следващи години излежавайки криминална присъда в румънски затвор. А това е същият човек, който е бил определен да води Ботевата чета, но се е скрил от нея. Най-добре говори за него историята с тържественото пренасяне на гроба на Раковски от Букурещ към вече свободна България. Точно преди това Тотю е извършил поредния си голям грабеж в Румъния и е трябвало да укрие и изнесе плячката. Скривалището, което намерил, билo перфектно – ковчегът с костите.

Винаги и навсякъде е имало хора, които са се борили с властта не защото тя е била потисническа или чужда, капиталистическа или комунистическа, а просто защото е била Власт. И са се включвали в революциите не заради техните идеали, а защото отслабената власт безкрайно улеснявала собственото им хищничество. Нагледа се и нашето поколение на такива герои както у нас, така и в други страни!

Българското освободително движение не е изключение. Авантюристи и бандити не са липсвали и тогава. Такива са били Панайот Хитов, Филип Тотю, Димитър Общи и още много, много други. Но този проблем отново не е нито уникален, нито чисто български. Той се забелязва практически при всички революции – класови, национални, религиозни. За да може да освободи новите обществени сили, всяка революция преди всичко разрушава старата система. Затова начело винаги вървят хора разрушители, а не създатели. И съвсем не е задължително те да са революционери, идеалисти или просто порядъчни хора. А ако революцията е успешна, на самата нея ѝ се налага впоследствие да ги отстранява. Оттук и известната максима, че революциите изяждат собствените си деца. [10]

Казват, че изкуството и порокът са неразривно свързани, както са свързани мъжът и жената. Въпросът е дали от този съюз ще се роди здраво дете. Със сигурност същото важи за революцията и престъплението.

И все пак ... Все пак колко ли незряло и небоеспособно е било в действителност българското революционно движение, щом неговите водачи са се молeли на подобни хора да ги водят? Колко ли отчаяно се е нуждаела нашата история от героични примери, щом дори след тяхната гавра те пак са били обявявани за революционери и герои?

Трябва просто да се помни, че нашата история е преди всичко военна пропаганда и превъзнася бойците, независимо от техните морални и човешки качества.[11] Най-важното за нашата история е било да има примери за въоръжено противопоставяне срещу турската власт, та било то и от шайка обикновени разбойници. Много по-лесно е тя да бъде обявена за революционна чета, отколкото да се съчини от нищото.

Възпитаване на омраза

Възпитаването на омраза е главна съставка на военната пропаганда. Тя излиза на преден план най-вече по време на самата война. Включително и в страните, които нямат нужда от изкуствено помпане на национално самочувствие. Не е нужно постоянно да обясняваш на един англичанин, че той е не по-лош от германеца. Но трябва да го накараш да намрази същия този германец, за да воюва по-добре срещу него.

Английската пропаганда по време на Първата световна война е класически пример за това. Тогава се използват наистина ужасяващи лъжи за германците. Повечето са били достатъчно стандартни – отрязани детски ръце, убити свещеници и там подобни. Но най-успешна се е оказала една непозната дотогава измислица – това, че германците преработват трупове на свои и чужди войници в храна за свинете.

Този тип пропаганда дори се сдобива със собствено име – пропаганда на ужаса. Напълно заслужено, защото няма начин да пробудиш у нормални хора желание да убиват други хора, без да обвиниш последните в нещо противоестествено. Но все пак това е ставало по време на война. И много скоро след нея английското правителство признава, че това са лъжи. Прави го не защото морално се е извисило и пречистило, а защото не иска те завинаги да тровят отношенията между двата народа.

Българската пропаганда също е трябвало да стресне народа си с турските ужаси, но условията са били много различни. Войната тепърва предстои – в продължение на десетилетия България се готви да нападне Турция и затова е трябвало да използва по-издръжливи на времето твърдения. Да не говорим, че за разлика от англичаните, повечето от които тогава не са виждали жив германец, българите дълго са живели рамо до рамо с турците и това от само себе си е ограничавало размаха на пропагандната мисъл. Изходът е ясен – необходимите ужаси е трябвало отново да се потърсят в далечното минало, в историята.

Естествено, те са били намерени. Най-важните от тях са добре познати на всички ни и до днес. Такъв е „кръвният данък“ или девширме. Той е неоспорим факт и винаги се е използвал за подчертаване на турската нечовечност. „Децата! Турците ни отнемат децата!“ Много точен и силен пропаганден ход. Само че у нас винаги се е пропускало да се спомене, че преди появата на всеобща и задължителна военна служба рекрутирането на войници навсякъде е ставало по подобен начин. Военната служба е била доживотна, като от няколко семейства се е взимал един човек, а всички останали са се освобождавали от нея изцяло и завинаги. Петър Велики въвежда този принцип в Русия в края на 17. век – точно когато турците вече се отказват от него. При това той набира юноши само за войската, докато при османците далеч не всички деца са ставали войници. Те са били вземани в детска възраст, точно за да могат да получат образование и качествата им да бъдат преценени. Най-даровитите са отивали в администрацията и са достигали там огромни висини. Точно заради това някои мюсюлмански общности (Албания, Босна) са водили дългогодишна борба и те да бъдат включени в системата на девширмето, за да получат и техните деца възможност за една иначе напълно недостъпна за тях кариера.

Девширмето е много интересна тема, но поне е реален исторически факт. Следващият турски ужас обаче си е чиста нашенска лъжа. Това са насилствените помохамеданчвания/потурчвания на българите. Използването на две думи за едно и също нещо не е случайно. Просто докато национализмът е бил още слаб и българската самоидентификация се е извършвала на верски принцип, терминът е бил религиозен – „Турците ни отнемат вярата!“ След като обаче национализмът се е укрепил и подменил верската идентичност с етническа, се сменя и терминът – „Турците ни отнемат народността!“ Но както и да го наричаме, то си остава измислица.[12]

В действителност османската власт никога не е предприемала подобни насилствени действия. Напротив – тя често е възпирала процеса на доброволна ислямизация сред балканските народи. И го е правила поради една много рационална и понятна причина – ислямизацията е водела до рязко намаляване на данъчните приходи за държавата. Християните са плащали по-големи данъци и точно в това е била тяхната основна ценност за империята.[13] Казано с други думи – ислямизацията е обезсмисляла самата териториална експанзия на османците. Нейният смисъл, който е и смисълът на всички завоевания въобще, винаги е икономическата експлоатация на завладените земи и народи. А тя се реализира преди всичко чрез данъчно облагане.

Но какво значение има това за пропагандата – насилието над вярата, над националното чувство, е прекрасен пропаганден похват. На бърза ръка са били фалшифицирани няколко документа, въз основа на които е била разгърната огромна литературна, а после и филмова митология. Самите „първоизточници“ са били целенасочено и бързо забравени, а потурчванията са се превърнали в общоизвестен, неоспорим и ненуждаещ се от доказателства факт.[14]

Но най-важен за пробуждането на антитурската омраза аргумент са и си остават, разбира се, турските кланета. „Турците избиват българите!“ Избиват многократно, масово и без причина.

В „Записките“ си Захари Стоянов пише:

Турското правителство при всичката си деморализация винаги е държало страната на народа срещу тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па дори и на подвластни князе. Много паши и каймаками са били изгонвани и сваляни от своите постове следствие на най-малкото оплакване от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели с тях, както си искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюхдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският напр. или румънският княз, са поискали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция заема страната на слабите. И така турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие.

Очевидно, налице е известно разминаване. Тази турска власт, която винаги е държала страната на народа, едновременно се оказва и безжалостен масов убиец на същия този народ. Как да се съчетаят тези две противоположности?

Начинът е само един – властта трябва да бъде поставена в ситуация, в която да няма избор. Никоя власт не репресира поданиците си без причина. Причината може да е глупава, грешна, несправедлива – но трябва да я има. Създаването на такава причина често пъти е основна цел на антиправителствените сили от всякакъв вид и характер. А причината, при която никоя държава не се спира пред нищо е открит бунт, метеж. Нито една държава не може да оцелее, ако не смазва бунтовете срещу себе си – независимо дали са религиозни, етнически, икономически или каквито и да е други.[15] Свръхсвободните и свръхдемократичните САЩ в продължение на 4 години водят гражданска война за да смажат желанието на няколко южни щата да се отделят. Свръхподредената и свръхблагополучната Щвейцария през 1847 година води гражданска война срещу няколко католически кантона, които също искат да се отделят. А какво да кажем за колониалните империи? Дори в просветена Европа Австрия тъпче унгарците и италианците, Русия – поляците, Англия – ирландците.

Обхватът на репресиите и броят на жертвите във всички тези случаи е неизмеримо по-голям, отколкото по време на българските въстания. И причината отново е много проста – там е имало реална борба, реална възможност за отцепване. Докато нашите въстания по никакъв начин не са застрашавали османската власт. Нещо повече – тази власт прекрасно е разбирала, че те не са нищо друго освен провокация с цел предизвикване на репресии и поради това е избягвала пресилените мерки.

До масови убийства на мирно население се стига обаче в Батак. Баташкото клане е основното доказателство за турските кланета въобще. То е емоционално най-натовареният епизод от българската история и затова е много трудно за обсъждане. Все пак днес всички вече са наясно, че в Батак не е имало никакво въстание, никакви сражения, никакви турци и турски войски, но по някаква причина българи-мюсюлмани от околните села са убили множество свои съседи-християни.

Нашата пропагандата целенасочено превърна едно клане между българи в многобройни турски кланета, но днес значението му очевидно девалвира. Ако не бъдат намерени други подобни примери, цялата митология за турските кланета съвсем ще олекне. Наказателните действия срещу бунтовниците са безспорни, но кланета ... Затова наскоро се заговори за старозагорско клане[16] и за канонизиране и на неговите жертви. Но се заговори от нашите националисти, а не от държавата. И това е много показателно. Държавата ни вече се отдалечава от пропаганда на враждебността.

Героична саможертва

Героичната саможертва, най-добре масова, се превръща в основа фигура на българската историческа митология. Това е съвсем логично, защото, както казахме в началото, главната задача на всяка военна пропаганда е възпитаване на хора, които масово и безвъзмездно да се жертват по бойните полета. Най-недопустимото нещо за всеки национален герой е желанието да живее. Единственото желание, което той трябва и може да има, е желанието да умре за отечеството.

Преодоляването или поне притъпяването на инстинкта за самосъхранение е главната цел на всяка система за военно-психологическа обработка. В професионалните военни общества като спартанското или самурайското смъртта е издигната направо в култ. 300-те спартанци са най-известният пример в това отношение – при избор между възможно отстъпление и сигурна смърт никой от тези триста човека не се е поколебал да избере смъртта.

Всяка държава с дълга военна история има свои подобни примери, но у нас е липсвала дори самата такава история, камо ли примери за героична саможертва. Единствената възможност да се направи нещо отново е било Априлското въстание и затова то винаги се интерпретира у нас като масова, съзнателна, доброволна и безкористна саможертва в името на отечеството.

Проблемът е, че в действителност то се е развивало съвсем рационално, в пълно съответствие с реалностите на живота, а не с бъдещите пропагандни клишета. Например, когато въстаналите копривщенци са разбрали, че апостолите са ги излъгали, веднага са ги хванали за да се откупят с главите им от турската власт. Но понеже те са успели да избягат, на копривщенци им се е наложило да се откупуват с пари. Пито – платено. Как да обърнеш това на саможертва?

Затова отново се е наложило нужните примери да бъдат измисляни. Липсата на военни успехи и малкият брой героични прояви не са оставяли на пропагандистите ни друга възможност. Самият Захари Стоянов доста бързо се е развил в тази насока и е започнал да лъже с такъв размах, за какъвто на въпросните Веранчето и Сетерелията никога не би им стигнала и най-смела фантазия.

Баташкото клане е било популяризирано от Макгахан още преди Освобождението и е придобило международна известност като пример на необоснована жестокост по отношение на мирното население. Затова идеята на Захари да предвари истинското клане с едно измислено въстание не е била никак случайна. По този начин той просто е превърнал неоспоримите жертви в съзнателна и героична саможертва.

Описанието на това въстание е добавено към „Записките“ няколко години след първото им издание. Тогава Захари Стоянов вече не е дребен чиновник и начинаещ журналист, а утвърден автор и висш български политик и държавник. Той е председател на Народното събрание, т.е. втори човек в държавата след монарха и участва както във формулирането, така и в провеждането на държавната политика. А и самата държава е вече съвсем различна от преди само няколко години – съединена, с формирани институции, преживяла най-детските си болести и определила приоритетите си.

България стремително се изгражда като свръхмилитаризирана и агресивна държава, която се подготвя да решава с военни средства националния си въпрос. При това положение никой няма нужда нашите въстания да бъдат разглеждани „със строго критическо око“. Напротив, държавните приоритети изискват всячески да се подчертава, „че тия са най-блестящата страница от новата ни история“ и този блясък да се усилва все повече и повече. Бил е необходим пример за масова българска саможертва, за героична и безкористна гибел на стотици бойци, които жертват не само своя живот, но и живота на семействата си пред олтара на отечеството. Точно затова измислените баташки въстаници са повели измислените боеве с измислената турска войска.

Има версия, че измислицата за въстанието произлиза от семейството на Петър Горанов, баташки големец в следосвобожденска България, и има за цел повдигане на личния му авторитет. А Захари Стоянов просто я е записал и добавил към своите „Записки“. Тази версия изглежда твърде неубедителна. Едва ли човекът, написал по-горните редове за Старозагорското въстание, разбирал прекрасно народния характер и наслушал се на неимоверна фантазия на лъжевойводите, би се повел безрезервно по никому неизвестния Бойчо (сина на Петър Горанов), дори последният да е имал таланта и размаха да измайстори такава мащабна лъжа.

Очевидно тя е измислена от самия Захари, а въпросният Бойчо е играл ролята на предпазен бушон в случай, че някой все пак се престраши да изобличи високопоставения автор.[17] Това, което прави тази версия много по-вероятна, е наличието у Захари на основателна и конкретна причина да стори това. С присъщата му откровеност той сам говори за това в посветената на Батак глава от неговите „Записки“.

В отношение на българските въстаници през 1876 г. влиза и това извинително обстоятелство, че сме били лишени от своя народна литература, която трябва да предшествува всяко движение. Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа, а по-рано полицейска, поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертвува доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ.

Ето я кратката и ясна програма за създаване на българската историческа пропаганда, преподаваните и до днес български история и литература. Такива – полицейски и фанатични – остават те и понастоящем.

Основен извод

Основният извод е простичък. Той е – всичко в нашата история е много рационално. Това важи както за истинската, така и за преподаваната такава. Истинската се е развивала по реални, обективно съществуващи обществени закони. Преподаваната също е много рационална – тя е измисляна и нагласяна към конкретни политически цели. Това, че истинската история не е подхождала на тези цели, не е довело до тяхната промяна. Точно обратното – довело е до подмяната на истинската история с по-удобна. И нищо не е попаднало в тази по-удобна версия поради грешка, неизвестност или емоция. Всичко е попадало там защото е обслужвало някаква потребност и във вид, който е бил необходим за тази потребност.

Едва ли ще е преувеличено да се твърди, че историята съществува като минимум в две разновидности. Едната – за тесен кръг състоящ се от професионални учени-историци и добре подготвени любители, другата – за широките народни маси. Тази втората история представлява нещо като скелет от истински исторически факти, обвити с плътта на митове и легенди. При това първата история по правило е интересна за малцина, тъй като е достатъчно скучна, кървава, мръсна и изцяло лишена от патетика.

Втората история е много по-забавна, тъй като разказва за събитията не в този вид, в който са били, а по-скоро в този, в който са могли да бъдат или в който ги виждат историците и властта, която им плаща заплатите. Всъщност, гледната точка на властта към историческите събития е определяща, поради което при смяната ѝ народът научава толкова много за събитията от скорошното, а понякога и отдавнашното минало. По причината на постоянна промяна в интерпретирането на тези или онези исторически събития тази най-политизираната от всички науки е получила обидното прозвище „Проститутката“.

Автор на тези думи е Михаил Барятински, съвременен руски историк. Един друг съвременен руски автор, но не историк, а генерал, е казал същото по много по-кратък, истински военен начин: „Историята е вторична суровина на политиката“.[18]

И двамата са абсолютно прави. Но са прави за познатата на тях политическа среда – това, което се нарича „политически режим“. А при цялото им разнообразие, всички такива режими имат една обща фундаментална черта – при тях хората, прословутите „широки народни маси“, не са политически субект, а обект. Политическият елит еднопосочно ги управлява, пропагандира, обработва. В най-добрия случай им позволява от време на време да ходят на предопределени, нищо незначещи избори.

В Русия днес на власт отново е пореден полицейски режим, който не мисли за нищо друго освен за своето самосъхранение. И преподаваната руска история днес отново е част от пропагандната машина. В България промяната е много по-дълбока. Не просто един режим е бил сменен с друг – у нас се е сменила системата на държавно устройство.

Очевидно е, че демокрацията или, казано по-нашенски, народоуправлението, изисква същия този народ да е достигнал определено ниво в своето културно и цивилизационно развитие. Цивилизационното израстване на българския народ и общество днес са достигнали равнище, което ни позволява да преминем от „режим“ към работеща демокрация. Колкото и да е слаба тя у нас, ние не сме повторили съдбата на съветските азиатски републики с техните средновековни еднолични диктатури. Факт е, че демокрацията у нас функционира. Това оказва огромно влияние и върху процеса на историческото ни самосъзнание.

Опити за борба с историческите лъжи у нас е имало винаги. Те обаче са били помитани от липсата на политическа нужда. Лъжата винаги е изгодна някому, докато истината е политически неутрална. Затова тя рядко има съюзници. Ето и днес промените в българската история стават неизбежни не защото истината тържествува. Не. Причината е в това, че днес политическите съюзници на лъжите отслабват, а развиващата се демокрация не се нуждае от тях.

Преподаваната българска история е една съзнателно и целенасочено изградена пропагандна система от взаимосвързани интерпретации, премълчавания и лъжи. Единственият критерий при нейното формиране, включването или не на едни или други обстоятелства, винаги е била политическата изгода.

Днес историята започва да се откъсва от политиката. Това не означава подмяната на една митология с друга. Това означава премахването на митологията и установяване на обективната истина. Оттук идват и ще продължат да идват промените. Не от появата на нови исторически факти и документи – те са известни отдавна. Но сега е дошло времето да станат и общоизвестни, да заемат истинското си място в обществените знание и съзнание.

Резултатите

Резултатите от преподаването на българската история могат да се разделят на две групи. В първата е това, което нашата историческа пропаганда е постигнала досега. Самите тези постижения вече са се превърнали в история и не подлежат на промяна. Във втората група са влиянията, които тя оказва върху общественият ни живот понастоящем.

Непосредствената задача, възложена на нашата история при нейното създаване, е била психологическата подготовка за война. Тази задача е била изпълнена. В Балканската война армията и народът ни са постигнали сериозна победа. Това наистина е била победата на българския учител над турския (ако турския въобще го е имало). Но този успех е бил почти изцяло заличен от другата съставка на военната ни пропаганда – чувството за собствено превъзходство. България много надцени своите възможности. Толкова много, че в рамките само на три години (1912-1915), на три пъти е започвала агресивни войни срещу всичките си съседи. Това, че българският народ безропотно е отивал на всички тези конфликти доказва високата ефективност на пропагандната му обработка. Но пропагандата е едно, а реалността – нещо друго. Когато човек, екип или цяла държава започват да вярват на собственото си самохвалство и да се ръководят от него, резултатите никога не са добри.

Справедливо е обаче да се каже, че подобно ниво на „държавническа зрелост“ са показали тогава не само българите, но и нашите съседи. Всички те са се държали по подобен начин и резултатите са се оказали катастрофални за всички тях. Гърците, които са излезли победители от трите споменати по-горе войни, не са намерили нищо по-умно от това веднага да се втурнат в четвърта – и да я загубят катастрофално, заедно с главната им цел, Константинопол. Късметът на сърбите се оказва по-траен, но и при тях навикът да се репчат на всекиго докара до пълен разпад микро-империята им.

Колко ли по-благоприятна би била общата ни съдба, ако не се биехме като деца в детската градина? Как да не си припомним известното изречение, че за да няма войни на Балканите, тук не трябва да се преподава история. Историята обаче няма вина. Тя просто не трябва да се подменя с озлобяваща и оглупяваща пропаганда. Не трябва народите да се насъскват едни срещу други с измислени ужаси и лъжи, а да им се показва какво произлиза от това насъскване.

Най-големият успех на българската история обаче не е във военните победи, а другаде. Тя не смее много да се похвали с него, защото през цялото време, когато е работила за неговото постигане, е твърдяла че той е винаги и неоспоримо съществуващ факт. Проблемът отново не е уникално български и се забелязва на много места. При нас обаче поради много ниското общо ниво на развитие, поради онази интелектуална пустиня, за която говорихме по-рано, ролята на историята се оказва като никъде важна. Този успех е изграждането на българско национално самосъзнание.

Формирането на множество такива самосъзнания е основното постижение на национализма. Първият опит е Френската революция. Дотогава официалното название на французите не е било французи, а „поданици на френската корона“. Премахването ѝ създава нуждата от друга обединителна платформа и такава е била намерена в лицето на патриотизма. Родината, т.е. „Patria“ заедно с Нацията са заели местата на краля и короната. Затова политическото деление, присъстващо и в многобройните френски филми и книги за революцията, не е между монархисти и републиканци, а между монархисти и патриоти. Нацията се превръща в самостоятелна ценност, отделна от короната и този пример масово завладява крепнещите буржоазни елити навсякъде в Европа. Всички антифеодални сили започват да изписват думата „Нация“ по своите знамена. От този момент започва победното шествие на национализма като идеология и като политическа практика.

Но този процес изисква време. Например, освобождението и обединението на Италия изпреварват нашите само с няколко години. Когато то се случва, политическият му водач граф Кавур казва прочутата фраза: „Създадохме Италия, сега трябва да създадем и италианеца“. Съвсем същото е трябвало да стане и в България.

Национализмът е онова интелектуално движение, което през XIX век донася до българите понятието за нация. Но времето, през което това понятие навлиза в живота на българите преди Освобождението, е твърде малко. Още повече, че националното ни обособяване е било формирано под огромни външни влияния, имащи свои собствени политически задачи. Така че основният етап за формиране на съвременното ни национално самосъзнание се пада върху първите десетилетията от нашата независимост, а основният инструмент за това е историята.[19]

За съжаление у нас се формира една доста несполучлива форма на национализъм. В България той не е граждански, т.е. обхващащ всички български граждани, а етнически. Това автоматично превръща другите общности у нас в чужеродни тела. Нещо повече – българската политика и история се оказват напълно неспособни да интегрират дори етнически еднородни с българите общности. Приемам че за турците и циганите такава задача никога не се е и поставяла. Имам предвид помаците и македонците.

Не само че не можахме да ги интегрираме, но и ги настроихме срещу нас. Отделянето на български общности, формирането у тях на национално самосъзнание, различно от българското, е големият провал на българския национализъм. Но това си е съвсем логичен резултат от лекомислената лекота, с която той винаги е пренебрегвал политическата и историческа действителност.

Лъжите на българската история умират една по една не защото ги опровергават някакви нови историци или документи – опровергава ги самият живот. Ако българите наистина превъзхождаха турците, 130 години независимост със сигурност биха били достатъчни видимо да ги изпреварим ако не във всяко, то поне в някои отношения. А това някак си не е така. Напротив, цяла България днес се захласва по турските сериали. И е съвсем ясно защо – защото интелектуално и ментално сме същите като тях.

Ако българските помаци бяха ислямизирани насилствено, за 130 години независимост те отдавна да се бяха върнали към християнството. Вместо това те са по-твърди във вярата си и от самите турци. Каквито усилия и насилия да е прилагала българската държава през последните 130 години да го промени – напразно. Тяхното религиозно самосъзнание се оказва по-силно от каквито и да е националистически аргументи. Нежеланието на помаците да се интегрират в българското общество е толкова голямо, че на много места те предпочитат да се израждат чрез роднински бракове, но не и да излязат от своята черупка.

Ако цялото българоезично население в Османската империя наистина е имало българско национално самосъзнание, то никакви външни сили не биха могли да превърнат българи в македонци само за едно-две поколения. И така нататък, и така нататък.

Външни влияния

Външните влияния върху формирането на българското национално самосъзнание започват още преди появата на самата ни държава. Те са огромни. Националното обособяване е било формирано под многопосочен външен натиск, имащ съвсем конкретни политически задачи. Тези въздействия върху възрожденска България са една от най-премълчаваните у нас теми.

Европейските страни, дори току-що освободилите се Гърция и Сърбия, водят тогава непрекъсната борба за подялба на османското наследство. Тази борба включва не само честите войни, но и непрекъсната политическа, разузнавателна, пропагандна дейност сред балканските народи. Този натиск е обмислен, целенасочен и осигурен със съответни ресурси. Съвсем естествено е да виждаме проявите му в България, където се преплитат и борят множество такива въздействия. Основната задача на тези противоборстващи сили е привличането на местно население на своя страна. Основното бойно поле – изграждаща се национална самоидентификация на това население.

До признаването на българската общност, българите де юре са част от т. нар. рум миллет. Без съмнение те имали съзнанието, че принадлежат и към отделна езикова общност, но според някои автори до началото на Възраждането, тя не създавала толкова силни чувства на привързаност и лоялност. След Великата френска революция (1789 – 1799 г.) започва възход на национализма в Европа, включително и в Османската империя. Въпреки това, поне до 40-те години на XIX-ти век се шири това, което в българската историография се нарича „погърчване“ на интелигенцията и то до голяма степен съвпада с поевропейчването. Дотогава гърците и гъркоманите разпространяват идеите на Просвещението, но не налагат гръцката етническа идентичност. Националната идея се изразява през този период в спорадични актове на български протест срещу денационализаторската политика на Цариградската патриаршия. През 40-те години на XIX-ти век гърците сменят споделената с останалите балканци източноправославна, патриаршистка идентичност[2] с несподелимата елинска мегали идея. Така ромейската общност се разпада и по целия полуостров започва трескава дейност на т. н. „етнически активисти“, чиято цел е разрушаването на старата религиозна общност и трансформирането на езиковите общности, които дотогава са част от нея, в нации. Българите поемат необратимо към изграждане и признаване на своя етнорелигиозна общност.[20]

Най-активният претендент за османското наследство е Руската империя. Руско-турските войни продължават няколко века. Една укрепваща империя измества друга залязваща такава. Историците дори са изчислили, че през тези векове една война се е случвала средно на 19 години. При почти всяка от тях Русия е придобивала по нещо, усвоявала придобитото, подготвяла се за следващата война и отново е нападала Турция. Самите войни са само върхът на айсберга и една от тях е тази, която наричаме Освободителна.

Очевидно не става въпрос за епизодични или емоционални сблъсъци, а за дълготрайна стратегия, включваща всички възможни военни, дипломатически, идеологически, разузнавателни и други мерки. Много показателен пример е Втората българска легия. Всъщност, под това название в Белград се крие руско военно училище за българи. Десет години преди Освобождението неговата цел е подготовката на офицери за бъдещата българска армия.

В идеологическата област Русия много логично залага на православната карта – и самата тя, и преобладаващото население на Балканите са православни. Основният партньор отначало са гърците. Те имат огромно административно и църковно влияние в османската държава. С международна помощ първи получават националната си независимост през 1830 г. Руското влияние в новата им държава е огромно, но само за няколко години то е проиграно.

40-те години на XIX век в предишния цитат са посочени не случайно – тогава гърците започват да водят самостоятелна национална политика, включително и да използват православната солидарност за собствени цели. Идеята за възстановяване на Византийската империя върху ръководените от цариградската патриаршия земи влиза в директен сблъсък с руската политика, която реагира на това чрез преработването на религиозната пан-православна агитация в етническа пан-славянска. Последната има това предимство, че позволява да бъдат обхванати практически всички балкански народи без гръцкия. За практическата реализация на тази теория по отношение на българите се използват и българи на руска служба. Един от най-известните е руският чиновник Марин Дринов.[21]

Задачата на Дринов през цялата му руска служба и особено по време на командировката му в България е била съвсем ясна – максимално да я привърже към руската политика. Фундаменталният му ход са твърденията за славянски произход на българите. Като всяка поръчкова теория, тя цели не търсене на научната истина, а налагане на политически избор. Днес, както впрочем и през всички други периоди на отслабено руско влияние у нас, тази теория често се оспорва.[22] Но за времето си поръчката определено е изпълнена прекрасно.

Много по-изящен обаче е вторият ход на Дринов. С много по-малки усилия той постига наистина огромен политически ефект. Този ход е привързване на Възраждането към Паисиевата „История“.

В миналото долната граница на българското възраждане е била тема на усилени дискусии. Според възрожденските българи то започва в 20-те години на 19 век. По-късно Марин Дринов изказва мнение, че Възраждането започва с Паисий Хилендарски и написването на История славянобългарска. В съвременната историография се приема че началото на българското възраждане започва с първите ясни процеси на разлагане на Османската империя.[23]

Както виждаме, нито самите възрожденци, нито съвременните учени забелязват някаква връзка между творбата на Паисий и Възраждането. Защо обаче такава е била наложена от Марин Дринов? Със сигурност и той не си е правил илюзии нито за литературните ѝ качества, нито за някакво нейно историческо въздействие.[24] Отговорът е другаде и той е цинично прост – за Русия е било необходимо България да се противопостави срещу гръцката агитация. Трябвало е да се побие непреодолима преграда между българи и гърци и Дринов го е постигнал виртуозно – той просто е посочил за крайъгълен камък на българщината най-острият антигръцки памфлет, който е успял да намери.

Гениален пропагандистки ход – не някакви си там „20-те години на XIX-ти век“ или „първите ясни процеси на разлагане“, а една дата, едно име, една книга. И оттогава всеки български ученик вярва, че Възраждането започва с „История Славяноболгарская“. Както и вярва, че то е било такова, каквото го описва преподаваната му история.

Промени

Промените след 1989 преобразиха страната ни. Най-напред, България престана да бъде онази свръхмилитаризирана, постоянно готвеща се за война държава, каквато е била повече от век. Нито ние искаме да воюваме с нашите съседи, нито те искат да воюват с нас. Преподаването на досегашната българска история се лиши от основния си смисъл.

Другата огромна промяна е включването на страната ни в общоевропейския процес. Сега вече се позабравя, но при създаването на ЕС неговата основна цел е било предотвратяването на нови войни в Европа. И едва след това той се е насочил към постигането на икономическа, а сега вече и политическа интеграция. Какво се иска в този процес от нас? Отговорът е прост. Засега от нас се иска България да престане да бъде икономическа тежест и политически риск за Съюза.

Европейците изглежда ясно разбират нещо, което убягва на много наши сънародници – че сегашното състояние на страната ни във всяко отношение е реално и обективно отражение на българското можене. Единственият начин да се подобри днешното ни състояние е да се подобри качеството на българския човешки потенциал. Само то може да ни осигури по-добър и достоен живот. Все по-ясно става, че този процес се свежда не просто до възприемане на европейски закони, усвояване на европейски пари, изграждане на европодобни институции. Всичко това са само средства, а не цели. Истинската цел е повдигането на нашето културно, образователно, цивилизационно равнище.

Народите се развиват по същия начин като хората. И в двата случая с течение на времето се проявяват нарастващите им възможности за реалистично възприемане и критично осмисляне на действителността. Историческата митология играе при народите същата роля каквато играят приказките при децата. До определена възраст, но не завинаги, те са прекрасно възпитателно средство. Но един възрастен човек може да вярва в приказки само ако е недоразвит и непълноценен. Един народ също така може да вярва на пропагандна митология само ако е много изостанал. Днес ние реалистично преосмисляме своето минало, настояще и бъдеще. Най-важното тук е да се научим да възприемаме историята и света такива, каквито са.

Успешната самореализация е невъзможна без реалистична самопреценка. Никой, било той народ или отделен човек, не може да напредва в живота, докато едновременно се занимава със самохвалство и търси източниците на собствените си проблеми в околните. Историята като наука учи хората да правят точно това – да виждат нещата каквито са, да осъзнават причинно-следствените връзки, да преценяват възможните решения и последици. Историята като пропаганда прави точно обратното.

Човешкият потенциал не може да нараства в държава, която чрез цялата си образователна система оглупява и озлобява новите си поколения, отново и отново ги залива с високопарни и цинични лъжи. Необходимо е те да бъдат съборени не защото са глупави или аморални, а защото пречат на нашето развитие. Народното образование играе решаваща роля не само във войната. То играе решаваща роля във всичко. Народ, при който образованието е подменено с лъжлива пропаганда, няма шансове за развитие и успех. Затова преминаването от пропагандния към научния вариант на нашата история е една от най-важните задачи на българския цивилизационен растеж.

Евроинтеграцията неизбежно ще наложи изработването на една обективна, честна и обща за всички история – не само за България, но и за целия ни регион. Въпросът е каква роля ще играем ние самите в този процес? Ще му се противопоставяме ли, ще се движим по течението или ще водим след себе си и другите? Не само демитологизацията, но и деидеологизацията ѝ са важни за нашия напредък. Точно затова нашите националисти им пречат с всички възможни средства.

Нашите националисти

Нашите националисти се делят на две групи – идеалисти и използвачи. Първите са честни, но глупави, вторите – умни, но цинични.

В течение на повече от век историческата ни пропаганда е успяла да формира една значителна маса хора, достатъчно отзивчиви към националистическата реторика. Най-възприемчива към пропагандата винаги е най-простата и агресивна част от населението. Такива хора са идеалното пушечно месо – тотално заблудени и готови агресивно да защитават внушените им тези. Агресивните и прости хора са много търсени при недемократичните, интересуващи се само от собственото си оцеляване режими. Всички български режими от Освобождението до 1989 година са се нуждаели точно от тях – честни, глупави, верни, вярващи в официалните идеали хора. Те са били гръбнакът на армията и полицията, на всякакви явни и тайни силови служби. Имали са огромни привилегии, заплати и обществено положение, без да създават нищо полезно за самата държава.

Създаването на такова пушечно месо винаги досега е било основна задача на българското историческо образование. Тяхното съществуване е постигнатата му цел. Но промяната издърпа килимчето изпод краката им. Драстичното свиване на армията, на силовия апарат, поставянето на администрацията в зависимост от променливите резултати на изборите – всичко това изхвърли тези хора в една по-далечна периферия на живота. Персонално те изживяха огромна социална деградация.

Затова напоследък те определено губят кураж и все по-често надават жалостив вой, оплаквайки загубата на „изначалните“ български ценности. Най-лошото при този вой е усещането за обществена деградация, който те опитват да внушат на околните. Това, че се опитват да прехвърлят тази своя деградация към цялото общество е напълно разбираемо, но много невярно. Противопоставяйки безкрайно идеализираното минало на неприятното, но истинско настояще, националистите карат хората да мислят, че народът ни деградира. Разрушават чувството за исторически оптимизъм като ни убеждават, че „сегашното“ е по-лошо от „вчерашното“. За тях то наистина е. Ето един характерен пример.

За любовта към България

Съвременният българин като че ли не се вълнува от българската история, от историческите паметници на славното и героично минало. Не се тревожи за това дали заветите на дедите му ще преминат към бъдното, към идващите след него. За нищо не му пука, към нищо не е привързан. Живее ден за ден. Безвремие. Безверие. Безчувствие. Безнародност.

Преди повече от 150 години К. Леонтиев прави една безмилостна констатация-предположение: „Българският народ е недоразвит народ – вълнуват го само всекидневните му грижи, бори се единствено за оцеляването си, страни от идеи и вярвания.“ Крайното битовизиране на всекидневието означава и примитивизиране на съзнанието. И днес, въпреки,че живее във времето на компютъра, лазера, ултразвука, електрониката и робота, българинът не се пита защо изчезват изначалните добродетели като милосърдие, човещина, патриотизъм и национално самосъзнание.[25]

Изключително показателен текст. Всичко в него е точно обратно на действителността. Като в капка вода в него са събрани проблемите, за които говорим. Авторът до такава степен е обработен от пропагандата, че сам става неин активен елемент. Неразбиращ, но активен. Това явление е известно като „психологически вирус“ – той не само се е заразил, но вече самостоятелно и активно се старае да заразява и околните. Той е до такава степен заблуден, че дори намирайки и цитирайки една обективна оценка на българите от миналото, не може да проумее какво му казва тя. Вместо това от констатация той я превръща в „предположение“ и я прехвърля от миналото към настоящето, за да покаже колко лошо е то.

Руският учен и дипломат Константин Леонтиев е компетентен очевидец, прекарал дълги години на Балканите. При всичките си качества обаче той не е бил пророк, способен да описва българите 150 години след собственото си време. Той просто ни е дал една обективна, а не пропагандна преценка за българския народ от онзи период. Такива са били българите тогава, а не каквито са ни ги нарисували в часовете по история. И не са ни оставили никакви завети, никакви изначални ценности.

Да, днес повечето българи „не се вълнуват от българската история“. Това не е резултат от някаква поквара, а от естественото свиване на онзи огромен пропаганден балон, в който се беше превърнала тя у нас. Историята ни просто се завръща към нормалните размери, които тя трябва да има в обществения живот. Хората искат да живеят в настоящето, а не в миналото. Още повече, че все повече се вижда как това минало никак не е било славно и героично.

Днешните българи във всяко отношение стоят с пъти над своите прадеди. Да, българският народ и днес е най-изостаналият народ в Европа, но той е несравнимо по-развит и по-цивилизован отпреди век и половина. Нашият народ не деградира, а се развива и се развива добре. И че по пътя на това развитие той изоставя старите си заблуди е съвсем нормално.

Чалга-историци

Чалга-историците са онези, които продължават да манипулират хората чрез използване на историческите митове. За съжаление в България има не само оглупени от пропагандата хора. Има и сериозни обществени сили, които са силно заинтересувани те да не поумняват. Безусловно, озлобените глупаци са идеални войници, но това съвсем не е единствената им възможна употреба. И е напълно логично най-много да ги употребяват тези, които са участвали в процеса на тяхното формиране. Става въпрос за остатъците от пропагандната система на предишния режим, включително и на идеологическата му полиция, които все още осезаемо присъстват в българския политически живот.

Тази система е много по-широка от просто набор от политически и исторически твърдения. Тя е всепроникваща и включва безбройни имена на градове, улици, отбори, училища, множество обществени ритуали като поклонения, походи и зари-проверки, обичаните от народа почивни дни по различни исторически поводи, и още, и още. От изключително значение за тази система е и кадровото ѝ осигуряване.

По времето на социализма историческата наука у нас практически изцяло е била погълната и подменена от пропагандата. Историческият факултет на Софийския университет се е превърнал в основна ковачница на пропагандните кадри на режима. Едни и същи хора са ръководели както пропагандния апарат, така и академичните институции. Подборът и развитието на историческите кадри се е извършвал основно по персонален и идеологически критерий. И днешната ни професионална историческа общност е формирана точно по същия начин.

След като пропагандата е само другото название на лъжата, смело можем да кажем, че пропагандистите винаги са и професионални лъжци. Включително и историческите. Целият им статут, професионален престиж, научните звания, медийна популярност и достъп до властови ресурси зависят от изградената и подържана от тях система от лъжи. Това е ресурсът от който живеят, основата върху която стоят. Срутването на тази система, осъзнаването на истината от достатъчно широк кръг хора означава за тях неизбежно персонално срутване. Така че тяхната съпротива срещу всяко преосмисляне на историята е напълно разбираема. Те просто бранят себе си.

Съвсем естествено е и че те продължават да обслужват другите части от бившата им система. Най-вече онези, които след 1989 година са трансформирали част от политическата си власт в икономическа и днес са наричани „олигархия“. Олигархичният начин на управление е характерен за общества с нашето ниво на развитие. Проблемът на нашата олигархия обаче е в това, че по принцип тя е трудно съвместима с наложената ни отвън изборна демокрация. Прекалено малобройна е и се нуждае от големи електорални групи, чийто политически избор да може да манипулира.

Винаги и навсякъде по света олигархиите са си осигурявали необходимите гласове от най-простата, най-необразованата, най-консервативната част от обществото. Абсолютно същото става и у нас. Затова огромни усилия се полагат броят им да се увеличава. Защото само върху простите и глупави хора могат успешно и неприкрито да се прилагат разнообразни електорални техники като купуване на гласове, етнически вот, материална принуда (работници и служители, гласуващи за партията на своя работодател) и тям подобни. В последните години се активизира и създаването на миноритарни националистически партии. Една от тях днес осигурява на олигархията парламентарно мнозинство. Този успех не би бил възможен без продължаващата историческа пропаганда.

В България можете да чуете често как представителите на новата политическа класа биват наричат „чалга политици“. Аналогично с „чалга историците“ – онези политически много влиятелни автори на националистически книги и водещи на телевизионни предавания, които разпространяват дезинформации под предлог, че разбулвали тайни от българската история.[26]

Точно както разни творци използват простотата на народа, за да го заливат с чалга, чалга-историците използват същата тази простота, за да го заливат с „история“. Повечето от тях са известни политици, професионални историци, документирани доносници или дори щатни сътрудници на Държавна сигурност. Бих могъл да кажа че са и националисти, но по принцип не вярвам, че професионален политик може да има политически убеждения. Те просто използват готовата маса, за която стана дума по-горе. Ако пчеларите или филателистите у нас бяха колкото националистите, същите тези дейци щяха да са и пчелари, и филателисти.

При всичките им възможности обаче чалга-историците нямат ресурса сами да възпроизвеждат все нови и нови оглупени и озлобени поколения. Това е по силите единствено на държавата и нейната образователна система. Затова усилията им са насочени към продължаване на сегашната инерция. От десетилетия са им осигурени постоянно медийно присъствие и комфорт. Но все пак те са вече в отбранителна, а не настъпателна позиция.

След като изчезна репресивната функция на държавата спрямо тези, които говорят неприятни истини за българската история, нашите пропагандисти се преустроиха. Най-опасни за тях са дискусиите. Всички знаем, че истината се ражда в спорове. Затова те предпочитат монолозите. Когато обаче дискусиите стават неизбежни, те винаги прилагат няколко стандартни механизми за защита. Всеки може лесно да ги забележи.

Най-напред – „Това винаги се е знаело“. Действително, белите петна в нашата нова история са малко. Но неприятните истини винаги са били съзнателно скривани, изопачавани, подменяни от същите тези хора. Те са се знаели само от тях и са били недостъпни за всички останали. А когато днес излизат от неизвестността, се оказва че никой не ги е крил.

На второ място – „Не може да се оценяват тогавашните събития от гледна точка на сегашния морал“. Моралните норми действително се променят във времето. Само че не толкова силно. Повечето аморални постъпки в нашата история не са станали такива впоследствие, а са били аморални винаги. И техните извършители добре са осъзнавали какво правят. Както и нашите историци добре са разбирали защо ги прикриват.

Но най-важната отбранителна линия е подмяната на цялостния подход с безброй спорове за конкретни дреболии. Всеки проблем може да бъде удавен в безкрайни и малозначителни подробности. Тук е професионалната сила на нашите историци и тук те могат да баламосват публиката най-дълго и отегчително. При това те винаги се стараят да застанат в отбранителна позиция и да накарат другата страна да ги „убеждава“. В действителност, те просто бягат от нуждата да доказват своите си твърдения. Бягат, защото нямат с какво да го направят. Единственото, на което разчитат, е инерцията на 130 годишното напластяване на лъжи.

За по-голяма убедителност те все по-често споменават и „народобразуващата функция“ на историческото ни образование, а промените в него описват като заплаха за националната сигурност. Народообразуването всъщност е камъчето което изплюват. От една страна с това се признава, че националното ни самосъзнание в огромна степен е формирано по изкуствен, пропаганден начин. От друга се опитват да сплашат обществото, че с прекратяването на тази пропаганда това самосъзнание ще пропадне.

Като цяло трябва да се каже, че днес историята у нас все по-малко присъства в полето на общественото внимание. Това е резултат на оттеглената държавна идеологическа поръчка, която ѝ осигуряваше дългогодишно обществено свръхприсъствие. Множество митове отмират просто защото няма кой отново и отново да привлича към тях обществения интерес. Но когато някоя тема дава възможност от нея да се извлекат политически дивиденти, нашите историци никога не я пропускат. Най-благодатната от тях е Македония.

Македонският въпрос

Македонският въпрос ми е близък по рождение. Родът ни е от Мелнишко и от най-крехките си години помня шумните дискусии, които се случваха сред многобройните роднини и приятели при всяко отиване на село. Когато пораснах малко повече, разбрах че се дискутира точно той. А като пораснах още, проведох измежду своите си роднини нещо като проучване. Попитах ги – какви сме ние?

Баща ми каза че сме чисти българи. Родният му брат пък каза, че не сме никакви българи, а чисти македонци. Другите отговори бяха по-засукани – македонски българи, български македонци и какви ли не още версии. В резултат на което тази тема спря да ме интересува. Видях че тя просто няма обективна основа. Днес разбирам защо. Това е могло да се получи по една единствена причина – изначална липса на установено национално самосъзнание.[27]

Населението на Македония се състои от българи, гърци, власи, турци, арнаути и сърби. Мнозинството или малцинството на някоя етническа група в даден район и в цяла Македония стават повод за раздори между Балканските страни и стават повод за националните борби в областта от началото на 20-ти век. Основен проблем представлява факта, че голяма част от българоезичното население (славянофони) не се самоопределя по национален принцип. Според традиционната гръцка и българска наука то е или гръцко или българско, без значение дали е предано на Цариградската патриаршия (българи патриаршисти или гъркомани) или Българската екзархия. Същността на борбите в Македония от началото на 20 век е борба за спечелването на тази аморфна маса на гръцка, българска или сръбска страна. [28]

Тази аморфна маса е била нещо като бял лист хартия, на който всяка балканска държава е искала да изпише своето име. България е проиграла своите шансове. Днес този лист е изцяло запълнен и написването на нещо ново, както и преправянето на вече написаното е невъзможно.

Съперничеството между балканските държави в този регион много прилича на това как по-големите сили са си съперничели за влияние над самите Балкани. По отношение на Македония България се оказва в същата роля, каквато Русия е изиграла за нас. Тя е положила огромни усилия и е дала големи жертви, за да включи страната ни в своята сфера на влияние. Разбира се, те са били представени като борба за освобождение на един братски народ от друг. Но формираният с тази външна помощ местен политически елит вместо благодарности предпочете да се откъсне от нейното влияние, да установи собствен режим и да се грижи за себе си. Най-вече с помощта на съперничещи с Русия държави.

Абсолютно същото се е случило и в Македония. Много български усилия и жертви, поява на местни политически елити, противоречия с другите балкански страни – и ето го резултатът: не само отделна и независима, но и не много дружелюбна към нас държава. Която в много отношения повтаря нашенския си път. Най-очевидната прилика е спешното създаване на собствена народообразуваща пропаганда. Както и у нас тя е скритата под формата на история. Както и у нас очевидните ѝ слабости се компенсират чрез лъжи и истерия. Правилото слабите аргументи да се изговарят на висок глас важи за всички.

Македонската история е любим обект на присмех от страна на нашенските си народообразуватели. Само че те го правят не в Македония, а пред наша аудитория. Абсолютно същото правят техните македонски колеги спрямо българската пропаганда, но отново само за вътрешна употреба. Освен че е много по-безопасно и доходоносно, това си има и конкретна политическа причина. И тя е, че нашите и македонските историци не се борят, а си помагат.

Управляващият македонски елит прекрасно разбира, че единствената сила, която донякъде ограничава алчния и некомпетентен произвол на балканските политически елити е Европа. Затова той на всяка цена иска да попречи на толкова желаното от собствения му народ влизане в ЕС. Но не може да му го заяви открито. Точно обратното – налага се непрекъснато да му обещава европейско бъдеще и същевременно тайно да го саботира. За което активно използва и външни помагачи. Най-видните от тях са българските политисторици.[29] Не знам дали и колко им плаща македонската власт, но със сигурност никой по-добре от тях не обслужва нейните интереси.

Основният метод на македонския елит да пречи на собствената си евроинтеграция е създаването на изкуствени конфликти със съседите. Когато Гърция е била единствената страна-членка, Македония се заяждаше с нея. Откакто България влезе в Съюза, започнаха провокациите и към нас. И то успешни. Успешни, защото получават точно такава реакция, каквато им е нужна. У нас не само им отговорят по желания от тях начин, но и съзнателно го раздухват. Нещо повече – отсега се заканват да блокират евентуалното членство на Македония в ЕС. Едва ли може да има нещо по-радващо за тамошните управници. А че по същата причина България продължава да трупа негативи в очите на македонския народ си е още един бонус.

Така че македонския въпрос е решен. Запълването на вакуума в националното самосъзнание приключи и никакви аргументи или документи няма да го променят. България тук безусловно е големият губещ, но никой не ѝ е виновен. Най-доброто, което можем да направим, е да си извлечем правилните уроци от това.

Ролята на личността

Ролята на личността в историята е предмет на ожесточени и вечни спорове. В пропагандата спор обаче няма – не съществува по-добро пропагандно средство от една сполучливо представена личност. А дали тя е истинска, измислена или основно префасонирана, е съвсем отделен въпрос.

Успешната пропагандна стратегия задължително трябва да предлага разпознаваеми образи, които да пораждат у хората желан набор от емоции. Умението, талантът да се създават такива образи, са изключително ценни. Литературните герои, към които в по-нови времена се добавят и филмовите такива, имат огромното предимство да оказват директно въздействие върху човешкото подсъзнание, заобикаляйки съпротивата на разума. Висше литературно и художествено умение е идеите и посланията да се описват не със сухи факти и скучни формулировки, а чрез живи, запомнящи се художествени персонажи. Те много по-дълбоко и силно въздействат върху хората, много по-трайно се запазват и запаметяват. Затова се рисуват картини, издигат се скулптури, пишат се романи, правят се филми.

Колкото по-голяма е дарбата на твореца, толкова по-убедителен е образът. Колкото по-убедителен е образът, толкова по-директно и същевременно незабележимо се внедряват в масовото съзнание заложените в него идеи. Едно зрънце талант лесно може да натежи над цяла планина посредственост. Всяка пропаганда разбира и се старае да използва това.

В България в хода на годините е създадена огромна по обем книжовна и филмова продукция, проповядваща саможертва в полза на отечеството. Но цялата тя не струва колкото едно единствено изречение, създадено от поетичния гений на Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“ Не по-малко усилия са били положени и за изграждане на омразата към турците. Но и те се побират като в калъп в едничката фраза на поета за беснеещият над бащиното огнище турчин.

Силата на подобни метафори е, че те директно проникват в интимното подсъзнание на всеки човек. Образът на родния дом, дори в него да не се забелязва въпросният турчин, директно пробужда у всеки нормален човек желание за отпор, за защита. Какво ли да кажем за въздействието на по-сложни образи, които понякога са толкова талантливо и умело изградени, че се откъсват от собствените си корени и се издигат далеч над всекидневната реалност?

Ахил, Дон Кихот, Хамлет, д’Артанян, Робин Худ, от векове присъстват в живота на хората, без повечето от тях някога да са посягали към литературния първоизточник. Присъстват, защото гениално изразяват универсалните човешки качества, които повече или по-малко са част от всеки от нас. Има и по-тясно специализирани герои – например такива, символизиращи борбата срещу външни нашественици. Вилхелм Тел, Крали Марко, Жана д’Арк, Александър Невски, с различна степен на историческа достоверност, но винаги с успех, водят именно такава борба.

Един феноменален образ обаче неимоверно превъзхожда всички останали. Това е образът на Христос. На какво се дължи огромното и масовото му въздействие? Много малко хора го опознават чрез богословие или поне четене на евангелията. За абсолютното мнозинство е напълно достатъчна външната, видимата, сюжетната му страна.

Най-напред, Христос е млад и красив. Цялата световна иконография се старае да ни го представи в максимално привлекателен вид, да ни покаже не само външната, но и вътрешна му красота, мъдрост, добрина. Второ, той е сам, а това значи – на всички. Няма досадна съпруга или наследници, които да имат някакви особени права върху него. Не случайно всички църкви побесняват само при намека, че той може да не е бил сам или да е оставил потомци. Освен това е безкористен, мъдър, лекува болни и прави чудеса. Но най-важното, най-привлекателното в този образ е, че той е невинна жертва. Съзнателна и изкупителна, но преди всичко – невинна.

Всяко от тези качества е способно да пробуди силни емоции в човешкото сърце – възхищение, благодарност, съчувствие, справедлив гняв и още много други. А взети заедно, те пораждат онзи ураган от положителни емоции, който от хилядолетия обгръща образа на Христос. Точно тези емоции го превръщат в изключително силно средство за въздействие върху хората.

Подобно въздействие е мечта за всяка идеология, за всяка пропагандна система, независимо дали е религиозна или светска. Образът на Христос е най-сполучливият пропаганден инструмент в човешката история и всеки, който успее да изгради негово подобие за собствени нужди, ще постигне не само голям директен ефект, но и ще накара хората подсъзнателно да го оприличават с оригинала. С други думи, ще успее да използва огромния потенциал на Христовия образ за своите цели.

Прекрасен пример е Ян Хус. Трагичната съдбата на този млад и умен проповедник, вероломно предаден и мъченически умъртвен от чуждите владетели на Чехия е предизвикала най-героичния период и най-големия подем в историята на чешкия народ. Биографичната, моралната, дори външната прилика между двамата е очевидна и е имала огромно значение за възхода на хусизма. Но такава степен на съвпадение е много рядка. Само малко идеологии са имали този късмет. Българският национализъм обаче е сред тях.

Националният идеал

Националният идеал, най-вече персонифицираният национален идеал, е сигурен признак за национална изостаналост. Напредналите народи просто нямат такива. И не защото в тяхната история липсват достойни и заслужили хора. Нямат, защото напредналост означава мислене и реализъм. Те са достатъчно умни, за да разбират недостижимостта на идеала. Така че дори и само опитът да се създаде такъв идеал при тези народи е обречен на неуспех.

Българският народ все още не е сред тях. Затова присъствието на национален идеал у нас е съвсем закономерно. Народи като нашия лесно се водят по готови авторитети, от чието име се осъществява насочване на народните маси в нужната посока. Такива авторитети винаги играят и важна ритуална роля – пред техните паметници и портрети се полагат клетви, отчитат се резултати, техните слова се ползват за цитати, постъпки – за пример и още, и още, и още.[30]

Както цялата ни история, така и националният ни идеал е изграден за нуждите на нашата пропаганда. Формирането му започва веднага след Освобождението и първият опит е „Епопея на забравените“. Вазов взима за основа одите на шведския поет Рунеберг и ги адаптира към българската реалност. Произведението явно върви по линията на религиозните аналогии – „Епопеята“ има дванадесет образа, колкото са апостолите. Съзнателно се търси оприличаване на възпяваните дейци с религиозните авторитети.

Показателно е и названието. В действителност описаните хора не са били забравени. Те са били просто неизвестни. Но авторът целенасочено използва похват, който от тогава става постоянна практика у нас – упрек към читателя. Читателите, т.е. учениците, априорно се поставят в позиция на неблагодарници, които недостатъчно помнят и тачат своите благодетели.

Но най-интересен е опитът за всеобхватност. От днешната гледна точка описаните личности са напълно несъизмерими по важността си. Къде е Левски, къде са братя Жекови? Ако някой въобще е чувал за тях ... Но тогава Вазов просто не е знаел кой ще се окаже по-важен.[31] Оттук нататък се е получило нещо като естествен подбор.

Личността на Левски много бързо се е откроила и заела водещо място по две причини. Първата е огромната външна и биографична прилика с най-успешния пропаганден шаблон в света. Както и Христос, Левски е млад, красив, самотен, приел мъченическа смърт от ръцете на чуждия поробител. Затова точно неговият образ позволява да се постигне максимален ефект с минимални усилия.

Втората причина е неговата политическа позиция. Сред цялото ни революционно движение точно тя се оказа в най-голям синхрон с целите на национализма. Ето собствените му думи пред турския съд:

През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помоща на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. … Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления.

Не одобри ли ти тия техни мнения? [т.е. мненията на начетените].

– Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Веднаж в Цариград аз имах дълъг разговор с едного на име Жеко, човек на черногореца Лукович, от Хаджи Димитровата чета. Тоя човек ми беше казал: „Четата на Хаджи Димитра се състои от хайдути и разбойници, които ще предизвикат нещо в България. Явно е, че те са хора, които днес са на едно място, а утре не ги намираш. Българите от едно подобно преминаване на разбойници вместо полза имат вреда, защото ще излезе потера, която ще унищожи както разбойниците, така и техните неволни помагачи, които нищо не знаят. Освен това и работата ще излезе съвсем наяве.[32]

От този кратък откъс се разбират много истини за българското революционно движение. Повечето от тях нашата история предпочита да крие и до днес. Но най-важното е, че тук Левски обяснява причината за създаване на чисто българска въоръжена организация. Това е разбираема и логична реакция спрямо очевидния провал на четническата тактика на Раковски. Последният напразно се е надявал неговите чуждестранни наемници да предизвикат размирици в страната. Нещо повече – много българи са ги осъзнали като заплаха. „Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови за заграбят България, затова, за да не дадем земята си“, казва Левски пред същия съд.

Не ще и съмнение, че ако в освободена България се беше наложила друга идеология, националните ни герои също щяха да бъдат подредени по друг начин. Ако русофилите бяха победили стамболовистите, в главна роля щеше да е някой от тях. Ако се беше наложила идеята за Балканска федерация, това щеше да е Каравелов или Раковски с неговите герои-интернационалисти. И в двата случая Левски щеше да бъде бегло споменаван някъде наравно с приятелите му Тотю и Хитов. Трябва просто да се разбира и помни, че както първоначалната подредба на героите в националния ни пантеон, така и последващите преподреждания в него, зависят не от реалните им качества и заслуги, а от политическите потребности в по-нови времена.

Утвърдилият се национализъм си избра Левски, а скоро след това започна и да го издига от революционен герой до общонационален идеал. Тук отново можем да направим аналогия с Христос. През първите векове на християнството той е представян само като пророк, но изключителната му успешност е породила идеята той да бъде „повишен“ като бог. Това се случва през IV-ти век едновременно с приемането на самото християнство като държавна религия. Божественият статут рязко е издигнал авторитета, а оттам и възможностите за използване на образа му.

Нещо подобно се е получило и с нашия национализъм. Неговият подем е съвпаднал с успешното изграждане на образа на Левски, а нуждата от все по-мащабни и по-авторитетни фигури съвсем логично довежда до огромното му разрастване.[33] В сравнение с абсолютния идеал е имало само две различия. Първо, той не е бил предаден. А освен че Юда е задължителна за пропагандния жанр фигура, той с лекота оправдава и всичките конспиративни слабости. Затова такъв веднага е бил измислен, по-точно за такъв е бил нарочен поп Кръстьо. Второ, Левски е бил осъден на смърт не поради революционната му дейност, а за ужасно криминално престъпление. Но няма ли я невинната жертва, не е възможен и самия идеал. Поради това истинската причина за обесването му е била дълбоко скрита и се е превърнала в най-пазената тайна на българската история.

Между идеала и реалността

Между идеала и реалността винаги има голяма дистанция. Най-вече защото в реалния живот идеали не съществуват. Затова изграждането на такъв никога не е безпроблемно. Но, както вече няколко пъти видяхме по-горе, подобни несъответствия никога не са спирали нашите пропагандисти. Всичко, което е трябвало да влезе в историята, е влизало там във вида, който им е бил нужен. Абсолютно същото се е случило и тук. Но понеже Васил Иванов Кунчев нито е притежавал необходимите за идеала изключителни качествата, нито е имал някакви сериозни заслуги пред отечеството, нито е бил обесен заради революционната си дейност, се е наложило Васил Дякон Левски тотално да се откъсне от реалния си първообраз и да заживее свой напълно самостоятелен живот.

Тук е време да повторя, че митовете на нашата история не са създавани за удоволствие на авторите им. Те са създавани за решаване на конкретни политически нужди и незабавно са влизали в употреба. Захари Стоянов, който тогава е и в своя най-остър русофобски период, добре е разбирал това. И днес любимият аргумент на всички наши антируски настроени сънародници си остава неговата измислица как, след като освободи България, Левски се канел да ходи да освобождава Русия.[34]

Цялата ценност на тази, както и на много други измислици, се крепи изцяло върху авторитета на героя. Разрастването на този авторитет се е превърнало в основна задача. Няма такова положително човешко качество, което да не е притежавано от Васил Левски. За един идеал това е съвсем естествено. По същността си образът на Левски е един безкрайно идеализиран автопортрет на българина и в това е главната му сила. Както всички нормални хора и ние харесваме себе си. Левски е нещо като вълшебно огледало, в което българинът се оглежда и пита: „А кой е най-добрият на света?“ Докато Възраждането е наш колективен национален автопортрет, Левски е индивидуален такъв. Силата на тези два портрета е не в тяхната правдивост. Тя е в крайната им ласкателност към българина. Ласкателството е най-добрият начин за манипулиране на простите хора и затова то е фундаментът, върху който е изградена цялата ни историческа митология.

Какви човешки качества Левски е имал в действителност вече едва ли някога ще се разбере. Но е показателно да се види кои от тях се превъзнасят най-много. Това са саможертвеността, безкористността, смелостта. Все качества, които обикновеният българин високо цени, но рядко притежава. Проблемът на нашата пропаганда е бил в това, че този невероятен сбор от достойнства е трябвало да има и някаква явна, видима реализация. Трябвало е да се измислят не само личните му черти, но и огромни революционни постижения.

Преди да започне дейността си в самата България, Левски участва в Първата и Втора български легии,[35] след което е част от българската имиграция в Румъния. Нашата история обикновено много бегло поглежда към този период от живота му. Причината е, че тогава той е публична личност, познат е на мнозина, но няма никакви свидетелства да се откроява по нещо сред стотиците други легионери и имигранти. Нито като лидер, нито като идеолог, нито като обединителна фигура.

Затова фокусът за нашата история е насочен към конспиративния му период. Тук той е представян като самостоятелна фигура от национален мащаб, създал огромна мрежа от активни въстанически комитети. В действителност създаването на широка конспиративна мрежа в страната е подето от Каравелов и неговия БЦРК. Левски е един от изпратените с тази цел в България. Други такива винаги се представят у нас за негови помощници. Наистина, от Букурещ изпращат Ангел Кънчев и Димитър Общи да го подпомагат в неговия регион. Но Левски всячески им е пречил да работят. След няколкомесечно размотаване те правят скандал пред Ловешкия комитет, в резултат на който Ангел Кънчев напуска и отива другаде, а на Общи, въпреки съпротивата на Левски, е даден самостоятелен район за работа между София и Тетевен.

Взаимоотношенията в самата организация не са били никак безоблачни. Както самият Левски си е позволявал големи своеволия спрямо БЦРК, така и местните дейци и комитети са се отнасяли много критично към самия него. Анастас Попхинов[36] от Плевен му е писал в прав текст: „Недей ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги“.

Какъв резултат е постигнала самата комитетска мрежа? Какъв по-ясен отговор от „Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път.“ В действителност създадената от Левски структура не е постигнала нищо по време на краткото си съществуване. Както конспиративните ѝ принципи, така и персоналния ѝ състав се оказват твърде слаби.[37] Още след първата ѝ въоръжена проява – Арабаконашкия обир, тя незабавно е разкрита и напълно разгромена от властите.

Подобна е била картината и в други региони на страната.[38] Неуспехът е толкова явен, че самият Любен Каравелов се оттегля от революционната дейност, а воденият от него БЦРК фактически се разпада. Но поради чисто българския си и въстанически характер тази мрежа се оказва идеална за нуждите на историческата ни пропаганда. Много по-подходяща не само от усилията и постиженията на „начетените българи“, но и от дейността на Раковски, на одески, цариградски и всички други български организации. Затова не те, а тя е поставена в центъра на вниманието.

Днес, когато цялостната преоценка на историята ни все по-упорито чука на вратата, митът за Левски също се оказва под заплаха. Все по-известна става истинската причина за осъждането му – детеубийство по време на грабеж. Убийствата, за които е осъден Левски, всъщност са две.[39] За второто от тях е екзекутиран физическият му изпълнител Димитър Общи. Той също не е обесен заради революционната си дейност (по закон за нея просто не е било предвидено смъртното наказание), нито поради обира на хазната. При обира няма пострадали хора, а всичките пари са намерени и върнати. Общи е осъден за убийството на ловешкия дякон Паисий, извършено по изрична заповед на Левски. Въпросният дякон не е имал никаква вина, нито дори е членувал в комитета. Но е бил заподозрян, че знае и може да издаде комитетските работи на властта.[40] Убийството му не е наказателно, а профилактично. То е едно от основните обвинения към Левски заедно с убийството на въпросното момче[41] в Ловеч.

Много интересни са реакциите, които предизвикват тези разкрития. По-точно липсата на такива. Никой от нашите историци не се хвърля да защитава националния ни идеал. Всеки опит да се предизвика дискусия за Левски се обгръща със стена от мълчание. Причината е безобразно ясна. Поради същата причина в България от десетилетия се говори, но никога не се прави биографичен филм за него. Тя е проста – ако истинските факти от живота му днес попаднат във фокуса на публичното внимание, станат обект на проверка и обсъждане пред погледа на обществото, изграденият му образ няма как да оцелее.

За самия Васил Кунчев това едва ли е от значение. Обаче авторитетът на нашите историци, на цялата ни историческа пропаганда, сериозно ще се срине. Затова те съзнателно бягат от тази тема. За самия ни народ обаче това ще е много полезен урок. Както вече се каза, наличието на персонифициран национален идеал е сигурен признак за национална изостаналост. Но народ, който си издига за национален идеал детеубиец, автоматично се самопоставя извън кръга на умните и нравствените народи. А вече е време българите да престанат да стоят извън него.

Днешни резултати

Днешните резултати от преподаването на българската история се определят от нейния характер. Тя, както се каза и по-горе, е една съзнателно и целенасочено изработена система от лъжи, изработена с цел военно-психологическа подготовка на война със съседите. Съвсем естествен резултат от нейното прилагане е оглупяването и озлобяването на преминалите през тази система поколения.

Днес войната е станала невъзможна. Това обаче не е довело до премахването на самата система. Тя просто е превърнала оглупяването от средство в цел. И това в никакъв случай не е неочакван страничен ефект. Днес търсеният от българското историческо образование резултат е оглупяване на българското население, създаване на взаимно междуетническо недоверие, капсулиране на отделни социални групи.

Не знам как би се развивала преподаваната ни история, ако след втората световна война се бяхме озовали с Турция не в два враждебни военно-политически съюза, а в един общ. Но се е получило това, което се е получило и антитурската пропаганда, както впрочем и всякаква друга пропаганда, придоби в тоталитарна България наистина оглушителни размери. Комунизмът не само използва всичките наработки на национализма, но и ги умножи по любимата му психология на обсадената крепост.

Това по никакъв начин не е навредило на самата Турция и нейните граждани. Всичките негативи от тази политика се стовариха върху главите на българските турци. Всичките инструменти, създадени от българската пропаганда за формиране на омраза към тях, за превръщането им в основна причина на българските проблеми, за избиване на българския комплекс за малоценност, се стоварваха и продължават да се стоварват върху тях. Те се оказват виновни за всички прегрешения, действителни и не, на своите далечни предци. При това, както му е редът във всяко тоталитарно общество, без никаква възможност да се защитят.

Естествен резултат от тази политика се оказа незабавното създаване на ДПС веднага след демократичните промени. Без преувеличение може да се каже, че идеологическата основа на тази партия е преподаваната българска история. За ДПС няма нищо по-благоприятно от продължаването ѝ в досегашния вид. Напротив, преминаването към обективна и честна такава ще бъде за тях политическа смърт. Точно поради това тази партия нищо не прави за възстановяване на историческата обективност. Напротив, тя откровено подкрепя българските националистически формации, с което плаши собствения си електорат и засилва разделението в българското общество.

Още по-големи вреди българската история оказва върху формирането на българския обществен морал, т.е. неписаните правила, по които българите се отнасят към държавата си. Казвал съм и преди, че точно обществения ни морал е основната причина за нашата национална изостаналост.

Много българи наистина не могат да го разберат. Сблъсъкът между обективната информация за околния свят и нашата реалност, който става в тяхното съзнание, поражда огромния национален негативизъм, който ни залива в последните години. В действителност тази информация се сблъсква със завишеното ни национално самочувствие и нереалната представа за заобикалящата среда, които ни се внушават от нашата история.

Особено трудно е положението на ученици, които разбират или поне усещат тази измамност. Въпреки това те не могат да я заобиколят – историята е задължителен изпит при кандидатстване за каквато и да е хуманитарна специалност. И никой, който иска да учи, не може да си позволи да не следва нейния канон. Така младежите ни научават още един урок – че държавата им не само ги лъже, но ги принуждава да я лъжат и те. Точно такива уроци формират у нас общественият морал и модели за поведение. У нас не държавата служи на народа, а народът на държавата. По-точно на тези, които успеят да я обсебят в своя полза.

Наследникът на национализма

Наследникът на национализма е една идея, за която не съм сигурен, че има дори название и че може да се нарече идеология. Въпреки това тя е съвсем ясна – замяната на националния подход с цивилизационен. Тази идея неизбежно ще промени и нашето възприемане на историята. Още повече, че и ние вече надрастваме детинското си усещане за собствена национална изключителност.

Национализмът разглежда нацията като висша форма на човешкото общество. Но както знаем, нациите се формират много, много по-късно от етносите и държавите. Всъщност човешките общества са тръгнали от най-малката обществена клетка – семейството. Семействата се обединяват в родове, родовете – в племена, племената – в племенни съюзи и така нататък. Вижда се един очевиден постъпателен процес на разширяване и окрупняване, зависещ в значителна степен и от чисто технологични фактори – възможност за комуникации и контрол в числено и териториално разрастващи се общности.

Нацията е само една от формите на политическа организация на обществото. Тя не е първа в тази поредица и е съвсем логично да не е последна. Днес следващо ниво вече се вижда. Вижда се и че разбирането за него все повече се внедрява в масовото съзнание. Това ниво, това следващо стъпало на социалност се нарича „цивилизация“.

Засега за обхвата му се водят видимо политически мотивирани борби.[42] И една от основните пречки тук е наличието на конфронтиращи се една с друга национални истории и създадените от тях стереотипи. Цивилизационната история ще разглежда междунационалните войни точно толкова осъдително както сегашните национални истории осъждат междуособните войни от времето на феодализма. Неслучайно двете световни войни все по-често се наричат „граждански войни на Европа“. А основните им инициатори – Франция и Германия – вече са изработили общи учебници, с които историята се преподава в техните училища.

Това ясно показва насоката, в която ще се движим всички. В една обща цивилизация историята също трябва да бъде обща. И най-правилно за всички е тази история да е истинска. Защото само истинската история може да обединява.

Заключение

Заключението е просто. Сегашната версия на българската история е създадена при други политически условия, с друго разбиране на националните интереси и при друго ниво на развитие на българите. Днес тя трябва да се промени не толкова защото е фалшива, а защото не отговаря на днешните обществени потребности. Нейната примитивна митологичност ще направи процеса на обновяването ѝ много по-лесен.

В хода на настоящето изложение се опитах да анализирам няколко въпроса. Най-напред – защо въобще у нас се е наложило създаване на историческа митология? Какви цели са били поставени пред нея при създаването ѝ? Какви внушения прокарва и какви инструменти използва тя за постигането на тези цели? Какво въздействие оказва върху днешния ни живот, кой продължава да я налага и какви ползи извлича от това?

Твърдото ми убеждение е, че в сегашния си вид преподаваната българска история причинява огромни вреди на нашето общество. Демитологизацията обаче в никакъв случай не е самоцел. Както никога не е било цел и самото митологизиране. Заедно с неговите инструменти – оглупяване, озлобяване и самохвалство – то винаги е било само средство за по-лесното манипулиране на българите. А както казах и преди, резултатите винаги са такива, каквито средства се използват. Големите провали на България са пряка последица от тези митове, на изградената от тях нереалистична представа както за собствените ни възможности, така и за заобикалящия ни свят. Или, както още преди хиляди години е написал Сун–Цзъ: „Когато не познаваш нито себе си, нито своя противник, винаги сам ще си създаваш опасности“.

Демитологизацията също е само средство. Средство за самоопознаване, за придобиване на реална представа за себе си и околните. Огромното предимство на днешната политическа ситуация е, че тя не изисква подмяна на една историческа митология с друга. Напротив, тя изисква и прави възможно създаването на обективна българска история, достойна и правдива част от балканската и европейска такава. Трябва ни история, която да помага за културното развитие на българите, а не за тяхното оглупяване и озлобяване. И това ще се постигне както навсякъде другаде по света – с просвета и достъп до първоизточници.

Най-важното, което се е случило в България за близо век и половина от най-новата ни история и което продължава да се случва и днес, е повишаването на интелектуалното равнище на нашия народ. Българският читател вече се е развил до състояние да се задоволява с голи факти. Задачата днес е те да му станат известни. Познаването на фактите е единствената противоотрова срещу политическите и идеологически внушения. Нашата история не се нуждае от нови тълкувания или интерпретации. Тя се нуждае от обективна фактологическа основа. Другото ще се яви само.


[1] Известното изречение на френския историк Ернест Ренан.

[2] В действителност, фразата за учителя е била приписана на Бисмарк по-късно. Нейният истински автор е немският професор Оскар Пешел. През 1886 година той е написал буквално следното: „Народното образование играе решаваща роля във войната. Когато прусаците разгромиха австрийците, това е била победа на пруския учител над австрийския учител“.

[3] http://bg.wikipedia.org/wiki/История_славянобългарска

[4] Статията „Писмо до българската интелигенция“, напечатана в букурещкия български вестник „Народност“

[5] Статията „Социализмът в България“

[6] Юбилеен сборник по миналото на Копривщица, София, 1926 г., стр. 469

[7] http://ru.wikipedia.org/wiki/Османская _империя

[8] Иван Хаджийски, „Психология на Априлското въстание“

[9] Що се отнася до причините на въстанието и използваните от апостолите средства, най-добре е да бъде прочетена „Психология на Априлското въстание“ от Иван Хаджийски. От известно време тя е достъпна в интернет.

[10] Показателна е съдбата на Тотю и Хитов в независима България. Те са живели още десетки години, но са били напълно изолирани от политическия живот – явно и статута им на герои не е пречил на съвременниците да ги преценяват по реалните качества и заслуги.

[11] Американската пропаганда например има други приоритети. Тя е икономическа, а не военна и хвали най-вече така наречената „американска мечта“, т.е. възможност бързо да се издигнеш в обществото за сметка на индивидуалните труд и талант. Затова централните й фигури са изобретатели, превърнали се в индустриалци – Хенри Форд, Томас Едисон, Стив Джобс и други.

[12] Основният „документ“ в това отношение е известен като „Летопис на поп Методий Драгинов“. Историята за неговата поява може да се прочете тук: http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2380&Itemid=1000

[13] Заслужава си да се отбележи, че в Османската империя е имало и турци–християни, наричани гагаузи, които са били третирани наравно с другите християни, а не с останалите турци.

[14] Фалшифицирането на историческите източници е много разпространено по време на подема на национализма в Европа. В Чехия например от един и същ човек са били „изработени“ два средновековни летописа с крайно ласкателно за чехите съдържание. И там са минали десетилетия, докато чешката наука събра куража да ги разобличи.

[15] Своеобразен пример са т.н. „холерни бунтове“ през XIX век в Русия. Единствената им причина е дивото невежество на населението. При периодично възниквали епидемии на холера правителството е изпращало по места лекарски екипи. Населението е било обаче толкова просто, че си е въобразявало, че лекарите причиняват холерата и ги е убивало. Налагало се правителството пък да праща войски и да избива бунтовниците. И това се е повтаряло многократно и в огромни размери.

[16] Под това название са известни масови, съпроводени с убийства грабежи на мирното население, извършени от черкези по време на боевете около Стара Загора през 1877 г. Напоследък се появи и искане всичките им жертви вкупом да бъдат прогласени за светци.

[17] Преди няколко години една статия на М. Балева (http://www.kultura.bg/bg/article/view/11756) пробуди ожесточена дискусия около тази тема – един класически сблъсък между фактите и пропагандните клишета.

[18] Авторът на този афоризъм е генерал Леонид Шебаршин, последен ръководител на съветското разузнаване.

[19] Трябва винаги да се помни, че нацията е преди всичко политическо образование. Всички националисти обожават да поставят знак на равенство между нация и етнос, между нация и езикова група. Но това си е тяхна съзнателна манипулация в търсене на повече легитимност.

[20] http://bg.wikipedia.org/wikiБулгар-миллет

[21] Тук искам да направя едно малко отклонение, защото не мога да преодолея изкушението да посоча поразителната прилика между Марин Дринов и Симеон Дянков. И двамата емигрират от страната на двадесетгодишна възраст, правят кариера в новите си родини, доказват им своята лоялност и по на 40 години биват изпратени в продължителна командировка обратно в страната на произхода си. И двамата са назначени директно за министри и започват активно да прокарват интересите на истинските си работодатели. След което ни изоставят. Мисля, че тук е и основната прилика между двамата – България ги интересува само като поредно стъпало в кариерата.

[22] Георги Раковски е подкрепял версията за тракийски произход на българите – версия съвсем логична, след като тракийци живеят по тези места от незапомнени времена и никога никъде не са се преселвали. Не по-малко интересни са и другите теории, но практическият им смисъл остава за мен загадка. Не виждам с какво ще се промени настоящето и бъдещето на българският народ, ако се докаже че имаме тюркски, ирански, татарски, тракийски, славянски или каквито и да е други корени.

[23] http://bg.wikipedia.org/wiki/Възраждане                                                               

[24] Както се казва в „Българското национално движение в светлината на анализа на Мирослав Хрох“ – „И макар че около седемдесет преписа – или по-точно адаптации – от паисиевата История са направени в хода на 18 и 19 век, влиянието на Паисий върху формирането на българската национална идеология е доста ограничено. Българските национални идеолози от 19 век се позовават на него сравнително рядко. А Историята му – в адаптиран от Христаки Павлович вид – е напечатана за пръв път в Будапеща едва през 1844. Когато Марин Дринов публикува първата по-важна статия за Паисий през 1871, последният вече е почти напълно забравен“. [http://librev.com/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2169-2013-09-11-21-00-40]
[26] Клаус Рот: Чалгизирането на България, http://www.dw.de/dw/article/0,,15890682,00.html

 

[27] Просто трябва да се помни че националното самосъзнание е преди всичко чувство, емоция. А емоцията може да поражда всякакви парадокси. Прекрасен пример тук са най-големите унгарски национални герои – Лайош Кошут и Шандор Петьофи. Дори взети заедно, двамата нямат нито една капка унгарска кръв. Петьофи всъщност е Александър Петрович, сърбин по баща и словак по майка. Кошут пък е немец по майка и словак по баща. Но това не му е пречило да отрича самото съществуване на словашкия етнос. Същевременно родният му чичо Юрай Кошут е виден словашки националист.

[29] Знам че такава дума няма, но след като има политикономисти, ще да няма и политисторици?

[30] Системата от публични ритуали винаги е много важна част от пропагандата. Колкото по-примитивна е обработваната „целева група“, толкова по-мащабни и шумни са и ритуалите.

[31] Много показателна за истинското тогавашно отношение към Левски е съдбата на един от неговите съдии – Иванчо Хаджипенчович. След Освобождението той е депутат в Учредителното събрание, член на Върховния съд и на Държавния съвет на България. Живял е още дълги години и никога не е бил подвеждан под никаква отговорност.

[32] „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“, Народна библиотека“Кирил и Методий“, София, 1972, стр. 205

[33] Всяка идеология се нуждае от ритуални идоли, които се използват за трупане на легитимност в очите на хората. Национализмът, включително и българският, не прави изключение. Как това е ставало в случая с Левски може да е види в статията на Мария Тодорова „Създаването на един национален герой – Васил Левски в българската обществена памет“ – http://librev.com/component/content/article?id=2064

[34] Освен че е бил подбран от руснаците да учи в тяхното военно училище, Левски е подържал връзка с руското разузнаване и по времето на обиколките си из България. Известно е че по това време той е получавал по комитетската поща шифровани писма от Иван Кишелски – руски офицер, впоследствие генерал от български произход, една от главните фигури в руското разузнаване на Балканите.

[35] Въпреки че са първи български военни поделения, двете легии се споменават много скромно от нашата история. Очевидно защо. Първата от тях всъщност е спомагателна сръбска военна част, под сръбско командване и на сръбска издръжка. За втората говорихме по-горе. Тя се е формирала в Белград, защото Русия не е искала да създава това военно училище от свое име, а Сърбия – за своя сметка. Поради това то се е създало в Белград, а Русия е поела издръжката върху себе си.

[36] Осъден на доживотен затвор, връща се в България след освобождението.

[37] „Миналото“ на Стоян Заимов е едно прекрасно описание на тази организация, нейното функциониране, участници и съдби. То е много по-малко популярно от „Записките“ на Захари Стоянов не само поради по-малката литературна дарба на автора, а и заради много по-голямата му честност и реализъм, което прави пропагандното използване много по-трудно.

[38] В Южна България по същото време е разгромена комитетска мрежа водената от Атанас Узунов. Разгромът е последвал несполучливия опит на последния да убие хасковлията хаджи Ставри Примо – отново по подозрение в евентуално издайничество.

[39] Въобще трябва да се каже че за Левски убийството не е представлявало непреодолима морална пречка. Известно е че в Букурещ той е организирал цяла група с цел убийство на по-малкият брат на Евлоги Георгиев – Христо. Причината – нежеланието на последния да дава пари. Акцията е била предотвратена с огромни усилия от Любен Каравелов. Христо Георгиев явно е бил „любимец“ на революционерите – Филип Тотю пък е планирал да го отвлече за откуп.

[40] „Когато той искал владищината от поповете и от кметовете, а те му отговаряли [че нямат пари], дяконът им казвал: „За комитета намирате пари, а за владиката, няма ли, казвате, ще ви науча аз вас!“ Понеже тия казани от него думи достигнаха до комитета, сякаш предадени по телеграфа, издаде се заповед за убиване на тоя дякон.“ – от показанията на Димитър Общи, „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“, Народна библиотека“Кирил и Методий“, София, 1972, стр. 107. Освен това убийство в рамките на организацията са били предприемани още няколко опита за убийство, включително чрез отравяне, на заподозрени в неблагонадеждност хора.

[41] Името на убитият е Стойчо Гиргинов от с. Леси дрян. Познавал е Левски и е знаел кой е, защото преди това е слугувал в къщата на един от комитетските дейци. Затова се и приема, че убийството му не е извършено при самоотбрана (един невъоръжен младеж напада двама въоръжени мъже?), а поради страх от разпознаване.

[42] В известната книга на Самуел Хънтингтон „Сблъсък на цивилизациите“ пък се говори за протестантско-католическа и православно-мюсюлмански цивилизации. Тази книга е един прекрасен пример на криеща се под научна премяна пропаганда. Делението е измислено най-вече за да ограничи усилването на обединена Европа – веднъж като ограничи развитието й на изток, към православните региони и второ като обяви американските проблеми в ислямския свят за „междуцивилизационни конфликти“ и така да накара Европа да влезе в тях на страната на САЩ.

Посетители: 58

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Трудно се разговаря при... преди 14 часа
  • Истина писа Още
    За сравнение –...
    преди 15 часа
  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 5 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 5 дни
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 1 седмица
  • Силви Гаврилов писа Още
    Препоръчвам Пътуване... преди 1 седмица
  • Станко писа Още
    Ако са само лъжи New York Times... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Визуализирането на... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Прекрасно и живо есе на... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    РТ е пропагандното... преди 2 седмици
  • 007 писа Още
    Мисля, че май "скроиха... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Национализмът само ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Съгласих се - трябва да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Към Калоян Михайлов: не... преди 2 седмици
  • Zlatko писа Още
    Аз благодаря. Човек се... преди 2 седмици
  • коректор писа Още
    Клуж-Напока (не "Клюй"),... преди 2 седмици
  • нубиец писа Още
    Традицията в с.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Добре де, добре, разсмя... преди 2 седмици