Дискусии

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 10 Argentina
Привърженици на новия аржентински президент Морисио Макри празнуват през ноември 2015
© Martin Acosta/Reuters

 

Какво да се прави когато приключи [управлението на] „народната партия“?

Сутринта на 17 октомври 1945 хиляди протестиращи хора се събират пред главната правителствена сграда в Буенос Айрес, Casa Rosada, за да настояват за връщането на вицепрезидента Хуан Перон, който е бил принуден да подаде оставка една седмица по-рано. Денят е горещ и много от мъжете свалят саката и дори ризите си. Това им спечелва подигравателното прозвище los descamisados – „безризестите“. Поддръжниците на Перон веднага използват обидата и я превръщат в знак на почест. Когато Перон се кандидатира за президент през 1946 като неограничен популист, той започва да обикаля страната във влак, наречен El Descamisado в чест на поддръжниците му.

Descamisados-ите и хората, подобни на тях, са от решаващо значение за популизма, който доминираше в латиноамериканската политика от 1930-те до много скоро. Започвайки с бразилския президент Гетулио Варгас, който получава властта през 1930, та чак до боливийския президент Ево Моралес, който встъпва в длъжност през 2006, латиноамериканските водачи отново и отново използват силата на някога изключените от политическия процес маси, като пледират против истеблишмънта и обещават по-благодатно бъдеще за последователите си.

Днес обаче, ако и популистите да се намират във възход из останалия свят, такива гласове стават все по-слабо доловими в Латинска Америка. Грандиозните силни мъже на континента, заедно с култовете към личностите им, постепенно потъват в забрава. Последните избори изтласкват на преден план умерени водачи, включително и един бивш инвестиционен банкер, които обещават финансов консерватизъм, свободна търговия и върховенство на закона. В една удивителна смяна на ролите днес вече Латинска Америка гледа с ужас как популистите по други места заплашват да разрушат по-напредналите икономики по света.

Борбите на Латинска Америка с популизма, ако и все още не окончателно приключили, предлагат определени исторически изводи за това докъде може да доведе настоящата популистка реторика в Съединените щати и Европа. Историята показва, че популизмът поляризира обществата, отслабва икономиките и подкопава представителната демокрация. Но опитът на Латинска Америка показва и нещо друго: че упадъкът на демокрацията не е неизбежен, че гражданските движения могат да реформират институциите и да ги защитят срещу евентуалните популисти, и че обезправените хора няма да приемат до безкрайност празни обещания.

Ползи и злоупотреби

Колкото и широко разпространена да е станала думата „популизъм“, то самият популизъм все още си остава неясно понятие. Думата често се използва в пренебрежителен смисъл, като начин да се описват стратегиите на политици, които търсят популярност, като се обръщат към по-ниските инстинкти на избирателите. Но популизмът има и едно по-точно определение, макар и феноменът да варира доста от място до място. Най-важните сред фундаменталните съставки на популизма са призивите към изключените [части от населението]. Популизмът претендира да представлява пренебрегнатото мнозинство, като се изправя срещу едно мощно, незаслужаващо привилегиите си малцинство. В Латинска Америка, един от най-разкъсваните от неравенство региони по света, популистите са намерили първите си последователи сред работническата класа, която се е удвоила между 1914 и 1945, докато континентът се индустриализира, и която традиционното общество не успява да интегрира. По-късно, в страни като Аржентина, Еквадор и Венецуела, популистите се възползват от икономическите трудности на „изгубеното десетилетие“ от 1980-те, когато растежът замира, а доходите спадат рязко, възприема се политика на остеритет, либерализация на търговията и приватизации – тоест все политики, препоръчвани от Международния валутен фонд, Световната банка и САЩ. През 2007 г. в Аржентина, около шест десетилетия след триумфалното завръщане на Перон, президентката Кристина Фернандес де Кирхнер излиза на балкона на Casa Rosada, за да проповядва същата политика – тя също ще представлява „народа“ против онези, които са го изключили от властта.

Ако и да представят себе си като изразители на „народната воля“, популистките лидери могат да произлизат от елитите също толкова често, колкото и от по-долните класи. И макар да търсят легитимност чрез подкрепата на масите, те обикновено предпочитат стриктния контрол отгоре надолу. Те изграждат масови движения, за да засилват личната си власт, а не за да променят системата.

Популистите трябва да поддържат хетерогенни политически коалиции и за тази цел често упражняват преразпределителни икономически политики. А такива политики са по правило експанзивни: популистите създават нови социални програми, увеличават разходите и поемат контрола върху части от икономиката. В резултат на това понякога се стига до краткотрайни бумове, които подобряват животите на поддръжниците им, но поради правителствената щедрост се натрупват дългове, инфлацията се усилва, бизнесите съкращават дейностите си и накрая се стига до икономически кризи. Хората, чиито съдби са се подобрили от бума, отново се оказват във фалит. В Латинска Америка това е историята, която се повтаря отново и отново – в Аржентина на Перон и Кирхнер, в Бразилия на Варгас и във Венецуела на Хуго Чавес.

Но популизмът може и да процъфтява в атмосфера на ограничено социално харчене. Например през 1990-те в Перу президентът Алберто Фуджимори успява да си спечели голям брой последователи, да грабне властта и да преоформи демократичните институции на страната – в най-драматичния случай чрез „авто-преврат“, който разтурва Конгреса – и всичко това редом с прокарването на про-пазарни неолиберални реформи. Неговият колега от Аржентина, президентът Карлос Менем, прави същото, като отваря икономиката на страната, но заедно с това запълва Върховния съд с предани нему юристи и променя конституцията, така че да може да бъде избран за втори мандат. И двамата лидери използват целенасочени финансови инжекции, с чиято помощ да сплотят разпокъсаните лагери на избирателите си, но инак са финансово предпазливи.

Може би най-характерната черта, която споделят всички версии на популизма, е отслабването на либералните демократични институции. Популистките лидери концентрират властта в ръцете на най-близкото си обкръжение. Те претендират да разширяват политическото участие и твърдят, че уголемяват гражданската сфера, но на практика подминават, а следователно отслабват, някои от ключовите институции като политическите партии, независимото правораздаване и свободната преса. Популистките лидери предпочитат да управляват чрез административни постановления и маргинализиране на законодателната власт. Те подкопават системата на проверки и баланси, представяйки себе си като единствените арбитри на право и неправо, и окуражават последователите си да се противопоставят на всичко, свързано със стария истеблишмънт. Този вид демагогия може лесно да се превърне в опит за заглушаване на критиката – а понякога и до насилие.

Нещата се разпадат

Започвайки през късните 1990 г., Латинска Америка е буквално прегазена от нова вълна на водачи, твърдящи, че са получили мандат от „народа“. Най-важният сред тях е Хуго Чавес, който първоначално достига известност във Венецуела като водач на пропаднал военен преврат през 1992, а по-късно се предефинира като популистки защитник на унижените.

През 1998 Чавес печели президентството със съкрушителната подкрепа на бедните венецуелци, които си остават мнозинство сред населението, въпреки петролното богатство на страната. В директна борба с политическата олигархия той обещава да премахне бедността и да създаде по-истинска демокрация. Като президент се посвещава основно на неуморно себепревъзнасяне. Прекарва всяка седмица цели часове в безкрайни речи по собствената си телевизия и радиопредаване, Aló, Presidente, възхвалявайки постиженията на своята т. нар. Боливарска революция и безпощадно критикувайки чуждата намеса във венецуелските дела.

Петролните резерви на Венецуела предоставят на Чавес повече пари, отколкото на всеки друг негов колега в региона и той започва да ги харчи щедро. Създава многобройни социални програми, сред тях масивни субсидии за строежи, храна и стоки за основно потребление; безплатна медицинска помощ за бедните и схеми на преразпределение на земята които облагодетелстват бедните. Поема контрола над технократски настроената държавна петролна компания и национализира други сектори от икономиката, преоформяйки ги като инструменти за лично покровителство.

Чавес насърчава интензивно участие в политическия процес – по време на 14-годишното му управление са проведени 14 избори и референдуми, но, верен на популистката традиция, заедно с това той безогледно подкопава демократичните институции. Въвежда нова конституция, засилва изпълнителната власт за сметка на законодателната; подкопава независимостта на Националния съвет, който наблюдава изборите; запълва Върховния съд със свои хора и политизира държавния управленчески апарат. Премахва и независимостта на армията, като замества независимите офицери с предани нему хора. Накрая заличава и независимостта на някога процъфтяващите венецуелски медии, като отнема телевизионните и радио лицензии, и принуждава издателите на опозиционно настроените вестници да продават изданията си на поддръжници на режима.

Подобна история се разиграва и в Аржентина през първото десетилетие от този век. През 2003 г. Нестор Кирхнер идва на власт, подкрепян от яростта на хиляди аржентинци, които са пострадали тежко от държавния банкрут, обявен през 2001 и излизат на улиците, за да скандират “¡Que se vayan todos!” (Изхвърли ги всички!). Кирхнер и съпругата му, Кристина, след това управляват Аржентина в продължение на 12 години – Нестор един мандат, Кристина два – като представят себе си като врагове на предишното политическо поколение, военните и „международните империалистически сили“, представяни от чуждите инвеститори, МВФ и Съединените щати.

По време на управлението си Кирхнер увеличават властта си чрез разпалване на гняв срещу истеблишмънта, различни реторични атаки срещу компании и елити, раздаване на подаяния за провинциалните водачи и потенциални гласоподаватели, а понякога и директно сплашване под формата на законови действия и данъчни одити. Създават своя собствена политическа база като налагат своята коалиция, наречена Frente para la Victoria (Фронт за победа), върху стария перонистки апарат, чрез подкупване на водачите и мениджърите на по-старата организация. Често подминават аржентинския Конгрес чрез декрети и се опитват да заглушат критиците си, в най-известния случай чрез прокарване на законодателство, в резултат на което най-големият аржентински медиен конгломерат, Grupo Clarín, е разделен на няколко различни компании.

В ранните години от управлението на Кирхнер аржентинската икономика е подсилена от увеличаващите се цени на някои износни стоки и успеха на правителството в предоговарянето на голяма част от дълга от 100 милиарда долара, натрупан в резултат на държавния фалит от 2001. Възползвайки се от бума, Кирхнер повишава минималните заплати и пенсии, разширява социалните програми и утроява държавните заплати; към 2015 държавата дава работа на един от всеки петима аржентински работници. Всички тези разходи създават грамадни финансови дефицити, довеждат до висока инфлация и довеждат страната до нова рецесия в началото на тази година.

Всичко с мярка

Латиноамериканският популистки възход, започнал преди две десетилетия, днес вече е в отстъпление. Нестор Кирхнер почина през 2010; Чавес през 2013. Кристина Фернандес де Кирхнер, възпрепятствана от ограниченията върху броя на мандатите, слезе от власт през 2015 и днес е въвлечена в множество корупционни скандали. Моралес и еквадорският президент Рафаел Кореа също са конфронтирани от рязко намаляване на популярността си в резултат от икономическите трудности, пред които са изправени страните им.

Избирателите в много латиноамерикански страни, изтощени от икономическите и политически бури, причинявани от популистки лидери, днес вече се обръщат към умерени прагматици. На изборите в Аржентина от миналата година Морисио Макри победи лично избрания наследник на Кирхнер, с обещания за поемане на повече пазарно-ориентирани политики. Избирателите във Венецуела, отчаяно търсещи начини да възстановят политическите проверки и баланси, дадоха на опозицията свръхмнозинство на парламентарните избори от 2015. Наследникът на Чавес, Николас Мадуро, реагира чрез усилване на авторитаризма си: насилствено прекратяване на протести, уволнения на опозиционно настроени хора, работещи в държавния сектор и заплахи за разтурване на Националното събрание. Въпреки това той е изправен пред възможността за референдум в близко бъдеще. Междувременно боливийците връчиха на Моралес първото поражение в референдум през февруари тази година, когато решиха да запазят ограниченията върху броя на мандатите, които той беше решил да отмени. А Кореа, изправен пред все по-спадащите нива на одобрение, е решил (засега) да не се кандидатира за следващите президентски избори, които ще се проведат в Еквадор през 2017. Накрая, в Перу левицата и десницата се обединиха, за да подпомогнат избора за президент на един либерален 77-годишен бивш банкер, Педро Пабло Кучински, с нищожна преднина пред Кеико Фуджимори – дъщерята на бившия популистки президент, за която мнозина се страхуват, че ще въведе отново авторитарния стил на баща си. Но въпреки тези скорошни успехи все още не е ясно дали по-умерените водачи ще имат интерес или способности да изградят отново националните институции, силно отслабени от предишните популистки правителства.

Престъпление и наказание

Би било нереалистично да се предполага, че регионът е станал имунно-защитен срещу популисткото изкушение. Там където преди най-големите мобилизационни сили са били бедността и неравенството, днес корупцията се превръща в новата пътеводна звезда за амбициозните популисти. Латиноамериканците вече масово се обръщат срещу държавни служители, които са обсебили обществени средства или са използвали влиянието си за лично обогатяване. И макар че поне засега никои популисти не са успели да използват този гняв за собствени цели, те със сигурност ще се опитат, особено като се има предвид интензивността на общественото раздразнение.

В хода на миналата година милиони бразилци излязоха по улиците и пускаха гигантски балони с образите на бившия президент Луис Игнасио Лула да Силва и наследничката му, Дилма Русеф (която беше отстранена от поста чрез постановление на Сената в края на август), облечени в затворнически дрехи. Серджио Моро, съдията, който изпрати десетки високопоставени политици и бизнесмени в затвора заради корупционния скандал около държавната петролна компания Петробрас, в момента е една от най-популярните политически фигури в страната. И това едва ли е за учудване: повече от 60 процента от бразилските членове на Конгреса са обвинени в корупция или други престъпления. Междувременно, през 2015 г. в Гватемала хиляди протестиращи излязоха по улиците, за да изискват оттеглянето от властта на президента Ото Перес Молина по обвинение, че той и други са откраднали десетки милиони долари митнически данъци. В момента Перес Молина е в затвора, очаквайки процеса си.

Гневът е силно доловим и в Хондурас, където хиляди хора се присъединиха към бдения, изискващи оставката на президента Хуан Орландо Ернандес, след като едно независимо разследване разкри, че шефът на националното здравеопазване е откраднал милиони долари. През март протестите отново се изостриха след убийството на политическата и екологическа активистка Берта Касерес. А през юни в Мексико избирателите отхвърлиха политическите партии на няколко губернатори, замесени в корупционни скандали, като в резултат сложиха край на почти 80-годишното неоспорвано управление на Институционната революционна партия в четири мексикански щата.

Много от тези развития са направени възможни чрез реформи, прокарани в някои от страните през последните години, за да се подобри прозрачността и подотчетността на правителствените служители. Страни като Бразилия и Мексико прокараха закони, които задължават обществените служители да разкриват финансовото си положение, да откриват обществените поръчки за конкуренция и да предоставят по-голям достъп до правителствените документи. Информацията, разкрита по този начин и разпространена от независими журналисти, доведе до някои от експлозивните разкрития, описани по-горе.

Огледай се преди да скочиш

Дългият опит на Латинска Америка с популизма предлага някои важни предупреждения за други страни, които в момента флиртуват с подобни политики. Днес Съединените щати и много европейски страни са изправени пред предизвикателства, подобни на онези, които доведоха Латинска Америка до популизъм на първо място – икономическо объркване, бързи социални промени и политическо отчуждение. Ако тези страни действително позволят на демагозите да дойдат на власт, те ще пострадат също толкова много, колкото и Латинска Америка – но, като се имат предвид тяхната по-голяма власт и влияние, с далеч по-тежки последствия за останалия свят.

Както показва Латинска Америка, популизмът ограничава дългосрочния икономически растеж. Непредсказуемите политики водят до повтарящи се кризи и пазарни турбуленции, които от своя страна намаляват разходите за инфраструктура, образование и здравеопазване – основните градивни елементи на благоденствието. Днес дори и в страните със силни икономики и здрава финансова дисциплина като Мексико, простата заплаха от популизъм вече забавя инвестициите и прави достъпа до капитал по-скъп.

Освен това Латинска Америка показва, че дори и когато популистите напуснат властта, вредните им наследства продължават да съществуват. Умерените им наследници имат трудности при изграждането на климат на доверие в поляризираните общества и трябва да се трудят силно, за да възстановят законодателните и съдебни институции. И докато пропастите между социалните групи се разширяват, постигането на компромиси, тоест източникът на силата на либералните демокрации – става все по-трудно.

Но заедно с това Латинска Америка предлага и надежди. След като са натрупали достатъчно опит с популизма, много от правителствата в региона днес се опитват да се имунизират срещу бъдещи рецидиви чрез подписване на международни споразумения за свободна търговия, узаконяване независимостта на централните си банки и прокарване на закони за балансирани бюджети – все неща, които ограничават възможностите да се правят популистки политики в бъдеще. Някои от законодателните власти утвърждават отново независимостта си чрез ограничаване на възможностите за водачите да управляват чрез декрети. А Бразилия, Гватемала, Мексико и други провеждат съдебни реформи, които правят правораздаването по-открито за обществеността и засилват службите на главните прокурори и обществените защитници.

Съединените щати и европейските страни имат много по-силни демократични институции и вековни традиции при разделението на властите. Но те все пак са уязвими. Ако Латинска Америка би могла да предостави дълготраен урок за Запада, той се състои в истинско оценяване важността на системата на проверки и баланси, преди да се е стигнало до преживяване на ситуации, в които те са отслабени или липсват. При всички фрустрации на законодателните задръствания, латиноамериканският опит показва, че постепенните промени са по-добри от алтернативите им. Ето защо основната задача на избирателите, гражданските движения и самите политици, дори и когато дебатират върху разногласията си, е да защитават и усилват институциите, които правят представителната демокрация функционираща.

Източник

Шанон К. Онийл
Шанон К. Онийл е старша изследователка към Института за изследване на Латинска Америка „Дейвид Рокфелер“ и директор на програмата „Гражданско общество, пазари и демокрация“ към Съвета за външна политика на САЩ.
Посетители: 299

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 2 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 3 седмици