Трябва ли Роман Полански да бъде екстрадиран в САЩ заради изнасилването на 13-годишно момиче в Лос Анжелис през март 1977? Това е интересен юридически въпрос. Но не този въпрос беше нещото, което предизвика трансатлантическия фурор, който последва ареста и задържането на Полански в Швейцария през миналата седмица. В действителност върху L’Affaire Polanski биват проектирани най-различни политически предразсъдъци и неразрешени спорове, превръщайки я по този начин в една нова Културна Война, в която уморени консерватори и дезориентирани либерали се замерят с интелектуални (и не чак толкова интелектуални) ръчни гранати. Аз намирам и двете страни доста отвратителни.
Полански, полско-френският режисьор на някои доста добри (Китайският квартал, Бебето на Розмари, Пианистът), а също и на някои ужасни филми (Frantic , Танцът на вампирите ), се признава за виновен пред съда в Лос Анжелис през 1977 за това, че е имал полов акт с малолетна. На 10 март 1977, тогава на 44 години, той завежда Саманта Гейли, тогава на 13 години, в къщата на Джак Никълсън в Мълхоланд, Калифорния, обещавайки да я снима там за френското издание на Vogue . След като направил снимките, той дал на Гейли шампанско и приспивателно, след което извършил с нея орален секс, полов акт и содомия (една може би прекалено гръмка дума за онова, което междувременно се нарича „турски“ или „гръцки“ секс, Бел. пр.). През цялото време Гейли му казвала, „не, не искам да правя това“. Първоначалното обвинение срещу Полански е „изнасилване при използване на наркотици; содомия, похотлив и сладострастен акт с дете под 14 годишна възраст”. Като част от договарянето със съда Полански успява да смекчи формулировката до „сексуален акт с малолетна“. Когато разбира, че дори това смекчено обвинение може да го доведе до многогодишна затворническа присъда, той напуска САЩ и по същество оттогава насам живее като беглец в Европа.
Но килотоновете от вестникарски коментари и трескава дипломатическа активност, които последваха неговия арест в Швейцария, всъщност се занимават не с фактите около случая, с въпроса за юридически прецеденти или справедливост. Вместо това Полански беше превърнат в символ. За консерваторите, все още убедени, че шестдесетте години са коренът на всяко зло, той е символ на перверзиите, заченати според тях от голите, хипарски, проникнати от свободна любов изстъпления на контра-културния период. Изнасилването на едно 13-годишно момиче бива разглеждано тук като логичен краен продукт от легализирането на употребата на наркотици и насърчаването на сексуалните експерименти сред младите. За либералите пък той е символ на измъчената европейска артистична класа, която сега бива превърната в жертва от една „грозна” и „лицемерно-добродетелна“ Америка, която не е в състояние да оцени великото изкуство[1]. За американските бюрократи Полански е символ на европейския духовен упадък и те си въобразяват, че хвърлянето му в американски затвор ще бъде някаква победа на рейгъновската почтеност над френския морален упадък. За френските бюрократи пък Полански е символ на галантното възраждане на Европа от мрачното й минало (Полански и семейството му, полски евреи, са били преследвани по време на Холокоста), който сега бива измъчван от „мрачната страна на Америка, онази страна, която плаши всички нас“[2]. Точно както Розмари на Миа Фароу беше оръдие на дявола в Бебето на Розмари, така и Полански беше превърнат в оръдие за всевъзможни политически безсмислици днес.
Удивително е колко бързо дискусията за това, което Полански, един мъж, е направил на Саманта Гейли, едно момиче, в една спалня през 1977, се превръща в дискусия за конкуриращи се морални ценности и дори сблъскващи се национални стандарти. За мразещите шестдесетте години консерватори Полански отдавна вече е символ на всичко лошо от онова време. Както престъплението, на което той стана жертва през 1969 и собственото му престъпление от 1977, биват представяни като доказателства за тъмната, разрушителна страна на 60-те години и за това защо една диета от сексуална свобода, рокендрол и наркотици е Нещо Лошо.
През 1969 съпругата на Полански, Шерън Тейт, красива и многообещаваща актриса, беше брутално убита от бандата на Чарлз Менсън, наречена Семейството. Членове на Семейството намушкаха до смърт Тейт и четирима други души в дома на Полански в Калифорния, докато той отсъствал; Тейт беше бременна в осмия месец по времето на смъртта си. Това изключително престъпление, извършено от банда превъртели хипита, дълго време се цитира от американските консерватори като логичен завършек на едно десетилетие, в което традиционните ценности са се сринали под натиска на едно ново поколение, което било по-малко почтително, по-хедонистки настроено и по-вироглаво от предшествениците си от 50-те години. Това е „тъмната страна на калифорнийската мечта“, както твърди един от авторите; то е продукт на „политическите, социални и културни сътресения на 1960-те“[3] Престъпленията на Менсън са анализирани и дискутирани повече от които и да било други епизоди на серийни убийства в американската история, защото те са издигнати от сферата на престъплението до света на политиката и морала, използвани от консерваторите както за да се освободят от всякаква отговорност за срива на традиционните ценности през 1960-те (това беше вина на Бийтлс, Бийч Бойс, наркотици и други неща, обичани от Чарлз Менсън), така и за да представят сексуалното освобождение и социалните експерименти като нещо, по неизбежност сподиряно от брутални, морално неустойчиви, убийствени последствия.
И все пак, точно както Полански беше жертва на утвърждаваните крайности на шестдесетте, същевременно той беше и техен граблив продукт. Всякаква симпатия към него пресъхна бързо след осъждането му за незаконен полов акт през 1977. Това също било част от разложението на културата на отворени умове и отворени панталони от американското западно крайбрежие от средата до края на двадесети век, твърдяха консерваторите. То произхождало от решимостта на Полански и други да „избутат докрай границите на сексуалното освобождение“, както се писа миналата седмица[4]. Някои американски служители на закона и десни коментатори изглежда си въобразяват, че връщането на Полански в САЩ най-после ще сложи край на омразното влияние на 1960-те върху съвременното общество и морал. Под заглавието „Защо не харесваме французите“ един от консервативните американски колумнисти пита как е възможно „либерална“ Европа да „поддържа един човек, изнасилил дете“[5].
И все пак, дори и ако този опит да се хвърли сексуалното освобождение и експериментиране от 1960-те години (част от което беше прогресивна, докато друга част беше напълно затворена в себе си) на гърба на Полански, несъмнено е нещо лошо, то защитата на Полански от европейски правителствени служители и коментатори е дори още по-лоша. Защото те са ръководени не от неща, дори отдалечено свързани с правни норми или справедливост, а от едни снобски и опортюнистки анти-американизъм, в който Полански (който най-вероятно е малко нещо гадняр) бива представян като образец за европейско благоприличие, в противоположност на обърканата Америка. Някои либерални наблюдатели са толкова твърдо решени да използват L ’ Affaire Polanski , за да дадат да се разбере на Америка, че дори са забравили обичайната си роля на подпалвачи на истерична паника от педофили – и сега представят срещата между Полански и Гейли като някаква малко пресилена форма на едно яко обарване.
Европейските либерали много бързо се наредиха зад защитата на Полански от страна на Фредерик Митеран, племенник на бившия френски президент и близък приятел на Полански, описваща ареста като „безчувствен“ и „възмутителен“. Накратко, Полански не е просто преследван от една остаряла заповед за арест – нещо, което е налице при множество бегълци по целия свят – но е и европейска жертва на злата и отмъстителна Америка. Един френски коментатор казва, че САЩ „осъществяват някакво лицемерно отмъщение“ срещу „един голям талант, който никога не се е придържал към американските правила“[6] Действията на Полански тук се представят като някакво дребно нарушаване на правилата и всеки, който смята, че той трябва да бъде наказан за тях, е очевиден неартистичен лицемер от далечните и заплашителни Съединени Щати. Но каквото и да мисли човек за ползата от заповедта за арест срещу Полански и мотивите зад продължаващото му преследване от страна на американските служители на закона, не е лицемерие да се смята, че правенето на орален секс и содомия с 13-годишно момиче е неприемливо поведение.
Може би най-неприятният аспект от аферата Полански е конкуренцията на виктимизациите (обявяване на някого за жертва, Бел. пр.). Тя е свидетелство за доминацията на жертвената култура в съвременното общество, използвана както от преследвачите, така и от защитниците на Полански. За множество американски и британски наблюдатели всичко тук се върти около Саманта Гейли, която те са превърнали в една архетипна и вечно символична жертва на предполагаемото най-голямо зло на нашето време, злоупотребата с деца. „Спомнете си: Полански изнасили дете“, заявява едно заглавие в Салон, от статия, която представя гадни, отблъскващи детайли за онова, което Полански извършил с пениса си върху вагината и ануса на Гейли[7]. За европейските наблюдатели, напротив, действията на Полански могат да бъдат обяснение със собственото му минало на жертва, особено по време на Холокоста. Ние трябва да разбираме неговите „житейски трагедии“ и това как те са го оформили, казва един човек от средите на киното[8]. Ан Апълбаум, американската коментаторка, която прекарва по-голямата част от времето си в Европа, казва, че Полански е избягал през 1978 от Америка поради неговия „разбираем страх от ирационално наказание. Майка му е умряла в Аушвиц. Баща му е оцелял в Маутхаузен. Самият той е оцелял в краковското гето.“[9] (Апълбаум пропуска да обясни, че тя е съпруга на полския външен министър, Радослав Сикорски, който активно се бори против екстрадирането на Полански).
Тези разливи на виктимологията показват за сетен път, че политиката на жертвеността, изграждането на закони, политика и моралност в името на подпомагането на жертви, доминира дебата и от двете страни на Атлантика, но в англо-американската сфера определяща е злоупотребата с деца, докато в Европа жертвите на Холкоста са онези, които се наслаждават на най-високия, най-неоспорван морален авторитет – до степен, при която хубавичкото, страхливо бягство на Полански от Америка през 1978 може да бъде извинено като латентна реакция срещу ужасите на Аушвиц от страна на един измъчен човек.
L ’ Affaire Polanski се превърна в културна война, която не се осмелява да се нарече с истинското си име, една бледа и нечестна имитация на дебатите за ценности и морал, които се водеха на различни места през последните 50 години. В резултат на това ние все още нямаме никаква ясна представа за юридическата полза от заповедта за арест с 30-годишна давност или за настоящите закони за екстрадиране, като вместо това отчаяни политически наблюдатели са превърнали Полански в празна кукла, през която се изпуска евтина морална пара.
