В последно време политическите анализатори споделят с тревога опасенията си, че намалелият интерес към участие в избори е в състояние на подкопае устоите на демократичния порядък и да доведе на власт политически сили и личности с неясни и застрашителни физиономии. В първия тур на регионалните избори във Франция до урните отидоха по-малко от половината гласоподаватели и той бе спечелен от Националния фронт. Изтъква се емпирично доказаният факт, че участието в избори е функция на интеграцията на индивида в системата, на неговия личен залог в нея. Негласуването пък може се дължи на отчуждение и разочарование от политическия процес.
Причините за това разочарование са комплексни. Глобализацията и развитието на технологиите отнеха добре платени работни места на хората без особена квалификация в западния свят, като в същото време повишаването на образователния стандарт на малцинствата и притокът на имигранти създават конкурентен натиск на пазара на труда. В резултат на тези процеси, избирателите търсят алтернативи. В САЩ това са кандидатите в предварителните президентски избори Бърни Сандърс и Доналд Тръмп, а във Франция – Националнят фронт.
България често бива критикувана за корупция, но западните общества също не са пощадени от нейния бич. Поставянето на знак за равенство между корупция и лобизъм може да предизвика недоволни гримаси у мнозина, но все пак миналата седмица британският вестник „Гардиън“ разкри свое собствено разследване за похарчени от компанията „Гугъл“ три и половина милиона долара под формата на финансиране на избирателните кампании на членове на Конгреса на САЩ, които в замяна са лобирали срещу антитръстовото дело за 6 милиарда евро, заведено срещу „Гугъл“ от ЕС. Американската компания без свян прилага т.нар. политика на въртящата се врата, назначавайки на ръководни лобистки позиции бивши висши функционери от Европейските институции. „Гугъл“ също финансирал тинк-танкове и университетски научни изследвания с благосклонно отношение към интернет-гиганта, който има доминираща позиция в онлайн търсенето в Европа с пазарен дял от около 90%. През миналата година „Гугъл“ е изхарчил за лобиране в Европа два пъти повече от „Апъл“, „Яху“, „Фейсбук“, „Туитър“ и „Юбер“, взети заедно. „Майкрософт“ обаче е похарчил дори повече от „Гугъл“ и мнозина отдават провала на усилията на „Гугъл“ да парира антитръстовите действия на ЕС именно на лобито на конкурента от Сиатъл.
Докато сме на американска вълна, да разгледаме възхода на наричащия себе си „демократичен социалист“ Бърни Сандърс, борещ се за номинацията на Демократическата партия в президентските избори догодина.
„Демократичният социализъм“ на Сандърс произтича от донякъде идеализираната му представа за скандинавските държави. При все това, популярността на независимия сенатор от щата Върмонт, чиято кампания досега се финансира основно от близо два милиона обикновени американци, дарили средно по около 30 долара, се дължи до голяма степен на отвращението на гражданите от големите пари в политиката, пример за които предлага и споменатото разследване на в. „Гардиън“. Сандърс проповядва социализирано здравеопазване и безплатно висше образование, разходите за което да се покрият от допълнителни данъци върху финансовия сектор. Кандидатът за номинацията на демократите изтъква също факта, че 99% от новогенерираните доходи отиват в горния 1% от населението на САЩ.
Привържениците и на Сандърс, и на Националният фронт във Франция, дори и на строителния магнат Доналд Тръмп, борещ се за номинацията на републиканците в САЩ, споделят една обща черта: загубата на доверие в политическия мейнстрийм и управляващите елити.
Колкото до Франция, бившият държавен глава Саркози беше задържан и след това разследван за подкуп на магистрат, което може сериозно да навреди на шансовете му за политическо завръщане. Предшественикът му от десницата Жак Ширак пък бе осъден условно за присвояване на обществени фондове в качеството си на кмет на Париж. Като се има предвид непопулярното управление на социалиста Оланд, нищо чудно, че крайната десница и нейният лидер Марин льо Пен се явяват сериозен претендент за президентството през 2017 г.
Накрая, мнозина вероятно ще попитат как ставащото в тези държави има отношение към България. По всичко личи, че в страната ни се води грешният дебат. Противопоставянето отдавна не е между комунисти и антикомунисти, русофили и про-западняци, дори не между модела #Кой и протестиращите срещу него, а между имащите и нямащите, между спечелилите и загубилите от алчния нерегулиран пазар и глобализацията. Наскоро се разбра, че за първи път от 1971 г. делът на средната класа в САЩ е паднал под 50% от населението. България не може да остане изолирана от тези световни тенденции в развитието на капитализма. Тоталното отрицание на периода 1944 – 1989 г. обаче заплашва заедно с мръсната вода да изхвърлим от коритото и бебето, образно казано. Онова, което си струва да запазим като спомен и еталон от Народната република, е социалното равенство, включително и между половете, социализираното здравеопазване, гарантираното време и възможности за отдих, по-високото качество на образованието, особено в областта на точните науки – все неща, за които пледират политици като Сандърс или лидерът на Лейбъристката партия във Великорбитания Джереми Корбин. В същото време, безкритичното приемане на модела на изборна демокрация и свободен пазар, внесен от Запад, крие опасности от зараза с присъщите на този модел болести: купуването на гласове и депутатски места, контрола върху медиите от страна на частни лица и манипулирането на общественото мнение, защита на интересите на корпорациите за сметка на индивидуалните права, формализирането на електоралния процес посредством свеждането на избора до две – три политически партии, които на практика подкрепят съществуващото статукво, и в крайна сметка – огромната опасност от отчуждение на гражданите от политиката и превръщането им в цинични пасивни наблюдатели на случващото се в собствената им държава. Демократичният дефицит върви ръка за ръка с растящата поляризация в обществото. Оформящите се национални и глобални елити се откъсват все повече от масите. Свиването на средната класа е проблем, защото чрез потреблението си тя е основният двигател на икономиката и съответно главен създател на работни места в производството. За жалост, на дневен ред отново излиза старото противопоставяне между процедурна и материална демокрация. Задава се дори въпросът за съвместимостта между демокрацията и съвременния капитализъм.
В заключение, нека да споменем мимоходом, че така жадуваната от Европейския съюз партиципативна демокрация съществуваше отдавна в някогашния източен блок под формата на работническото самоуправление в бивша Югославия.
