Дискусии - Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2015 09 western values
Илюстрация: Selman Design

 

Западът внезапно е изпълнен с неувереност.

Доскоро изглеждаше така, сякаш векове на превъзходство и глобално влияние са достигнали нов връх с колапса на Съветския съюз, докато в същото време страните, ценностите и цивилизацията на Запада са спечелили мрачната, трудна битка с комунизма.

Тази победа изглеждаше особено сладка след като Китай също се обърна към капитализма, което за много хора изглеждаше като начало на бавна еволюция по посока на искания за индивидуални права и прозрачна съдебна система от страна на средната класа – тоест към някаква форма на демокрация. Но дали приемането на западните ценности е неизбежно? И дали западните ценности, по същество юдео-християнски, са наистина универсални?

Историята на последното десетилетие се оказа един вид ободряваща противоотрова срещу подобно лесно мислене. Възходът на авторитарния капитализъм беше удар върху твърденията, направени популярни от Франсис Фукуяма – че либералната демокрация се е доказала като най-надеждната и най-устойчива политическа система.

След колапса на комунизма изпълненият с надежда Фукуяма писа, че „онова, на което ставаме свидетели, е окончателната точка в идеологическата еволюция на човечеството и универсализацията на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление“.

Но само като помислим за комбинацията от китайски авторитаризъм и руско завръщане към реваншизъм и диктатура, плюс възхода на радикалния ислям, то великата победа на западния либерализъм започва да изглежда куха, а нейните ценности – намиращи се под заплаха дори в собствените ѝ общества.

Скорошният наплив от имигранти и сирийски бежанци беше посрещнат радушно в голяма част от Европа, особено в Германия и Австрия. Но той предизвика и критика от страна на някои по-малко богати европейски страни, остра реакция от страна на крайната десница и нови страхове от нарастващото влияние на исляма и радикалните ислямисти в Европа.

„1989 беше възприемана като победа на универсализма и край на историята, но за всички останали по света това беше не епоха на пост-Студена война, а просто постколониална епоха“, казва Иван Кръстев, директор на Центъра за либерални стратегии в София и чест автор на страниците на The Times.

За много хора в Азия и Африка това изглеждаше като край на западното идеологическо превъзходство, като се има пред вид, че както либерализмът, така и комунизмът са западни изобретения с универсални амбиции. В края на краищата, отбелязва господин Кръстев, „и либерализмът, и комунизмът бяха доминирани и оформяни от Запада – но кой от тях е законният син на Просвещението и кой – незаконният?“

Много от надигащите се суперсили на глобализацията, като например Бразилия, са обвързани с демокрацията и управлението на закона, но не и с проповедите на Запада, които считат за прикрито лицемерие.

Дори Русия настоява едновременно и за изключителност („третият Рим“), и за своя собствена, по-перфектна форма на западна цивилизация, като настоява, че Западът е егоистичен, декадентен и лицемерен, уж защищаващ универсални ценности, но и свободно отмятащ се от тях когато му е изгодно.

Борбата за ценностите се ограничава не само до демокрацията. „Ние мислим, че светът е разделен от въпросите на индивидуализма и демокрацията, но разделението всъщност е сексуално“, казва господин Кръстев. Радикалните несъгласия касаят всъщност въпроси като полагащото се на жените място и правата на хомосексуалните хора.

В своето отхвърляне на западните либерални ценности на сексуално равенство и избор, консервативна Русия намира обща кауза с много страни в Африка и с религиозните проповеди на исляма, Ватикана или фундаменталистки настроените протестанти и ортодоксалните евреи.

Крайните интерпретации на религията, особено в райони на голяма нестабилност и несигурност, могат да се превърнат в облекчаваща или вдъхновяваща реакция против объркаността на модерния живот и бързо да станат враг на религиозната свобода и толерантността към другите, отбелязва Робърт Купър. Британски дипломат, който е съдействал при изграждането на европейска външна политика в Брюксел, той се занимава с проблема за пропадналите и постмодерни държави в книгата си „Разпадането на нациите“.

Един бърз поглед към антропологията ни показва, че „онова, което считаме за универсални ценности, всъщност не е чак толкова универсално“, казва той.

Например, „Ние говорим за демокрацията като за универсална ценност, но кога точно жените в Италия са получили право да гласуват? А чернокожите в американския Юг? Стандартите ни за всичко това изглеждат доста повърхностни.“ (В Италия годината е 1945; може да се твърди, че правото на гласуване не е било неограничено в Съединените щати до 1965).

Ако биха имали избор, „почти всички хора по света биха искали да живеят в нашите общества, защото животът им ще бъде по-добър и няма да бъдат принудени да лъжат през цялото време“, казва Купър. „Така че, може и да е погрешно да се говори за универсални ценности. Но обществото, което те предоставят, при всички случаи е универсално привлекателно“.

Китай често се посочва като пример, противоположен на универсалността на демокрацията и човешките права. Но онова, което отличава Китай, е липсата на интерес да разпространява собствения си модел в останалия свят.

Западният универсализъм е реален, ако и настроен конкурентно. Съветският съюз се опитваше да разпространява революция и комунизъм, Франция имаше своята „Декларация за правата на човека“, образът на САЩ за самите себе си е „градът на хълма“. Но Китай се ангажира със света най-вече по собствен интерес, който е разделен от морални цели, без особено желание да проповядва.

Китайската визия не е универсалистка, а меркантилистка. Пекин се интересува по-малко от това да променя света, отколкото от защитата на собствените си уязвимости срещу глобализацията, включително и срещу хаотичната свобода в Интернет. Китай, също като днешна Русия, се възправя срещу западните аспирации и опити да оформи света по свой собствен образ и подобие.

Около демокрацията при всички случаи има множество недоразумения, твърди Жак Барзан, известен историк на културата, през 1986. „Една от неотменните черти на американското обществено мнение и външна политика е желанието, надеждата, че другите страни може би ще се откажат от погрешните пътища, които са избрали и ще прегърнат демокрацията“. Но демокрациите са различни, добавя той и пита: „Какво точно желаем другите да копират от нас?“

Същността на демокрацията, казва той, е всеобщият суверенитет, като има пред вид политическото и социално равенство. Лесно за казване, трудно за правене, като се има пред вид склонността на правителствата и елитите да приемат, че говорят от името на мълчащите маси.

Демокрацията не може да бъде наложена, тя се получава от само себе си, твърди той, в зависимост от „набор от разнообразни елементи и условия“. Тя „не може да бъде просто оформена от каквито и да било хора, живеещи в даден регион; тя не може да бъде прокарвана отвън от чужденци; накрая, тя все пак може да се окаже невъзможна, дори когато опитът се прави отвътре, от решителни местни хора“.

Това е нотка на предпазливост, повтаряна наскоро от Уилям Дж, Бърнс, шеф на Фондацията Карнеги и бивш заместник-външен министър на САЩ. Дебатът, твърди той, е всъщност за това какво е значението на индивидуалните права в не-западните общества, дори и онези, които се считат за демокрации, както и за „автентичността“ на наследените ценности.

„Собствената ни склонност към проповядване и поучаване ни пречи понякога, но все пак има едно ядро на по-отворените демократични системи, което притежава постоянна привлекателност“, казва той. Това ядро е „широката представа за човешките права – че хората имат право да участват в политическите и икономически решения, които са важни за тях, както и върховенството на закона, чрез което тези права биват институционализирани“.

Резултатът „не трябва да изглежда непременно като Вашингтон, което е може би по-добре така“, продължава Бърнс. „Но респектът към закона и плурализма създава по-гъвкави общества, защото в противен случай е трудно да се постигне сцепление в мултиетнически, мултирелигиозни общества“.

Ето това са нещата, с които арабският свят ще се бори в продължение на много дълго време, докато старите системи се разпаднат, добавя той.

Тези напрежения са видни и в западните общества. „Дори и в уж модерни общества ние наблюдаваме напрежението, същностната привлекателност на национализма“, казва той, а също и привлекателността на религиозния радикализъм против малцинства, които се чувстват изключени от основния поток на политиката на идентичността.

И все пак демокрациите от която и да било форма изглеждат по-способни от авторитарните правителства на справяне с променящите се напрежения. Историята не се движи по права линия, а в много различни посоки едновременно, казва Бърнс. „Стабилността не е статичен феномен“.

Източник

Стивън Ерлангер
Стивън Ерлангер е американски журналист с дългогодишна практика и настоящ шеф на лондонското бюро на New York Times, след повече от пет години работа на същия пост в парижкото бюро на вестника.
Други статии от този автор
Посетители: 150

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 15 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици