Дискусии - Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

2012 01 FukuНещо странно се случва в днешния свят. Както глобалната финансова криза, която започна през 2008, така и продължаващата криза на еврото, са продукти на модела на слабо регулиран финансов капитализъм, който се появи през последните три десетилетия. Но въпреки масовия гняв срещу държавните помощи за Уол Стрийт, не се появи никакъв подем на ляв американски популизъм в отговор на това. Възможно е движението Occupy Wall Street да има някакво по-продължително въздействие, но най-динамичното популистко движение от последно време е дясното Чаено парти, чиято главна мишена е регулиращата държава, която се опитва да защищава обикновените хора срещу финансовите спекуланти. Нещо подобно важи и за Европа, където левицата е анемична, а дясно-популистките партии са в настъпление.

Има няколко причини за тази липса на мобилизация отляво, но най-важна сред тях е несполуката в областта на идеите. За миналото поколение, идеологическата висота беше задържана от либертарианската десница. Левицата не беше в състояние да предложи някаква друга правдоподобна кауза освен завръщането към една вече недостижима форма на старомодна социалдемокрация. Тази липса на достоверна прогресивна контра-инициатива е нездравословна, защото конкуренцията е нещо също толкова добро за интелектуалните дебати, колкото и за икономическата дейност. А сериозният интелектуален дебат е спешно необходим, тъй като настоящата форма на глобализиран капитализъм подкопава социалната база на средната класа, на която се основава либералната демокрация.

Демократичната вълна

Социалните сили и условия не просто „предопределят“ идеологиите, както смяташе някога Карл Маркс, но и идеите не могат да станат мощни, ако не отразяват проблемите на голям брой обикновени хора. Либералната демокрация е установената идеология в големи части от днешния свят, отчасти защото тя отговаря на, и е благоприятствана, от определени социоикономически структури. Промените в тези структури могат да имат идеологически последици, също както и идеологическите промени могат да имат социоикономически последици.

Почти всички мощни идеи, които са оформяли човешките общества допреди 300 години са били религиозни – с важното изключение на конфуцианството в Китай. Първата мощна секуларна идеология, постигнала продължително влияние в целия свят, е либерализмът – учение, свързвано с възхода първо на една търговска, а след това и индустриална средна класа в определени части от Европа през седемнадесети век. (Под „средна класа“ разбирам хора, които не са нито на върха, нито на дъното на своите общества от гледна точка на доходите си; които са получили поне средно образование и притежават недвижимо имущество, продължителни блага или собствен бизнес).

Така както е формулиран от класически мислители като Лок, Монтескьо и Мил, либерализмът поддържа, че законността на държавната власт произлиза от способността на държавата да защищава индивидуалните права на гражданите си и че тя трябва да бъде ограничавана от придържането към закона. Едно от фундаменталните права, нуждаещо се от защита, е правото на частна собственост; английската Славна революция от 1688-89 е от критично значение за развитието на модерния либерализъм, защото тя за пръв път установява конституционния принцип, че държавата не може законно да облага гражданите си с данъци без тяхно съгласие.

Първоначално либерализмът не предполага по необходимост демокрация. Вигите, които поддържат конституционното споразумение от 1689 г., най-често са били сред най-богатите собственици в Англия, а парламентът от онова време е представлявал по-малко от десет процента от цялото население. Мнозина класически либерали, включително и Мил, са се отнасяли силно скептично към предимствата на демокрацията: те са вярвали, че отговорното политическо участие изисква образование и залог в обществото – тоест, притежаване на собственост. Чак до края на деветнадесети век избирателното право е било ограничавано от различни цензове за собственост и образование в буквално всички части от Европа. Избирането на Андрю Джаксън за президент на САЩ през 1828 и последващия негов отказ от ценз за собственост при гласуването, поне що се отнася до белите мъже, обозначава важна ранна победа за един по-силен демократически принцип.

В Европа, изключването от политическата власт на огромното мнозинство от населението, както и възходът на работническата класа, проправят пътя за марксизма. Комунистическият манифест е публикуван в 1848 – същата година, в която се вдигат революции във всички главни европейски страни с изключение на Англия. Така започва един век на конкуренция за водачеството при демократическото движение между комунистите, желаещи да премахнат процедурната демокрация (многопартийни избори), в полза на онова, което те смятат за съществена демокрация (икономическо преразпределение), и либералните демократи, които вярват в по-широко политическо участие, като същевременно поддържат върховенството на закона, защищаващ индивидуалните права, включително и правата на собственост.

Обект на борбата е лоялността на новата индустриална работническа класа. Ранните марксисти вярват, че те ще победят чрез голата сила на численото превъзходство: с разширяването на изборното право в късния деветнадесети век, партии като лейбъристите във Великобритания и социалдемократите в Германия нарастват с огромна бързина и заплашват хегемонията както на консерваторите, така и на традиционните либерали. Възходът на работническата класа среща яростен отпор, често с недемократични средства. От своя страна комунистите и много социалисти се отказват от идеята за формална демокрация в полза на директно завоюване на властта.

През цялата първа половина на двадесети век сред прогресивната левица е налице силен консенсус, че някаква форма на социализъм – правителствен контрол върху най-важните отрасли от икономиката, с цел да се осигури равномерно разпределение на богатството – е неизбежен за развитите страни. Дори и един консервативен икономист като Джоузеф Шумпетер пише през 1942 в книгата си Капитализъм, социализъм и демокрация, че социализмът ще победи, тъй като капиталистическото общество е себеразрушително. Смята се, че социализмът представя волята и интересите на голямото мнозинство от хората в модерните общества.

Но в същото време, в което великите идеологически конфликти на двадесети век биват разигравани на политическо и военно ниво, на социално ниво се случват критически промени, които подкопават марксисткия сценарий. Първо, реалният жизнен стандарт на индустриалната работническа класа продължава да се покачва, до ниво, при което множество работници или децата им вече са в състояние да се присъединят към средната класа. Второ, относителният брой на работническата класа престава да се покачва и всъщност започва да спада, особено през втората половина на двадесети век, когато услугите започват да задминават производството в така наречените „постиндустриални“ икономики. Накрая, под индустриалната работническа класа започва да се оформя една нова група от бедни и непривилегировани хора, състояща се от хетерогенна смесица от расови и етнически малцинства, скорошни имигранти и социално изключени групи като жени, гейове и хора с увреждания. В резултат от тези промени в повечето индустриални общества старата работническа класа се превръща просто в една друга група на интереси, използваща политическата власт на профсъюзите за да защищава извоюваните с труд завоевания на едно по-ранно време.

Икономическата класа, освен това, се оказва не чак толкова велико знаме, под което да се обединят за политически действия населенията на развитите индустриални страни. Вторият Интернационал получава доста груб сигнал откъм реалността, когато през 1914 работническите класи в Европа се отказват от призивите за класова борба и се нареждат зад консервативните лидери, проповядващи националистически лозунги – един шаблон, който преобладава и до наши дни. Според социолога Ърнест Гелнър много марксисти са се опитвали да обяснят това чрез така наречената от него „теория за неправилното обръщение““

По същия начин, по който мюсюлманите-шиити смятат, че архангел Гавраил е направил грешка, поднасяйки посланието на Мохамед, когато всъщност тое било предназначено за Али, така и марксистите по принцип биха желали да смятат, че духът на историята на човешкото съзнание е направил ужасяваща грешка. Пробуждащото послание е било предназначено за класите, но поради някаква трагична пощенска греша вместо това то е било доставено на нациите.

Гелнър продължава, твърдейки, че в съвременния Близък изток религията изпълнява функция, близка до онази на национализма: тя мобилизира хората ефективно, защото притежава духовно и емоционално съдържание, което класовото съзнание не притежава. По същия начин, по който европейският национализъм е бил подсилван от миграцията на европейците от селата към градовете в късния деветнадесети век, така ислямизмът е реакция срещу урбанизацията и преместването, случващо се в съвременните общества от Близкия изток. Писмото на Маркс никога няма да бъде доставено на адреса „класа“.

Маркс вярва, че средната класа, или поне притежаващата капитал част от онова, което той нарича буржоазия, винаги ще си остане малко и привилегировано малцинство в модерните общества. Но онова, което се случва вместо това е, че буржоазията и, по-общо казано, средната класа, в края на краищата започва да съставлява огромното мнозинство от населенията в повечето развити страни, създавайки все по-големи проблеми пред социализма. От Аристотел насам мислителите са вярвали, че стабилната демокрация се основава на широка средна класа и че обществата, определяни от крайности на богатството и бедността, са предразположени или към властване на олигарси, или към популистки революции. Когато голяма част от развития свят успява да създаде общества на средната класа, привлекателността на марксизма изчезва. Единствените места, където левичарският радикализъм продължава да съществува като мощна сила, са местата, където продължава да цари силно неравенство, като например части от Латинска Америка, Непал, и изключително бедните региони на източна Индия.

Онова, което политологът Самуел Хънтингтън беше нарекъл „третата вълна“ на глобална демократизация, започнала в южна Европа в 1970-те и достигнала кулминация с падането на комунизма в източна Европа през 1989, увеличи броя на изборните демокрации по света от около 45 през 1970 до повече от 120 в късните 1990 години. Икономическият растеж доведе до появата на нови средни класи в страни като Бразилия, Индия, Индонезия, Южна Африка и Турция. Както посочва икономистът Мойзéс Наим, тези средни класи са сравнително добре образовани, притежават собственост и са технологически свързани с останалия свят. Те имат изисквания към правителствата си и се мобилизират лесно в резултат от достъпа до технологии. Не е удивително, че главните подбудители на бунтовете от Арабската пролет бяха добре образовани тунизийци и египтяни, чиито очаквания за работни места и политическо участие бяха потискани от диктатурите, под които те живееха.

Хората от средната класа не поддържат с неизбежност демокрацията: като всички останали, те са актьори със собствени интереси, които желаят да защитят собствеността и позициите си. В страни като Китай и Тайланд, множество хора от средната класа се чувстват застрашени от исканията на бедните за преразпределение, и в резултат от това поддържат авторитарни правителства, които защищават техните класови интереси. Нито пък демокрациите непременно посрещат очакванията на собствените си средни класи, и когато те не го правят, средните класи могат да станат непокорни.

Най-малко лошата алтернатива?

В наши дни е налице широк глобален консенсус относно легитимността, поне по принцип, на либералната демокрация. По думите на икономиста Амартия Сен: „Макар демокрацията да не е всеобщо практикувана, нито дори всеобщо възприета, то в общия климат на световното мнение, демократичното управление днес е достигнало статуса на нещо, което се възприема като принципно правилно.“ Тя е най-широко приемана в страни, които са достигнали ниво на материално благополучие, достатъчно да позволи на мнозинството от гражданите да възприемат себе си като средна класа, което е и причината за това, че обикновено има съответствие между високите нива на развитие и стабилната демокрация.

Някои общества, като Иран и Саудитска Арабия, отхвърлят либералната демокрация в полза на една форма на ислямска теокрация. Но тези режими са задънени улици на развитието, съществуващи единствено благодарение на това, че седят върху огромни залежи от петрол. До известно време действително имаше едно огромно арабско изключение от третата вълна, но Арабската пролет показа, че и тези общества могат да бъдат мобилизирани срещу диктатурата със същата готовност, която бе демонстрирана в Източна Европа и Латинска Америка. Това разбира се не означава, че пътят към една добре функционираща демокрация ще бъде лесен или директен в Тунис, Египет или Либия, но то подсказва, че желанието за политическа свобода и участие не е културна особеност на европейците и американците.

Най-важното предизвикателство пред либералната демокрация в днешния свят идва от Китай, който съчетава авторитарно управление с отчасти пазарна икономика. Китай е наследник на дълга и горда традиция на висококачествено бюрократично управление, простираща се две хилядолетия назад. Неговите лидери осъществиха невероятно сложен преход от централизирана в съветски стил икономика към отворена и динамична такава, при това със забележителна компетентност – откровено казано, повече компетентност, отколкото напоследък демонстрират лидерите на САЩ при управляването на техните собствени макроикономически политики. Много хора се възхищават в момента от китайската система не заради икономическите й постижения, а защото тя е в състояние да взема гигантски, сложни решения бързо, особено в сравнение с мъчителната политическа парализа, която измъчва както САЩ, така и Европа през последните няколко години. Особено от началото на сегашната финансова криза, самите китайци започнаха да пропагандират „китайския модел“ като алтернатива на либералната демокрация.

Малко вероятно е обаче този модел някога да се превърне в сериозна алтернатива на либералната демокрация в регионите извън Източна Азия. На първо място, моделът е културно-специфичен: китайското управление е изградено на основата на дълга традиция на меритократично набиране на кадри, изпити за обществени служби, силен акцент върху образованието и почит към технократското управление. Само малко развити страни биха могли да повторят този модел, а онези, които могат, като Сингапур и Южна Корея (поне в един по-ранен период), вече се намират вътре в китайската културна зона. Самите китайци също се съмняват дали техният модел може да бъде експортиран; така нареченият Пекински консенсус е западно, а не китайско изобретение.

Неясно е освен това дали моделът може да бъде поддържан дълго време. Нито растежът, подхранван от износ, нито командният подход към вземането на решения не могат да носят добри резултати завинаги. Фактът, че китайското правителство не допусна открита дискусия на голямата железопътна катастрофа от миналото лято и не успя да накаже отговорните за случая, намиращи се в министерството на железниците, подсказва, че зад фасадата на ефективното управление се крият не малко тиктакащи адски машини.

И накрая, Китай вероятно ще бъде изправен пред сериозна морална уязвимост в хода на развитието си. Китайското правителство не задължава служителите си да зачитат достойнството на неговите граждани. Всяка седмица има новини за нови протести срещу изземане на земя, екологически нарушения или груба корупция от страна на чиновници. Докато страната се развива бързо, тези злоупотреби все още могат да бъдат замитани под килима. Но бързото развитите няма да продължи завинаги и правителството ще трябва да заплати цената за натрупващия се гняв. Режимът вече не разполага с водеща идея, около която да се организира; той е ръководен от една комунистическа партия, обвързана на теория с идеята за равенство, която управлява общество, характеризирано от драматично, все повече нарастващо неравенство.

Така че стабилността на китайската система в никакъв случай не може да бъде приемана за гарантирана. Китайското правителство твърди, че гражданите му са културно различни и винаги ще предпочитат една благосклонна, насърчаваща растежа диктатура, пред една разхвърляна демокрация, заплашваща социалната стабилност. Но само малко вероятно е, че една увеличаваща се средна класа ще се държи в Китай по-различно, отколкото се държи в другите части на света. Други авторитарни режими може и да се опитат да възпроизведат китайския успех, но има само слаба вероятност, че голяма част от света ще изглежда както днешен Китай след около 50 години.

Бъдещето на демокрацията

Налице е силна взаимна връзка между икономическия растеж, социалните промени и хегемонията на либералната демократична идеология в днешния свят. Не се вижда и някаква друга достоверна идеология, която да й прави конкуренция. Но съществуват силно тревожни икономически и социални тенденции, които, ако продължат, могат както да застрашат стабилността на днешните либерални демокрации, така и да детронират демократическата идеология такава, каквато я разбираме днес.

Социологът Барингтън Мур беше отсъдил категорично: „без буржоазия – никаква демокрация“. Марксистите не успяха да реализират комунистическата си утопия, защото зрелият капитализъм пораждаше общества на средната, а не на работническата класа. Но какво ще се случи, ако по-нататъшното развитие на технологиите и глобализацията подкопае средната класа и направи невъзможно за нещо повече от само малко хора да достигнат статуса на средна класа?

Налице са множество указания, че такава фаза на развитие вече е започнала. Средните доходи в Съединените щати стагнират в реална стойност от 1970-те насам. Икономическото въздействие на тази стагнация беше смекчено до известна степен от факта, че при последното поколение повечето домакинства в САЩ са преминали към модел на доходи и от двамата партньори. Нещо повече, както икономистът Рагурам Раджан убедително твърди, тъй като американците не са склонни да приемат директното преразпределение от страна на държавата, в Съединените щати вместо това е била възприета една много опасна и силно неефективна форма на преразпределение чрез субсидиране на ипотеките за домакинствата с ниски доходи. Тази тенденция, ускорена от наводнението от евтин капитал, изливащ се откъм Китай и други страни, даде на множество обикновени американци илюзията, че стандартът на живота им се е увеличил през последното десетилетие. В това отношение пръскането на ипотечния балон през 2008-9 година не беше нищо повече от грубо завръщане към посредствеността. Днешните американци може и да имат предимството да купуват евтини мобилни телефони, облекло, както и Фейсбук, но те все по-често не могат да си позволят да притежават домовете си, нито пък здравно осигуряване или добри пенсии.

Един още по-тревожен феномен, посочен от инвеститора Питър Тил и икономиста Тайлър Коуен, е че печалбите от повечето последни вълни от технически нововъведения се разпределят най-вече сред най-талантливите и най-добре образовани членове на обществото. Този феномен подпомага масивното увеличение на неравенството в Съединените щати при последното поколение. През 1974, връхният един процент от семейства в САЩ е получавал 9% от БВП; през 2007 година техният дял вече се е увеличил на 23,5%.

Търговските и данъчни политики сигурно също са усилили тази тенденция, но реалният злодей тук е технологията. В по-ранните фази от индустриализацията – епохите на текстила, въглищата, стоманата и двигателя с вътрешно горене – печалбите от технологическите нововъведения почти винаги са се стичали и надолу към останалата част от обществото под формата на нови работни места. Но това не е природен закон. Днес ние живеем във времето на това, което социоложката Шошана Зубов нарича „ерата на умната машина“, в която технологиите все повече са в състояние да заменят нови и нови човешки функции. Всеки голям напредък в Силиконовата долина означава загуба на нискоквалифицирани работни места по други места в икономиката – една тенденция, която едва ли ще се промени в близко бъдеще.

Неравенството е съществувало винаги, като резултат от естествените различия при талант и характер. Но днешният технологически свят увеличава тези различия в огромна степен. В аграрното общество на деветнадесети век, хората с големи математически способности не са имали толкова много възможности да капитализират таланта си. Днес те могат да станат финансови магьосници или софтуерни инженери, и да вземат за себе си все по-големи части от националното богатство.

Другият фактор, подкопаващ доходите на средната класа в развитите страни, е глобализацията. С намаляването на разходите за транспорт и комуникация, и с навлизането в глобалната работна сила на милиони нови работници в развиващите се страни, видът работи, извършвани от старите средни класи в развития свят, днес може да бъде извършван по-евтино по други места. При икономическия модел, който поставя на първо място целокупния обществен доход, става неизбежно изнасянето на работни места извън граница.

По-умни идеи и политики сигурно биха могли да намалят вредите. Германия успя да защити и запази значителна част от производствената си база и индустриална работна сила, като заедно с това фирмите й си останаха глобално конкурентоспособни. Съединените щати и Великобритания, от друга страна, щастливо прегърнаха прехода към постиндустриалната икономика на услугите. Свободната търговия се превърна не толкова в теория, колкото в идеология: когато членовете на американския Конгрес се опитаха да отвърнат с търговски санкции против Китай за това, че държи валутата си изкуствено ниска, те моментално бяха обвинени в протекционизъм. Изговориха се много щастливи думи за чудесата на икономиката на познанието и как мръсните, опасни работни места в производството с неизбежност ще бъдат заменени от такива, заемани от образовани работници, вършещи творчески, интересни неща. Но това беше тънко було, положено върху твърдите факти на деиндустриализацията. То недоглеждаше факта, че ползите от новия ред се падаха все по-непропорционално на много малка част от хората, работещи в областите на финансите и високите технологии, интересите, доминиращи медиите и общия политически разговор.

Липсващата левица

Една от най-странните черти на света след финансовата криза е, че поне засега популизмът приема една дясна, а не лява форма.

В Съединените щати например, макар и на теория движението на чаеното парти да е анти-елитистко, неговите членове гласуват за консервативни политици, които обслужват интересите точно на онези финансови и корпоративни елити, за които те твърдят, че презират. За този феномен има множество обяснения. Сред тях е дълбоко вкоренената вяра в равенството на шансовете, а не в онова на резултатите, както и фактът, че културните въпроси, като ония за абортите и правото да се притежава оръжие, изместват икономическите назад.

Но по-дълбоката причина за липсата на широка, популистка левица, е от интелектуално естество. Изминаха вече няколко десетилетия откак за последен път някой от левицата е бил в състояние да артикулира, първо, някакъв последователен анализ на онова, което се случва със структурите на напредналите общества, докато те преминават през тези икономически промени и, второ, да представи някаква реалистична програма, даваща надежда за защита на средната класа.

Основните направления в лявата мисъл през последните две поколения бяха, откровено казано, катастрофални и като концептуални рамки, и като средства за мобилизация. Марксизмът умря преди много години, а малцината му живи поддръжници са готови за старческите домове. Академическата левица го замени с постмодернизъм, мултикултурализъм, феминизъм, критична теория и цяла плеяда от други фрагментарни интелектуални тенденции, които са по-скоро културно, отколкото икономически ориентирани. Постмодернизмът изхожда от отрицанието на възможността за какъвто и да е главен наратив в историята или обществото, подрязвайки с това собствения си авторитет като възможен глас за множеството граждани, които се чувстват предадени от елитите си. Мултикултурализмът узаконява състоянието на жертвеност за буквално всяка външна група. Невъзможно е да се генерира някакво масово прогресивно движение на базата на една толкова пъстра коалиция: повечето от гражданите, принадлежащи към работническата и долната средна класа, поставени от системата в позицията на жертви, са културно консервативни и биха се почувствали объркани от присъствието на подобни съюзници.

Каквото и да е теоретическото оправдание лежащо под програмата на левицата, неговият най-голям проблем е липсата на правдоподобност. През последните две поколения, основните течения при левицата следваха една социалдемократическа програма, която се съсредоточава върху предоставянето от страна на държавата на цяла поредица от услуги като пенсии, здравно осигуряване и образование. Този модел днес вече е изчерпан: социалните държави са раздути, бюрократични и негъвкави; те често се намират в плен на организациите, които ги администрират, чрез някакви съюзи от публичния сектор; и, което е най-важно, те са финансово невъзможни за поддържане, като се има пред вид застаряването на населенията буквално навсякъде в развития свят. По такъв начин, когато съществуващите социалдемократически партии дойдат на власт, те вече нямат друга претенция освен да бъдат пазачи на една социална държава, създадена преди много десетилетия; никоя от тях не разполага с нова, интересна програма, около която масите да се обединят.

Идеология за бъдещето

Представете си за момент някакъв неизвестен днешен писач, скрит в някоя таванска стаичка, опитващ се да очертае идеология за бъдещето, която би могла да посочи реалистичен път към един свят със здрави общества на средната класа и силни демокрации. Как би могла да изглежда една такава идеология?

Тя би трябвало да има поне два компонента – политически и икономически. От политическа гледна точка, новата идеология би трябвало да утвърди върховенството на демократичната политика над икономиката и да узакони отново управлението като израз на обществения интерес. Но програмата, която тя ще предложи за защита на средната класа, не би могла просто да разчита на съществуващите механизми на социалната държава. Идеологията ще трябва по някакъв начин да преначертае публичния сектор, освобождавайки го от зависимостта му от съществуващите носители на интереси и използвайки нови, основаващи се на технологии подходи към извършването на услуги. Тя би трябвало да говори убедително в полза на повече преразпределение и да представи реалистичен път за прекратяване на доминацията в политиката от страна на груповите интереси.

От икономическа гледна точка, идеологията не би могла да започне с отричане на капитализма като такъв, сякаш старомодният социализъм би бил някаква реална алтернатива. Тук би трябвало да става дума по-скоро за вида капитализъм, който трябва да бъде предпочетен, както и за степента, до която правителствата би трябвало да подпомагат обществата в опитите им да се нагласят към промени. На глобализацията би трябвало да се гледа не като на някакъв неизбежен житейски факт, а по-скоро като на предизвикателство и шанс, които трябва да бъдат внимателно контролирани политически. Новата идеология не би гледала на пазарите като на някаква цел сама по себе си; вместо това тя би оценявала глобалната търговия и инвестиции до степента, до която те допринасят за процъфтяване на средната класа, а не само за увеличаване на целокупното национално богатство.

Не е възможно да се достигне до тази точка обаче, без предварително да се направи някаква сериозна и състоятелна критика на голяма част от корпуса на модерната неокласическа икономика, започвайки с фундаменталните постулати за суверенитета на индивидуалните предпочитания, както и това, че целокупният обществен доход е точна мярка на националното благосъстояние. Тази критика би трябвало да посочи, че доходите на хората не представляват по необходимост техния истински принос за обществото. Но тя би трябвало да отиде и по-надалеч, и да признае, че дори и ако пазарите на труда биха били справедливи, естественото разпределение на талантите не е непременно справедливо и че индивидите не са суверенни единици, а същества, в значителна степен оформяни от обществата, които ги заобикалят.

Повечето от тези идеи са вече наоколо, в някаква зачатъчна форма; пишещият ще трябва да ги оформи в някакъв последователен ред. Той или тя ще трябва да избегне и проблема с „грешния адрес“. С други думи, критиката на глобализацията ще трябва да бъде обвързана с национализма като стратегия за мобилизация по начин, който да дефинира националния интерес по-изтънчено, отколкото, примерно, различните „купувайте американско“-кампании на профсъюзите в Съединените щати. Продуктът ще трябва да бъде синтез на идеи както отляво, така и отдясно, и откъснато от програмите на маргинализираните групи, които съставляват съществуващото прогресивно движение. Идеологията ще трябва да бъде популистка[1]; посланието й трябва да започва с критика на елитите, които позволиха ползата на мнозинството да бъде пожертвана за онази на малцина, както и критика на паричната политика, особено във Вашингтон, която в огромна степен облагодетелства богатите.

Опасностите, свързани с една такава политика, са очевидни: възможното отдръпване на Съединените щати, конкретно, от тяхната поддръжка за по-отворена глобална система, би могло да предизвика протекционистки отговори и по други места. В много отношения, революцията на Рейгън и Тачър успя точно както се надяваха нейните поддръжници, пораждайки един все по-конкурентен, глобализиран, свободен от триене свят. Заедно с това тя създаде огромно богатство и увеличаващи се средни класи в целия развиващ се свят, с което подпомогна разпространението на демокрацията. Възможно е развитият свят да се намира в навечерието на серия от технологически пробиви, които не само ще увеличат производителността, но и ще осигурят смислена работа за голям брой от членовете на средните класи.

Но това е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на размишление върху емпиричната реалност от последните 30 години, която сочи в обратната посока. Всъщност, налице са множество причини да се смята, че неравенството ще продължава да се влошава. Настоящата концентрация на богатство в Съединените щати вече става нещо самоутвърждаващо се: както твърди икономистът Саймън Джонсън, финансовият сектор е използвал лобистката си сила, за да избегне по-сериозни форми на регулация. Училищата за богатите са по-добри от всякога; онези за всички останали продължават да се влошават. Елитите във всички общества използват по-добрия си достъп до политическата система, за да защищават интересите си, при което липсва някаква противоположна демократическа мобилизация, която да изправи ситуацията. Американските елити не са изключение от правилото.

Тази мобилизация няма да се случи, докато средните класи от развития свят си остават запленени от наратива на миналото поколение: че интересите им ще бъдат обслужвани най-добре от все по-свободни пазари и по-малки държавни организации. Алтернативният наратив е някъде там, очакващ да бъде роден.


Източник



[1] Понятието „популистки“ очевидно не притежава в САЩ отрицателните конотации, с които е натоварено в Европа. При Фукуяма, предполагам, то трябва да се разбира просто като „отразяващо интересите на възможно най-голям брой хора от населението“. Бел. пр.

Франсис Фукуяма
Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.
Други статии от този автор
Посетители: 103

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 2 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 3 седмици