От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Как да мислим Македония?

Настоящият текст е част от една дискусия, която бихме искали да ви представим тук под обобщаващото заглавие „Как да мислим Македония?“ Поводът беше публикуваният на страниците на вестник „Култура“ в март 2009 откъс от антропологическото изследване на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски Македония на кръстопът, както и последвалите го разнообразни коментари, които ви предлагаме тук без съкращения.

1. „ Македония на кръстопът“ от Петър Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски

2. „Как се прави спешна антропология“ от Чавдар Маринов.

3. „Не цапайте вестника!“ от Петър-Емил Митев

4. „Как да говорим за днешна Македония?“ от Антоний Тодоров

5. Как се прави PR критика на една недочетена книга“ от Бойко Василев

6. „За македонските спорове“ от Петър Добрев

7. „Македония, сянка в метафизиката на идентичността“ от Стефан Попов

8. „Към Македония с необременен поглед“ от Тодор Абазов

9. По отношение на Македония българите още са махмурлии“ от Раймонд Детрез

10.
Кой казва кой е експерт? от Лиляна Деянова

11. „Македония – мръсна приказка. Разговор с Иван Кръстев“ от в. „Култура“

12. „,Каква ни е Македония?‘ през погледа на един македонски журналист“ от Виктор Канзуров

13. „Записки на махмурлията“ от Веселин Кандимиров

Македонската нация днес е реалност. Проблемът е, че по отношение на нея няма единомислие и оттук възникват много недоразумения и противоречиви настроения. Спорни са вижданията за произхода й, за процесите на формирането й, за времето на възникването й, за границите й, а за някои спорно е и самото й съществуване. Сблъсъците между тези виждания протичат върху плоскостта на историческите факти и техните интерпретации. И тук може да се наблюдава вавилонско стълпотворение от мнения и становища - едни малко или повече обосновани, други произволни и дори абсурдни. Това прави всяка нова книга с неконвеционален поглед към Македония предмет на жив интерес и внимание, за съжаление не винаги добросъвестни.

Такъв е случаят с антропологичното изследване, онасловено Македония на кръстопът, на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Георги Стойковски, двама изявени наши учени и един млад македонски изследовател, което, преди още да беше се появило на книжния пазар, стана прицел на масирана атака от страна на един асистент от НБУ, Чавдар Маринов (в. „Култура“, бр. 3 от 23 януари 2009). Казвам атака, а не критична рецензия, защото авторът й побърза с необяснима припряност да натрапи обобщена негативна оценка към труда, без дори да се е запознал с него в целостта му, а на основата само на публикувани в „Култура“(бр. 1 от 9 януари т. г.) 2 от всичките 22 глави на книгата, което далеч не е проява на научна добросъвестност. В своя текст той дори не прави опит да опровергава със съждения и доводи, а просто етикетира политически застъпените в изследването становища и така подменя интерпретацията с предпоставена присъда; вместо доказателства, подкрепени с цитати от изледването, дописва произволно авторите, приписвайки им цели под формата на съчинени от самия него внушения, каквито те изобщо нямат; и още, не само непродуктивно, но и рисковано за доверието към един начеващ специалист, на аналитичния и дистанциран подход на авторите към констатираните от тях явления и факти той противопоставя не собствени оригинални виждания, а щампи, безкритично заимствани от циркулирали в Скопие исторически конструкции.

Широко е тематичното поле на изследването, което само по себе си е белег за научните му достойнства, но един от неговите аспекти има несъмнена евристична стойност. В „Македония на кръстопът“ се отбелязва наличието на македонската нация, без да се посяга на историческите факти. Всеки, който дори само отчасти познава дългогодишните полемики около Македония, ще установи, че това е оригинален и зареден с голям смислов потенциал възглед, застъпен за първи път в българската научна книжнина, който постига равновесие между историческото минало и актуалното настояще, като преодолява тяхното противопоставяне и още повече - тяхното прекрояване. Ако все още едни гледат на историческите факти като на вкаменелости, неподлежащи на по-нататъшно изследване и тълкуване, то други се отнасят към тях като към пихтиеста маса, от която всеки може всичко да моделира. Като се има предвид, че тези, които се придържат към историческите факти, отричат съществуването на македонската нация, а онези, които отстояват наличието на македонската нация, преиначават историческите факти, тезата, застъпена в „Македония на кръстопът“, е логически обоснован изход от безплодието на тази конфликтна ситуация. Само лаик в тази проблематика може да не оцени неговото значение и да не отдаде заслуженото на авторите му.

Концепцията, отричаща съществуването на македонската нация, черпи своите доводи от историческите документи, което от гледище на тяхната автентичност я прави на пръв поглед убедителна, но нейната слабост е, че тя възприема документите като самодостатъчни и така става нечувствителна към въздействието на променящите се обстоятелства.

Концепцията пък едва ли не за извечността на македонската нация фетишизира продукта на историята, но пренебрегва самата история, което я освобождава от дължимото й зачитане. Първата концепция се радва на популярност у нас, а втората е господстваща в Македония. Един бегъл поглед върху процесите, протекли през последните две столетия в Македония, ще улесни читателя да оцени обективните основания на виждането на тримата изледователи, имплицитно разграничаващо се от двете концепции.

Известно е, че мнобройни исторически документи свидетелстват за българския характер на славянското население на Македония през вековете. Това е констатация, правена многократно от средновековните гръцки хронисти, тя може да се намери в пътеписите и изследванията от по-ново време на преобладаващата част от чуждестранните автори, писали за Македония, и особено важно - потвърждава се от самоопределението на самите македонски духовни и политически първенци през ХІХ и ХХ век, независимо от техните идейни ориентации. Под въздействието на историческите обстоятелства обаче това съзнание постепенно започва да отслабва, а с намесата на мощни геополитически фактори и съображения за политическа целесъобазност започва и да се променя.


Small Ad GF 1

Първоначално, още през Възраждането, българите в Македония се проникват от съзнание за регионална общност. Иван Михайлов в своите „Спомени“ (том ІV, с.с. 942, 963) го определя като „колективно чувство“, „локален патриотизъм“, а моята баба, ако е позволено да се позова на личните си наблюдения, на въпроса „какви сме“, отговаряше „българи, ама и македонци“. Така мислеше и баща ми, иначе пламенен български патриот и почитател на Тодор Александров, на чието име, в скоби казано, ме е кръстил. Досущ същата формулировка („българи, но и македонци“) открих и в интервю на Харалан Александров, в което той говори за своите роднини с македонски корен („Историята, населена с хора“, с.724,), което е потвърждение за нейната разпространеност в миналото като израз на по-специфична мисловна и психологическа нагласа у хората от Македония. Съзнанието за регионална общост има активни сторонници в лицето на местните книжовници и просветители, категорично определящи себе си като българи, а езика си като български. Те му дават израз с многократно изявеното от тях настояване македонските говори да не се пренебрегват при формирането на общобългарския литературен език.

След освобождението на България това съзнание еволюира под влияние на обстоятелствата в убеждение за собствени политически интереси. Характерна от тази гледна точка е редакционната статия на в. „Право“(07.06.1902), издание на македоно-одринското революционно движение, програмно онасловена „Политически сепаратизъм“. В нея четем: „... мнозинството от македонските населения е било, е и ще бъде българско; обаче като такова то желае да получи своята свобода, организирана политически в една автономна област, разделена от Българското княжество. Такава е доктрината на политическия сепаратизъм (...) Българското княжество (...) не веднаж е експлоатирало с нещастна Македония в полза на някои мимолетни интереси, които са изтиквали на заден план свободата на Македония. Виждайки пакостта, която балканските държавици причиняват на македонската свобода, съзнавайки пълната невъзможност за осъщевление на Велика България, македонското население отдавна се е отказало от С.Стефанския идеал, който е празна фраза и за собствените му създатели - русите (...) трезвеният ум на македонските населения издигна върху С.Стефанска България идеята за политическия сепаратизъм от същата България“. Тази идея получава силен тласък след Илинденското въстание поради демонстративната ненамеса в него на българските власти по външнополитически съображения. „И въстаналите се прибраха в своите пепелища – отбелязва Христо Силянов – с остра болка от съзнанието, че свободната братска страна ги изостави в най-страшния момент на изпитанието им“ (Освободителните борби на Македония, т.І, С., 1933, с. 441). Тази горчив исторически урок, довел до дълбоки преоценки, намира в лицето на Гьорче Петров един от най-задъблочените си тълкуватели. В сп. „Македонски преглед“ (бр.9,25.09.1905) той пише: „Може да е голямо нещастие за една България да се създава отделно царство от нейни братя (...) Минаха ред години на тежки изпитания и страшна неволя, ред моменти на жестоки сътресения и погроми, обаче помощта от България, тая помощ, мисълта за която е крепяла душите им, не се и показа. Нямат ли право тия измамени македонски злочестници да негодуват против страната, която тъй жестоко е подиграла техните чувства и надежди? Нямат ли основание да формулират своето обвинение за тази измама? Това е едно неизбежно психологическо състояние на македонските българи; и когато ние излизаме с обвиненията си спрямо България, не вършим друго, освен да дадем формален израз на общото разочарование в Македония от яловата македонска „политика“ на тая България“.

Следващата стъпка, логически произлезла от убеждението за собствени политически интереси, се прави след Балканската война, която окончетелно доказва невъзможността за обединение с България. Тази стъпка е зараждането и укрепването у македонското население на воля за държавна самостоятелност (Независима Македония). От тази мисъл, получила широка популярнност през 20-те и 30-те години на миналия век, се прониква Тодор Александров, тя става кредо на ВМРО и ВМРО(о), на емигрантските братства – и десни, и леви в България и извън нея, играе ролята на ориентир и стимул в дейността на македонските институции и сдружения. Графичен неин израз, който аз добре помня от детството и юношеството си, е картата на Македония в нейните географски очертания, украсяваща неизменно по онова време многобройните алманаси, календари, книги, вестници, списания, значки с македонска тематика. Картата на Сан-Стефанска България беше слабо позната, но картата, както тогава се казваше, на Целокупна Македония беше широко популярна сред емиграцията и не само сред нея.

Така се стига до естествения завършек на тези процеси. В синхрон със заложената в тях тенденция се заражда и развива съзнание за национална обособеност (нация). Един от първите, които го предугажда, е Константин Иречек, голям приятел на България и познавач на нейната история. Още през 1909 г. по отношение на Македония той изтъква (сп.“Българска сбирка“, кн.VІІ): „При нормални отношения би се развила една малка етнографска индивидуалност, като например у малорусите, у словаците...“ (цит.по: сп.“Български месечник“, кн.2-3,1998,с.238). В по-определен и изяснен вид това съзнание намира почва през 20-те и 30-те години във Вардарска Македония сред образованите и деловите среди, между които са и радетелите за собствена македонска литература като Коста Рацин, отначало Венко Марковски, Коле Неделковски, под неговия знак протича в София дейността на Македонския литературен кръжок, то е платформа на комунистическото движение в Македония и на голяма част от емигрантските организации в България и чужбина.

Като потвърждение за обективно протеклия, а не идеологически мотивиран характер на тези процеси, ще се позова на Иван Михайлов и негови млади симпатизанти от Македония, тъй като нито той, нито те могат да бъдат причислени към левицата и почитателите на Коминтерна, с влиянието на които днес някои единствено си обясняват възникването на темата за македонска нация. В своите „Спомени“ (т.ІV, с.958) Иван Михайлов привежда един много показателен случай:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В Загреб срещнах през Втората световна война студенти от Македония, които ми изброяваха разните посегателства (от страна на българските власти - б.а.) върху нашите организации още от края на миналото столетие – до момента на разговора ми с тях; споменаваха дележа на Македония, допуснат главно поради съгласие на българската държавна политика; спираха се особено на пакта за вечно приятелство със Сърбия и съпровождащите го гонитби на македонското дело. В заключение тия млади хора казваха:

При такова положение не трябва ли да се запитаме дали ние сме един и същ народ с българите от Стара България?“

Така протича процесът от „българи, но и македонци“ до „македонци, но вече не и българи“.

Коминтернът, доловил тези настроения и породената от тях ориентация, наистина се опитва да ги използва в своите взаимоотношения с балканските комунистически партии със своята резоюция от 1934 г. (доста дилетански и нескопосано написана), но да се смята, че те са неин продукт, означава, първо, да се приписва на тази резолюция свръхестествена сила, каквато тя не притежава, и, второ, означава да се пренебрегне обективният характер на историческите процеси. Ако Коминтернът беше толкова всемогъщ със своите решения, как да си обясним, че системата, за която той пледираше и която утвърждаваше с безбройните си резолюции, рухна за 24 часа?

Съвременният свят изобилства с примери от една нация да е произлязла друга нация, нещо повече, от една нация да са произлезли няколко други нации. Англичаните отиват в Америка, Австралия, Нова Зеландия и стават американци, австралийци, новозеландци; от испанците са произлезли всички испаноговорещи нации в Южна Америка, португалците в Бразилия се превръщат в бразилци, впоследствие същото става и с преселниците от други нации в тези страни. И това с нищо не накърнява самочувствието и интересите нито на старите, нито на новите нации. Но във възникналата след Втората световна война македонска република, отначало в рамките на Югославия, а сега самостоятелна, с непонятно усърдие се търсят всевъзможни начини да бъдат заличени историческите връзки и родството между населението на Македония и населението на България, сякаш от това зависи македонското им национално самосъзнание. Тук не е мястото да се навлиза в детайлите на тази практика, но е повече от очевидно, че тя създава на инициаторите си многобройни проблеми от логически, психологически и морален характер, които ги водят, меко казано, до куриозни тълкувания и построения.

Първоначално след войната се премълчаваха документите, чиито автори имат изразена българска самоиндификация. Впоследствие, когато се осъзна, че по този начин се обеднява миналото на Македония, тези документи започнаха да се вадят, но след известни ампутации, които заличаваха неудобните названия и пасажи (така сборникът на братя Миладинови престана да се именува „Български народни песни“). По-късно се разбра, че и тази тактика не е особено почтителна към авторите и техните текстове и тогава се изобрети методът на своеобразна шизофренна интерпретация, по силата на която хората мислят едно за себе си, а всъщност те са друго.Тя не премълчаваше вече изявите на българското самоопределяне, но ги тълкуваше като резултат от незнанието на авторите им за тяхната истинска национална принадлежност. По-крайните поддръжници на този подход пък съчиниха, че македонците, наричайки себе си българи, а езика си български, са влагали в това понятие не национален, а... социален смисъл („прост език“, „език на народа“). Срещат се и твърдения, наглед по-малко агресивни, но също толкова оскърбителни, според които употребата на „българин“ се дължало не на друго, а едва ли не на небрежност или разсеяност.

Ето няколко типични примера.

Димитар Влахов. Македониjа. Моменти од историjата на македонскиот народ. Скопjе. 1950: По завземаньето на големи делови од Македониjа од бугарската држава (става дума за средновековието – б.а.) станало обичаj славjанските племиньа, што jа населуваат, да се викат сами Бугари; со тоа име зепочнале да ги означуваат и грчките хроничари и сите тугинци (50). Останалите Македонци биле викани от болшинството от тугинците кои jа посетиле Македониjа - Бугари, а и они сами се викале Бугари. По тоа време (1912 г. – б.а.) болшинството од Македонците не биле свесни за своjата Македонска националност (394).

Лазар Колишевски. Аспекти на македонското прашанье. Ск., 1962: Точно е дека Джинот се изjавувал за Бугарин, а Гоце пишувал на бугарски (349). Мегу еден дел от нашите предедовци била е сосема разбирлива неизjазнетоста на чувството и припагането... (350).

Драган Ташковски. Рагането на македонската нациjа Ск., 1962: Кога водачите на антигрчкото движенье во Кукуш на чело со Нако Станишев истакнуваа дека во црквите треба да се воведе бугарски jазик, народот и не jа свакаше националната смисла на тоа име (...) За него зборот „бугарски jазик“ имаше уште црковно-словенско и социjално значенье во смисла како што го сфатиле Jоаким Крчковски, Кирил Пеjчиновик и Теодосиjа Синаитски, кои под „бугарски jазик“ подрозбираа „прост jазик“, неканоничен, туку „црковно-словенски jазик“, со еден збор jазик на народот, jазик на селаните. Во таа смисла и тие го прифатиле зборот „бугарски“, не доведуваjки го во никаква врска со вистинските Бугари кои живееjа од онаа страна на планината Балкан (67). Карактеристично е дека употребата на бугарско име во насловите на црковно-моралиистичките книги на Jоаким Крчовски, Кирил Пеjчиновик и Теодосиjе Синаитски не произлегува от нивното бугарско чувство или от сознанието дека се Бугари“(68).

Гане Тодоровски. Горче Петров. Ск. 1981: Горче Петров постоjано ги меша термините Бугарин и Македонец (91).

Цитатите говорят сами за себе си и не се нуждаят от коментар. Те, както и упоритото отричане на македонската нация, еднакво отдалечени от реалността на фактите и процесите, само потвърждават колко трезво и обективно е виждането, застъпено в „Македония на кръстопът“.


Източник

Тодор Абазов е български журналист, публицист и литературен критик; професор по журналистика.

Pin It

Прочетете още...