1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (1 гласуване)

 

2016 12 Humanity

 

В нечовешки времена живеем, ако изобщо може да се твърди, че някои времена са били по-човешки от други. Все пак всяка епоха е имала своите жестокости, несправедливости, иронии. „Проклятие е да живееш в интересни времена“, въздъхва още Конфуций, а Уди Алън ударно се изказва по темата с филма „Полунощ в Париж“, чиято основна теза е, че другите времена винаги изглеждат по-пълни и интересни от нашите. Че ние винаги търсим това, което нямаме. Но да се върнем към деня.

Какво струпване на събития за толкова кратък период от време. Все пак живеем сред свръхизобилие от информация. Затрупвани сме от новинарски статии, а интернет ни отвежда до кътчета от света, които съвсем доскоро са ни били съвсем непознати. Понякога си мислим, че сме свикнали, понякога – че никога няма да свикнем. Но това е факт, който ни съпътства и няма какво да направим по този въпрос. Можем само да го приемем.

И така – един инцидент в България, едно пребиване в берлинското метро и един терористичен акт. Какво свързва тези наглед отделни събития?

Каква е общата диагноза, която можем да изведем? Какво е предизвикателството на деня? Най-голямото. Най-сериозното. Най-трудното предизвикателство. С което (поне според мен) е необходимо да се борим, защото именно от него зависи човешкото в нашата сбъркана дигитална епоха?

Събитията са свързани от неизменната ни (дори фатална бих казал) склонност да правим обобщения

Да слагаме явления, хора и събития под общ знаменател. Да се изказваме гръмко и без необходимата нотка на съмнение за съдбините на планетата и обществото ни. Да заклеймяваме масово. Вместо да тушираме все по-растящото напрежение, да го засилваме и така несъзнателно да добавяме допълнителна тежест към натрупването на растящи конфликти. Което кой знае докъде може да ни докара. Ще поживеем и ще видим, както се казва.

Владее ни традиционният мързел да погледнеш под повърхността на един проблем, за да откриеш къде се корени той, вместо да го регистрираш шумно, а после да оставиш немарливо проблемите да къкрят до следващата криза и така до безкрай. Както и неспособността да се справиш с една ситуация, от която както винаги си вадим извода колко сме зле, колко неработещи са институциите ни и колко далеч от „нормалните“ държави се намираме. Традиционната агресия, изкарана извън рамките на страната ни, която там (в Берлин) отеква трижди по-силно и създава нечуван скандал. И етикетът, който лепваме, че все пак извършителят на този грозен и омерзителен акт е не точно българин поради ромския си произход. И незабавното етикиране: такива са представителите на това малцинство. Загубена кауза са. И ето, вижте сега надменни и самовлюбени германци за какво иде реч и с какво трябва да се борим. И последното (и най-нечовешкото) – поредният атентат, който взе жертви. Този път в Берлин. Шокът на момента и разсейващата се малко по малко неяснота, свързана с фактологията на това престъпление.

И тук стигаме до предизвикателството на деня.

Много лесно е в подобни случаи да генерализираме. Да си вадим титанични изводи. Да етикетираме. Да слагаме под общ знаменател.

В първия случай – поредният инцидент, който вероятно е можело да бъде предотвратен, неработещата ни държава (лайтмотив в последните 26 години). Във втория – лошият човек от малцинствата и типичното българско насилие, за което си даваме сметка всеки ден, докато ходим по улиците в тази страна. В третия случай – лошите бежанци и мигранти, които (всичките, видите ли) са потенциални терористи. Затова да си ходят по родните места (където се води война и градовете им са разрушени) и да си гледат работата. Ние не сме длъжни да им помагаме. Нещо повече, излагаме се на небивал риск. По-добре да не сме хуманни, времената на хуманността приключиха.

А и как може да си хуманен с друговерец?

Както масово ни набиват в главите още в училище, били ли са турците хуманни в ония пет века, когато са ни колили и бесили, че и на колове са ни набивали? Всички знаем какви са най-често привежданите факти за този мрачен период в българската история, когато по българските друмове са се точили дълги върволици от млади робини и оковани юнаци. Човечни ли са били всички онези събития, които е увековечил дори самият Вазов в „Под игото“? Може ли зверствата, възпени от народния ни писател и поет, да са човечни изобщо? И не трябва ли да им върнем на турците за всички онези страдания, които са ни причинили. „Око за око, зъб за зъб“, както се казва, па макар и да рискуваме целия свят да ослепее, както се притеснява Ганди. Нали сме под властта на пустия балкански инат. А за въпросните страдания толкова песни се пеят и приказки се разказват. Как да не отговориш с юмрук, да не извадиш нож, да не пукнеш по възрожденски с пистолет, ако се наложи?

Това е предизвикателството на деня. Да не се поддаваме на тези първични импулси. Да не раздаваме толкова лесно присъди. Да се вглеждаме повече в себе си, преди да съдим другите. Да се държим човешки един с друг. Да се приемаме такива, каквито сме. И да знаем, че има рискове, че нищо не е сигурно, че всичко може да крие опасности в себе си. Но все пак да не се предаваме. Защото има смисъл. Защото само това е пътят напред. Защото само така ще еволюираме по някакъв начин, а няма да живеем сред вечно спряло време. Защото бъдещето трябва да е хуманно и светло, а това зависи от нас.

Затова нека да се опитваме да запазим човешкото. Струва ни се, че това е нечия чужда работа, но всъщност е наша колективна и индивидуална отговорност. Да пазим човешкото, докато пътуваме в градския транспорт. Докато изкарваме документи по институции. Докато шофираме по пътищата на тази държава. Докато общуваме с хора с различни възгледи и убеждения. С хора от различни раси и религии. Докато се сблъскваме с араби, китайци, индийци и така нататък. Защото отидем ли в Китай, ние ще сме чуждият елемент. И на нас ще ни се прииска и с нас да се отнасят с уважение.

Но как могат да се отнасят към нас с уважение, когато ние не сме се отнасяли към другите с уважение, когато е трябвало?

Така че още веднъж. Да пазим човешкото в тези смутни и войнствени времена. Да пазим човешкото, защото то май лека-полека се изнизва през вратата. Какво ще правим, когато вратата се хлопне? Как ще живеем без човешкото, което ни прави хора?

По-добре е да не ни се налага да избираме. За човешкото трябва да се борим всеки ден. Дори когато е имало атентат и отвътре ни кипи и гърми, и сме склонни прибързано да отсъдим кой е виновен и какво е направил. И да пренесем тези чувства в заобикалящата ни среда. Да пазим човешкото. Това е отговорността на нашето време (а и на всички времена). Да пазим човешкото… Защото човешкото ни пази.

Източник

Иван Димитров
Иван Димитров е автор на 5 книги с поезия, проза и драматургия. Последно издава романа „Софийски дует“, посветен на София. Написал е десетина пиеси, от които „Очите на другите“ е поставяна в Ню Йорк и в Народен театър „Иван Вазов“, а в момента пиесата му „Извънземно“ се играе в Театър „Възраждане“. Със свои пиеси е печелил двайсетото издание на „Друмевите празници“, конкурса за пиеса на абсурда на Драматичен театър Благоевград и конкурса за драматургичен текст в рамките на проекта „Млада балканска драма“, организиран от Народен театър (Белград) и Младежки театър „Николай Бинев“.
Посетители: 80

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Понеже познавам (една... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Отличен коментар, скъпа... преди 2 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Впрочем, ако се вгледаме... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Какви американци, какви... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вечните дежурни сладури!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Едни и същи гласове, едно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Но понеже все още съм... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А инак това, че го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, че взе да... преди 3 дни
  • Димитър Венков писа Още
    Пельовин най-влиятелен... преди 3 дни
  • Димитър Венков писа Още
    Отново нагледен пример... преди 3 дни
  • Димитър Венков писа Още
    Момчето нещо е скарано с... преди 3 дни
  • Читател писа Още
    Мога да си обясня защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Трудно се разговаря при... преди 4 дни
  • Истина писа Още
    За сравнение –...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 1 седмица
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 2 седмици