Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2008 06 Boorstin

 

Една възхитена приятелка: „Ах че сладко бебче си имаш“
Майката: „А, това е нищо. Ако можеше само да го видиш на снимка!“

 

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В очакване на Годо в Сараево от Сюзън Зонтаг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Умът като страст от Сюзън Зонтаг

Най-простото от всички наши екстравагантни очаквания се отнася до количеството новости в света. Имаше време, в което читателят на някой безинтересен вестник би отбелязал: „Колко скучен е светът днес!“ В наши дни той казва: „Ама че тъп вестник!“ Когато първият американски вестник Occurrences Both Forreign and Domestick на Бенджамин Харис се появи в Бостън на 25 септември 1690, той обещаваше да доставя редовно новини – по веднъж месечно. Но, както издателят обясняваше, той би могъл да се появява и по-често „ако се случат много събития“. Отговорността за правенето на новините беше изцяло в ръцете на Бога – или Дявола. Задачата на новинаря беше само да дава „отчет за такива важни неща, които са стигнали до нашето внимание“.

Макар че теологията лежаща зад това разбиране за събитията скоро изчезна, съответният възглед за новините се задържа по-дълго. „Сръчният и честен журналист“, отбеляза през 1866 Джеймс Партън, „записващ с точност и умение случващите се неща, е Провидението, обръщащо се към хората“. Разказва се историята за онзи южняшки свещеник от времето преди Гражданската война, който казвал, когато му донесели вестник, „бъдете така добър да ми дадете няколко минути, докато видя как Висшето Същество управлява света“. Чарлз А. Дана, един от големите американски редактори на деветнайсети век, веднъж защитил обширното представяне на престъпността в Ню Йорк с думите „Винаги съм мислил, че за онова, което Божественото Провидение е решило да допусне, аз не съм толкова горделив, че да не го съобщя“.

Разбира се, днес това е един много остарял начин на мислене. Днешният възглед е по-добре изразен в определението на Артър Макюън, когото Уилям Рандолф Хърст направи първи редактор на San Francisco Examiner: „Новините са всичко, което кара читателя да казва ‚А стига бе!‘“. Или, изразено по-сдържано „Новините са всичко, което един добър редактор избере да публикува“.

Не е необходимо да сме теолози, за да видим, че сме изместили отговорността за онова, което прави света интересен от бога към вестникаря. Преди смятахме, че в света има само определен брой „събития“. Ако не се намираха много интригуващи или изумителни явления, това не беше вина на репортера. Не би могло да се очаква от него да съобщава за неща, които не са се случили.


Small Ad GF 1

През последните сто години обаче, и особено през двадесетия век, всичко това се промени. Ние очакваме вестниците да бъдат пълни с новини. Ако за невъоръженото око или за средния гражданин няма видими новини, ние все пак очакваме те да бъдат там за предприемчивия новинар. Успешният репортер е някой, който може да изнамери история дори когато няма земетресение или убийство или гражданска война. Ако не може да открие история, той трябва да я измисли – чрез въпросите, които задава на обществени фигури, чрез изненадващо човешко съдържание, което извлича от някое банално събитие или чрез „новините зад новините“. Ако всичко това пропадне, той трябва да ни даде едно „мислено нещо“ – разкрасяване на добре познати факти или спекулация за изумителни неща, които се очакват.

Тази промяна в отношението към „новините“ е не просто основен факт от историята на американските вестници. Тя е симптом за една революционна промяна в нашето отношение към нещата, които се случват в света – колко от тях са нови, изненадващи или важни. Към това как животът може да бъде разведрен, към нашата власт и властта на ония, които ни информират, образоват и водят, да осигуряваме синтетични събития, чрез които да компенсираме липсата на спонтанни явления. Изисквайки повече от онова, което светът може да ни даде, ние изискваме нещо фабрикувано, което да компенсира недостатъците на света. Това е само един от примерите за нашата потребност от илюзии.

Много исторически сили ни помагат да разберем как сме достигнали до настоящите нескромни надежди. Но не може да има съмнение относно онова, което очакваме сега, нито пък че то е нескромно. Всеки американец познава очакването, с което отваря сутрешния вестник на закуска или вечерния вестник преди вечеря, с което всеки час слуша новините, карайки колата си или гледа по телевизията любимия коментатор докато той представя новините от деня. Мнозина предприемчиви американци днес работят усърдно, за да ни помогнат да задоволим тези очаквания. Мнозина биха останали без работа ако ние внезапно намалим очакванията си. Но ние сами ги държим заети и изискваме от тях да пълнят съзнанието ни с новини, да играят за нас ролята на Бога.

I

Новият вид синтетична новина, наводняваща нашето съзнание, аз ще наричам „псевдо-събитие“. Предпоставката „псевдо“ идва от гръцката дума, означаваща фалшив или такъв, който се опитва да мами. Преди да припомня историческите сили, които направиха тези псевдо-събития възможни и увеличиха както предлагането, така и търсенето им, ще дам един добре познат пример.

Притежателите на хотел, според един пример, предлаган от Едуард Л. Бърнейз в новаторската му книга Crystallizing Public Opinion (1923), се консултират със съветник по рекламата. Те питат как да повишат престижа на хотела и така да подобрят бизнеса си. В по-малко изтънчени времена отговорът би могъл да бъде нещо от вида: да наемат нов готвач, да подобрят канализацията, да пребоядисат помещенията или да поставят във фоайето кристален полилей. Но техниката на рекламния съветник е по-заобиколна. Той им предлага да дадат празненство по случай тридесетата годишнина на хотела. Създава се комитет, в който влизат известен банкер, водеща светска дама, добре известен адвокат, влиятелен проповедник. Планира се „събитие“ (да речем банкет), който да привлече вниманието към отличните услуги, които хотелът е предоставял на общността. Празненството бива проведено, правят се снимки, събитието бива широко представено и целта е постигната. Този случай е псевдо-събитие и в него са представени всички съществени черти на псевдо-събитията.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това празненство, както можем да видим от самото начало, е донякъде – но не напълно – заблуждаващо. Вероятно съветникът по рекламата не би бил в състояние да оформи своя комитет от изтъкнати граждани ако хотелът не е предоставял действителни услуги на общността. От друга страна, ако тези услуги биха били толкова важни, то самата намеса на рекламния съветник не би била необходима. След като празненството е било веднъж проведено, самото то вече се превръща в доказателство за това, че хотелът е една изискана институция. Събитието всъщност дава на хотела престижа, за който той претендира.

Очевидно е също, че стойността на едно такова празненство за собствениците зависи от това колко то е фотографирано и представяно по вестници, списания, кинопрегледи, радио и телевизия. Именно представянето дава на събитието възможност да въздейства върху умовете на потенциалните клиенти. Силата да се създаде едно събитие, подходящо за представяне, следователно е сила за създаване на представи. Човек си спомня за известния отговор на Наполеон към един от неговите генерали, възразяващ, че обстоятелствата са неподходящи за една планирана кампания: „Ба, аз създавам обстоятелствата!“ Модерният съветник по рекламата – който, разбира се, е само един от множеството създатели на псевдо-събития от двадесети век – действително осъществява суетното самохвалство на Наполеон. „Съветникът по рекламата“, обяснява господин Бърнейз „не само знае какво е новинарска стойност – знаейки го, той е в състояние да накара новините да се случват. Той е създател на събития.“

Интригуващата особеност на съвременната ситуация обаче иде точно от факта, че модерните създатели на новини не са Бог. Новините, които те карат да се случват, събитията, които те създават, някак са не съвсем реални. Между направените от човека и направените от Бога събития все пак си остава една дразнеща разлика.

Едно псевдо-събитие, следователно, е случка, която притежава следните характеристики:

1) Тя не е спонтанна, а се появява поради това, че някой я е планирал, внушил или подбудил. Обикновено това не е железопътна катастрофа или земетресение, а интервю.

2) Тя е планирана преди всичко (но не винаги единствено) за да бъде представена в средствата за масова информация или за да бъде репродуцирана. Следователно нейното появяване е аранжирано за интересите на масовите или репродуциращи медии. Нейният успех се преценява според това колко нашироко тя бива представена. Времевите отношения в нея обикновено са фиктивни; съобщението се дава предварително „за бъдещо пускане“ и е написано така сякаш събитието се е случило в миналото. Въпросът „Истина ли е това?“ е по-малко важен от въпроса „Важно ли е то като новина?“

3) Отношението й към реалността на ситуацията е неопределено. Интересът към нея нараства именно чрез тази неопределеност. Относно едно псевдо-събитие въпросът „Какво означава това?“ получава ново измерение. Докато новинарският интерес към една железопътна катастрофа е в това какво се е случило, както и в реалните следствия, интересът в едно интервю е, така да се каже, в това дали то наистина се е случило и какви може да са мотивите за него. Наистина ли изявлението има пред вид онова, което казва? Без тази двусмисленост едно псевдо-събитие не може да бъде много интересно.

4) Обикновено то е замислено като самоизпълняващо се предсказание. Празненството по случай тридесет годишнината на хотела, заявявайки, че той е една изтъкната институция, всъщност го прави такава.

II

През последния половин век една все по-голяма част от нашите преживявания, или онова, което четем, гледаме и слушаме, започна да се състои от псевдо-събития. Ние искаме от тях повече – и получаваме повече. Те заливат нашето съзнание. Размножаването им протича в САЩ по-бързо, отколкото по други места. Дори скоростта на нарастването нараства с всеки ден. Това е вярно в света на образованието, консумацията и личните отношения. То е особено вярно в света на политическия живот, който описвам в тази глава.

Едно пълно изложение на произхода и възхода на псевдо-събитията не би било нищо по-малко от история на модерна Америка. За настоящите ни цели е достатъчно да се припомнят няколко от по-революционните последни развития.

Голямото модерно нарастване в предлагането и търсенето на новини започна през ранния двадесети век. До тогава вестниците обикновено пълнеха колоните си с апатични, второстепенни описания или застояли препечатки на статии, първоначално публикувани по други места у дома и в чужбина. Законите за плагиаторството и авторското право бяха още неразвити. Повечето вестници бяха почти само претекст за прегръщане на определена политическа позиция, за обявяване пристигането и отпътуването на кораби, за леки есета и полезни съвети или за търговски и юридически съвети.

По малко от век и половина насам вестниците започнаха да разпространяват актуални репортажи по въпроси от обществен интерес, написани от очевидци или от професионални репортери, намиращи се близо до мястото на събитието. Телеграфът беше подобрен и приложен към съобщаването на новини през 1830-те и 40-те години. Двама вестникари, Уилям М. Суейн от Philadelphia Public Ledger и Еймъс Кендал от Франкфорт, Кентаки, бяха основатели на националната телеграфна мрежа. Президентското съобщение на Полк през 1846 беше първото, предадено по жица. Когато Associated Press беше основана през 1848, новините се превърнаха в търгуема стока. След това се появи ротационната преса, която можеше да печата върху непрекъснат лист и едновременно от двете страни на хартията. Високоскоростната преса на New York Tribune, инсталирана през 1870, можеше да произвежда 18 000 вестника в час. Гражданската война, а след нея Испано-Американската война, предложи суров материал и стимули за живо, актуално и непосредствено осведомяване. Конкурентната смелост на гиганти като Джеймс Гордън Бенет, Джоузеф Пулицър и Уилям Рандолф Хърст ускориха надпреварата за новините и увеличиха тиражите на вестниците.

Тези събития бяха част от една велика, но малко забелязвана, революция – онова, което аз бих нарекъл Графичната Революция. Способността за правене, запазване, изпращане и разпространение на точни образи – образи на хора, пейзажи и събития, както и на човешки гласове – сега започна да расте с фантастична скорост. Самата нараснала скорост на печатане вече беше революционна. Още по-революционни бяха новите техники за правене на директни образи. Фотографията скоро щеше да остави за самата печатна преса една второстепенна роля. В огромен скок напред американците прекосиха пропастта от дагеротипа до цветната телевизия за по-малко от един век. Фотографията на сухата плака се появи през 1873; Бел патентова телефона през 1876; фонографът беше изобретен през 1877; фотофилмът се появи през 1884, а номер 1 на Eastman Kodak беше произведен през 1888; Едисъновият патент за радио дойде през 1891; киното и радиото се появиха около 1900; първата национална политическа конференция, широко излъчвана по радиото, беше през 1928; телевизията стана търговски важна през 1941, а цветната телевизия дори още по-скоро.

Правдоподобността на представянето получи ново значение. Сега беше възможно не само да се представят за цялата нация в безпрецедентен реализъм и интимност истинският глас и жестове на Франклин Делано Рузвелт. Живите образи започнаха да засенчват реалността. Цветното звуково кино накара цяло поколение ранни американски кинозрители да мислят за Бенджамин Дизраели като по-ранна имитация на Джордж Арлис (известен американски актьор от началото на миналия век, бел. пр.), точно както едно по-късно поколение от телевизионни зрители щеше да възприема западния каубой като евтино копие на Джон Уейн. Самият Гранд Каньон стана разочароваща репродукция на оригиналния Кодахром.

Новата власт да се представя и портретира случилото се беше ново изкушение, каращо новинарите да правят „вероятни“ образи или да подготвят предварително репортажи за неща, които се очакваше да се случат. Както се случва често, хората започнаха да възприемат новата си власт като необходимост. Читателите и зрителите скоро щяха да предпочитат яркостта на репортажа, „откровеността“ на фотографията пред спонтанността на разказа.

След това се появиха 24-часови медии. Паузата между новините скоро стана толкова кратка, че за да се набавят нови „новини“ за новото издание на всяко ново предаване беше необходимо да се планират предварително фазите, през които всяка налична новина ще бъде разкривана. След седмичните и дневните дойдоха „екстрите” и множеството редовни издания. Филаделфийският вечерен бюлетин скоро имаше по седем издания дневно. Никаква почивка за новинаря. С все повече пространство за запълване, той трябваше да го запълва и все по-бързо. За да се оправдаят многобройните издания ставаше все по-необходимо новините постоянно да се променят или поне да изглеждат така сякаш се променят. С непрекъснатото излъчване на радиото проблемите на репортерите станаха още по-остри. Новини на всеки кръгъл час, понякога на всеки половин час. Програмите прекъсвани по всяко време за излъчване на специални бюлетини. Как да се избегне мъртвото повтаряне, усещането, че нищо не се е случило, че новинарите са заспали или че конкурентите им са по-будни? С нарастването на цената на печатането и излъчването стана финансово необходимо печатните преси да работят постоянно, а телевизионните екрани да бъдат винаги заети. Натискът за създаване на псевдо-събития стана още по-силен. Събирането на новини се превърна в правене на новини.

„Интервюто“ беше нов начин за правене на новини, който беше се появил заедно с Графичната Революция. По-късно то беше разработено до ниво на многословни радио и телевизионни разговори и въпроси към публични фигури, както и тричасови, безсистемни разговорни програми. Макар и техниката на интервюто да изглежда очевидна – и в една примитивна форма е толкова стара колкото и Сократ – използването на думата в нейния модерен журналистически смисъл е един сравнително скорошен американизъм. Съобщението от Boston News-Letter (2 март 1719) относно смъртта на пирата Черната Брада очевидно се основава на някакъв вид интервю с един корабен капитан. Едно от първите интервюта от модерен вид – някои изследователи го наричат първото – е направено от Джеймс Гордън Бенет, пламенният редактор на New York Herald във връзка с убийството в случая Робинсън-Джует. Елън Джует, обитателка на публичен дом, била намерена убита с брадва. Ричард П. Робинсън, млад човек от околността, бил обвинен в престъплението. Бенет използва случая да натрупа сензационни истории и така да повиши тиража на неговия Herald; в скоро време той има трудности да издава достатъчно броеве, за да задоволи търсенето. Той използва историята по всякакви възможни начини, един от които е да планира и проведе реално интервю с Розина Таунсенд, съдържателката на публичния дом, която за целта посещава на място.

Историците на журналистиката датират първото обширно съвременно интервю с известна политическа фигура към 13 юли 1859, когато Хорас Грийли интервюира Брайъм Янг в Солт Лейк Сити, задавайки му множество въпроси по теми от обществен интерес и след това публикува отговорите дословно в своя New York Tribune (20 август 1859). Общоприетото използване на думата „интервю“ в този модерен американски смисъл се появява за пръв път някъде по това време. Много рано тази практика придобива репутацията на нещо скалъпено. „Интервюто“, оплаква се The Nation (28 януари 1869), „както се практикува в момента, е общо взето продукт на някой мошеник-политик и друг мошеник-репортер“. Няколко години по-късно редакторът на едно друго списание нарича интервюто „най-перфектната машинация, измислена до момента, предназначена да превърне журналистиката в престъпление, нещо вонящо за всички почтени ноздри“. Мнозина възразяват срещу тази практика като нарушение на личната сфера. След американския пример то е използвано в Англия и Франция, но и в двете страни неговият напредък е много по-бавен.

Дори преди изнамирането на интервюто новинарската професия в Америка беше придобила едно ново положение, както и заплашителна мощ. Още през 1828 Маколи нарече галерията в Парламента, в която седяха репортерите, „четвъртата власт в държавата“. Но той не би могъл да си представи престижа на журналистите в Съединените Щати от двайсети век. Оттогава насам те вече отдавна са направили от себе си народни трибуни. Предполагаемата им безпристрастност и липса на партизанщина, близостта им до източниците на информация, тяхната яснота и постоянния им и директен достъп до цялото гражданство ги направиха и съветници на хората. Чуждестранните наблюдатели сега са удивени от почти конституционната – може би трябва да кажем над-конституционна – власт на нашия вашингтонски журналистически корпус.

От възхода на модерната Президентска пресконференция насам, т. е. от около 1933, столичните кореспонденти имат властта редовно да задават въпроси на президента лице в лице, да го смущават и дразнят, да го принуждават да заеме или публично да откаже да заеме, позиция. Един президент може да реши, че е неудобно да се срещне с група разномислещи сенатори или конгресмени, но той рядко се осмелява да откаже на пресата. Самият отказ тогава се превръща в новина. Едва наскоро, при това като резултат от нарастващия натиск от страна на новинарите, фразата „Без коментар“ се превърна в начин да се каже нещо важно. Репутацията на новинарите – които разбира се сега включват и хората работещи за радиото, телевизията и списанията – зависи от тяхната способност да задават трудни въпроси, да поставят политиците в затруднено положение; тяхната прехрана зависи от доброволното сътрудничество на обществените фигури. Дори още преди 1950 г. във Вашингтон имаше 1 500 кореспонденти и около 3 000 официални държавни чиновници, готови да ги обслужват.

Не само редовните формални пресконференции, но и редица национални програми – като например „Среща с пресата“ или „Разговор с нацията“ – показват властта на новинарите. През 1960 късното нощно шоу на Дейвид Саскинд Open End разполагаше с присъствието на руския премиер в продължение на три часа. По време на така наречените „големи дебати“ между президентските кандидати през същата година новинарите задаваха тона.

Излъчванията на живо на редовните президентски пресконференции, които президентът Кенеди започна през 1961, незабавно след поемането на офиса, донякъде промениха техния характер. Новинарите вече не са толкова важни като посредници, предаващи изказванията на президента. Но новото събитие получава нов интерес като драматично изпълнение. Гражданите, които от домовете и офисите си са видели президента по време на неговата пресконференция, след това се интересуват още повече от конкуриращи се интерпретации, правени от опитни коментатори относно нейното съдържание. Коментаторите на новините могат прибавят към традиционната си роля на интерпретатори на историята една нова привлекателност, този път като драматични критици. Дори и при новия формат все още новинарите са ония, които задават въпросите. Те все още са народни трибуни на хората …

IV

По много различни и рафинирани начини възходът на псевдо-събитията обърква нашите роли на актьори и публика – или, както биха казали философите, на „обект“ и „субект“. Сега ние можем да вибрираме между тези роли. „Киното е единственият бизнес“, отбеляза веднъж Уил Роджърс, „където можете да излезете напред и да аплодирате на самия себе си“. Днес вече не е необходимо човек да е професионален актьор, за да получи това удовлетворение. Ние можем да се присъединим към тълпата, а след това да отидем в къщи и да се гледаме на телевизионния екран. Не е за учудване, че вече не знаем кое точно е спонтанно и какво всъщност се случва там навън!

Новите форми на псевдо-събития, особено в света на политиката, по такъв начин предлагат ново объркване както за политика, така и за новинаря. Самият политик (като Ф.Д.Р. в нашия пример) в един определен смисъл композира историята; журналистът пък вече сам поражда събитието. От гражданите трудно може да се очаква да успяват да оценяват реалността, когато самите участници толкова често не знаят точно кой върши нещата и кой съобщава за тях. Кой е историята и кой е историкът?

Един чудесен пример за това преплитане на субект и обект, на история и историк, на действащо лице и репортер, е така нареченото „изтичане на информация“. В наше време изтичането се е превърнало във важна и добре утвърдена институция в американската политика. На практика то е едно от основните средства за комуникиране на важна информация от страна на държавните служители към обществото.

Едно указание за новата нереалност на света на гражданина е перверзното ново значение, отдавано сега на думата „изтичане“. Да изтича нещо, според речниците, означава да „се пропусне течна субстанция навън или навътре случайно; например: корабът тече (пропуска)“. Но в наши дни изтичането на новини е един от най-подробно планираните начини за разпространяване на информация. Той е, разбира се, начин при който даден държавен служител, с някаква ясно определена цел (едно изтичане, повече дори от директно известие, обикновено крие зад себе си някаква заобиколна цел) прави изявление, задава въпрос или прави намек. По-точно то може да бъде наречено „изявление sub rosa“ или „забулена новина“.

Изтичането на новини е псевдо-събитие par excellence. В своята поява и растеж изтичането илюстрира и една друга аксиома от света на псевдо-събитията, а именно: псевдо-събитията пораждат повече псевдо-събития.

С развитието на способностите за събиране на новини във Вашингтон – редовни, планирани пресконференции, подготвени за бъдещо разпространение изказвания, както и безброй други практики – протоколът на новините се усложни. Както държавните служители, така и репортерите чувстват нужда от по-гъвкави и по-неопределени начини за комуникация помежду си. Самата президентска пресконференция всъщност започна като един вид изтичане. За известно време президентът Теодор Рузвелт позволяваше на Линкълн Стивънс да го интервюира по време на сутрешното бръснене. Други президенти даваха от време на време интервюта на предпочитани кореспонденти или правеха намеци пред приятели-журналисти. По подобен начин настоящата институция на изтичане на новини започна като нередовна практика, при която държавни служители даваха на някои кореспонденти информация, която все още не беше официално разпространена. Но днес изтичането вече е почти също толкова добре организирано и строго контролирано, колкото и формалната пресконференция. Бидейки по-двусмислено, с една желана атмосфера на доверие и интрига, то е много по-привлекателно за всички участници в него. Институционализираното изтичане поставя по-тежък товар от машинации и преструвки както върху държавните чиновници, така и върху репортерите.

(…)

Тези заливащи нашето съзнание псевдо-събития трябва да се различават от пропагандата. Двете неща имат някои общи черти. Но специфичните ни проблеми идват от факта, че псевдо-събитията в определени отношения са точна противоположност на пропагандата, която управлява тоталитарните общества. Пропагандата – така както е предписвана например от Хитлер в Mein Kampf – е преднамерено изкривена информация. Нейния ефект се дължи предимно на емоционалната й привлекателност. Докато псевдо-събитието е двусмислена истина, пропагандата е привлекателна лъжа. Псевдо-събитията избуяват върху честното ни желание да бъдем информирани, да имаме „всички факти“, да имаме дори повече факти отколкото всъщност са налице. Пропагандата расте от нашето желание да бъдем разпалвани. Псевдо-събитията се опират на нашия дълг да бъдем просветени, пропагандата се опира на желанието ни да бъдем възбуждани. Докато пропагандата замества фактите с мнения, псевдо-събитията са синтетични факти, задвижващи хората косвено, предоставяйки „фактическата“ база, въз основа на която те би трябвало да вземат решения. Пропагандата ги манипулира директно като прави преценки вместо тях.

В едно тоталитарно общество, където хората са заливани от преднамерени лъжи, реалните факти разбира се биват представени фалшиво, но самото представяне не е двусмислено. Пропагандата е представяна така, сякаш е истина. Нейната цел е да накара хората да вярват, че истината е по-проста, по-разбираема, отколкото тя е всъщност. „Целта на пропагандата“, обясняваше Хитлер, „е не да предоставя постоянно интересни промени за няколко преситени дребни господари, а да убеждава; това означава да убеждава масите. Масите обаче, с тяхната инерция, винаги се нуждаят от известно време преди да могат дори да забележат нещо и те ще отдадат паметта си само на хилядократно повтаряните най-прости идеи“. Но в нашето общество псевдо-събитията правят простите факти да изглеждат по-недоловими, по-двусмислени и по-спекулативни, отколкото те са всъщност. Пропагандата опростява опита, псевдо-събитията го усложняват.

На пръв поглед може да изглежда странно, че възходът на псевдо-събитията съвпада с нарастването на професионалната етика, която задължава новинарите да не допускат редакции и лични съждения в представянето на новините. Но именно в псевдо-събитията новинарите намират широко поле за приложение на собствената си индивидуалност и творческо въображение.

В едно демократично общество като нашето – и по-специално в едно високообразовано, богато, конкурентно и технологически развито общество – хората могат да бъдат залети от псевдо-събития. За нас свободата на словото, пресата и предаванията включва свободата за създаване на псевдо-събития. Конкуриращите се политици, новинари и медии се състезават в това създаване. Те си съперничат, предлагайки привлекателни, „информативни“ описания и изображения на света. Те са свободни да спекулират по фактите, да изобретяват нови факти, да изискват отговори на собствените си скалъпени въпроси. Нашият „свободен пазар на идеи“ е място, където хората се сблъскват с конкуриращи се псевдо-събития и са свободни да избират сред тях. Когато говорим за „информиране“ на хората, това е нещото, което всъщност имаме пред вид.

V

До скоро ние с право вярвахме в познатата максима на Абрхам Линкълн: „Може да мамите всички хора за известно време или някои хора завинаги, но не можете да лъжете всички хора завинаги“. Това е едно от основателските убеждения на американската демокрация. Привлекателният лозунг на Линкълн се основава на две елементарни допускания. Първо, че съществува ясна и видима разлика между измамата и реалността, между лъжите, които някой демагог би искал да ни накара да вярваме и истините, които са с нас постоянно. Второ, че хората предпочитат реалността пред измамата и че, ако им се предложи избор между някаква проста истина и едно фалшиво изображение, те ще предпочетат истината.

Нито едно от тези две неща вече не отговаря на фактите. Не защото хората днес са по-малко интелигентни или по-нечестни, а по-скоро защото големи и непредвидими промени – великият напредък на американската цивилизация – размиха очертанията на реалността. Псевдо-събитията, които наводняват нашите съзнания не са нито истинни, нито фалшиви в стария познат смисъл. Самият напредък, който ги прави възможни, прави и самите изображения – колкото и планирани, скалъпени и изкривени да са те – по-живи, по-привлекателни, по-впечатляващи и по-убедителни от самата реалност.

Не можем да кажем, че ни мамят. Не е напълно точно и да кажем, че биваме „информирани“. Този свят на двусмисленост е създаден от ония, които вярват, че ни образоват, от нашите най-добри обществени служители, с нашето собствено съдействие. Проблемът ни не може да бъде решен лесно защото е създаден от хора, работещи честно и усърдно на уважавани постове. Той не е създаден от демагози или мошеници, с конспиративна или зла цел. Ефективната масова продукция на псевдо-събития – във всякакъв вид опаковки, в чернобяло, в техниколор, с думи и по хиляди други начини – е дело на цялата машинария на нашето общество. Това е ежедневната продукция на хора с добра воля. Медиите трябва да бъдат подхранвани! Хората трябва да бъдат информирани! Повечето изисквания за „повече информация” са следователно самозаблуда. Докато продължаваме да определяме информацията като познание на псевдо-събития, онази „повече информация“ само ще засилва симптомите, без да лекува болестта.

Американският гражданин живее живота си в свят, в който фантазията е по-реална от реалността, а изображението притежава по-голямо величие от оригинала. Ние почти не се осмеляваме да погледнем в очите собственото си объркване, защото нашият двусмислен опит е така приятно бляскав, а утешението на вярата в една скалъпена реалност е така убедително и реално. Ние сме с е превърнали в пламенни съучастници на големите измами на нашето време. Това са триковете, които ние играем на самите себе си.

Псевдо-събитията по самата си природа обикновено са по-интересни и по-привлекателни от спонтанните събития. Ето защо в днешния американски обществен живот те обикновено изтикват назад в нашите съзнания – или поне ги засенчват – всякакви други събития. Честните, добре информирани граждани рядко забелязват, че техните преживявания на спонтанни събития биват погребани под псевдо-събития. И все пак колкото по-прилежно те работят за собственото си „информиране“, толкова повече се укрепва това състояние на нещата.

(…)

Ето някои от характеристиките на псевдо-събитията, които ги правят по-интересни от спонтанните събития:

1) Псевдо-събитията са по-драматични. Един телевизионен дебат между кандидати може да бъде планиран по начин, който го прави по-напрегнат от случайна среща или последователни формални речи, планирани от всеки от кандидатите поотделно (като например определени въпроси биват запазени за моменти, в които те биват задавани внезапно).

2) Псевдо-събитията, бидейки планирани по съответен начин, са по-лесни за разпространение и разкрасяване. Участниците в тях биват избирани според това доколко те представляват новинарски и драматичен интерес.

3) Псевдо-събитията могат да бъдат повтаряни на воля и по този начин впечатлението от тях може да бъде подсилвано.

4) Производството на псевдо-събития струва пари; следователно някой има интерес в разпространението, размножаването, рекламата и възхваляването им като събития, които си струва да бъдат гледани и в които може да се вярва. Те биват рекламирани предварително и повтаряни, за да се получи компенсация за вложените в тях пари.

5) Бидейки планирани за да бъдат разбираеми, те съответно са лесни за разбиране, а следователно и по-успокояващи. Дори ако не можем да дискутираме умно по квалификациите на кандидатите или сложните теми, които те обсъждат, ние поне сме в състояние да оценим ефективността на едно телевизионно представление. Колко успокояващо е най-после да открием политическа тема, която сме в състояние да разберем!

6) Псевдо-събитията са по-социални, по-интересни и по-удобни за преживяване. Тяхното появяване е планирано за собственото ни удобство. Неделният вестник се появява точно когато имаме свободна сутрин за него. Телевизионните програми биват излъчвани когато сме готови да ги гледаме, с чаша бира в ръка. На следващата сутрин в офиса редовното нощно шоу на Джек Пар (или която и да било друга телевизионна звезда) ще засенчи в разговорите всяко случайно събитие, което внезапно се е появило в последните новини.

7) Познанието за псевдо-събитията – за онова, което е било съобщено, поставено на сцена – се превръща в тест за това доколко човек е „информиран“. Новинарските списания редовно ни поднасят въпроси, засягащи не онова, което се е случило, а „имената в новините“ – онова, за което е било съобщено в тях.

8) Накрая, псевдо-събитията пораждат други псевдо-събития в геометрична прогресия. Те доминират нашето съзнание просто защото са много и се увеличават все повече и повече.

Великолепен пример за това как псевдо-събитията могат да доминират обществения живот е новооткритата популярност на формата на викторината (quiz show). (…) Той доминираше така наречените „големи дебати“ между президентските кандидати за изборите през 1960. Тези четири кампанийни програми, надуто и самоуверено рекламирани от телевизионните мрежи, успяха по забележителен начин да сведат важните национални теми до напълно тривиални измерения. Със съответната вулгарност те биха могли да бъдат наречени „Въпросът за 400 000 долара“ (награда: работа за четири години със заплата от по 100 000 долара годишно). Те бяха клиничен пример за псевдо-събитие, за това как то се прави, защо то е толкова привлекателно и какви са последствията му за демокрацията в Америка.

По идея големите дебати бяха подозрително съвместни начинания на политиците и производителите на новини. Общественият интерес се концентрира върху самото псевдо-събитие: осветление, грим, основни правила, дали ще бъде позволено използването на бележки и пр. Далеч по-голям интерес бе посветен на самото представление, отколкото на онова, за което се говореше. Псевдо-явленията, породени от самите велики дебати, бяха от своя страна безкрайни. Хората, които бяха гледали дебатите, четяха за тях още по-нетърпеливо и търсеха все по-нови коментари. Представители на двете партии направиха „изявления“ относно вероятния ефект на дебатите. Многобройни интервюта и дискусионни програми бяха посветени на тълкувания на тяхното значение. Допитвания до общественото мнение ни държаха информирани относно нюансите на нашите собствени и тези на други хора реакции. Темите за спекулация се увеличиха многократно. Дори въпроса за това дали трябва да има пети дебат се превърна по едно време в оживена „тема“.

Драмата на ситуацията беше най-вече повърхностна или поне притежаваше изключително неясна връзка с главната (но забравена) тема: кой от участниците е по-добре квалифициран за президентството. Разбира се, способността на един човек, стоящ под светлината на мощни прожектори, без помощни бележки, да отговори в течение на две и половина минути на въпрос, държан до този момент в тайна, имаше само най-съмнително отношение – ако изобщо някакво – към реалната му квалификация да взема обмислени президентски решения по дългосрочни въпроси от обществен интерес след допитване до армии от съветници. Великите президенти в нашата история (с възможното изключение на Ф.Д.Р.) биха се представили мизерно; но нашите най-прословути демагози биха блестели.

(…)

Тази най-голяма в американската история възможност да се образоват гласоподавателите чрез обсъждане на големите теми на кампанията, пропадна. Главната причина, както посочва Теодор Х. Уайт в „Създаването на един президент“ (1961), бяха принудите на самата медия. „Природата както на телевизията, така и на радиото е, че те ненавиждат тишината и ‚мъртвото време‘. Всички телевизионни и радио дискусионни програми са принудени да подхвърлят въпроси и отговори насам-натам, сякаш съперниците са участници в интелектуален тенис-мач. Макар че всеки опитен вестникар и телевизионен водещ знае, че най-задълбочените отговори на трудни въпроси идват само след дълга пауза, електронната медия не може да понесе пауза по-дълга от пет секунди; една пауза от тридесет секунди изглежда в ефира безконечна. Тоест, подхвърляйки своите две и половина-минутни отговори насам-натам, двамата кандидати могат единствено да играят за камерите и за зрителите, те не могат да мислят“. Когато някой от кандидатите се докосваше до мисъл, прекалено обширна за две и половина-минутно изследване, той бързо отстъпваше. В края на краищата гледащият телевизия избирател беше оставен да прецени, но не по теми, изследвани от разумни мъже, а по относителната им способност да се представят под натиска на телевизионен стрес.

Псевдо-събитията водят до подчертаване на псевдо-квалификации. Отново едно самоизпълняващо се пророчество. Ако тестваме президентските кандидати по техните способности по време на телевизионни предавания и викторини, то ние, разбира се, ще избираме президенти с точно такива квалификации. В една демокрация, реалността се приспособява към псевдо-събитието. Природата имитира изкуството.

Ние сме разочаровани от собствените си усилия да демаскираме публично псевдо-събитията. Когато и да опишем осветлението, грима, студийната атмосфера, репетициите и т. н., ние просто ще възбудим още повече интерес. Интерпретацията на един новинар ни кара да търсим още по-нетърпеливо онази на следващия. Предположението на един коментатор, че дебатите нямат особено значение, ще ни направи любопитни да чуем дали някой друг коментатор е на различно мнение.

Псевдо-събитията разбира се засилват илюзията, че ние разбираме света по-добре – онова, което някои наричат американската илюзия за всемогъщество. Може би ние наистина вярваме, че проблемите на света могат да бъдат решени чрез „заявления“, „срещи на високо ниво“, чрез конкуренция на „престиж“, чрез взаимно засенчващи се образи или политически викторини.

След като веднъж сме опитали чара на псевдо-събитията, ние се чувстваме изкушени да вярваме, че те са единствено важните събития. Нашият прогрес отравя източниците на нашия опит. И отровата е толкова сладка, че тя разваля вкуса ни за обикновени факти. Нашата мнима способност за задоволяване на прекомерните ни очаквания ни кара да забравяме, че те са преувеличени.

Източник

Даниел Бърстин (1914–2004) е известен американски историк и писател. От 1975 до 1987 той беше директор на Библиотеката на Конгреса и един от най-влиятелните интелектуалци в САЩ.

Pin It

Прочетете още...