1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Словашкият автор и журналист Мартин Шимечка и унгарският архитект и бивш самиздат автор Ласло Райк са не само бивши дисиденти, но и синове на известни преследвани комунисти. Ласло Райк старши е най-известната жертва на показните процеси на Ракоци от 1949; писателят Милан Шимечка старши започва кариерата си като член на чехословашката комунистическа партия и става дисидент след 1968 г. Двамата синове разговарят тук за ролята на бащите си в следвоенния комунизъм и за недостатъците на дебатите, засягащи близкото минало на бившите комунистически страни. Диалогът се модерира от Ева Каради, редакторка на MagyarLettreInternationale.

Ева Каради: В биографиите и на двама ви има една интересна обща черта, която задава заглавието на нашия разговор: „Дилема ’89: Баща ми беше комунист“. Мартин Шимечка, колко добре познавате обстоятелствата, при които баща ви е станал комунист?

Мартин
Шимечка: познавам ги много добре, защото съм говорил с него за всичко това. След като баща ми беше изключен от партията и стана дисидент през 1968, той имаше много време да размишлява върху миналото си. Станал е член на партията през 1948, на 18 години. Личната му мотивация е много типична за младото поколение в Чехословакия от ранните 1950 години. Чехословашката Първа република[1] беше изключително ляво настроена: съществувала е силна социалдемократическа партия, комунистическа партия и силни леви интелектуални движения. Много членове на интелектуалния елит – писатели и артисти – са били или комунисти, или левичари; по онова време не е било необичайно да бъдеш интелектуалец и левичар, или дори комунист. В това отношение Чехословакия се различава от Унгария или Полша. При изборите от 1948 комунистическата партия печели около 60 процента от гласовете в Чешката република и 30 процента в Словакия, което все още е много.

Имало е две дълбоки причини да станеш комунист. Едната е силно разпространеното усещане, че Червената армия е освободила Чехословакия в края на Втората световна война, и че именно руснаците са ни донесли свободата. Втората е, че Едуард Бенеш, който е президент от края на 1938, а по-късно и от изгнаничество в Лондон, сам е поддържал идеята, че Съветският съюз е наш приятел, след като Великобритания и други големи държави бяха предали Чехословакия в Мюнхенското споразумение от 1938.

ЕК:Ласло Райк, баща ви е станал комунист по-рано: той е участник в Испанската гражданска война в късните 1930 години. Имало ли е и други причини да стане комунист по онова време.

Ласло Райк: Баща ми щеше да бъде точно на сто години тази седмица. Може да се каже, че от гледна точка на поколенията, той е от онези, които са се грижили за бащата на Мартин. Разбира се, историята започва много по-рано и е почти огледално отражение на онази от Чехословакия. В Унгария социалдемократите са били свободни само на ужким. Партията е била официална, но не и привилегирована, както в Чехословакия. Всеки човек, който се е обвързвал с някаква лява идея, особено с комунизма, е трябвало да се готви за арести, затвор, дори мъчения. В Унгария това не е било избор на кариера.

Важно е също да си припомним, че докато раждането на Чехословакия е стимул за развитието на нациите в страната, за Унгария Версайският договор е абсолютен шок. Унгария губи две трети от площта и населението си в полза на бивша Югославия, Румъния, Словакия и Австрия, и в по-малка степан на Словения и Хърватска. Баща ми е роден преди Първата световна война, тоест преди Версайския договор, в румънска Унгария, в Трансилвания. Това е един много по-различен старт в живота. Погледнато от днешна гледна точка, изглежда че хората, които са дошли от Трансилвания в Унгария преди Версайския договор, са тежнеели към национализъм, към един вид социално съзнание, основаващо се на нацията, докато ония, които са дошли след Версайския договор, през 1920-те, са се насочвали към една лява идеология, отново поради едно специфично социално съзнание. По този въпрос има много малко изследвания, но при всички случаи изглежда, че този феномен важи пряко за моето семейство. По-големият брат на баща ми става фашист, и не само това, но и член на Кръстосаните стрели[2]. Това е по времето, когато баща ми се бие в Испанската гражданска война, като интербригадист. Така че това е едно типично източноевропейско семейство. От университета нататък, баща ми е пряко свързан с, всъщност член на комунистическата партия.

ЕК: Къде е следвал?

ЛР: Отново, това е типичната история на едно трансилванско семейство. Били са единадесет деца (осем братя и три сестри). При традиционното трансилванско семейство най-старият брат отива в Унгария, никога не се жени, остава ерген и плаща, за да могат по-малките братя да го последват. Най-старият брат в нашето семейство е умрял и следващият след него поел ролята му, така че фактически братът с Кръстосаните стрели е платил за следването на баща ми! Баща ми следва, след това отива в Париж, после се връща обратно. Той се превръща в типичен космополитен комунист, професионален революционер. Той беше много известен, особено след края на Втората световна война и освобождението. Беше истински комунистически герой, един от малцината, които активно се бяха борили срещу немската окупация и хитлеризма. Непосредствено след войната все още не можеше да се види някаква ясна линия на разделение в унгарската комунистическа партия, но от едната страна вече се виждаха комунистите, които се бяха завърнали от Москва, московците, а от другата – малцината, които бяха останали у дома, рискувайки много. Нека да ги наречем националното крило на комунистическата партия.

ЕК: Но също и някои хора, идещи от запада?

ЛР: Да, това е вярно, хора, които като млади са били на запад. Двата типа се различаваха много едни от други, дори личностите и поведенията им бяха много различни. Баща ми беше най-популярния човек в комунистическата партия по онова време. А след това дойде загадката, показните процеси от 1949. Това бяха първите показни процеси в Съветския блок. След това, една година по-късно, дойде процесът на Слански в Чехословакия, на Костов в София, процесите в Румъния, навсякъде … Накратко, всичко започна с обичайната параноя на московците, за шпиони и Студена война и т. н., а завърши през втората част на 1949 като простичка, но много мръсна борба за власт, насочена против Тито, а баща ми беше обесен като шпионин на Тито.

ЕК: Вие и двамата носите имената на бащите си. Във вашия случай, Ласло, то имаше особено значение по време на дисидентския период, когато вие бяхте самостоятелен издател в самиздат. Янош Кадар, който е играл особена роля при ликвидацията на баща ви, е казал, че единствената причина, поради която вие сте в състояние да се противопоставите открито на системата е неговото нежелание да арестува два пъти човек с едно и също име. Но аз знам, че и вие, Мартин, носите името на баща си. Всъщност името ви по рождение е Милан. Това сигурно има някакво значение.

МШ: Не, всъщност всичко беше много прозаично. Майка ми решила, че трябва да нося името Милан, като баща ми. След това, когато започнах да пиша през 1980-те, баща ми каза, че било глупаво да се наричам Милан Шимечка младши и че трябвало да си измисля нещо друго. Приятелката ми от онова време, която сега е моя жена, се казва Марта. Така че всичко беше много прозаично, то нямаше нищо общо с политиката.

ЕК: Можете ли да ни кажете нещо за отношенията между вас и баща ви? Младежите обикновено се борят срещу бащите си и поемат по собствен път.

МШ: Баща ми беше висок, красив мъж, много чаровен и много популярен. Той почина от инфаркт през 1990, след революцията, по време когато беше съветник на Вацлав Хавел. Беше изключен от партията когато аз бях на 14 години. Изгуби работата си в университета и стана дисидент. Заради баща си аз не можех да уча в гимназия и университет. Нямаше никаква възможност; просто не ми позволиха да уча. Водили сме дълги разговори за това чия е вината за това. Баща ми се опита да обяснява, но всъщност нямаше нужда от кой знае какви обяснения. Ясно беше, че вината не е негова, а на системата. Комунистите му казаха, че ако би спрял да говори, ако би променил възгледите си поне малко…

ЕК: Изнудваха ви значи…

МШ: Дори ми казаха, че ако обявя, че не споделям възгледите на баща си – не било нужно дори да го правя открито или публично – щял съм да мога да уча. В случай като този човек просто не може да се бори много срещу баща си, защото има толкова много споделен опит, такъв натиск отвън. От друга страна, аз имах късмет, че баща ми се чувстваше виновен за всичко това. Така че той започна да ме взема със себе си на срещите на онези чешки и словашки интелектуалци и писатели, които през 1970-те години се бяха обединили около Лудвик Вацулик, Иван Клима, Вацлав Хавел. Имаше около двадесет писатели, като всички те бяха забранени, но публикуваха в чужбина. Аз бях най-младият, на 22 години. По-късно станах член. Срещахме се на всеки няколко месеца, като по цял ден дискутирахме и издавахме на самиздат. Това беше моят частен университет, много по-добър от всяко комунистическо училище.

Но има и една друга история. Почти всички тези писатели и интелектуалци освен Вацлав Хавел и Карел Печка бяха бивши комунисти, които бяха станали дисиденти след 1968, така че имаше огромни дебати по отношение на миналото. Имаше хора като Карел Печка и Зденек Ротрекл, които бяха прекарали по десет години в затвора през 50-те. След 1968 те бяха станали колеги и приятели с хора, които всъщност са били на власт през 50-те – или поне хора, които по онова време са били водещи интелектуалци, едно младо поколение, което не е знаело или дори мислило, че тогава в затворите е имало дисиденти. Така че имаше много остри дискусии, при които по-старите затворници спореха с по-младите – баща ми беше в затвора за една година през 1981, Вацлав Хавел беше в затвора за пет години – относно това кой е виновен и кой носи по-голяма отговорност. Беше доста трудно. Имаше хора, които се опитваха да се защитят, които твърдяха, че не са знаели нищо и че са били много млади, че са искали да направят добро и че такова е било времето. Баща ми никога не говореше такива неща. Той се опитваше да разбира, може би не да извинява, но да разбира и да обяснява. И все пак …

Когато се завръщам към онези времена, усещането ми е, че приятелствата са били прекалено близки. Не можете да кажете на приятеля си, че той е виновен за вашия арест. Трябваше да изминат още двадесет години, за да осъзная, че не съм разбирал много добре какво се е случвало през 50-те; че впечатлението ми за онези времена е било фалшиво. Дори и онова за баща ми. Той обясняваше какво е ставало по време на процеса срещу Слански през 1952. По онова време той е бил на 22 и слушал процеса по радиото. „Чудех се какво точно става“, каза ми той, „но не разбирах, че то не е вярно. Вярвах, че онова, което ми казват по радиото, е истина.“ За първи път започнал да се съмнява някъде около 1953, когато Хрушчов беше държал своята тайна реч след смъртта на Сталин, и след смъртта на Готвалд в Чехословакия. Но дотогава … не.

ЛР: По същото време азпреживях няколко … не метаморфози, но аутодафета на комунизма. Първото беше след реабилитацията на баща ми от 1953. Други комунисти посещаваха майка ми и признаваха, че са вярвали, че той е предаден.
Следващата вълна беше след 1956, когато хората започнаха да излизат от затвора и когато майка ми и други хора се завърнаха от Румъния, където бяха депортирани. Това беше през 1958. Друго аутодафе се случи през 60-те, когато хората започнаха да говорят, че да, онези които са се борили против сталинисткия режим по улиците през 1956 са били прави и че самите те са били неправи. И отново след 1968 в Прага, когато комунистите изгубиха илюзиите си и признаха, че нещата не могат да продължават по този начин. Така животът ми беше нещо като пътуване от едно аутодафе към друго.

По-късно започнах да разбирам, че на хората от левичарската или комунистическа сфера никак не им е било лесно. Започвайки с Испанската гражданска война, когато лявото френско правителство оттегля международните бригади от Испания и арестува на френската граница хора, които са се борили в защита на Републиката. Но главният шок, струва ми се, е бил пактът Молотов-Рибентроп. Да остане човек комунист при такива обстоятелства трябва да е било нещо много, много трудно. Не само да остане комунист, но и да убеди себе си, че пактът Молотов-Рибентроп е нещо добро. Това със сигурност е път, който води до пълна катастрофа и фрустрация.

Друго важно нещо, което трябва да се знае е, че в моето семейство, както и в много други семейства по онова време, затворът носеше със себе си един вид статус. Онези, които са били в затвора по време на периода Хорти преди войната, а след това по време на сталиновия период, бяха истински високо уважаваните; те бяха онези, които показваха що е моралност. Другите, които бяха арестувани след 1956 и получиха присъди от по десет месеца, бяха наричани „краткосрочните“, това бяха по-нископоставените герои. В унгарските семейства затворът беше нещо лошо, но не и нещо, от което човек трябва да се срамува. Напротив, той показваше, че нечие семейство е наистина добро. Това е нещо много важно, тъй като след появата на демокрацията е много трудно човек да се избави от това изкривяване на морала. Да се приеме отново срама от това, че някой е бил в затвора. Бих казал, че това отчасти е разрушило душата ми, моят начин на мислене.

МШ: Баща ми преподаваше философия в художествената академия през късните 1960 години. Негови студенти, някои от които днес са много известни артисти в Словакия, ми казаха, че той ги е притискал да станат членове на партията и че те са отказали. Не беше приятно да чуя това. Това беше един образ на баща ми, който не познавах. Голяма рядкост е бивши комунисти, особено в Чехословакия, да говорят честно за миналото. Павел Кохоут написа огромен мемоар, в който се говори най-вече за извинения или обяснения за това колко глупав е бил самият той. Но там няма нищо за реалното въздействие, което той е имал върху животите на други хора като млад и много високопоставен комунист. Мемоарът на Иван Клима е първата книга, която говори истински откровено за миналото.

ЛР:
Онова, което описвате вие, е един важен феномен, който съществува и отвъд нашия пост-съветски остров. Искам да кажа, развяването на Малката червена книжка и подобни неща. Струва ми се, че е налице едно нежелание да се погледне към близкото минало, чрез което се отхвърля почти всичко: глупостта, жестокостта, ужаса. Това е един всеобщ европейски феномен. Никога не съм чувал например Даниел Кон-Бендит да казва „Бях негодник, бях глупав, тесногръд, късоглед идиот.“ Всъщност той казва точно обратното.

Това се превръща в поколенчески проблем. Аз бих казал, че поколението на баща ви и поколението от 1968 в западна Европа се припокриват. Човек може да твърди, че в източна Европа ние никога не сме имали поколение, което да зададе на родителите си прословутия въпрос за тяхната роля при Третия райх. Самите ние не чуваме тези въпроси от собствените си деца, и вероятно в това е проблемът. Не съществува катализатор, чрез който да се изправим лице в лице с миналото. Във всеки случай това не е само социалистически проблем – това е европейски проблем.

МШ: Голямата разлика между Кон-Бендит и моя баща е, че Кон-Бендит не причинил вреда никому, той просто не е имал възможност да го направи. Това е разликата между комунистите в източна и западна Европа. На Запад, разбира се, това е отвратително, но то не се отнася до вина или отговорност, а единствено до собствената глупост. Дебатът в Европа все още не е ясен. Склонността към комунизъм все още съществува. В западна Европа преди десет години би било невъзможно да се поставят на едно и също ниво комунизма и фашизма, което беше направено с декларацията на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа през 2009 г. Сега това започва постепенно да се случва. Става дума не толкова за осъждане, колкото за отговорността на поколението, което все още има спомени за периода и може да обясни какъв е бил той. Особено през 1950-те години. Ние можем да говорим за режима на Кадар или как е било след 1968, но всичко това изобщо не може да се сравнява със сталинизма, макар че корените са едни и същи. Истинската същност на комунизма може да бъде открита единствено чрез сталинизма, а не чрез кадаризма или нормализацията на Чехословакия, нито дори в Полша от 1980-те.

Но има и друг проблем. От 1989 насам аз прекарах почти целия си живот, заобиколен от бивши комунисти, които винаги са очарователни, мили хора. Жена ми Марта идва от комунистическо семейство: баща й е бил главен редактор на комунистическия вестник през 1950-те и е бил в Москва през време на Втората световна война. Всички ние идваме от тези комунистически семейства. Нашите семейства бяха жертви на другите комунисти, на лошите комунисти. Дори и днес аз имам проблем с това да кажа, че съм антикомунист. Не обичам тази дума. Имах огромна караница с Адам Михник по повод аферата Кундера, и той ми каза: „Онова, което се е случило с теб е, че сега ти принадлежиш към антикомунистите, а това е най-лошото нещо на света.“ Така че тя все още е тук, тази левичарска интелектуална мафия в Европа, ако мога да се изразя така. Има дълбока връзка, не само чрез споделения опит, но и чрез мирогледа, обвързаността със социалната справедливост и свободата, която разбира се много комунисти са споделяли в началото. Време е да се дебатира този въпрос от нова перспектива, особено сега, когато левицата в Европа умира от липса на идеи и вече не защищава свободата.

ЕК: Спомням си, че малко след 1989 в Париж имаше голяма конференция за това какво ще се случи с левицата на Изток. Дали дисидентите, които направиха толкова много, за да променят системата, са леви или десни. Ние все още се занимаваме с тези проблеми. Но сега сме изправени и пред крайната десница. Въпросът е: на коя система се противопоставяте вие? Какво ще кажете за дилемата на 1989 от тази гледна точка? Бяха ли реализирани аспирациите на дисидентите, или те също са направили някои грешки? Какво да мислим за Левицата и Десницата днес?

ЛР: Има два основни елемента на политическите промени, които имат корените си в миналото и с които никоя от посткомунистическите страни не успява да се справи. Това са приватизацията и номенклатурата. Всяка страна опита един по-различен начин на приватизация или полу-приватизация, но никоя не успя напълно. Никоя. Не бих казал, че всички те са неуспешни, но твърдя, че никоя не е успешна. Това са двата ключови въпроса, които влияят върху съвременния политически живот и ще продължават да го правят в бъдеще. Лустрационният закон в Чехословакия и закона за не-лустрация в Унгария, отварянето на архивите в Германия или закъснялото отваряне в Словакия; всичко това са политически въпроси днес. Никоя от тези страни не успя да тегли черта под миналото и да каже „сега започваме отново“. Миналото постоянно се използва от водачи на кампании и политици, по отрицателен или положителен начин, това няма значение. Смешно е, че това продължава да се случва 20 години след промените.

Да се надяваме, че реакцията на новото поколение няма да бъде да постави под въпрос самите нас, а да каже: „Добре, вие си стойте в ъгъла и си говорете за миналото, а ние ще се занимаваме с настоящето.“

МШ: Мисля, че те ще задават въпроси, но те няма да бъдат много приятни за отговаряне. Как сме могли да създадем такава бъркотия след 1989?

Първо, дисидентите не бяха подготвени за промените, защото те имаха толкова много собствени проблеми, свързани с оцеляването им при комунизма. Те бяха по-заети със собствените си души, отколкото с режима. Разбира се, това беше важно за проблема с човешките права, който се оказа ключов през 1989, но днес този въпрос е в колапс. В Унгария дисидентите може и да са мислели по-задълбочено, но в Чехословакия, спомням си много добре, въпреки множеството дебати, нямаше почти никаква мисъл за това как да се управлява държавата или как да се промени икономиката, системата. Повечето дебати се водеха около това как да се противостои на системата, а не как да се създаде нова такава. Така че когато дойде 1989, ние просто не бяхме подготвени.

Второ, остава си въпроса за политическата ориентация. Когато започнахме да създаваме партия от революционното движение в Братислава, ние не водехме дебати за това дали сме леви или десни. Направихме тестове – знаете ги тези тестове – и според всички тях бяхме леви. Но трябваше да вземем решение да бъдем десни, тъй като да бъдеш ляв беше глупаво. Трябваше да се приватизира, да се трансформира системата, да се осъществи дистанция към комунистическата партия. Беше много трудно да се действа като десен политик и в същото време отвътре да се чувстваш ляв. Множество бивши дисиденти напълно промениха мисленето си оттогава насам. Например, моят приятел Милан Уде стана много десен политик и председател на парламента на Чешката република. Други станаха много леви, като Петр Ул. Мнозина бяха по средата, но всички имаха един и същи проблем. Не мисля, че можем да търсим отговорността за днешния проблем само в дисидентското движение. Тяхното влияние в Европа намаля много бързо, докато накрая в политиката не се виждаха почти никакви бивши дисиденти освен може би ексцентрици като Хавел.

Говорейки за лустрацията и конфронтацията с миналото, аз все още мисля, че чешкият път – първо лустрация, а след това отваряне на досиетата – беше най-добрият. Полша и Унгария не направиха това в началото на 90-те години – и затова днес там това е политически проблем. В Чешката република лустрацията вече не е политически проблем, защото всички политици бяха лустровани. Вие можете да разгледате досиетата днес и да узнаете всичко за миналото им – освен ако са работили за КГБ, разбира се, тъй като нямаме досиета от Москва. В Полша това стана политически проблем преди около пет години, когато те започнаха да отварят досиетата. В Унгария реалният политически проблем ще се появява тепърва – тоест, ако досиетата вече не са били напълно унищожени. Така че, по мое собствено мнение, колкото по-рано, толкова по-добре. Това е нещо особено добро и за бившите дисиденти, тъй като то престава да бъде проблем за тях: няма нужда те да посочват повече кои са лошите, защото всички го знаят. За тях не е необходимо да се бият повече, това е работа на обществеността.

Адам Михник казва, че ако отворите досиетата, това означава бъркотия. Той смята, че те трябва да се отворят след 50 години, когато всички са мъртви. Друг негов аргумент е, че това са техни досиета, че те са създадени от комунистите, от тайната полиция. Наистина ли искаме тези хора да създадат основата на бъдещата ни история? Погледнат реторически, това е един много силен аргумент, но на практика досиетата не са фалшифицирани: вие можете да им вярвате до 99 процента. Освен това ситуацията в Полша и Чехословакия беше много различна, защото полската тайна полиция е инфилтрирала голяма част от Солидарност, в подготовка за промените. Предполагам, че е възможно от тази гледна точка много досиета да са били фалшифицирани, в очакване на промените. Но това не беше така в Чехословакия, където тайните служби бяха уверени, че режимът ще просъществува още поне двадесет години.

ЛР: Един много талантлив, много успешен унгарски художник призна през 1991 или 92, че не би станал дисидент, ако би имал възможност да излага. Изглежда, че режимът го е принудил да стане дисидент. Но тогава аз го попитах дали самото естество на режима не е такова, да не приема прогресивни художници. Да, именно това беше естеството на режима. Много хора са станали дисиденти не по убеждение, а са били принудени от обстоятелствата. Но именно това е истинската природа на диктатурите.



[1] Чехословашка първа република: има се пред вид Чехословакия в годините между 1918 и 1938. Бел. пр.
 
[2] Крайнодясна фашистка партия в Унгария, активна най-вече по времето на войната и носеща директна отговорност за унгарския Холкост. Бел. пр.
Pin It
Мартин Шимечка
Мартин Шимечка е словашки автор и журналист. Той е един от малцината словашки автори, които са публикували „самиздат-литература“ по времето на комунизма. От 1997 до 2006 той е главен редактор на SME, водещия словашки ежедневник, от 2006 до 2008 главен редактор на Respekt, а от 2009 – негов редактор и сътрудник.
Други статии от този автор

Посетители

58

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 3 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 6 дни
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 6 дни
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Културен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 1 седмица
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сладур! 

    Едно време... преди 1 седмица