Дискусии - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2017 02 Aihan Kaya

 

Втора част[1]

Особености на съвременния популизъм

Бенджамин Мофит[2] класифицира много добре три основни характеристики на популизма в днешния свят: 1) директно призоваване на народа, в противовес на елита; 2) лоши обноски; и 3) криза, срив или заплаха. Кас Муде[3], определя популизма като „слабо-центрирана идеология, която счита, че обществото е категорично разделено на две хомогенни и антагонистични групи, на „чист народ“ и „корумпиран елит“, и която твърди, че политиката трябва да бъде израз на общата воля на народа“. Тя е „слабо-центрирана“, вероятно защото все още не е толкова силна колкото комунизма, социализма, феминизма, екологизма, и като такава, не се квалифицира като пълноправна идеология. Това манихейско разбиране за света, което се основава на една декартова двойственост между „чист народ“ и „корумпиран елит“, между „добро“ и „зло“, „правоверни“ и „неверници“, или между „мнозинство“ и „малцинство“, „приятели“ и „врагове“, търси подкрепа сред цялото население, независимо от различията в социалната класа и политическите предпочитания и е маркирано с дълбоко подозрение към политиците, към силните и богатите в обществото. Даниел Сандру[4] привлича вниманието ни към едно забележително съвпадение. Популизмът като термин очевидно започва своя път в езика на политиката приблизително в същото време, когато някои мислители започват да обявяват „края“ на идеологията в началото на втората половина на 20-ти век. Това е времето, когато основаващите се на класовите различия идеологически разделения са били заменени от етно-културната, религиозна и идентичностна реториката в световната политика – позиция, към която ще се върнем след малко. Може да се твърди, че популизмът притежава някои демократични елементи, или онова, което Шилз[5] нарича „демократизъм“, тъй като поддържа народния суверенитет и правилото на мнозинството. Всъщност, исторически, популизмът също така придобива прогресивни форми чрез поддържане на анти-елитарността и волята на народа[6]. Популистките политици отхвърлят сложния институционален и бюрократичен жаргон и се гордеят с простотата и прямотата, най-вече демонстрирани от харизматични и политически грамотни лидери, които имат претенцията да представляват „народа“. Чрез това пряко обръщение към народа, се смята, че популизмът привлича и увеличава политическото участие на маргинализираните групи в обществото.

Както правилно се отбелязва от Исая Берлин[7], популизмът подчертава „вътрешните“ стойности на избраната група, в противовес на „външните“ ценности на просветения космополитизъм на философите“. Изследванията показват, че популистките партии, със своя динамизъм, със създаването на мрежи сред обикновените хора, и със своите експертни умения в областта на тактиката на социалните медии, са особено ефективни при повторно ангажиране на младите избиратели и на разочарованата в политиката работническата класа[8]. По този начин, популизмът може да даде глас на групи, които не се чувстват представени от основните партии или от елитите, а също така, дава преднина на определени проблемни теми, които умишлено или неволно не се решават от основните партии или получават малко внимание в политическия дневен ред.

Подобно на афинитета им към „народа“, популистките лидери често имат и друго сходство: „лошите маниери“. Мофит[9] с право ни напомня, че жаргонът, псувнята, политическата некоректност, прекалената демонстративност и колоритност, вместо строгостта, рационалността, технократизма, интелектуализма, и политическата коректност, често са онова, което политиците популисти предпочитат да използват публично. Обосновката тук е представянето им пред хората, като че ли те са просто едни от тях и са близки с ценностите, кодовете, нормите и приоритетите на народа – една близост, която другите елитни политици никога не биха могли да имат с хората. Популистките лидери са склонни да използват подходящ език, диалект, акцент, мимики, език на тялото, жестове, и начин на обличане, за да съответстват на средата, в която се намират. Всички тези избори често са културно специфични, и имат голям политически и културен резонанс[10]. Например, практиката на президента Ердоган да обикаля прашни улици, гробища, или бедни квартали в страната в своите популярни пъстри карирани сака без вратовръзка, е начин да покаже своя афинитет към хората[11]. Тези видове перформативни актове от страна на популистките политици са като сценични изпълнения за да покажат един вид тяхната „обикновеност“ на хората. Но това не означава, че популистките лидери организират само такива перформативни актове на „обикновеност“; те също така имат алтернативни изпълнения търсещи подкрепата на своите последователи, внушавайки им че те, освен това, са изключителни лидери с някои достойнства, като доказват, своята мъжественост, ако са мъже и своята женственост и майчинско чувство, ако са жени[12]. Прословутите щуротии на Силвио Берлускони с жените, прякора на Ердоган „Узун Адам“ (висок мъж), и таблоидните снимки на Владимир Путин, показващи голото му до кръста тяло, при лов на животни, са примери за това. Понякога, актовете на сценично изпълнена необикновеност могат да имат и религиозни конотации. Уго Чавес се бе представил като превъплъщение на Симон Боливар; Берлускони веднъж се обявява за Исус Христос на политиката[13], а друг път Джордж Буш се представя за Месия[14]. Популистките лидери имат и друго сходство при демонстриране на своята необикновеност пред хората, например, подчертавайки постоянните си усилия в борбата срещу враговете в името на народа, който те представляват. Въз основа на постоянно състояние на параноя, те изразяват очакване, че ще бъдат убити от своите врагове. Манията на Чавес била, че ще бъде отровен от колумбийската олигархия[15]. Подобно на начина, по който други популистки лидери често действат използвайки образа на смъртта, едно от многократно повтаряните изречения на Ердоган в публичните му изказвания, е, следното: „Тръгнах по този път, носейки саван.“[16] Заплахата или представата за смърт от ръцете на врага е общ образен език, използван сред популистките лидери.

Третата обща черта на популизма е, че той получава своя устрем и стимул от усещането за криза, срив, или заплаха, произхождащи от външен или вътрешен елемент, или от външен или вътрешен враг[17]. Глобалната финансова криза, бежанската криза, миграционната криза, кризата предизвикана от фундаменталисткия ислям, кризата с минаретата, кризата със забрадките, кризата с бурките, всеки вид военна заплаха, и много други кризи често се формулират и преформулират от популистките политици в името на техния собствен пряк интерес да държат хората в напрежение, така че да е по-лесно да общуват със своите избиратели чрез поне едно от тези радикално опростени условия и пространство за политически дебат. Затова не е изненада, че политиците популисти непрекъснато инвестират в кризи, тъй като те просто живеят чрез тях. В Латинска Америка, понякога популистки политици се позовават на империалистически заговори; в Холандия Герт Вилдерс често използва нарастващата ислямизация на Холандия като непосредствена заплаха за общественото, икономическото и политическото благосъстояние на нацията. В Турция под управлението на Ердоган, заплаха е понякога движението на Гюленистите, а друг път е ЕС, или САЩ, или пък „лобито на интереса“ (faiz lobisi). Популистките лидери са склонни да отстояват народната подкрепа като постоянно драматизират и скандализират съществуващите, или дори измислените проблеми, кризи, аварии, или заплахи[18]. Драматизацията и скандализирането предполагат съвкупност от множество препратки към популистките лидери, които изграждат себе си като знаещи, оцеляващи, решаващи проблеми, и кризисни мениджъри, които могат да поведат своите избиратели, за да имат по-голямо доверие в ефикасността на популисткия политически стил[19].

Краят на идеологията и раждането на популизма?

Дебатът за това дали популизмът не е идеология заслужава малко повече разяснения. В съвременната политика, използването на термина популизъм започна да става популярно през 1960-те и следващите години, когато терминът идеология бе обявен за остарял от някои учени като Даниел Бел[20]. Парадигмата за края на идеологията изглежда е неолиберален опит да се дискредитира основаващият се на класата анализ в социалните науки, както и да се разпространява значимостта на основаващият се на идентичността културалистки анализ. В този смисъл, е доста впечатляващо, че терминът популизъм започва да става популярен паралелно с интензификацията на неолибералните опити да се културализира, етнизира, религионизира и цивилизационализира онова, което е всъщност социално, икономическо и политическо[21]. В този смисъл, ще е от полза за да разгледаме историята на понятието за идеология. Терминът за първи път е използван от френския философ Дестют де Траси през 1796 г., и се отнася до „нова наука за идеите“ (буквално една идео-логия), която си поставя задача да разкрие произхода на съзнателната мисъл и идеите. При съставянето на тази наука като отделна дисциплина, очакването му е, че идеологията в крайна сметка ще завоюва същия статут като утвърдените науки биология и зоология. При това, в средата на 19-ти век Карл Маркс дава по-трайно значение на термина, като го определя като съвкупност от вярвания и идеи, довеждащи масите до фалшиво съзнание. Маркс отива дори още по-далеч, като предефинира функциите на идеологията, като начин за налагане на статуквото чрез убеждаване на потиснатите социални класи да приемат доминиращите режими на истина, или доминиращите описания на реалността, които правят „подчинението“ естествено. Маркс всъщност има предвид, че идеологията е равнозначна на идеите на „управляващата класа“; тоест, на идеите, които по този начин поддържат класовата система и увековечават експлоатацията. Маркс и Енгелс[22] пишат следното в началото на своя ранен труд Немската идеология:

„Идеите на управляващата класа са във всяка епоха управляващи идеи, т. е. класата, която е управляваща материална сила в обществото, е в същото време управляваща интелектуална сила. Класата, която има средствата за материално производство на свое разположение, има в същото време контрол върху средствата за умствено производство.“

Що се отнася до капиталистическото производство, идеологията на притежаващата собственост буржоазия насърчава заблудата, или фалшивото съзнание, сред експлоатираните социални групи, като им пречи да разпознаят собственото си подчинение и експлоатация. Независимо от това, Маркс не вярва, че всички политически възгледи имат идеологически характер. Той смята, че собствената му работа, която се опитва да разкрие процесите на класовата експлоатация и потисничество, е научна. Според него, може да се направи ясна разлика между наука и идеология, между истина и лъжа. Впоследствие, обаче, Владимир Илич Ленин[23] и Антонио Грамши[24] пренасочват това разграничение, като се позовават не само на „буржоазната идеология“, но също и на „социалистическата идеология“ или „пролетарската идеология“ – термини, които Маркс би счел за абсурдни.

Появата на тоталитарни диктатури в периода между двете световни войни подканва писатели като Карл Попър[25] и Хана Аренд[26], да разгледат идеологията като инструмент за социален контрол, осигуряващ сервилност и подчинение. Подобно либерално използване на термина от времето на Студената война третира идеологията като „затворена“ система на мислене, която отказва да толерира противоположни идеи и съперничещи си вярвания, като претендира за монопол на истината. В крайна сметка, Луис Алтюсер се отдалечава от по-ранното марксистко разбиране на понятието за идеология, за която се смяташе, че създава онова, което се нарича „фалшиво съзнание“, или неправилно разбиране на начина, по който функционира светът. Според Алтюсер[27], не е възможно да получим достъп до „реалните условия на съществуването“ поради зависимостта ни от езика, който оформя онова, което мислим, представяме си, и вярваме. Въпреки това, чрез строг „научен“ подход към обществото, икономиката и историята, ние можем да се приближим до възприемане, ако не на тези „реални условия“, то поне на методите, чрез които сме индоктринирани с определена идеология от сложните процеси на разпознаване.

Алтюсер прави също разлика между конвенционалните държавни апарати (правителство, администрация, армия, полиция, съдилища и затвори) и идеологическите държавни апарати (образование, семейство, медии, църква, култура, и средства за комуникация). За разлика от конвенционалните държавни апарати, идеологическите държавни апарати са по-малко принудителни, по-малко централизирани, и по-разнородни; те също се смятат за имащи достъп до частната, а не до обществената сфера на съществуване. Основното нещо, което отличава идеологическите държавни апарати от държавните апарати е идеологията: „репресивният държавен апарат функционира чрез насилие, докато идеологическият държавен апарат функционира чрез идеология“[28]. Алтюсеровото разбиране за идеологията на свой ред повлиява редица важни марксистки мислители, включително Шантал Муфе, Ернесто Лаклау, Славой Жижек, и Фредерик Джеймисън.

Американският социолог Даниел Бел[29], пръв твърди през 1960-те години, че „краят на идеологията“ се е превърнал в определящ елемент на пост-индустриалната епоха, което води до популярността на популистките политически дискурси в съчетание с етно-културна, религиозна, и идентичностна реториката. Основанието за това твърдение е, че вече няма каквато и да било нова внушителна теория и идеология с която да се съобразяваме. По негово мнение, етичните и идеологически въпроси са станали неподходящи, защото в повечето западни общества партиите се състезават за власт просто като обещават по-високи нива на икономически растеж и материална задоволеност. С други думи, икономиката триумфира над политиката. Ако не е останало нищо за издигане като ориентир, от гледна точка на политическите идеали и идеологии, то може да се твърди, че историята каквато я знаехме, също е стигнала до своя край. След като става свидетел, че една от двете противоположни сили от периода на Студената война, капитализмът, побеждава другата сила, Франсис Фукуяма[30] не се поколебава в обяви „края на историята“. Той извежда своя аргумент от Хегеловата парадигма, която се отнася към историята като към постоянна борба на идеи. Ако историята се състои от борба на идеи, то би било разумно да се твърди, че историята наистина е приключила, защото вече няма конкурентна лява идея, която да се противопостави на капитализма, за да накара диалектическия цикъл да продължи.

Според метанаративите на Модерността такива като национална държава, Запад, пролетариат, висока култура, телеологично мислене, прогрес и тоталност, привързаността към онова, което е традиционно, религиозно, и етнокултурно постепенно ще бъде заменена с по-рационалните, светски и универсалистки социални идентичности. Но всъщност, онова, което се е случва е тъкмо обратното[31]. Загубата на традиционните ориентири на политиката, които се основаваха предимно на идеологическата конфронтация, доведе до фрагментиране на националните идентичности в етнокултурни и религиозни идентичности. Възходът на местните и специфични идентичности е свързан с разпадането на основните наративи за универсалната истина, просвещението, рационалността, светскостта и напредъка.

В епохата на популизмите, изглежда, че опитът да се (ре)конструират традиционните, местни, автентични и митични концептуализации на идентичността е една нова тенденция. Изглежда, че модерните общества са в капана в манихейския и/ или декартовия бинарно опозиционен начин на мислене.

Сякаш светът е разделен между добро и зло, мнозинство и малцинство, християни и мюсюлмани, светски и религиозни и така нататък. Има ли трета позиция, която би могла да ни избави от тези противопоставяния? Всъщност, този въпрос е от съществено значение за много други области на знанието като философия и културология. Емануел Левинас[32], например, винаги е търсел на тази „трета“ страна, която би трябвало да регулира отношението между „аз-а“ и „другия“. И той твърди, че тази „трета“ страна не е нищо друго освен „справедливостта“. От друга страна, учени като Хоми Баба, Стюарт Хол, Пол Гилрой, Майк Федърстоун, Феликс Гуатари и Жил Дельоз са склонни да прекъснат тази двойственост в културните изследвания, чрез въвеждане на трето пространство, или на „трета култура“[33]. Третото пространство е това, което Феликс Гуатари[34] описва като „процес на хетерогенеза“. Гуатари твърди, че „нашата цел трябва по-скоро да бъде създаването на индивидуални култури, докато в същото време изобретяваме нови договори за гражданство: да се създаде такъв държавен ред, в който необичайността, изключенията, и рядкостта съжителстват при най-малко потиснически условия“. Той описва тази формация „като логика на „включеното средно“, в която черното и бялото са неопределени, в която най-красивото съществува съвместно с грозното, вътрешното с външното, „доброто“ спори с „лошото“[35], и „аза“ с „другия“. Твърдението на Уилям Конъли[36] в тази връзка е твърде значимо, тъй като той поставя под въпрос политиката на идентичност в различни контексти, и локализира връзката между идентичност и различие в по-широко пространство.

Конъли докосва много въпроси и понятия, някои от които са идентичност, различие, свобода, демокрация, глобална политика, полемичен респект, съжителство, секуларизъм, теизъм, не-теизъм, либерализъм и комунитаризъм. По този начин, той често се позовава на произведенията на Ницше, Свети Августин, Хобс, Хайдегер, Левинас и Дерида. В „земята на може би“, където той ползотворно показва една теоретична форма на „третото пространство“, той има за цел да изгради алтернативна гледна точка структурирана около

„нетеистичната почит към битието, присъствието на различие в идентичността, проблемните условия на връзката между личната и колективната идентичност, култивирането на полемична грижа към несъгласието и взаимозависимостта в идентичностното/ различие, демокрацията и генеалогията като начини за насърчаване на опита с непредвидени ситуации, политическото внимание към глобализацията на непредвидимостта, както и активирането на не-териториалната демократизация, за да се допълни и укрепи териториалната демокрация в късното модерно-време „[37]

Хвърляйки светлина върху всякакъв вид лични и колективни идентичности, той възприема нетеистичния източник на етично вдъхновение без да изисква универсалност за него. Подобна позиция предполага силна подкрепа за активна плурализация на етичните източници в обществения живот по начин, който къса едновременно и „със секуларизма, който има за цел да ограничи вярата в рамките на частната сфера, и с тео-центрираната визия, която има за цел да обедини хората зад една истинска вяра.“[38]. Нетеистичното етично вдъхновение, по скоро има за цел да сведе етико-политическия живот до преговори и споразумение между подчинените страни повече, отколкото до общо признание на една универсална вяра, или консенсус изкован от предполагаемата власт на по-добрия аргумент. Противно на това, което твърдят популистките политици, Конъли правилно отбелязва, че няма вярна, идентичност, защото всяка идентичност е специална, релационна и конструирана. Идентичността е конструирана чрез динамичен и интерактивен социален процес, който е дискурсивно оформен в специфичен социален и исторически контекст, и непрекъснато се преплита с икономически и властови отношения[39].

Дадена идентичност, било то индивидуална или колективна, се формира по отношение на набор от различия. Един индивид, или група, е обект на различен вид натиск, за да се определи, да регулира, или изключи някои от тези различия като „другост“. Качеството на демократичния режим зависи от потвърдения отговор на тези видове натиск. Една от философските дискусии, към които Конъли[40] препраща в същия този контекст е „полемичното отношение“, или това, което някои критици наричат „полемична демокрация“. Той определя полемичната добродетел като гражданска добродетел, която позволява на хората да почитат различни окончателни източници, да култивират взаимно уважение въпреки различието, да преговарят и договарят по-големи комплекси от проблеми за да определят общите правила по начин, който потвърждава политическата взаимозависимост между гражданите. Майкъл Валцер[41] се отнася по същия начин към значението на политиката визираща идентичността в търсене на уважение и признание, водещи до това, което Конъли нарича „полемичен плурализъм“. Валцер подчертава също и значението на официалното признаване от държавата на другостта на другия:

„Политиката визираща идентичността е само понякога насочена пряко към държавата – както когато една вторична група с установена териториална база изисква автономия или отцепване. Когато групите са разпръснати, както в имигрантските общества, практическото претворяване на търсеното уважение се осъществява най-вече в сферата на гражданското общество … Търсейки начини да утвърдят своята идентичност и да демонстрират гордостта си от това което са, мъжете и жените действат по-скоро в качеството си на работници, вярващи, или съседи, отколкото като граждани … ползите [от политиката визираща идентичността] са не толкова политически, колкото асоциативни … Политиката визираща идентичността в съвременните плуралистични общества е най-съществено и най-проблемно, политика на слабите групи, чиито членове са бедни и сравнително безсилни. Изглежда, че най-добрият начин те да бъдат уважени е обръщането към проблемите, свързани с тяхната колективна слабост. … Бихме могли да изискаме, да речем, държавно спонсорирани тържества, свързани с общата история и култура на една или друга група: празници, медийни програми, музейни експозиции, и така нататък … Насърчаване на уважението е онова, към което трябва да се стремим …“[42]

По този начин, официалното признаване на другостта на такива групи като имигрантските общности, мюсюлманските малцинства, автохтонните малцинства, или на всякакви други социологически, или антропологически определени малцинства, могат да ги подтикнат да се включат по активно, и в по-голяма степен в обществата на мнозинството. От тази гледна точка, по-равнопоставеното представителство на тези групи в музеите, медиите, политиката и други законни пространства на комуникация е по-вероятно да допринесе за формирането на сплотени общества в Европа.

Предмет на научно изследване: лидерът или партията?

Един от най-интересните въпроси в изучаването на популизма е да решим дали е по-добре да се съсредоточим върху лидера, или върху партията. Въз основа на задълбочено проучване, Мофит[43] стига до заключението, че изборът често се прави въз основа на региона, или на страната, която се изследва. Литературата показва, че тези, които се фокусират върху лидера е по-вероятно да се занимават с изследване на латиноамериканския, африканския или азиатскотихоокеанския популизъм, докато тези, които се фокусират върху партиите, по-вероятно изследват европейския популизъм. Имената на латиноамериканските популистки лидери като Уго Чавес, Алберто Фуджимори и Фернандо Колор, азиатско-тихоокеанските популистки лидери като Майкъл Сата, и Раида Одинга често изскачат в разговорите за популизма в тези региони. В тази връзка, Турция също се вписва в тази първа категория, където лидерът, образа и личността на Реджеп Тайюп Ердоган предхожда партията. Обаче именно политическите партии се открояват на преден план, когато изследваме популистките движения в Европа, като Британската партия на независимостта (UKIP) във Великобритания, Националният фронт във Франция, Движението на петте звезди в Италия, или Джобик в Унгария. Въпреки това, напоследък често се случва лидерите на тези партии да бъдат забелязвани преди техните партии. Найджъл Фараж определено стана много популярен във връзка с референдума Брекзит през юни 2016 г. Марин Льо Пен винаги се радва на определена популярност във Франция и Европа. Популярността на Герт Вилдерс вече надмина тази на неговата Партия на свободата в Холандия. Независимо от региона, има едно нещо, което е много ясно за всеки изследван случай: можем да си представим популизъм без партия, или движение, но е доста трудно да си представим съвременния популизъм без лидерство.

Заключение

Целта на това изследване бе да направи обзор на литературата въз основа на теоретичните и емпирични анализи, свързани с въпросите за причината и следствието: какви фактори са причина все повече граждани да подкрепят популистките партии от дясно или от ляво? Често се предполага, че привържениците на такива популистки партии се набират сред ангажираните с политически протести, сред онези, които се вълнуват от решаването на един определен проблем, сред „губещите от глобализацията“, или сред етнонационалистите. Въпреки това, картината изглежда е по-сложна. Избирателите на популистките партии са недоволни, и недоверчиви към традиционните елити, и преди всичко, са враждебно настроени към имиграцията и нарастването на етнокултурното и религиозното многообразие. Макар че тези граждани се чувстват икономически несигурни, тяхната враждебност произлиза основно от убеждението им, че имигрантите и малцинствените групи заплашват националната им култура, социалната им сигурност, общността им, и начина им на живот. Те се възприемат от последователите на популистките партии като предизвикателство към сигурността, заплашващо социалното, политическо, културно и икономическо единство и хомогенност на нацията им. Основният проблем на тези граждани е не само продължаващата имиграция и бежанската криза, те са също дълбоко разтревожени от мюсюлманския произход на хората, които вече са се заселили предимно в западноевропейските страни. Антимюсюлманските настроения се превърнаха във важен двигател на подкрепата за популисткия екстремизъм – отношение, което се основава на схващането, че всички хора от мюсюлмански произход са етнически, културно, религиозно, политически и икономически еднородни. Това означава, че загрижеността по отношение на имиграцията, и призоваването за намаляване на броя на имигрантите чрез затягане на граничния контрол, не са достатъчни.

Популистките партии изглежда инвестират във влошаващите се икономически условия, в обществените нагласи към имиграцията, и в предразсъдъците спрямо мюсюлманите и исляма, както и в общественото недоволство от реакцията на традиционните елити към тези въпроси. Възгледите и идеите, които те възприемат, не могат да бъдат отхвърлени като тези на едно маргинализирано малцинство. Изглежда, че тези партии ще останат на политическата сцена по-дълго от очакваното. Обществената загриженост за имиграцията и нарастването на културното и етническото многообразие, тревожността по повод наличието и съответствието на мюсюлманите, и недоволството от работата на традиционните елити по тези въпроси е малко вероятно да се разсеят. Както Матю Гуудуин[44] посочва в изследване, проведено през 2011 г., трайният характер на това предизвикателство е може би най-добре отразен в констатациите от онзи период, показващи че популистките екстремистки партии не са изключителна собственост на по-възрастните поколения. Има доказателства, че онези, които гласуват за тези партии оказват влияние върху електоралните навици на децата си. Например, известно е, че 37 на сто от подкрепата за лидера на Националния фронт във Франция, Марин Льо Пен, идва от хора на възраст под 35 години, които са засегнати от продължително състояние на хронична безработица.

В този обзор също така бе изтъкнато, че популисткият политически стил е станал много широко разпространен, наред с възхода на неолибералните форми на управляемост, и капитализирането на онова, което се представя като легитимно в културно, етническо, религиозно и цивилизационно отношение. Превъзходството на културно-религиозния дискурс на Запад вероятно ще формира много от социалните, политически и икономически конфликти в рамките на обхвата на религиозните различия на обществата. Много от несгодите и трудностите с които се сблъскват имигрантите и техните потомци, като бедност, изолация, безработица, неграмотност, липса на политическо участие, и нежелание да се интегрират, се приписват на техния ислямски произход, за който стереотипно се смята, че е в конфликт със западните светски норми и ценности.

Превод: Таня Рейтан-Маринчешка


[1]Ayhan Kaya (2016), “The rise of populist extremism in Europe: Theoretical Tools for Comparison,” Critical Heritages (CoHERE): performing and representing identities in Europe, Horizon 2020, http://cohere-ca.ncl.ac.uk/#/grid/125

[2] Moffitt, Benjamin (2016). The Global Rise of Populism: Performance, Political Style and Representation. Stanford, California: Stanford University Press: 29

[3] Mudde, Cas (2007). Populist Radical Right Parties in Europe, Cambridge University Press.

[4] Şandru, Daniel (2013). “The Ideological Components of Populism,” S. Ghergina et al. (eds.), Contemporary Populism. Cambridge: Cambridge Scholars Publishings: 53-83

[5] Shils, Edward A. (1956). The Torment of Secrecy: The Background and Consequences of American Security Policies. Glencoe, Ill.: Free Press: 956

[6] Mudde, Cas (2004). “The Populist Zeitgeist”, Government and Opposition. Volume 39, Issue 4: 541-563; Mudde, Cas (2007). Populist Radical Right Parties in Europe, Cambridge University Press.

[7] Berlin, Isaiah (1967). “To define populism,” Interventions made by Isaiah Berlin during the panels in the London School of Economics Conference on Populism, 20-21 May 1967: 3

[8] Köttig, Michaela, Renate Bitzan and Andrea Petö (eds.) (2017). Gender and Far Right Politics in Europe. London: Palgrave; Goodwin, Matthew (2011). “Right Response: Understanding and Countering Populist Extremism in Europe,” Chatham House Report (September); Kaya, Ayhan and Ayşegül Kayaoğlu (2017 Forthcoming). “Individual Determinants of anti-Muslim prejudice in the EU-15,” Uluslararası İlişkiler Dergisi.

[9] Moffitt, Benjamin (2016). The Global Rise of Communism: Performance, Political Style and Representation. Stanford, California: Stanford University Press.

[10] Ostiguy, Pierre (2009). “The High-Low Political Divide: Rethinking Populism and anti-Populism,” Political Concepts Working Paper Series, 35.

[12] Moffitt, Benjamin (2016). The Global Rise of Communism: Performance, Political Style and Representation. Stanford, California: Stanford University Press: 66.

[13] Ibid: 63

[14] Singer, Peter (2004). The President of Good and Evil, New York.

[15] Halvorssen, Thor (2010). “Behind Exhuman of Simon Bolivar in Hugo ChavezS Warped Obsession,” Washington Post, July 25.

[16] Виж “Erdoğan challenges Turkey’s most popular whistle-blower,” Hurriyet Daily News, 21 February 2015, http://www.hurriyetdailynews.com/erdogan-challenges-turkeys-most-wanted-whistleblower-.aspx?pageID=238&nID=78651&NewsCatID=338.

[17] Taggart, Paul (2000). Populism. Buckingham: Open University Press; Moffitt, Benjamin (2016). The Global Rise of Communism: Performance, Political Style and Representation. Stanford, California: Stanford University Press.

[18] Wodak, Ruth (2015). The Politics of Fear: What Right-Wing Populist Discourses Mean. London: Sage; Albertazzi, Daniele (2007). “Addressing at the People – A comparative study of the Lega Nord’s and Lega dei Ticinesi’s political rhetoric and style of propaganda,” Modern Italy, 12/3: 327-347.

[19] Wodak, Ruth (2015). The Politics of Fear: What Right-Wing Populist Discourses Mean. London: Sage: 11

[20] Bell, Daniel (1965). The End of Ideology: On the Exhaustion of Political Ideas in the 1950s. New York: Free Press.

[21] Dirlik, Arif (2003). “Global Modernity? Modernity in an Age of Global Capitalism,” European Journal of Social Theory 6 (3): 275-292.

[22] Marx, Karl and Friedrick Engels ([1846] 1970). The German Ideology. London: Lawrence & Wishart: 64

[23] Lenin, Vladimir Illich (1988). What is to be Done? London, New York: Penguin

[24] Gramsci, Antonio (1971). Selection from the Prison Notebooks. London: Lawrence & Wishart.

[25] Popper, Karl ([1945] 1966). The Open Society and Its Enemies: Vol. 1: The Spell of Plato (5th ed.). Princeton, NJ: Princeton University Press.

[26] Arendt, Hannah (1951). The Origins of Totalitarianism. New York: Schocken Books.

[27] Althusser, Louis (2001). Lenin and Philosophy and other essays. New York: Monthly Review Press.

[28] Althusser, Louis (2001). Lenin and Philosophy and other essays. New York: Monthly Review Press: 97

[29] Bell, Daniel (1965). The End of Ideology: On the Exhaustion of Political Ideas in the 1950s. New York: Free Press.

[30] Fukuyama, Francis (1989). “The End of History,” National Interest 16.

[31] Hall, Stuart (1993). “The Question of Cultural Identity,” S. Hall et al. (der.), Modernity and Its Futures. Cambridge: Polity Press: 274

[32] Levinas, Emmanuel (1986). “The Trace of the Other” in M. Taylor (ed.), Deconstruction in Context. Chicago: University of Chicago Press: 346-359; Levinas, Emmanuel (1987). Collected Philosophical Papers, çev., A. Lingis, The Netherlands: Kluwer Academic Publishers; Levinas, Emmanuel (1998). On Thinking of the Other: Between Us. London: Athlone Press.

[33] Bhabha, Homi K. (1990). “The Third Space. Interview with Homi Bhabha”, J. Rutherford (der.), Identity, Community, Culture and Difference, London: Lawrence and Wishart: 207-221; Guattari, Felix (1989). The Three Ecologies,” New Formations 8 (Summer): 131-147; Gilroy, Paul (1987). There Ain’t no Black in the Union Jack. London: Hutchinson, 1987

[34] Guattari, Felix (1989). The Three Ecologies,” New Formations 8 (Summer): 131-147: 14

[35] Guattari, 1989: 14

[36] Connolly, William (2003). Identity/Difference. Minneapolis: University of Minnesota

[37] Ibid: 220

[38] Ibid: XXI

[39] Eisenstadt, Shmuel N. (2000). “Multiple Modernities”, Daedalus, Vol.129, No. 1 (Winter) : 1-29.

[40] Connolly, William (2003). Identity/Difference. Minneapolis: University of Minnesota.

[41] Walzer, Michael (2002). “Equality and Civil Society” in S. Chambers and W. Kymlicka (eds.), Alternative Conceptions of Civil Society (Princeton: Princeton University Pres): 34-49.

[42] Walzer, 2002: 40-41.

[43] Moffitt, Benjamin (2016). The Global Rise of Communism: Performance, Political Style and Representation.

[44] Goodwin, Matthew (2011). “Right Response: Understanding and Countering Populist Extremism in Europe,” Chatham House Report (September).

Айхан Кая
Айхан Кая е професор по политически науки, преподавател в катедрата по Международни отношения към Истанбулския университет Билги; директор е на Европейския институт в Истанбул. Специализира в областта на европейските идентичности, евро-турците в Германия, Франция, Белгия и Холандия, черкезката диаспора в Турция, както и изграждането и изразяването на модерните диаспорни идентичности. Получил е докторската и магистърската си степен в Университета Уоруик, Англия. Предпоследни сред множество му издадени книги са: „Европеизация и толерантност: Митът за толерантността” (2013); „Ислям, миграция и интеграция: Епохата на секюритизацията” (2012). Активно участва в европейски проекти по проблемите на европейските идентичности и миграция. През 2016-2017 е гост изследовател по програмата Жан Моне към Европейския университетски институт и Центъра за съвременни изследвания Роберт Шуман във Флоренция, Италия.
Други статии от този автор
Посетители: 162

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 19 часа
  • българин със самоуважение писа Още
    Ако не бяхме... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не успях да се срещна с... преди 1 ден
  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 2 дни
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 3 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Напълно съгласен с Ангел... преди 3 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Самата идея, че която и... преди 3 дни
  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 6 дни
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 6 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 6 дни