Дискусии - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2015 08 kharkiv-1967
Паметникът на Ленин в Харков, Украйна, 1967
(Dean Conger/Corbis)

 

Кризата на Европейския съюз има две страни. Едната е политическа, тя касае липсата на демокрация в европейските институции. Другата е философска, при нея става дума за ерозията на Европа като източник и дом на универсални човешки ценности. Политическата криза се забелязва най-ясно в Германия и Гърция. Както вече виждаме днес, не е имало особен смисъл да се създава валутен съюз (еврозона) без фискален съюз (достатъчно съществен общ бюджет). Един фискален съюз би изисквал повече европейска демокрация, която да легитимира допълнителното данъчно облагане и обществено харчене. Когато беше установено еврото, надеждата беше, че общата валута ще създаде политическа солидарност, която да насърчи допълнително европейската демокрация; това просто не се случи. Гръцката криза се превърна в сблъсък между множество европейски демокрации, при което слабите трябваше да се подчинят на силните. Гърците не получават политиките, за които са гласували. От друга страна обаче германците и други европейци не биха гласували за икономическо спасяване на Гърция, ако биха били питани. Без общ европейски бюджет кризите от такъв род са неизбежни. Без достатъчна европейска демокрация всички решения ще бъдат лишени от политическа легитимност.

Философската криза се наблюдава в Русия и източните гранични части на Украйна. През 2013 в своята революция украинците демонстрираха силна обвързаност с идеята за европейска интеграция. От гледната точка на онези, които рискуваха живота си на Майдана, централният площад в Киев, където беше центърът на бунта, сътрудничеството с Европа е нещо изключително важно за постепенното подобряване на корумпираната украинска държава. Същността и експлицитната цел на руската война в Украйна, от друга страна, е разрушаването на Европейския съюз като универсалистки проект, към който Украйна би могла да се присъедини. На негово място Москва иска да утвърди един конкурентен на ЕС проект, известен под името Евразийски съюз. На мястото на универсалното признаване на законността на държавите и правата на гражданите, Евразийският проект предлага една руска хегемония над териториите, които руските лидери разглеждат като исторически свои, например Украйна. Моралната предпоставка тук е, че членовете на Европейския съюз са се отказали от традиционната европейска култура (под което се разбира един вид религиозна, сексуална и политическа култура на изключване – ексклузивизъм), в полза на „декадентството“, и че в наши дни единствено Русия продължава да представлява цивилизацията.

Но руският опит да се пречупи украинската държава чрез военна окупация и евразийска пропаганда не успява, поне засега. Много малко хора в Европа биха действително предпочели руския модел, който може да се наблюдава в действие в Крим и Донбас – милиони бегълци, нефункционираща икономика, ежедневно насилие, хиляди убити, всеобщо беззаконие. От друга страна, тъй като голям брой украинци бяха готови да поемат рискове, да страдат и умират в името на Европа – в един момент, в който самата Европа преминава през сериозна криза на идентичността – то има смисъл да се задава въпроса за какво всъщност те работят.

В дългия ход на интелектуалната история, сблъсъкът между руската дезинтеграция и европейската интеграция е нещо доста добре познато на украинците. Украинският град Харков, на по-малко от тридесет километра от руската граница, е родно място на един от мислителите, които са се опитвали да представят този дълъг процес в някаква историческа перспектива. За Юрий Шевельов (1908-2002), един от големите филолози на двадесети век и професор в Колумбийския и Харвардски университети, цялата история на отношенията между Украйна и Русия е история на рисков (украински) универсализъм, сблъскващ се с мощен (руски) провинциализъм. Неговите есета, публикувани на украински през 2013, представляват един вид учено ръководство към разбирането на тази дългосрочна перспектива.

През ранния осемнадесети век, по време, в което на религията се е гледало като на ядро на културата, украинските църковници са вярвали, че внасят универсално християнство в Руската империя. От гледна точка на Киев християнството е било вяра, поставяна на изпитание от множество кризи, а православното християнство е нейното подходящо историческо усъвършенстване. В Киев православието е универсално, доколкото неговите мислители са хора с широка култура, а също и поради очакването им, че тяхното разбиране за религията би могло да бъде разпростряно например и до Москва. Православната църква в Украйна е притежавала традиция на бароково образование на латински и полски. Нейните църковници са били добре запознати с религиозните противоречия, които са разкъсвали Европа по време на Реформацията и Контрареформацията. По онова време Русия не е притежавала такива институции, традиции или контакти. Москва приема услугите на тези църковници, но преобръща посланието им с главата надолу: Православната църква ще се счита за единствено автентична, но не защото представлява трансцедентална алтернатива на светските държави, а само доколкото подкрепя и усилва руската политическа сила. Никак не е случайно, че в наши дни Руската православна църква е силен поддръжник на руския милитаризъм.

Следващият голям сблъсък между универсалните и провинциални ценности в Украйна и Русия, както и техните гранични земи, идва с възхода на комунизма през ранния двадесети век. В Харков Шевельов живее и се оформя като личност във време, в което се прави опит комунизмът да бъде превърнат в глобален проект за просвещаване на народите. Когато се създава Съветския съюз, Украйна е неговата втора по важност република (след Русия), а Харков е първата столица на Съветска Украйна. Вдъхновени от създаването на Съветския съюз като федерация от национални републики и поддържани от ранните съветски политики на утвърдителни действия по адрес на неруските нации, множество украински комунисти вземат на сериозно международния характер на революцията, уверени, че всички страни по света ще преминат през някакви подобни обществени и културни трансформации, докато напредват по пътя към социализма. Според тяхното разбиране Украйна е една от многото страни, които ще осъществят революцията чрез възприемане на модернисткото изкуство и култура, подходящи за новата социалистическа епоха.

През 1920-те, под ръководството на украинския пролетарски писател и поет Микола Хвиловий, украинските комунисти създават образцов набор от културни институции, насърчаващи разпространението на новата експериментална култура. Основната идея на Хвиловий като критик и спонсор на новата литература е, че Украйна би могла да направи скок напред към онова, което той нарича „психологическа Европа“, чрез една нова украинска висока култура, предлагаща неустрашими размишления върху специфичните трудности на модерния живот. Под „Европа“ той разбира възприемането на Европа, но също и задминаването на нейните жанрове. За него това е същностната задача на модерната украинска и руска литература. Хвиловий отхвърля идеята, че руската култура притежава форми отвъд европейските и че те трябва да служат като ръководство за украинските писатели. Някои от най-добрите романи от този период, като например „Градът“ на Валериан Пидмогильный, представят начините, по които се утвърждава социализмът в големите украински градове. Самият Хвиловий описва живота в Харков по начин, който едва ли може да бъде представен като романтичен: „В далечна църква гори пожар и се оформя ново стихотворение. Аз мълча. Мария мълчи.“

Но след това, според разбирането на Шевельов, идва Йосиф Сталин и една подновена идеология на руския провинциализъм. Съветският социализъм престава да бъде универсален проект, който би могъл да започне с изграждането на нова европейска култура, а представлява силно централизирана икономическа трансформация, направлявана от Москва, чиито неуспехи могат винаги да бъдат приписвани на страните-спътници, най-вече на Украйна. От колективизацията на селското стопанство, започнала на сериозно през 1930-те, се очаква да трансформира селското население на места като Украйна, като ги превърне в модерни пролетарски общества. Лишени от земята и нейните плодове чрез колективизация и реквизиции, селяните от съветска Украйна измират от глад и изпращат децата си в градовете, за да просят. През ранната 1933 година харковската полиция отстранява ежедневно по две хиляди гладни деца от улиците на града.

Сталин приписва провалите на колективизацията на украинския национализъм и наказва водачите на новия украински авангард. През март 1933 Хвиловий се самоубива. През 1934 столицата на Украйна е преместена в Киев. През 1937 и 38 Харков се превръща в един от центровете на сталинския терор. Цяло поколение от артисти и писатели (включително романистът Пидмогильный) е унищожено от НКВД. А след като Съветският съюз напада Полша през 1939, полските пленници са транспортирани до Харков, за да бъдат разстрелвани там. Представата за комунизма като международно освобождение навсякъде е заместена от сталинската самонадеяност, че комунизмът е специфична система на политически контрол, направляван от Москва.

Разглеждано откъм тази перспектива, става по-лесно да се разберат начините, по които множество днешни украинци схващат своята последна революция от 2013 и 2014. За украинците, обещанието на Европа е не просто общ пазар за украински стоки и насърчение за политически реформи; освен това то се разбира и като идея за взаимно признаване на европейските държави и граждански общества, което би могло да измъкне Украйна от сенките на руския провинциализъм. Но революцията – макар че нейните активисти идват от всички краища на страната – беше концентрирана предимно на Майдана в Киев. В следвоенните десетилетия Киев беше съветската столица; в пост-съветските десетилетия той се превърна в горда европейска метрополия. В източния град Харков, където съветизацията след 1930 означава провинциализация, атмосферата е много по-постколониална. По време на революцията от 2013 гледните точки в Харков бяха много по-поляризирани, при което голям брой хора избраха да се присъединят към „анти-майданското“, разграничаващо се от Европа, движение. Това беше сблъсък между насилствени и ненасилствени методи на протест, тъй като анти-майдановците прилагаха побоища и различни видове унижения над опонентите си. Серхий Жадан, най-известният поет и писател от Харков, е получил от анти-майдановците тежка черепна травма през ранната 2014.

След победата на Майдана и руската инвазия през пролетта на 2014, тонът в Харков се промени до известна степен. Градската статуя на Ленин беше най-после премахната през септември 2014. На мястото виси табелка, на която се обяснява, че пиедесталът на статуята се намира „в ремонт“, но реален ремонт всъщност няма. (Видът ремонт, който се има пред вид, е може би от културно и политическо естество). Местните харковски лидери също се противопоставяха на Майдана, но заедно с това, когато му дойде времето, се противопоставиха и на сепаратистите, и на руската инвазия. По улиците крайно десни полувоенни набират доброволци за освобождаване на Украйна от Русия, макар че по-голямата част от населението не е напълно определена в отношението си към войната. През февруари жители на Харков демонстрираха по повод годишнината от Майдана; по пътя на демонстрацията някой беше заложил бомба, която уби четирима души. Градските автобуси са боядисани в синьо и жълто, националните цветове, с изпълненото с надежда послание „една страна“ изписано и на украински, и на руски. Скорошните опити за увековечаване паметта на самия Шевельов разкриват тукашните разделения. Паметната плоча в Харков в чест на живота и делото му, беше незабавно разрушена от хора, които твърдят, че защищавали Харков от „фашизма“.

 

2015 08 kharkiv-empty-plinth-crop
Празният постамент на бившата статуя на Ленин, Харков, Украйна, 2015
(Тимъти Снайдър)

 

Един от хората, опитващи се да върнат паметта за Шевельов обратно в Харков, е Жадан – поетът, който беше нападнат миналата година. Темата, чрез която той е най-широко известен, е реалността на пост-съветския живот в големите градове. В голям сборник с проза на име Химни на демократичната младеж, публикуван няколко години преди Майдана, той обрисува последния реален Харков, онзи от пост-съветско време. Би било погрешно да се разглежда първия разказ от сборника, „Притежателят на най-добрия гей-клуб“, като послание против широко разпространените в Русия и Украйна хомофобски настроения. В края на краищата той касае по-малко особеностите на гей-живота в Харков, или пък трагикомедията на хората, които се опитват да печелят от това пари, колкото самото естество на любовта. В края на разказа узнаваме, че главният герой и собственик на най-добрия гей-клуб, бивш уличен полицай, тайно вярва, че гейовете са хората, които най-добре разбират секса. Нещо повече – историята въздига особеностите на провинциалния пост-съветски Харков до универсален въпрос – дали любовта между двама души може да се окаже отговор на смазващото отчуждение, царящо в това общество на тотална трансформация. Това е сериозен ход, изпълнен с изящество и умение пред един инак комичен фон, който оставя читателя с желание за повече.

В Харков от 1920-те години, комунистическият водач Хвиловий също пише за трудностите, пред които е изправена страстта в модерния град, като част от многото други теми, считани по онова време за неразделна част от новото универсалистко бъдеще. На пръв поглед може и да изглежда, че Жадан, който е роден през 1974, просто проследява историята на дългия упадък на града и неговата мисия. Но онова, към което той всъщност се стреми – и тук готовността му да рискува живота си за Европа е важно указание – изглежда е същото, което Хвиловий е наричал с думите „психологическа Европа“: преодоляването на определени конвенции, работата, свързана с тяхното задминаване и абсолютната необходимост от неща като свобода и достойнство на индивида, в хода на цялото това усилие. Последната му творба, поетичен сборник, публикуван по-рано тази година под заглавие „Животите на Мария“, е книга за украинската война и собственото оцеляване на Жадан.

На места в „Животите на Мария“ Жадан звучи като Чеслав Милош, полския поет от двадесети век, който също се стреми към Европа както чрез локалното, така и чрез универсалното: „Исках да дам име на всяко нещо“. Милош беше водещият поет на една гранична страна, онази на север от Харков, една литовско-белоруско-полска (и еврейска) такава. Позицията му, може би не чак толкова различна от онази на Жадан, е че Европа може да бъда разпозната най-добре по границите си, където несигурността и риска са по-обичайни от баналностите и сигурността. И действително, последната част от „Животите на Мария“ е посветена на преводите на Милош, направени от Жадан.

Докато Милош пише на полски за безразличието на поляците към чуждото (еврейско) страдание, Жадан пише на украински за това, че вече е имало прекалено много пророци. Може би наистина е така. Проевропейски настроените украинци поемат реално рискове, те не изискват някакво гарантирано бъдеще. Освен това те наблюдават и гръцката криза, при което позицията им често се оказва далеч по-враждебна от всичко, което западните критици на ЕС могат да си позволят. Смисълът тук е да се набляга не върху търсенето на сигурност, а на нови възможности. Жадан сигурно би могъл наистина да умре за идеята на Европа; други украинци вече го направиха. И все пак рисковете, които той поема – както физически, така и литературни – не са предназначени да обслужват която и да било конкретна политика на момента. Много от есетата и стихотворенията говорят за опитите му да разбира хора, с които не е съгласен. Той е директен критик на собственото си правителство. Също като Милош, който описва Европа като „семейна“, или като Хвиловий, който нарича Европа „психологическа“, Жадан се стреми към експериментиране и просвещение, към едно усещане за Европа, което изисква реална конфронтация с необоримото минало, вместо производството и консумацията на исторически митове. „Свободата“, пише Жадан в „Животите на Мария“, се състои в доброволно завръщане обратно в концентрационния лагер“.

Никой не знае докъде може да доведе тази визия за Европа. В известен смисъл, това е и целият смисъл на упражнението. Но ние знаем, че, за да може Европа да съществува, тя трябва да съществува в по-мащабни институции. Много украинци разбират това, което е и причината да проведат революцията си в името на самата Европа. Но тези институции трябва да бъдат подобрени, което е причината, поради която говорим за Гърция. Европа може да се провали както в Гърция, така и в Украйна, което пък е причината, поради която през тези седмици из руските медии изобилстват най-различни празнични визии за очаквания скоро колапс на Европейския съюз. Посланието, намиращо се под повърхността на руската пропаганда е, че да се работи за Европа, независимо дали вътре в Европейския съюз или отвъд него, няма смисъл, тъй като демокрацията и свободата не са нищо повече от лицемерието на един осъден на провал порядък, а историята не притежава други уроци освен онези на силата и властта. Руският нихилизъм се подхранва от европейския нарцисизъм.

Европейският съюз без съмнение ще надживее и двете кризи, поне за определено време, но при нито една от тях той не предостави някакъв особено убедителен отговор на своите екзистенциални и демократически проблеми. Украйна заслужава помощ, но тя бива до голяма степен игнорирана, тъй като не е страна-членка на Европейския съюз; гръцкото настояване за институционални реформи си остава пренебрегвано. И докато европейските лидери се опитват да дефинират какво всъщност Европа е, то може би все пак е по-лесно, или поне по-окуражаващо, да се четат мрачните универсалисти от Харков, вместо да се гледат ликуващите провинциалисти от Москва.

Източник

Тимъти Снайдър
Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.
Други статии от този автор
Посетители: 67

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 1 ден
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 3 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 4 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 1 седмица
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици