Краят на Студената война и геополитическите промени на континента ни доведоха до ситуация, в която деконструкцията на европейската и национална идентичност се превърна във факт. Оттогава насам гражданите са изложени на новото културно измерение на обединена Европа – което все още се намира в процес на конструиране – и са впримчени в процеса на преоценяване на историята на континента.
Историята не е просто хранилище за данни от миналото. Освен това тя предлага интерпретации и легитимира груповата идентичност като памет или споделен опит, като кодекси на поведение и етически системи. Европейската история е конструирана по такъв начин, че нашето историческо усещане е изградено преди всичко върху съзнанието за противопоставяне на една страна срещу друга. Това, заедно с демографските предизвикателства, пред които е изправен континентът, прави проблема за изграждане на колективна европейска идентичност още по-сложен и деликатен.
Ако и дискусията за новата културна идентичност на Европа да не води с неизбежност до ожесточени дебати и спорове, то историческите разкази, създадени от всяка европейска страна, са нещо много по-обезпокоително и опасно. Всеотдайността към „историческата истина“ се приравнява с предаността на обществото към идеята за справедливост и може да стане лесен обект на политически манипулации. Стимулирани на национално ниво от водачи на радикални партии или социални движения, а също и медии, историческите дебати имат своето въздействие както върху двустранните и многостранни международни отношения, така и върху гражданите, които, несвикнали на разнообразни размишления по международни въпроси, често стават консуматори на традиционните експлоатации на исторически митове.
„Отмъщението на паметта[1]“ присъства при различни и понякога неясни исторически дебати – и то засяга всички. То притежава както индивидуални, така и колективни измерения, и представлява както необходимостта от преоценка на собственото историческо минало, така и желанието за подобаващо негово признание на международната сцена.
В централноевропейския контекст, „отмъщението на паметта“ придобива формата на конфронтация между мненията и политическите заявления на – примерно – поляци, чехи и германци, която произлиза от исканията, отправяни от някои германски организации (така наречените „прогонени германци“) за признаване на статуса им като жертви на насилственото изселване на етническите германци след Втората световна война.
Друга форма на „отмъщението на паметта“ е демитологизацията на някога доминиращите национални исторически разкази, като например онзи, според който полската нация винаги е била жертва и никога – агресор. Това разбиране беше подложено на сериозни съмнения по време на полския дебат за клането от Йедвабне, и широко експлоатирано от международните медии.
Други случаи на двусмислени преоценки на миналото могат да бъдат намерени при сравняването на полските учебници по история с онези, написани в Белорусия, Украйна или Литва. Разглеждани откъм позициите на тези страни, поляците рядко са били жертва, а са играели една доста по-мрачна роля. Друг пример идва от един публикуван наскоро френско-германски учебник по история. Авторите му твърдят, че през 1930-те години Полша не е била нищо повече от авторитарен режим (а главнокомандващият Пилсудски – един автократ – е бил изключително популярен сред поляците). Това твърдение може да доведе до странното заключение, че няма реална разлика между авторитарни лидери като Хитлер, Мусолини, Франко и Пилсудски. Още повече такива примери могат да се намерят в миналото на други европейски страни, както и в днешните унгарско-словашки отношения.
И все пак „отмъщението на паметта“ не е само политически въпрос; освен негативните, то може да доведе и до положителни резултати и да се превърне в историческа поука. Деконструирането на митове не е равносилно на разрушение, а по-скоро на преосмисляне и преподреждане на символичното значение на историята. В това отношение Полша може да служи като пример за проблемите, свързани с идентичността, основаваща се на историческа митология, но също и за възприемането на нов език и политическа култура в международните отношения.
Разглеждана откъм миналото, полската национална идентичност е била създадена в резултат на драматични събития от деветнадесети и двадесети век: разделения, войни, сталинизъм и авторитарен режим. Всички те са оформили полските умонагласи и колективната воля за оцеляване, а освен това са помогнали за запазване на мечтите от романтичното минало. Оттогава насам поляците винаги са говорели за национално мъченичество – една месианска и символична визия за света, според която Полша, чрез своето страдание, е спасила себе си и целия свят. Това разбиране е част от държавното образование, а историята на Полша винаги е била представяна като история на една потискана и невинна страна. Освен това то е повлияло езика на публичните дебати и е подпомогнало възприемането на една специфична реторика: ние никога не питаме дали сме били нападнати или не, а дали сме спечелили или изгубили. Дори и когато говореха за присъединяването към ЕС, радикалните скептици се питаха дали това ще се окаже следващата битка при Грюнвалд (в която сме спечелили) или следващото разделение (когато сме изгубили).
През 1989 политическата независимост на Полша и нейните съседи беше възстановена, чрез което беше елиминирано едно от основните препятствия по пътя към постигане на ново качество на политическите отношения. Духът на оцеляването беше заменен от една логика на безпристрастие и справедливост. Поляците започнаха да учат „историческите си уроци“ и да се питат дали сами не са навредили някому в миналото, или го правят в момента. Но националното себевъзприятие за „страдание-и-спасяване-на-света“ не бива да бъде заменяно от усещането за вина, така горещо окуражавано от международните „експерти“, диаспори и медии.
Полско-украинските отношения могат да послужат като положителен пример за преработване на паметта с цел преодоляване на едно трагично национално наследство. Сътрудничеството беше подхванато от полски и украински интелектуалци, а скоро след придобиването на независимостта тази интелектуална дейност беше изправена пред една нова икономическа реалност. Границите бяха отворени за обикновените хора, украинците започнах да посещават Полша, а директните контакти спомогнаха за преодоляването на стереотипите. През 1990 Полският сенат осъди „Операцията Висла“[2], представители на украинската демократична опозиция се срещнаха с властите от Гражданската парламентарна партия (Obywatelski Klub Parlamentarny) в Яблона, а президентите на двете страни започнаха разговори върху по-трудните въпроси. Резултатът от тези помирителни действия беше всеобщата поддръжка на полските граждани за Оранжевата революция. От известно време насам политическото сътрудничество забави крачка, но неправителствените институции и местните управления продължават дейността си и се чувстват отговорни за развитието на партньорски отношения, които могат да надделеят над токсичното минало.
Едно трагично историческо наследство може да бъде преодоляно, ако усилията на правителствата посрещнат очакванията на гражданското общество и гражданите, които разбират, че трагичните исторически уроци не са „капани“, а предупреждения. Както веднъж беше отбелязал Здислав Мах[3], „Узаконяването на историческия и паметов плурализъм, ревизията и деконструирането на националните митове, както и изграждането на един нов символичен свят, по по-плуралистичен, по-близък до гражданите начин, ще позволи на хората да осъзнаят по-добре историята си и да използват по-добре това познание при обмислянето на бъдещето и историческото си наследство“[4]. Вместо да съдим ние трябва да се опитваме да разбираме – и именно за тази цел историята може да ни бъде от голяма полза.
[1] Авторството върху понятието се приписва на полския автор и журналист Ячек Заковски. Бел. авт.
[2] „Акция Висла“ е кодовото название на голямомащабна военно-административна операция от 1947 г., в резултат на която не-полското население на югоизточна Полша (украинци и др.) е насилствено преселено в новите северозападни полски територии, току-що получени от победената Германия. Бел. пр.
[3] Полски социолог и антрополог. Бел. пр.
[4]Silent Intelligentsia, Villa Decius, Krakow 2006, 10.
