1 1 1 1 1 Оценка 4.20 (5 гласувания)

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация. Швеция и България като европейски прототипи

През 1992, в първата година от сръбската война срещу Босна, Тадеуш Мазовиецки, в тогавашната си функция на специален кореспондент на Комисията за човешки права към ООН, конфронтира европейската общественост със следното шокиращо заключение: етническите прочиствания в Босна „не са следствие от тази война, а … нейна цел“.[1] По-нататъшният развой на войната, както и депортациите на косовски албанци в Македония и Албания чрез редовни и нередовни сръбски военни части през ранното лято на 1999, потвърждават повече от ясно възгледа на бившия активист на „Солидарност“ и първи демократично избран следвоенен президент на Полша. Нещото, което от времето на войните в разпадаща се Югославия се нарича „етническо прочистване“ и постепенно навлиза като понятие в международното право, е не просто следствие от войната, а по правило нейна цел. Прочистващите акции на военни и полувоенни части също могат да бъдат разбирани само отчасти като следствие от войната. По правило те са резултат от решенията на политически инстанции, чиято цел е продължение на вече започнати действия или реализация на предварително изградени планове. Войните отварят един вид window of opportunity[2] за държавно насърчавана и етнополитически мотивирана принудителна емиграция. По отношение на Източна Европа[3] 1990-те години могат да бъдат сравнявани с двете военни десетилетия (1912-1922: от началото на Първата балканска война до края на Гръцко-турската война и 1939-1949: от началото на Втората световна война до победата на монархистите в Гръцката гражданска война), като специално представящи се възможности за държавните действащи лица да реализират идеала за етнически чиста национална държава.[4]

Но също и невоенните периоди между тези десетилетия предлагат, в хода на различните мирни договори и териториални промени, многобройни възможности за етническо прочистване. При това за прогонване на нежелани общности могат да служат както възприемането на сталинисткия модел на управление (независимо дали принудително или доброволно), така и неговото отхвърляне (в гръцкия модел). Защото обратната страна на медала на депортацията, военните престъпления, престъпленията срещу човечеството и геноцида, е международно регулираният трансфер на населения, в това число и двустранно-междудържавният обмен на населения, който по правило се извършва без каквото и да било допитване до хората, засегнати от него. Към всичко това може да се причисли и внезапното, но само кратковременно откриване на възможности за емиграция на групи, които преди това са били поставени под съответен натиск за напускане на дадена страна. В настоящата международно-правна дискусия този начин на действие се обозначава с неологизма „причиняване на масово бягство“ (Fluchtverursachung).[5] Под това понятие се разбира едновременното подклаждане на страх, истерия и паника, за да се принудят чуждо-етнически групи да напуснат през глава родната си страна. В ранното лято на 1989 ръководството на Народна република България използва по този повод понятието „масова изселническа психоза“ – едно напълно реалистично описание на масова психоза, целенасочено създадена чрез използване на държавно-принудителни мерки.

Но, както е добре известно, държавната политика на етническо прочистване може да бъде провеждана не само чрез принудителна емиграция и масово унищожение, а също и с други средства. Принудителната стерилизация с цел понижаване раждаемостта сред определена етническа група, за да бъде тя намалена и в края на краищата доведена до изчезване, е едно от тях. Към тази група принадлежат и принудителната асимилация примерно чрез задължителна смяна на вярата или принудително осиновяване на деца и младежи, а също и държавно-администрираните опити да се промени идентичността на дадена група чрез политически, икономически, образователни и други видове принуда. Свързаната с наказателни мерки забрана за употреба на собствения език и принудителното налагане на друг език и азбука също е част от тази група мерки, както и премахването, респ. не-отдаването на гражданство, принудителното преселване в границите на собствената държава, а освен това и различни забрани за упражняване на професия, трудности при получаване на образование, дискриминация в ежедневието и набези в личната сфера като институционално-наредена смяна на имената, предписания за носене на определено облекло, криминализация на религиозни ритуали и др.

Постепенното оформяне на арсенала на т. нар. social engineering или nation-building[6] е във всеки случай порождение НЕ на епохата на национализмите и националните държави; то има значително по-ранна дата. За това напомнят например формулите от късното Средновековие като cuius regio, eius religio[7], както и днес цинично звучащото privilegium abeundi, тоест „правото“, при верска промяна сред висшестоящите, да се напусне собственото местоживеене без преследване от тяхна страна. Един особено драстичен пример за комбинацията между принудителна емиграция и принудителна асимилация още в пред-национално време е политиката на шведската корона към завоюваните през 1658 датски провинции, и най-вече Скания. Тамошната датска аристокрация е прогонена чрез различни политически и военни средства (доколкото не е била вече забягнала или унищожена). Датското духовенство също е унищожено. Говорещите датски език селяни са подложени на процес, който е официално наречен försvenskning (шведизация)[8]. В езиково и културно отношение регионът е насилствено прочистен от датски елементи, така че в наши дни за бившия датски характер на провинцията говори единствено църковната архитектура, и то само тук-там. Интересно е да се отбележи, че през 1906, когато Селма Лагерльоф пише своя национално-географски и народо-възпитателен роман Чудното пътешествие на малкия Нилс Холгерсон с дивите гъски, родният край на превърнатия в палечко Нилс, южна Скания, вече се смята за изконно-шведска земя, напълно еднаква с останалите провинции на бившата Шведска империя, която е обявена за национална държава само една година преди това. […] Между другото, асимилационната политика е провеждана от шведското правителство буквално до средата на 20. век – примерно срещу сàмите (Samen) в Лапландия и финландците от долината Торне – и то под същото историческо наименование, försvenskning. И докато вече споменатите народностни групи (сàми, финландци, но също и роми), са сравнително слабо засегнати от тези мерки, най-вече поради факта на постепенното си изчезване, то етносоциалната група на татарите е подлагана на принудителни стерилизации и кастрации чак до средата на 1970-те години.[9]

Във всеки случай фактът, че към началото на 20 век Швеция е почти изцяло етнически хомогенна, се дължи както на тези двеста години политика на försvenskning, така и (най-вече) на постоянните отпадания на различни територии в хода на Новото време. През 1725 трансбалтийските провинции попадат под управлението на царска Русия. През 1809 същото се случва и с Финландия; през 1815 шведска Померания става част от Прусия, а през 1905 Норвегия получава независимост. Или, с други думи: за национална хомогенизация на държавите допринасят също и загубите на територии, те са един вид етническо прочистване à contre-coeur.[10] Характерни в това отношение примери са драматичното намаляване на Дания между 1814 и 1871, Унгария след края на Първата световна война, „преместената“ на Запад Полша от 1945, а от 2008 насам – и Република Сърбия.

Един друг етно-прчистващ ефект може да бъде констатиран като следствие от териториални промени и по-точно загуби на територии (от държавна гледна точка също „не-доброволен“). Има се пред вид притокът на сънародници, били те бежанци, депортирани или хора, „обменени“ между две правителства. По този начин могат да бъдат обяснени например значителните разлики в етно-структурата на комунистическа Полша в сравнение с онази на Втората полска република от междувоенно време. В страната има огромен приток на хора: милиони поляци от завзетите от Съветския съюз източни полски територии (през 1939 и отново през 1944), както и хора, завръщащи се от сибирско заточение, та дори и от Босна, са „репатрирани“, като заедно с това милиони германци от новополучените (бивши немски) западни провинции, са изпращани в три от четирите окупационни зони на онова, което остава от Германия – отчасти безразборно, отчасти планомерно. Към това идва и принудителното преселване на украинци от нова Полша в Съветския съюз, както и разбиването на районите с компактно украинско население в югоизточна Полша чрез принудителни преселвания в долна Силезия и в пристанищните градове на Балтийско море. Още преди това полското еврейство е унищожено почти напълно в резултат от националсоциалистическата окупационна политика и Холокоста. Rzeczpospolita wielu narodów, „Републиката на много народи“ от времето преди Втората световна война, се превръща след войната в почти „чиста“ национална държава.[11]

* * *

Един силно представителен пример както за дългогодишна политика на етническо пречистване, така и за хомогенизиращите последствия от териториални промени и масовия приток на сънародници, ни дава България. Този случай е парадигматичен за Европа не толкова поради отделните процеси и компоненти, от които е съставен, колкото от тяхното съчетание, едновременност и – като цяло – силно незначителното им въздействие. Основана през 1878 като малко мулти-етническо княжество с територия от 64,000 квадратни километра и малцинствено население, наброяващо около една трета от цялото, днес България е значително по-голяма (около 111,000 квадратни километра), независимо от факта, че участва в две световни войни на страната на победените. Като територия тя е почти два пъти по-голяма, а заедно с това етнически почти хомогенна страна-член на ЕС. От държавно-национална (etatistische) гледна точка тук следователно става дума за двойна история на успехи, тъй като налице е както двойно увеличение на територията, така и успешно етническо прочистване.[12]

Българското себе-възприятие обаче винаги е било напълно противоположно на това – и си остава отчасти такова и до ден-днешен: според българите хомогенизационният проект в никакъв случай не е приключен, та дори и застрашен като следствие от демографските процеси в страната. И като мащаб за националния проект в сравнителен план тук се взема не подобаващо възникналото в резултат на Берлинския конгрес княжество, а почти три пъти по-голямата (164,000 квадратни километра) територия на една никога нереализирана българска държава, която руският цар налага на победения във войната османски султан в подписания няколко месеца по-рано в Сан-Стефано предварителен мирен договор. Тази фиктивна „сан-стефанска България“, получена в резултат на руско благоволение, отговаря на искането на българското национално-освободително движение за „България на три морета“. И макар да е химера, тази териториална програма-максимум си остава като определяща рамка на външнополитическата програма както на княжеството, така и на царството България – с по-късно влияние и върху комунистическата народна република, та дори и с признаци за фантомни болки и до наши дни. Така например Иван Илчев, ректор на СУ „Климент Охридски“ в София и един от най-изтъкнатите историци на най-новата история на страната, нарича окупацията на югославска Македония от една страна с експлицитното „анексия“, а от друга – „национално обединение“.[13] А българското Министерство на образованието съ-финансира през 2012 г. печата на сборник с материали от конференция под заглавие „Националното обединение на България 1940-1944“, в който териториалните завоевания, постигнати от България в резултат от съюза с националсоциалистическа Германия, се наричат не само „една от най-ценните ‚златни страници‘ в цялата българска история“, но дори и „второ, този път действително, национално възраждане“ на „македонската, тракийска и добружданска България“. Тук всичко това се обявява за модел за бъдещото развитие на отношенията между „двете съседни, произхождащи от един и същи корен държави“ България и Македония.[14]

Имайки пред вид несъответствието между тази експанзионистична програма и ограничените силови средства на различните български държавни форми, работещата в САЩ българска историчка Мария Тодорова говори за „слаб национализъм“, на когото заедно с това приписва „месиански претенции“.[15] В риторично-пропагандистки план този слаб български национализъм винаги се е биел в гърдите, но в практично-политически никога не е успявал да постигне някакви продължителни резултати. Въпреки това си остава съмнително дали прилагателното „слаб“ е най-подходящото, и то поради поне две важни причини:

Първо: българската държава и нация са се възползвали с готовност от всичките три възможности за реализиране на спомената по-горе териториална програма-максимум, които са им били предоставени – през 1912 и 1913, по време на Първата балканска война; между 1915 и 1918, през Първата световна война, и във времето от 1941 до 1944, по време на Втората световна война.[16] Фактът, че всички тези опити са се увенчавали единствено с временни успехи, не променя с нищо интензивността на трикратната обществена мобилизация, той само подчертава реалната действена сила на тази програма.

Второ: всички български правителства, както и многобройни близки до властта и държавата обществени актьори – от основаването на държавата до края на най-ранната фаза на прехода след падането на комунистическата диктатура през 1991 – са насърчавали етническите прочиствания, като много от тях са ги провеждали най-активно. Към това се прибавя и онова, което, в съгласие с понятието, въведено в практиката от Норман Дейвис („приливната Европа“), би могло да се нарече „приливната България“[17], тоест подобното на приливи и отливи разширяване и стесняване на собствената държавна територия. Ключови в това отношение са присъединяването към България на Източна Румелия през 1885; завоюваните през 1912 територии на юг и изток; загубите на територия през 1913; подновените завоевания през 1915 на същите места; новите загуби през 1918, този път и на север; през 1940-41 – отново завоевания; 1944 и 1946 – загуби. И всичко това – при вече споменатия по-горе териториален нето-растеж. Последиците от това са от една страна постоянни притоци на имигранти и бежанци, депортирани и насилствено преселени хора откъм съседните страни, а от друга страна – временни окупации и присъединявания на области с етнически чуждо население, което в края на краищата не е интегрирано. И двата вида последици имат в края на краищата значително етно-хомогенизиращо въздействие.

И докато короната, правителствата и политическите елити на България могат единствено да приемат обусловените от войните загуби на територии, както и да реагират по много недостатъчен начин на проблемите, предизвикани от притока на сънародници отвън, то възможностите им да направляват положението и развитието на чуждо-етническото население в ту по-голямата, ту по-малка страна, са значително по-реални. Това важи и за двете основни стратегии в това направление, тоест както за намаляването на небългарската част от населението чрез всевъзможни вълни от емиграция, така и за асимилацията на етнически и религиозни малцинства, отново без особен подбор на средства. Стремежът към етническа хомогенизация може следователно напълно справедливо да бъде посочен като една от основните особености на най-новата българска история. Ето защо, дори и само по тази причина – както и поради синдрома Сан-Стефано – определението „слаб национализъм“ изглежда неоправдано. Това разбира се важи и за останалите национализми от региона. Може ли например сръбският национализъм да бъде определен като „слаб“ само защото през последните сто години Сърбия е намалявала териториално и в наши дни около една пета от населението ѝ не е част от титулярната нация? Може ли това да се каже и за унгарския национализъм, чиято ревизионистка програма, след успешното интермецо на страната на Третия райх, не притежава никакви шансове за реализиране по време на съветската хегемония? Едва ли.

И въпреки това в предложеното от Тодорова название „слаб национализъм“ се крие и зрънце истина – и това става най-ясно когато в неговата основа се постави понятийното определение на нейния софийски колега Илчо Димитров за т. нар. „мирен ревизионизъм“ на българските правителства във времето между 1878 и 1946.[18] Според Димитров ревизионистките стремежи на България са били „мирни“ само когато не е било възможно да се намерят мощни съюзници, които да допринесат за тяхното военно или дипломатическо осъществяване, тоест в годините 1879-1911, 1913-1915, 1918-1940 а също и след 1944. Тук обаче трябва да се вземе пред вид, че във времето между 1893-1934 вътре в България съществува една държавно-подобна (quasistaatliche) паралелна структура в лицето на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), която, по правило поддържана от различните правителства, винаги е преследвала една свързана с насилие ревизионистка политика.[19]

Притокът от сънародници в България, както и изселването, бягството и прогонването на не-българи, плюс в крайна сметка насилствено-асимилационните процеси, осъществявани на фона на честите териториални промени в течение на 125 години, от 1878 до 2013, могат да бъдат илюстрирани чрез три примера на имиграция, принудителна емиграция и принудителна асимилация, заедно с техните последствия:

(1) Притокът в княжество България на югоизточни, славянско-говорещи православни християни, които наричат себе си „българи“, „българо-македонци“, „православни“, „македонци“ или по други начини, започва непосредствено след неговото основаване и се увеличава постоянно в хода на сблъсъците между про-българските въоръжени бойци и органите за сигурност на Османската империя по време на Илинденското въстание от 1903. Пораженията на царство България във Втората балканска война, в Първата и Втората световна война, водят до огромни притоци от бежанци в страната, както и до двустранни съглашения за принудително преселване, например с Гърция и Румъния. От 1878 до 1949, като резултат от различни бежански вълни и обмени на населения, в България се преселват между 500,000 и 700,000 души – при общ прираст на населението от два до седем милиона.[20]

(2) Емиграцията на не-българи от България (от 1878 насам) може да бъде оценена само грубо – на около милион, милион и половина души. Преобладаващата част от тях са мюсюлмани, основно турци, после гърци, румънци, евреи и други. Заедно с различните фактори на външна привлекателност (Pull-Faktoren), тук в различни моменти играят роля и фактори на изтласкване (Push-Faktoren): принудителни обмени на население, причиняване на бежански вълни и прогонвания. Тук непременно трябва да бъде отбелязан факта на най-голямата вълна на бягство и депортация, онази от лятото на 1989, по време на която в течение само на няколко седмици границата с Турция е прекосена от 370,000 души, както и завръщането на една голяма част обратно. Около 160,000 души се завръщат още през 1989 – което се обяснява между другото и с промяната на политическите обстоятелства в страната през същата година.

(3) На насилствени асимилации в княжество България са подложени православните гърци, докато в царството и в Народната република техен обект са най-вече помаците. В един внезапен обрат на политиката на комунистическия режим през 1984 на асимилация са подложени също и българските турци – наброяващата около 850,000 души, най-голяма малцинствена група в страната, която по онова време наброява около десет процента от населението. Мерките, приложени срещу тях, включват принудителна смяна на имената, забрана за упражняване на майчиния език на работните места, в училищата и на публични места, забрана на обрязването на момчетата, забрана на погребални ритуали, различни видове интернирания, депортации и др. Да се направи баланс на тези развития като съотношение между мнозинство и различни малцинства е много трудно, поради постоянните териториални изменения. Грубо казано, процентът на малцинственото население в княжество България, както беше споменато по-горе, възлиза на малко повече от 30 процента, докато в Република България от 2001 година той е около 16 процента. В царството, народната република и република България броят на турците остава постоянен – около девет процента от населението. Изселническите вълни са компенсирани от повишена раждаемост. Най-общо може да се отбележи, че активните и най-често принудителни държавни мерки почти не променят съотношението на етнополитическите тежести в страната, нито пък го правят присъединяванията на територии, тъй като тамошните населения имат друго разпределение в сравнение с онова от основната част на страната. Основен фактор за сравнителното намаляване на малцинственото население тук е подсилването на титулярната нация чрез притока на сънародници отвън.

Може да се каже следователно, че не успехът на етнически-прочистващата политика, а именно нейната относителна неефективност, е нещото, което стои зад логиката на хомогенизиращата национална държава. Именно защото поставената цел не може да бъде достигната, тази политика продължава да се поддържа. И това се случва без оглед на изключително негативните политически, икономически, социални и други последствия, както може да се види въз основа на всеки анализ на приходите и разходите от тази политика. Показателен пример за всичко това е двойния завой, извършен от старческия режим в България през 1980-те години – захвърлянето на „принципите на ленинската национална политика“ и прехода първо към политика на принудителна асимилация на турците, а пет години по-късно – и към държавно-поддържан натиск за паническо напускане на страната. Този зигзагообразен курс води както до де-легитимирането на партийната диктатура, така и до възникването на първите масови протестни движения през пролетта на 1989, съставени първоначално от турци, а по-късно и от не-турци.[21] Дворцовият преврат от есента на 1989, както и последвалият го бавен преход към демокрация са също следствия от тази объркана политика.

 

2014 10 ATAKA

 

Как се отразява тази свързана с агонията на режима катастрофална политика в културата на паметта, историческата политика и историографията на съвременна България? Докато приемането на многобройни български бежанци от основаването на държавата през 1878 насам се е превърнало в неразделна част от основния българско-национален исторически разказ (през 2012 г. Българската академия на науките публикува обширния девети том по национална история, конципиран още по времето на късния комунизъм и обхващащ годините 1918-1944, в който една от петте глави е посветена изцяло на тази тема) [22], то това изобщо не се отнася до бежанските вълни и принудителните изселвания на не-българи. Едва след дълги и ожесточени дебати българското Народно събрание излезе със заявление, в което прогонването на турците от 1989 се осъжда като „един вид етническо прочистване“ – при силни протести от страна на десните и крайно десни партии[23]. Паметниците, издигнати по местата, където срещу турците са извършвани различни насилствени актове от страна на армията, милицията и органите на Държавна сигурност, често са разрушавани. Но и други трагични събития, свързани с политиката на етническо прочистване, са запазени в паметта по конфликтни начини. Така например, докато отговорността за депортацията на повече от 11,000 евреи от окупираните по време на Втората световна война територии, извършена от българската армия и цивилни служители, днес се назовава повече или по-малко ясно от президента и Народното събрание, това не се отнася до отнемането на имуществото, прогонването от местата на живеене и принудителната трудова повинност, на които са подложени евреите в същинска България[24]. Действително, в българската историческа наука през последно време бяха публикувани обширни издания с източници, както и монографични изследвания и по двете теми, но антигръцките погроми, както и дехеленизацията на българското Черноморие от първата половина на 20. век си остава табу. Но пък преподаващата в САЩ българска историчка Теодора Драгостинова публикува неотдавна подробно изследване по този въпрос, ако и на английски език[25]. Също и антисемитската вълна от края на 19 и началото на 20 век, както и мощно насърчаваното от комунистическата партия изселване на почти всички български евреи от годините 1948/49, не са част от българската историческа картина и представляват обширни бели петна в историографията на страната[26]. Тук изглежда играе роля едно разграничение между мюсюлмански и немюсюлмански малцинства: мюсюлманите се категоризират като „еднозначно чуждо-етнически“, поради което репресивната държавна политика срещу тях се счита за „разбираема“ и следователно подлежаща на изследване[27]. За разлика от този случай, репресиите срещу немюсюлмански малцинства се считат поне в наши дни за „политически некоректни“, особено ако биха засегнали отношенията с някоя друга страна-членка на ЕС (Румъния, Гърция, но също и Израел) – в резултата на което те (почти) не се тематизират.

* * *

И накрая – още една забележка към споменатата в началото международно-правна категория „причиняване на масово бягство“. В тази връзка една от вече споменатите български публикации с източници ни предлага интересни обяснения към бежанската вълна от средата на август 1989 от България за Турция. Четири седмици преди отварянето на границата на България, на 3 юни 1989, тогавашният заместник-министър на вътрешните работи, генерал-майор Красимир Саманджиев описва все по-заострящото се вътрешнополитическо положение по следния начин:

„В досегашната ни работа събрахме опит във връзка с възникването на масова психоза, една така наречена „изселническа психоза“. […] Всички знаете какво означават думите „масова психоза“. Силно загрижени сме от въпроса как можем да спрем една такава психоза и дали изобщо сме в състояние да я спрем.“[28]

С други думи: дори този висш представител на държавната власт няма в този момент ни най-малка представа за курса на държавното и политическо управление, в резултат на което се подготвя и за двете възможности – ответно насилие и отваряне на границата. Един месец по-късно, когато границата вече е отворена, партийният шеф Тодор Живков казва на една среща на Политбюро с първите секретари на окръжните комитети на партията:

„Намираме се на прага на огромна изселническа психоза. Как трябва да оценяваме тази психоза? За нас една такава психоза идва като по поръчка. Сега ще ви кажа нещо, което трябва да се запази в тайна: ако не успеем да изселим около 200-300,000 души от тази група от населението, след 15 години България няма да съществува. Тогава страната ще прилича на Кипър или нещо подобно.“[29]

Дали съдържащата се в това изказване представа, че „изселническата психоза“ на българските турци е възникнала някак от само себе си, се дължи на пропагандистката изврътливост на Живков или на все по-напредващата му сенилност е въпрос, на който тук няма да се търси отговор. Цифрите, които той споменава обаче са забележително близки до реалността. По същото време той натоварва Института по социология към Българската академия на науките с едно демоскопично „експресно допитване“ върху „изселническата психоза сред потомците на ислямизираните българи“. Въпреки идеологическите предписания, резултатите от тайното изследване, проведено както сред турци, подготвящи се за изселване, така и сред такива, които желаят да останат, си остават сравнително диференцирани: протестното движение на турците в страната е насочено срещу принудителната асимилация и цели възстановяване на имената, както и съблюдаване на елементарни човешки права, а не извоюване на право за изселване. Еднозначният извод от допитването е, че „изселническата психоза“ е резултат от политиката на партията и Държавна сигурност.[30] Но нейните последствия, тоест масовото изселване, отговарят точно на сметките на Живков от лятото на 1989 за намаляване броя на турците в България.

В заключение може да се обобщи: също както и упорития стремеж за териториално разширение (който в крайна сметка си остава доста успешен, въпреки всички поврати), проектът за етническа хомогенизация на България е преследван с изключителна упоритост, макар че, както беше вече посочено, в това отношение могат да бъдат констатирани само скромни резултати. Това се дължи на факта, че българската държава и нация са в състояние да реагират единствено с насилие – ако изобщо – срещу демографската динамика на небългарското население в страната. И дори тогава негативните последици надминават далеч онова, което държавата и мнозинството от населението виждат като собствени успехи. Едва от 1991 насам се получава постепенно осъзнаване на този сизифов ефект. В съчетание с условията, поставени пред страната във връзка с влизането в Европейския съюз и НАТО, това все пак довежда до поврат в традиционната политика. Заедно с двата големи политически лагера в страната – пост-комунисти и национал-либерали, турската партия играе решаваща роля в този процес. Тези три лагера сключват разумен консенсус, целящ да постигне европеизация на страната, който получава названието „български етнически модел“. [31] Двойното послание, формулирано с оглед на протичащите по същото това време югославски войни е, че в България, от една страна, елитите и на малцинства, и на мнозинството, действат разумно и в полза на държавата, тоест се отличават в положителна светлина от братоубийствения южнославянски съсед. А от друг страна – че корените на това хармонично положение отиват дълбоко назад в миналото, тъй като в продължение на столетия българите и небългарите тук са живели в мултиетническа симбиоза, която не е била помрачавана от никакви признаци на ксенофобия, расова омраза, антисемитизъм, ислямофобия, антициганизъм, национализъм, шовинизъм и други подобни. Колкото и добронамерено да е бил приет в Страсбург и Брюксел този идеализиращ, та дори звучащ приказно, политически разказ, той си остава силно неубедителен на фона на историческите свидетелства. В този смисъл топосът за „българския етнически модел“ звучи като истинска ирония – ако и, по изключение за този регион, една негорчива такава.

И още веднъж, във връзка с шведския случай, с който тук се прави сравнение: етнически-хомогенизиращата национална държава не може да се открие на пръв поглед в общоприетата картина на шведския обществен живот. При втори поглед обаче това става сравнително очевидно, особено ако се имат пред вид факти като това, че в шведската родина на Нилс Холгерсон десните, антиемигрантски настроени популисти получават до 22 процента от гласовете на избирателите (2006 г.) Също и в българския случай споменът за бежанската вълна от 1989 може и да изглежда избледнял, изместен от рекламната картина на междуетническо доброжелателство, но и тук властваща си остава представата за ценността на повишаването на етническата чистота. Така например „репатрираните“ от Молдавия и Украйна българи се заселват целенасочено и с помощта на държавата в такива градове в югоизточна България, в които процентът на турско население е особено висок. По същите тези места българо-националистическите и войнствено-антитурски настроени съюзи и движения, между тях и представената в парламента „Атака“ – nomen est omen – са особено силно представени. Тук обаче е време да се каже, че непризнаването и неразпознаването като нещо лишено от перспективи, на политиката на етническо прочистване от страна на мнозинството от населението и гражданското общество, във време на изтичане на мозъци, нелегален приток на емигранти и ограничаване щедростта на ЕС, в никакъв случай не е нещо специфично единствено за България. То си остава общоевропейски феномен.

Доклад, държан на 19 ноември 2012 в Хумболтовия университет, Берлин

 


[1] Интервю със специалния кореспондент на ООН Тадеуш Мазовиецки: „Нека не обвиняваме целия сръбски народ“. В Süddeutsche Zeitung, 19 декември 1992, 12. Бел. авт.

[2] Внезапно откриваща се възможност. Бел. пр.

[3] Буквалният израз от немския оригинал е „das östliche Europa“, което не отговаря напълно на общоприетото Osteuropa и вероятно би трябвало да се превежда като „по-източната Европа“. Бел. пр.

[4] Beer, Mathias:Zwangsmigrationen in Südosteuropa während des Zweiten Weltkriegs und danach (1939-1950). In: Geschichte in Wissenschaft und Unterricht 62 (2011), 144-158. Vgl. auch Schwartz, Michael: Ethnische „Säuberungen“ in der Moderne. Globale Wechselwirkungen nationalistischer und rassistischer Gewaltpolitik im 19. und 20. Jahrhundert. München 2013, und Ther, Philipp: Die dunkle Seite der Nationalstaaten. „Ethnische Säuberungen“ im modernen Europa. Göttingen 2011.

[5] Ziegler, Katja S.: Fluchtverursachung als völkerrechtliches Delikt. Die völkerrechtliche Verantwortlichkeit des Herkunftsstaates für die Verursachung von Fluchtbewegungen. Berlin 2002. Бел. авт.

[6] социално инженерство, национално оформяне. Бел. пр.

[7] Чиято територията, негова и религията. Бел. пр.

[8] Åberg, Alf: När Skåne blev svenskt [Als Schonen schwedisch wurde]. Stockholm 1958; Behre, Göran, Lars-Olof Larsson, Eva Österberg: Sveriges historia 1521-1809. Stormaktsdröm och småstatsrealiteter [Geschichte Schwedens 1521-1809. Großmachtträume und Kleinstaatsrealitäten]. Stockholm 1985, 161-163.

[9] Сравни в тази връзка правителствения доклад на шведското правителство Steriliseringsfrågan i Sverige 1935-1975 Historisk belysning - Kartläggning – Intervjuer [Въпросът за стерилизацията в Швеция 1935–1975. Историческо осветяване – Инвентаризация – Интервюта]. Stockholm 2002 (URL http://www.regeringen.se/content/1/c4/28/64/212fc81a.pdf); както и Etzemüller, Thomas: Die Romantik der Rationalität. Alva & Gunnar Myrdal – Social Engineering in Schweden. Bielefeld 2010. Бел. авт.

[10] Без желание, по неизбежност. Бел. пр.

[11] Виж в тази връзка немския превод на един полски влиятелен труд: Hryciuk, Grzegorz u. a.: Umsiedlungen, Vertreibungen und Fluchtbewegung 1939-1959. Atlas zur Geschichte Ostmitteleuropas. Berlin 2012.

[12] Сравни във връзка с историята на България следните стандартни трудове: Crampton, Richard J.: Bulgaria. Oxford 2007 (= Oxford History of Modern Europe); ders.: A Concise History of Bulgaria. Cambridge 2. Aufl. 2006; ders.: A Short History of Modern Bulgaria. Cambridge 1987; ders.: Bulgaria 1878-1918. A History. Boulder 1983. S. auch die kommentierte Bibliographie von dems.: Bulgaria. Oxford, Santa Barbara, Denver 1989 (= World Bibliographical Series, 107).

[13] Ilchev, Ivan: The Rose of the Balkans. A Short History of Bulgaria. Sofija 2005, S. 359.

[14] Mitev, Trendafil: Uvod [Einleitung]. In: Ders., Aleksandăr Grebenarov (Hrsg.): Nacionalnoto obedinenie na Bălgarija 1940-1944 g. Sofija 2012, S. 11-23, hier S. 23.

[15] Тодорова, Мария: Толерантен ли е слабият национализъм? В: Баева, Искра (Съст.): Толерантният националист. Паметен сборник от приятелите на Стайко Трифонов, с който искаме да отбележим 10-та годишнина от смъртта му и да припомним 60-годишнината от раждането му. София 2009, стр. 15-33. [Todorova, Maria N.]: The Living Archive of Vasil Levski and the Making of Bulgaria’s National Hero. Budapest, New York, NY, 2009, 506-513. Сравни в тази връзка също и дебата между Мария Тодорова, Ивайло Дичев и автора на тези редове в списанието Southeastern Europe 36 (2012), 251-272.

[16] В тази връзка: Boeckh, Katrin: Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg. Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan. München 1996; Opfer, Björn: Im Schatten des Krieges. Besatzung oder Anschluss – Befreiung oder Unterdrückung? Eine komparative Untersuchung über die bulgarische Herrschaft in Vardar-Makedonien 1915-1918 und 1941-1944. Münster 2005; und Schwartz: Ethnische „Säuberungen“, S. 298-318..

[17] Davies, Norman: Europe. A History. Oxford 1996, 9.

[18] Dimitrov, Iltscho: Bulgarien in der europäischen Politik zwischen den beiden Weltkriegen (Vorläufige Schlussfolgerungen). In: Gesemann, Wolfgang u. a. (Hrsg.): Bulgarische Sprache, Literatur und Geschichte. München 1980, S. 203-225.

[19] Friedrich, Wolfgang-Uwe: Bulgarien und die Mächte1913-1915. Ein Beitrag zur Weltkriegs- und Imperialismusgeschichte. Stuttgart 1985; Troebst, Stefan: The Internal Macedonian Revolutionary Organization and Bulgarian Revisionism, 1923-1944. In: Cattaruzza, Marina u. a. (eds.): Territorial Revisionism and the Allies of Germany in the Second World War. Goals, Expectations, Practices. New York, NY, Oxford 2013, S. 161-172. Vgl. auch Case, Holly: Revisionism in Regional Perspective. Ebd., S. 72-91.

[20] Всички цифри оттук нататък са взети от: Brandes, Detlef, Holm Sundhaussen, Stefan Troebst (Hrsg.): Lexikon der Vertreibungen. Deportation, Zwangsaussiedlung und ethnische Säuberung im Europa des 20. Jahrhunderts. Wien, Köln, Weimar 2010, в този случай от статиите „Bulgaren aus Griechenland“, „Bulgaren aus der Norddobrudscha (1940)“, „Bulgarien“, „Türken aus Bulgarien (1950/51)“ und „Türken aus Bulgarien (1989)“, автор Ulf Brunnbauer. Сравни също Улрих Бюксеншютц: Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989. София, 2000.

[21] Troebst, Stefan: Bulgarien 1989: Gewaltarmer Regimewandel in gewaltträchtigem Umfeld. In: Sabrow, Martin (Hrsg.): 1989 und die Rolle der Gewalt. Göttingen 2012, 356-383.

[22] Марков, Георги и др. (съст.): История на България, т. 9: История на България 1918-1944. София 2012, стр. 451-633.

[23] Martens, Michael: Sofia verurteilt Vertreibungen. Erklärung zu Unrecht an Türken. In: Frankfurter Allgemeine Zeitung vom 14. Januar 2012, 7.

[24] Виж в тази връзка: Troebst, Stefan: Rettung, Überleben oder Vernichtung? Geschichtspolitische Kontroversen über Bulgarien und den Holocaust. In: Südosteuropa 59 (2011), 97-127 (Спасение, депортиране или Холокост? Полемиките преди и след 1989 г. относно съдбата на българските евреи по време на Втората световна война, публикувана в сборника „История, митология, политика“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010, а също и в списание „Либерален преглед“). За унищожението на македонските евреи виж Matkovski, Aleksandar: The Destruction of Macedonian Jewry in 1943. In: Yad Vashem Studies 3 (1959), 203-258; und Lebel, Jennie: Tide and Wreck: History of the Jews of Vardar Macedonia. Bergenfield, NJ, 2008; за съдбата на евреите в същинска България виж Аврамов, Румен: „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944. София 2012; също и Лулева, Ана, Троева, Евгения, Петров, Петър: Принудителната работа в България (1941-1962). Спомени на съвременници. София 2012, стр. 147-176.

[25] Dragostinova, Theodora: Between Two Motherlands: Nationality and Emigration among the Greeks of Bulgaria, 1900-1949. Ithaca, NY, London 2011.

[26] Две изключения от правилото са Kulenska, Veselina: „Die blödeste und kraftloseste Doktrin“: Die Antwort der bulgarischen Juden auf den Antisemitismus am Ende des 19. und Anfang des 20. Jahrhunderts. In: Wyrwa, Ulrich (Hrsg.): Einspruch und Abwehr. Die Reaktion des europäischen Judentums auf die Entstehung des Antisemitismus (1879-1914). Frankfurt/M., New York, NY, 2010, 281-295; und Василева, Бойка: Евреите в България 1944-1952 София 1992, стр. 110-129. Виж също Hoppe, Jens: Bulgarien. In: Benz, Wolfgang (Hrsg.): Handbuch des Antisemitismus. Judenfeindschaft in Geschichte und Gegenwart. Bd. 1: Länder und Regionen. München 2008, S. 64-70

[27] Ähnlich auch Neuburger, Mary: The Orient Within. Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Ithaca, NY, London 2004.

[28] Стенограма от съвещание в МВР по „възродителния процес“ с участие на началниците на централните оперативни поделения, Софийското градско управление, областните и общинксите управления на МВР, 3 май 1989 г. В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съст.): „Възродителният процес“. Т. 1: Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на XX век. София 2009, док. 243, 497-503, тук 499.

[29] Цитиран по Груев, Михаил и Алексей Кальонски: Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София 2008, стр. 185.

[30] Първо експресно изследване: масовата изселническа психоза, юни-юли 1989. В; Петков, Кръстьо, Георги Фотев (съст.): Етническият конфликт в България 1989. Социологически архив. София 1990, 13-136, тук 23.

[31] Rechel, Bernd: The “Bulgarian ethnic model”’ – reality or ideology?. In: Europe-Asia Studies 59 (2007), 1201-1215.

Щефан Трьобст
Щефан Трьобст (род. 1955) е професор по културни изследвания на Източно-средна Европа в университета Лайпциг. През 1998/1999 получава стипендията Хайзенберг на Немското изследователско общество.
Други статии от този автор
Посетители: 73

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Vivian писа Още
    Сигурно имате предвид... преди 2 дни
  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 3 дни
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 4 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 2 седмици
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 2 седмици
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 3 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици