Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Буракумин в Япония, париите и далитите в Индия, аборигените в Австралия, чернокожите и индианците в Америка – изглежда, че всяко мнозинство, възприемащо себе си за развито, има нужда да изтика известна група хора – на расов, социален или напълно произволен принцип – на ръба на обществото и да проектира върху нея всички отрицателни качества, които не желае да види у себе си. Досущ като жителите на Омелас от разказа на Урсула Ле Гуин, които вярват, че благоденствието на китния им градец изцяло зависи от страданията на малкото нямо дете с неясен пол и възраст, което са затворили в тясно подземие да гние в собствените си изпражнения, а малцината, които се решават да го посетят, го сритват, гледат с погнуса и страх и никога не му проговарят. В съвсем сходна позиция в Европа, тази люлка на човешката цивилизация, от XIV век насам е поставено ромското малцинство. Как е възможно да се поддържа през вековете чувството на омраза в целия му спектър от възторг до презрение показва немският литературовед Клаус-Михаел Богдал в първия по рода си труд „Европа изобретява циганите“. Книгата, която наскоро бе публикувана в Германия и привлече вниманието на всички големи медии, се занимава с образа на „циганите“ в европейската литература и изкуство от Средновековието до днес. Източниците, на които се опира изследването на професор Богдал, включват ранни хроники, юридически документи, етнографски изследвания, художествени произведения, както и спомени на оцелели от Холокоста. Представяме ви един обстоен разговор с автора, в който става дума и за българската литература.

Интервю, уводен тескт и превод: Радмила Младенова

Книгата ви „Европа изобретява циганите“ е плод на двайсетгодишен труд. Какво ви накара да се захванете с тази тема?

Беше чиста случайност. През 80-те бях участвах активно в движението срещу расизма и ксенофобията. По това време все още работех като учител в един западногермански град, който впрочем и до днес постоянно се обсъжда във връзка с притока на български роми. Там се беше надигнала – особено сред хулиганите – ужасяваща вълна на ксенофобско чувство, а това е град, чието население се състои предимно от пришълци. След обединението на Германия проблемът се оголи в цялата му грозота. Погромите в пристанищния град Рощок ме подтикнаха да се занимая по-отблизо с ромското малцинство. Бях смутен от едно интервю в списание „Щерн“, в което 16-годишна ученичка казваше: „Ако изгаряха цигани, нямаше да се възмутя – с виетнамците е друго, но щом са синти и роми ми е все тая.“ Запитах се защо се прави такова разграничение. Отне ми дълго време, докато стигна до задоволителен отговор. В книгата си показвам, че има едно коварно степенуване на ксенофобията и в резултат от него ромите в цяла Европа са поставени на най-ниското стъпало, откъдето не могат да се поместят и до днес.

Кой е западногерманският град, който споменахте?

Дортмунд.

В представянето на книгата си казвате, че Европа непрекъснато излиза с нови и нови аргументи с единствената цел да държи ромите в периферията на обществото. Можете ли дадете няколко по-конкретни примера?

Рециклирането на стари образи, тяхното напасване и „изобретяването“ на нови такива е постоянна тема в моята книга. По време на Просвещението, след като сравнителното езикознание доказва, че ромите не идват от Египет, а от Индия, веднага биват причислени – без каквото и да е доказателство – към най-ниската каста, тази на париите. През XIX век, когато ходът на индустриализацията ускорява процесите на ромска интеграция, са сравнявани със североамериканските индианци. Защо? Защото тогава човек може да ги изолира от останалото общество, като ги представи като неподатливо на цивилизоване автохтонно население от резерватите. Една идея, която разиграва дори началникът на СС, Хайнрих Химлер. През XX век модерната криминология превръща ромите, които при нужда се появяват в документите като спорадични крадци и мошеници, в родени престъпници и асоциални типове, които трябва да бъдат заключени и изличени. Ниската хигиена, породена от бедността, се разтръбява като опасност от епидемии. Насаждането на погнуса и табуто върху директния телесен котакт водят до това, че в ежедневието човек винаги се държи на разстояние. Няма европейско общество, което да се чувства неловко заради тези форми на презрение. Списъкът може да продължи.


Small Ad GF 1

Романтичният образ на циганите е един от малкото положителни. Какъв потенциал виждате в това, включително и за мнозинството?

Романтичните образи също са „изобретени“: приписва се една идентичност, която няма нищо общо с живота на ромите. През XIX век се говори за тайнствени селения, които циганите изглежда крият от другите: един невидим свят, нейде другаде „навън“ в степта, сред полята и горите или вътре в затворените им души. Те символизират изгубения рай в модерното индустриално общество. Не живеят по часовник, нe работят на ангария, притежават една присъща приближеност до природата, горди мъже и страстни жени. Още Пушкин в поемата си „Цигани“ противопоставя свободолюбието им на монотонния робски живот в градовете. В романтичните произведения от Уолтър Скот през Виктор Юго до Проспер Мериме красивите циганки са въплъщение преди всичко истинските чувства, естествената красота, дивостта и еротичната притегателност. А техните музиканти са най-големите прелъстители, които потапят слушателите си в чувствено опияниение.

Как изглежда картата на Европа във вашата книга? С кои национални литератури се занимавате?

С литературата на повечето европейски страни. В центъра стои немскоезичната. За щастие Гьоте е писал неведнъж за циганите! Освен това подробно съм разгледал английската, испанската, френската, руската и югоизточноевропейската литература. Имам още много материал в чекмеджето си, който не успя да влезе между двете книжни корици. Изненада за мен беше, че образите на цигани играят важна роля в литературата на всички скандинавски страни.

Каква по-точно?

Веднага бие на очи разминаването между малкия брой ромски групи, които живеят в Дания, Швеция, Финландия и Норвегия, и яркото им присъствие в литературата.  Вероятно се дължи на обаянието на юга в очите на севера, което тук намира своя израз. В романа на късния романтик Виктор Ридберг „Сингоала“, който се числи към задължителната училищна литература, както шведите, така и циганите са представени като народи, принудени да се борят със своя нехристиянски, „езически“ произход. Белязан от расизъм е историческият роман „Чандала“ на Аугуст Стриндберг от началото на XX век. Едно произведение, което трябва да се чете, защото по шокиращ начин показва с какви средства биват разрушени моралните задръжки срещу убиването на цигани. В същото време има и немалко произведения, в които се прави опит да се намери място за циганите в рамките на собственото общество, макар и винаги на най-ниското социално стъпало, като се припознава възможността да бъдат полезни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Какво открихте в българската литература?Или в тази на Балканите?

Не беше толкова лесно да добия поглед върху югоизточноевропейските литератури. В крайна сметка започвам с един период, в който големи територии от тази част на Европа са все още част от Османската империя. След разпада й границите на новите държави са постоянен обект на прекрояване и орязване. На първо място обръщах внимание на това, дали като едно непренебрежимо голямо етническо малцинство ромите са включени в концепцията за национална държава в Унгария, Румъния, България и т.н., или не. След това през XIX век настъпва прелом в социален, културен и политически план, който предопределя и днешната ситуация. В повечето случаи се забравя, че повестта на Мор Йокай „Циганският барон“, залегнала в основата на известната оперета на Йохан Щраус, се занимава тъкмо с историческия обрат след изтеглянето на турците. По отношение на България ме интересуваше как се оформя митът за „циганите партизани“ и колко дълго е функционирал сред българското мнозинство.

А как е функционирал?

По отношение на историческите факти не бих искал да давам оценка. Това е задача на българските историци. Единствено се надявам погледът им да не бъде замъглен от очилата на национализма. В мита за циганите партизани се преплитат религиозни, национални и социални мотиви. В центъра стои един социалистически сюжет: пътя, който трябва да измине индивидът, за да се присъедини към колектива. Решението да жертва живота си за нацията, или съответно за народа, се явява входният билет към обществото на мнозинството. Този сюжет е противопоставен на предателството, което се очаква от циганите. Бойното кръщене, битката с врага пречистват презрения до този момент живот. В партизанския отряд и циганите „се изковават от стомана“. Те се сдобиват с правилната класово-партийна позиция и могат, като част от народа, да си осигурят по-добро бъдеще. Този мит е уязвим, защото, за да може да функционира във времето, трябва да бъде припознат от мнозинството. В Германия – след големите дебати за това дали да се помни или забрави историята – бихме казали, че разглеждането на мита за циганите партизани е част от политиката на паметта. Чрез нея се определя какво и с каква цел (идентичност, социален мир и т.н.) да бъде официално помнено и също така ритуаизирано, например чрез въвеждането на празнични дни.

Имаше ли нещо по време на работата ви, което ви изненада? Случка, детайл, сюжет?

Да, изследването също си беше вид приключение, което ме отведе в тъмния континент на европейската история. Изненадващ беше и сходният начин на отритване в държави, които се намират на големи разстояния една от друга. Смятах, че в прехода от средновековието към модерността основна роля ще играят религиозните мотиви. Но се оказа, че още тогава доминират социалните мотиви за това неприемане.

Как реагира немската публика на книгата ви? Какви са въпросите и коментарите, които получавате?
Разбира се получавам гневни писма, в които се обръщат към мен не с академичната ми титла, а с „ей ти циганино“. Но иначе отзивите за книгата ми са изключително положителни. Част от читателите, съответно слушателите по време на публичните четения, искат да научат повече за историята, езика и начина на живот на ромите, за други това е повод да подходят критично към собствените си предразсъдъци. В много от въпросите, които ми се поставят, се търси сравнение със съдбата на евреите. В Германия това е естествено да се очаква. Важното тук е да се подчертае, че е имало и втора демографска група, която става жертва на систематично изтребление.

Какво научихте за себе си, докато писахте тази книга?

Ще бъде някак високомерно да кажа, че вследствие на работата си съм станал по-чувствителен в общуването си с хората от малцинствата и чужденците. Като изследовател научих, че науките са развивали всичко друго, но не и обективна и просветна дейност. Антропологията, етнологията, социологията, педагогиката и т.н. са допринесли със своя авторитет за това ромите да бъдат отделени и дискриминирани. Човек става малко по-смирен в стремежа си към истината и правото да я заявява.

Източник

Проф. Клаус-Михаел Богдал (1948) е преподавател по немска литература във Факултета по езикознание и литература в Университета Билефелд. Неговите изследователски интереси са в областта на трансформациите в съвременното литературно поле; понятието за Европа и европейското в немската литературно-критическа мисъл; рецепцията на съвременната немска литература и театър във Франция; представянето на Ориента в немската литература от Средновековието да наши дни... Книгата му „Europa erfindet die Zigeuner - Eine Geschichte von Faszination und Verachtung” беше публикувана от Suhrkamp през 2011 г.

Pin It

Прочетете още...