Габриел Личеану: Мога ли да предложа да започнем с текста, който прочетохте, Люлката на дъха? В един момент вие казвате: „но гладът стоеше като куче пред паница и се тъпчеше.“ Да бъдеш писател означава да виждаш връзки между нещата, които никой друг не вижда, да уловиш нюанси, който другите не долавят, да установиш между тези неща и думите отношение по начин, по който никой друг не успява. За мен писателят е привилегировано същество, което успява да установи връзки между нещата по начин, по който никой преди него не е успявал. Ето защо се изкушавам да кажа, че писателят открива едно отношение към света, което преди това не е съществувало. Той или тя е Vorläufer, предвестник. И все пак аз оставам с впечатлението, че при повече от един случай вие сте отказвали да приемете, че писателят трябва да играе тази изключителна роля?
Херта Мюлер: Вярвам, че всяка личност е уникална индивидуалност в света и има уникално отношение към него. Всяка отделна личност. И всяко нещо, което всеки от нас върши, ние го вършим по различен начин, защото нямаме друг избор. При писателите това може да бъде проверено, тъй като работата им е да записват нещата – и това е нещо, което човек може да види и да обсъжда. При другите хора нещата и идеите не получават външен израз, така че не можем да ги видим. В това е разликата. Срещала съм толкова много чувствителни хора с всевъзможни занимания, вършещи най-различни работи, и никога не съм смятала, че съм в състояние да видя нещо, което тези хора, непишещите, не могат. Езикът, ако е в състояние да изразява живот, е езикът на онези, които не пишат, и аз трябва да използвам техния език. Ако пиша езика им по определен начин, то създавам онова, което наричаме литература, поезия, поетическа атмосфера.
ГЛ: Това означава, че някои от нас – онези, които например са видели в романа ви Люлката на дъха един нов начин за свързване на думите, един шок, който езикът провокира у читателя за пръв път – ние сме сгрешили. Нека да говорим за нещо друго. Нека да говорим за „сериозни неща“.
Бихте ли приели, че някои от нещата, които са ви безпокоили, и от които са се породили вашите обсебености, са занимавали и други хора, някои от нас? В по-ранно време, в сборника с есета Кралят се покланя и убива, вие цитирате Хорхе Семпрун: „Родината не е езика, който говорите, а онова, което казвате.“ А вашият коментар е: „Хорхе Семпрун знае, че, за да принадлежи човек към някаква общност, той трябва да притежава някакъв минимум от вътрешен консенсус за онова, което се комуникира чрез речта“. Нито вие, нито аз, нито много, много други румънци от нашето поколение, не успяха да постигнат този вътрешен консенсус през животите си. Ако никога не сме се идентифицирали с онова, което се е произнасяло публично, с официалния разговор, то какво тогава е било родината ни? Имали ли сме родина? Не сме ли ние – всички ония, на които е било откраднато онова, което се казва чрез езика, които са се оказали вътре в един публичен разговор, с който никога не са се идентифицирали – без родина?
ХМ: Тук аз бих направила разграничение. „Родина“ е дума, която е била прекомерно употребявана по идеологически причини. Дали в немската история, националсоциализма, сталинизма на източна Германия или в другите социалистически страни, тази дума е била употребявана много често. „У дома“ означава много по-малко, но и много повече: ако се чувствате у дома, според мен това е достатъчно. Цитирах Семпрун защото често съм срещала немски писатели по четения или симпозиуми, които намираха интересно да кажат, че езикът бил тяхната родина. И аз се ядосвах. Питах се; „Кой по дяволите поставя под въпрос тази родина?“ Никога през живота си те не са имали никакъв проблем с родината си. Онези, родени на Запад през 1950-те не са били питани дали обичат родината си или не, те са могли да напуснат страната и да се върнат. Тази фраза, „родината е езика“, е била създадена от емигранти по време на националсоциализма, от ония, които са избягали от диктатурата на Хитлер. При Семпрун аз разбрах, че знам какво означава това – защото той също е бил в изгнание по време на режима на Франко, след това се е борил против нацистите във Франция, а по-късно на няколко пъти се е завръщал инкогнито в Испания, използвайки фалшиви имена. Така че той знае за какво става дума. Общият език също е част от мен – чрез живота ми, по рождение. Но ако този език е враждебен към живота ми, от каква полза е той за мен? Той ми показва дори още по-силно до каква степен не съм у дома при него.
Представата за това да бъдеш „у дома“ има и своята противоположност. Немската дума за родина, Heimat, означава нещо, което не можете да понасяте, но и не можете да напуснете. Можете да го напуснете с краката си, но го носите навсякъде в главата си – защото са се случили много неща, а и всички трудни моменти, през които сте преминали, са твърде много, за да бъдат игнорирани. Независимо от това дали ви харесва или не, тази глупава родина ще ви придружава и измъчва, дори и там, където сте отишли, за да спасите живота си. Често, когато съм в чужбина, родината като „у дома“ се появява в мисълта ми. Веднъж бях в Барселона по време, по което се провеждаше някакъв обществен фестивал. Не знаех за какъв фестивал става дума, попитах няколко души, но и те не знаеха. Хора от всякакви възрасти танцуваха на един площад. Бяха сложили чантите и обувките си накуп по средата, и бяха обули танцови обувки. Танцуваха по народна музика, но беше много хубава. В моменти като този понякога избухвам в сълзи, защото осъзнавам, че има толкова много хора по този свят, на които никога не се е налагало да напуснат страната си, които са могли да запазят нещо, което са приемали за подразбиращо се, нещо, което не им се е налагало да поставят под въпрос. Защото, ако ви се наложи да поставяте под въпрос родината си в някаква дискусия, то тогава нещо не е наред.
ГЛ: Онова, което ви попитах беше дали онези от нас, които са останали у дома без да имат собствен дом, представляват някакъв нов модус на съществуване, поне в двадесетия век? Какво се случва с цяло едно поколение, което никога не се е чувствало у дома си именно защото те не са се идентифицирали с езика, от който се е очаквало да им даде обществен изказ? Те не са отишли никъде, не са опитали радостта от това да обуят танцови обувки и да танцуват на площада. Травматизирани ли са те?
ХМ: Фактът, че сте останали тук, е нещо напълно различно: вие сте в Румъния, родени сте тук и сте останали тук, с всички неща, които са последвали от това. Живях през почти всички онези неща до 1987, а след това – дотук беше, те ме изхвърлиха. Не бих могла да се върна сега, това би било илюзия. Историята на изгнаничеството винаги е била такава – никога не се връщате по начина, по който сте напуснали. Не защото не искате, а защото се е наложило да се промените на мястото, където сте отишли, за да подредите живота си, за да знаете какво правите със самите себе си. Връщате се, но нещата са вече прерязани, нишката не съществува, не можете да продължите. Може би това е илюзия, а може и да е завист. Не става дума за мен, изгнаничеството е огромна загуба за всяка страна. И обикновено именно хората с вътрешна непокътнатост, онези, които не могат да понасят повече, чувствителните, са тия, които напускат първи.
ГЛ: Понякога дори и някои от чувствителните остават…
ХМ: Румънците останаха в страната си, защото бяха прекалено много, за да би било възможно да се разплете контекста, в който те живееха. Повечето от германците в Румъния, от друга страна, напуснаха. Немската култура на Румъния принадлежи на миналото, тя е история. Останали са само по няколко самотни хора из селата. Бъдещето на немското малцинство в тази страна са старческите домове. Ако бих поискала да се завърна и да започна нещо тук, не бих имала нищо общо с когото и да е, с каквото и да е. Това би било невъзможно. Всички немци, които някога живееха тук, сега живеят някъде другаде по света. Понякога от това ме боли, но друг път си мисля, че съм имала късмет. Без съмнение имах късмет да напусна Румъния. Не знам какво бих правила, ако бях останала, не знам и дали бих била тук днес, след като бих написала няколко книги. И все пак ме тревожи това, че късметът ми беше преобръщане на нещастието. Би могло да бъде и другояче. Познавам множество хора, които напуснаха и не успяха да постигнат особено много в живота; останаха си закотвени и не бяха в състояние да си намерят място. Имаше и трагедии. Имах голям късмети поради тази моя професия: аз пиша. Други хора останаха завинаги в търсене.
ГЛ: Тази „банална“ професия…
ХМ: Да. Тази професия, в която разполагам единствено със себе си. Други, които имат нормални професии, са обвързани от обстоятелствата. Те трябва да имат диплома, да бъдат квалифицирани, да си намерят работа. Това е, което се случва с повечето професии, които не са част от така наречените изкуства, или поне от онези изкуства, които човек може да практикува сам.
ГЛ: Задавайки този въпрос, аз се опитвах да навляза в състоянието ви на член на етническо малцинство, и да намекна, че мнозина от нас също са се чувствали така, сякаш са членове на малцинство. Би било хубаво, ако можехте да ни приемете, но ако не, ние ще намерим друг начин.
ХМ: Когато се намирах в онази ситуация и имах проблеми с диктатурата, ми се искаше да видя, че сме много… Но мнозинството си мълчеше, не протестираше, така че не можеше да се види никакво малцинство. И това ме затрудняваше.
ГЛ: Няма да отговоря, защото ще заседнем в тази точка, а имам на ум и други неща. В същия сборник с есета – Кралят се покланя и убива – има едно, което се казва „В нашата страна, Германия“, и в което вие казвате: „Пишейки, трябва да се задържам на мястото, където бях най-много наранена.“ Но какво ще кажете, ако тази ваша нараненост вече не интересува никого? Питам ви, защото аз също съм чувствал ожесточението на хората около мен когато се опитвам да говоря за нещата, през които съм преминал преди 1990. „Защо сте толкова мрачен?“ е въпросът, който съм чувал стотици пъти оттогава насам. Всички ваши книги се занимават с ужасните неща, които сте преживяла в Румъния през 1980-те: разпити, липса на домашна сигурност, измъчвани приятели, други убити.
На едно място казвате: „Моят приятел, цивилният инженер, който след 4-5 години – беше на 28 – щеше да бъде обесен и който днес в официалните статистики се отчита като самоубийство.“ Какво да правим, ако хората не желаят да приемат ужасните неща, които са се случили на други, като ориентири за собствения си живот? Приела ли сте, че в литературата си може би вече сте преминали в територия, която другите не желаят да посещават?
ХМ: Ако пиша за тези проблеми, аз го правя преди всичко за самата себе си. Защото нямам друг избор. Трябва да сложа в ред миналия си живот, за да бъда в състояние да живея онзи, който имам сега. Нито мога, нито съм в състояние да принудя някой друг да участва в това. Една книга не може да принуди никого да я прочете. Ако някой я отвори и види, че тя не е добра за него/нея, той или тя щя е захвърли. Когато става дума за книги, всеки човек е свободен и може да се държи както пожелае. Но не ми е известно хората, които искат да се занимават с този проблем, да са чак толкова малко. Мисля, че са доста много. След като диктатурата падна – и това би могло да бъде навсякъде (вижте например Германия след нацисткия период) – имаше много хора, които все още поддържаха режима. И защо да не е така? Ако 99,99 процента от населението, което и да е население, не бяха участвали в диктатурата (като или са вършили каквото им се е казвало, или са си затваряли устата, или са се затваряли в себе си), тази диктатура не би могла да съществува. А ние знаем и че много хора са се наслаждавали на привилегии, имали са позиции, водили са добър живот по начин, който е зависел от диктатурата. Не ме учудва това, че днес тези хора не искат да кажат, че диктатурата е била историческо престъпление. Защото в такъв случай те би трябвало да поставят под въпрос собственото си минало. От индивидуална гледна точка, никой не може да ви принуди да направите това. Но аз мисля, че за обществото като цяло това е важно. Ако тези проблеми не се обсъждат по начин, който лекува обществото, те няма да изчезнат, ще останат отдолу под всичко останало и ще изригват на повърхността точно когато най-малко ги очакваме.
Нямам друг избор освен да пиша. Ако човек не е принуден да пише, защо ще го прави? Никой не очаква още една книга. Ако не бих била принудена да върша всичко това за самата себе си, за да мога да се поддържам в цялост, не бих го правила. Не искам да бъда писателка, това не е причината, поради която пиша. Просто нямам избор, или по-скоро, не съм аз тази, която избира. Не съм избирала живота, който имах в Румъния, нито съм го желала. Всяка секунда си повтарям, че по-скоро никога не бих написала нито дума. Бих искала да имах друга професия, да върша нещо друго в живота и всички ония неща да не бяха ми се случили. Това е. И ако един ден вече не изпитвам нуждата да се поддържам цяла, тогава няма повече да пиша. Надявам се този момент да дойде. Писането не е удоволствие за мен, аз не му се наслаждавам. Пиша с голяма съпротива и след дълго колебание, защото знам до каква степен това ме ограничава, и винаги знам, че трябва да се изправя пред него. А понякога не се чувствам в състояние да се изправя, да започна с празната страница, търсейки думи. Това ме изразходва и би било хубаво, ако не бих имала повече нужда от него.
ГЛ: Нека да отидем на запад. Има пропаст, която разделя източните от западните интелектуалци, които не са преживявали потисничество. Както вие самата казвате: „Главите им са пълни с книги, нито една от които не им е помогнала да разберат какво означава липсата на свобода.“ Осъдени ли сме на тази пропаст, на това вечно неразбирателство? Как се оправяте със западните си колеги, чиито глави са пълни с книги, но които не знаят нищо за липсата на свобода? Как поддържате диалог с тях? Как сте поддържала диалога с тях през последните 20 години?
ХМ: Не поддържам диалог с никого. Ако мненията са толкова различни, че не можем да се срещнем никъде, няма смисъл. На Запад, по правило, съществува тази увереност, че трябва да говорите с всички за всичко и че ако сте говорили достатъчно дълго и задълбочено, то ще изясните всичко и ще намерите хармония. Това не е вярно. Често казвам просто „няма смисъл да разговарям с X или Y“. Но не всичко зависи от това дали някой е преживял през живота си диктатура или не. Има хора, които не са преживявали диктатура, но се интересуват от този проблем и го разбират. По същия начин има и хора, които са живели през диктатурата и не разбират нищо.
ГЛ: Ако бяхте родена в Германия и не бихте имали опита, който сте имали тук, по-малко ли щяхте да разбирате? По-слаби чувства ли щяхте да изпитвате към живота и смъртта? Струваше ли си да се плати цената на страданието за едно по-висше разбиране на света?
ХМ: Казвала съм го и преди: не притежавам някакво по-висше разбиране за света. Всъщност не притежавам никакво разбиране за този свят, камо ли пък за някакъв по-висш. Не разбирам света. Не го разбирам. Затова и пиша, защото не разбирам. Що се отнася до цената, не си струваше нищо. Страданието на един човек, самият живот, е най-ценното нещо. Нищо не оправдава унижението на другия, нищо не оправдава желанието на някой да застане пред някоя клетка в зоопарка и да си мисли „аз съм по-чувствителен, имам изключителен ум и наблюдавам обикновените хора, за да видя как се държат те.“ Самата аз нямам представа. Мястото ми е при онези в клетката, аз не стоя отвън, пред решетките, гледайки. Дори не разбирам какво съм направила. Когато бях в Румъния, ако вечерта започнех да мисля за онова, което се е случило през деня, не можех да го побера в главата си. Не можех дори да си позволя да мисля за по-големи отрязъци от време. Точните, дребни неща, които се насъбираха, ми бяха достатъчни. Не можех да мисля, трябваше да издържам, и това абсорбираше всичко, което би могло да се появи в главата ми. Мисля, че литературата също е един вид търсене. Какво точно е това наше съществуване? Всички ние сме мистерия, дори и в собственото си тяло: не знаем колко време ще живеем, кои телесни органи ще ни изоставят, кога ще си отиде разумът ни. Така че това е достатъчно. Ето защо то беше толкова трагично – защото покрай всички тези екзистенциални проблеми, които автоматично засягат всички ни, диктатурата въведе и политическото наблюдение, с което човек трябваше да се бори. Не разбирах нищо. Ето защо продължавам да се питам: какво се случи по онова време? Всичко, което разбрах е, че свободата е важна.
ГЛ: Когато казвате за западните интелектуалци че „главите им са пълни с книги и те изобщо не са разбрали какво означава липсата на свобода“, вие автоматично поставяте разграничение между ония, които светът е поставил в екстремни ситуации и другите, които са живели по повърхността на живота, които са имали лесно, приятно съществуване. И никой не ги упреква по тази причина, това е бил техният исторически късмет. Всъщност, онова, което исках да ви попитам е дали хората, които са живели през тежка история, са разбрали повече за живота от ония, които са имали щастието да живеят в спокойни времена.
ХМ: Мисля, че можем да говорим само на индивидуално ниво. Ако помислим за носталгията по комунизма, която съществува във всички източноевропейски страни, то как да я обясним? Защо тази носталгия, ако от хората се очаква да са научили нещо от живота при диктатурата? Някои не са научили нищо, защото са били част от тази система и не желаят да признаят, че са били такава част. Но има и други които са научили нещо. Зависи от конкретния човек, от неговите или нейни морални ценности, какво той или тя има като информация и какво той или тя е склонен/склонна да приеме.
ГЛ: Вашата литература е родена по парадоксален начин от вярата ви, че има разединение между мисли и думи. В един момент вие сте казали: „Мисълта говори със самата себе си по съвсем друг начин от думите“. Думите казват точни неща, докато мислите са „тихо, объркано надпреварване в нечия глава. Освен това, думите не могат да изразят съществени или заплетени неща.“ Това означава, че вие започвате да пишете точно в момента, в който смятате, че думите са изгубили силата си. Вие се впускате в битка, която изглежда изгубена от самото начало. Как успявате да пишете?
ХМ: Принуждавам думите да ми помогнат да кажа онова, което мисля, че искам да кажа. Едва когато започна някое изречение откривам какво то има да каже. Разбирам го в движение. Така че по някакъв начин трябва да накарам думите да ми помагат и трябва да продължавам да търся докато сметна, че съм намерила нещо приемливо. Писането си има собствена логика и то ви налага логиката на езика. Вече няма „ден“ и „нощ“, „вътре“ и „вън“. Има подлог, глагол, метафора, определен начин за конструиране на фразата, който й придава ритъм – това са законите, които са ви наложени. От друга страна, езикът е нещо, което ме измъчва, не ми дава мира, принуждава ме да напъвам мозъка си докато не мога повече; но пък когато правя това, то ми помага. Това е някакъв необясним порочен кръг. Точно в момента, седейки тук, аз не съм писателка. Писателка съм само когато съм насаме със себе си. Това, което вършим тук, е една по-друга професия: то е цирк!
ГЛ: Мога ли да предложа да завършим този цирк с един труден проблем? Често сте говорили за аполитичната позиция, заета от румънските писатели по време на комунизма и сте посочвали, че това е нещо непочтено. Бих искал да ви попитам какво разбирате под политически ангажимент в едно тоталитарно общество, където да бъдеш политически ангажиран означаваше само едно: да бъдеш партиен активист или да повтаряш фрази от официалния език. Някои от нас бяха достатъчно наивни да мислят, че, пропускайки да се държим и да говорим по начина, по който се очакваше от нас, и по този начин подигравайки се на основното правило на потисническото общество, ние вече бяхме политически ангажирани. Сега идвате вие и ни казвате, че този отказ да проституираме езика си не е бил достатъчен. Че този начин на различно от очакваното писане, на различно от очакваното говорене, на неизползване на думите против собствената ни съвест, не е съставлявал политически ангажимент. Всъщност, съдейки по някои от нещата, които сте казвали, аз дори започвам да си мисля, че това е бил един достоен за порицание пропуск.
ХМ: Не аз съм тази, която трябва да види, че това не е достатъчно. Вие също трябва да го видите.
ГЛ: Попитах ви как другояче освен като дисидентство може да изглежда политическият ангажимент в един репресивен режим.
ХМ: Ако сравним Румъния с други източноевропейски страни, които имаха същия политически режим (Полша, Унгария, Чехословакия, дори източна Германия), виждаме, че в повечето страни броят на ония, които са се осмелявали да кажат нещо, е по-голям. Що се отнася до Румъния, тук нямаше организирано дисидентство, достойно за споменаване. Имаше само няколко единични случая: Раду Филипеску, свещеникът Калчу-Думитреаза, Паул Гома, когато му дойде реда. Те бяха оставени сами на себе си. Кой ги поддържаше? В другите страни имаше дисидентски движения и самиздатска литература. В Румъния нямаше нищо. Ония, които се осмеляваха да надигат глави, бяха оставени сами. Когато бях в Тимишоара, дойде един православен свещеник, който събираше пари. Казах му: „Елате при мен само когато започнете да събирате пари за свещеника [дисидент] Калчу.“ Той избяга! Дори не изчака асансьора. Побягна уплашен надолу по стълбите, чак до долу от петия етаж, сякаш беше видял някакъв дух. Сега вече знаем за нещата, които църквата е вършела по време на комунистическия режим. Сравнете я с Полша или източна Германия, където имаше движения в църквата и където тя се опитваше да поддържа моралната си цялост.
ГЛ: Мислехте ли за себе си като за дисидентка докато бяхте в Румъния?
ХМ: Не. Етикетът „дисидент“ ви се дава отвън. Исках да имам нормален живот, да не върша неща, за които не мога да бъда отговорна. Бях отвратена от апаратчиците, от всички нищожества, които идваха във фабриката, на събрания… Дори когато отидехте по магазините или до пощата, или да платите електрическата сметка, те се отнасяха към хората сякаш са, извинете, някакви лайна. Това беше, което ме нараняваше.
ГЛ: То нараняваше мнозина от нас и мнозина бяха отвратени.
ХМ: Това е причината, поради която не можех да се държа другояче. Не направих нещо конкретно, просто не можех да издържам повече и им казах: „Господа, отвращавате ме“. Какво друго можех да направя? Не можех да служа на едно общество, което ме отвращаваше. Изпитвах съжаление към хората. Дори работех във фабрика, имах късмета – или липсата на късмет – да попадна на място, където повечето интелектуалци не попадаха. Защото ме уволняваха от всяко място, на което работех, се оказвах по места, където можех да научавам по нещичко за нещата, които занимаваха нормалните хора. Почти си изгубих ума когато видях условията, при които те живееха и работеха. Фабричната зала нямаше прозорци, беше студено, те работеха на поточната линия. Трябваше да стават в 4 часа сутринта, за да отидат на работа, защото живееха на село. Трябваше да пийнат нещо сутринта, за да могат да издържат през деня и ръцете им да не замръзват. Имаше прекъсвания на тока и те трябваше да стоят там по цял ден, „за да изпълнят плана“. Но дали „планът“ беше най-важното когато режимът унижаваше хората? Когато видях всичко това, разбира се започнах да се карам: с директора, с чистачката (която беше арогантна), карах се с всекиго и навсякъде, където мислех, че нещата са лоши.
ГЛ: Но това се е случвало на мнозина от нас.
ХМ: Тогава е трябвало да се разгневите! Защо не се разгневихте? Аз се гневях всеки ден и това беше всичко. И Секуритате не харесваше това.
ГЛ: Знаете ли, аз също бях гневен и тъжен. Онова, което искам да кажа е, че когато поставяте под въпрос липсата на политически ангажимент в едно тоталитарно общество, то трябва да си представяте, че всеки от нас е изживявал своето собствено приключение, и че мнозина са успели да стигнат до отсрещната страна без да се омърсяват. Ако всеки от нас би разказал своята история (и някои вече са го направили), то нещата биха се оказали по-малко прости, отколкото понякога изглеждат. Дали ония, които уважаваха своето отношение към езика, които не си позволиха да станат част от уравнението, което разруши езика, които никога не приеха официалния език, дали те са „подлизурковците“, които споменавате вие? Не мислите ли, че всяка книга – всяка чиста, добра, чудесна книга – родена в онези времена, е била начин да се каже „не“ на света, в който живеехме?
ХМ: Не, това беше начин той да се избегне. Не обвинявам никого освен ония, които произвеждаха „литература по поръчка“, но онова, което вие искате от мен да хваля, ми се струва твърде малко.
ГЛ: Не поисках от вас да го хвалите, просто поисках да не го обвинявате.
ХМ: Това беше начин да се остане верен на самия себе си, но то беше прекалено малко, то не се противопоставяше на диктатурата. Фактът, че онези хора не са се изцапали беше личен въпрос. Но това не беше нещо, което можеше да обезпокои Чаушеску и Секуритате, които бяха навсякъде. Не мисля, че диктатурата би успяла да стане толкова зловеща, колкото стана, ако мнозина биха й се противопоставили. В края на краищата, никъде другаде в източна Европа хората не бяха принудени да носят пишещата си машина всяка година в полицията и да искат разрешително да я ползват.
ГЛ: Вие ходехте ли?
ХМ: Разбира се, че ходех.
ГЛ: Аз не го правех.
ХМ: Били сте дисидент!
ГЛ: Така разбирам. Вие защо отивахте?
ХМ: За да мога да използвам пишещата си машина. За да не могат да ми кажат на другия ден, че ще ме арестуват, защото съм я използвала.
ГЛ: Трябвало е да бъдете дисидентка, да поемете риска, а не унижението.
ХМ: Може би дори не съм била дисидентка. Може би такива бяха другите, които пишеха книги, използвайки чист език. Аз дори не исках да бъда дисидентка. Опитвах се да живея по такъв начин, че да не съм отговорна за онова, което не бях извършила, и да не върша нещата, които ме отвращаваха у другите. Това беше достатъчно.
В един момент работех в една детска градина. Децата трябваше да пеят националния химн, който ставаше все по- и по-дълъг. Колкото по-зле ставаше страната, толкова повече куплети те прибавяха към националния химн. Отидох там след известно време на безработица и си нямах понятие. Мислех си, че нещата ще бъдат по-добре в детска градина, че поради това, че децата са толкова малки, там би било възможно да се вършат определени неща, че властите ще ме оставят на мира. Но се оказа, че е също толкова лошо. Те пееха химна сутрин, а директорката ми каза: „Ние първо пеем химна, другарко“. В първия ден научих децата на една малка песничка, Schneeflöckchen, Weissröckchen [снежинке, бяла рокличке]. Това е зимна песен, и цял ден ние пеехме Schneeflöckchen и Weissröckchen, и отново, Schneeflöckchen и Weissröckchen. Децата не бяха свикнали с такива неща, наложи се да им обяснявам защо снежинките носят бели роклички. Никога не бяха чували нещо подобно. В продължение на години бяха ги учили само на идеологически глупости, поеми за майката, в които името „Елена“ се появява в третия куплет; след няколко куплета вече не го очаквате, но то все пак се появява накрая. А на следващия ден не исках да пея химна. Попитах ги: „Спомняте ли си песничката Schneeflöckchen и Weissröckchen?“ Но едно от децата ми каза: „Първо трябва да изпеем химна, другарко.“ Така че им казах „Изпейте го тогава“. И те се събраха в полукръг, изпънаха ръчички по телцата си като войничета, и започнаха да пеят химна. Идеше ми да заплача. Бяха толкова малки и вече толкова надъхани. След два куплета им казах „много добре, достатъчно“. Но друго дете ми каза: „Другарко, трябва да изпеем химна до края“. Казах им отново „добре, изпейте го.“ След като свършиха, ме попитаха: „Нашата друга другарка винаги пееше заедно с нас. Вие защо не пеете?“ А аз им казах: „Нямам слух, не мога да пея и мълча, за да ви чувам по-добре.“ Но за мен беше унищожително да видя, че на тази възраст онези деца вече бяха манипулирани по начин, който не можех да си представя.
ГЛ: Онези деца сега са по на 25 години.
ХМ: Да. Може и да са се възстановили от онази манипулация. А може и никога да не го направят. Зависи от това какво им казват родителите им, бабите и дядовците, както и всички, които са живели през ония времена.
ГЛ: Значи циркът тази вечер все пак имаше някакъв смисъл. Може би той им казва нещо.
ХМ: Не знам, може би.
Букурещ, октомври 2010
