Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2010 04 AngstПоказателно за нашите объркани, безпаметни времена е, че по страниците на инак тежнеещите към либерализъм NewYorkTimes и ChronicleReview може да се води дискусия относно това дали да бъдат изгорени или не книгите на някогашния нацист и постоянен философ Мартин Хайдегер (1889–1976).


Да бъдат изгорени не в буквалния смисъл, разбира се; иронията сигурно би била прекомерна дори и за най-лишените от историческа памет. Не, става дума за това дали те трябва да бъдат изгорени метафорично? Тоест, трябва ли издателите да престанат да произвеждат все нови и нови издания на събраните му съчинения, трябва ли библиотеките да го премахнат от сбирките си, трябва ли университетите да го прочистят от програмите си? „Това дегенерирала литература ли е?“ – почти така звучи въпросът, който те изглежда си задават.

Поводът за тази мини-експлозия на нелиберален либерализъм е предстоящата публикация на английски език на излезлия през 2005 година интелектуален и скандално-успешен том на французина Емануел Фей, Хайдегер: въвеждането на нацизма във философията. За всеки, който с натежали клепачи се е трудил над екскурса на Хайдегер върху австрийския поет Георг Тракл, заключенията на Фей вероятно ще дойдат като един вид изненада: „Ако писанията [на Хайдегер] продължат да се разпространяват без ние да сме в състояние да спрем това нахлуване на нацизма в хуманитарното образование, то как можем тогава да очакваме те да не бъдат трансформирани във факти и деяния, от които този път човечеството може би няма да успее да се възстанови?“ Това е нещо, което човек може да нарече „скок на Фей“[1]. В един миг някой студент е започнал да разбира фундаменталната онтология, а в следващия той вече си е направил прическа на път, нахлузил е кафява риза и е започнал да планира систематичното унищожение на еврейството. Битие и време – днес, битие на нацист – утре.

И докато коментаторите може би още не са прихванали напълно анти-нацистката треска на Фей, те очевидно страдат от значителна либерална неувереност в самите себе си. В NewYorkTimes, Патриша Коен се пита дали неапетитната житейска история на философа би трябвало да доведе и до отхвърляне на философията му. Тя завършва с предупреждението на Фей: „Да се преподават идеите на Хайдегер без да се дискутират неговите дълбоки симпатии към нацизма е същото като да се показва на някое дете брилянтен фойерверк, без то да бъде предупредено, че една запалена ракета може да експлодира в нечие лице.“ В Slate, Рон Рознебаум, авторът на Обяснявайки Хитлер, се безпокои, че мисълта на Хайдегер е толкова проникната от нацизъм, че се е предала и на неговата дългогодишна любовница, почитаната еврейска философка Хана Аренд. А Карлин Романо, в един развлекателно-неучтив текст за Chronicle, просто иска „дрънкалото от Шварцвалд“ да бъде изхвърлено с присмех от културния канон.

Но дали читателите не би трябвало да бъдат особено внимателни тук? Дали един следобед с Кант и проблемът на метафизиката или книга на някой от сподвижниците на Хайдегер – например Произход на тоталитаризма от Хана Аренд – наистина ще повлече читателите, несъзнателно, из подводните течения на нацисткото мислене? Това не изглежда много вероятно, и то не защото в тези произведения всъщност има само малко про-фюрерско, антисемитско съдържание. По-скоро това вероятно се дължи на факта, че читателите са не просто празни контейнери, в които се помпят идеи, добри, лоши и зли. Хората интерпретират, ангажират се и – о, да – всъщност мислят над нещата, които четат. Да се страхуваме, че философски произведения – при това произведения толкова многословни като тези на Хайдегер, произведения, които изискват значителни усилия, за да бъдат разбрани – биха могли случайно да превърнат читателите в нацисти, е нещо също толкова надменно и абсурдно, колкото разпространената през 1990-те години загриженост, че младежите, слушащи плочите на Judas Priest, биха се превърнали в последователи на Велзевул.

Нека да сме наясно със следното: Мартин Хайдегер – един мислител, когото мнозина считат за най-важния философ на двадесети век, наистина е бил искрен, с вдигната, изпъната ръка, нацист. Усърдно подновяващ партийното си членство всяка година между 1933 и 1945, неговата отдаденост на националсоциалистическата кауза е безрезервна. И това не е толкова ясно никъде другаде, колкото при публичната му роля като ректор на университета във Фрайбург, където той възхвалява „вътрешната истинност и величие“ на нацизма в ректорската си реч от 1933, а по-късно съчинява хвалебствен химн за разстреляния нацистки убиец Лео Шлагетер[2]. Хайдегер е бил не просто символичен фашист; той е бил нацист с натегнати ботуши, готов. Носейки през цялото време свастика на ревера си, заедно с гордата си, яростно-антисемитска съпруга, той е практикувал дискриминация срещу евреите и в частния си живот, например срещу колегата си, философът-екзистенциалист Карл Ясперс, както и срещу някогашния си ментор Едмунд Хусерл. Не че не е имал и приятели, впрочем. Всъщност приятелството му с Ойген Фишер, директор на берлинския Институт за расова хигиена, продължава в течение на години.

Фей обогатява този портрет на Хайдегер от времето на нацизма с нови изследвания. Ние научаваме, че в семинарите си от времето между 1930 и 1940 той е определял народа като „общност от биологически материал и раса“. А сега вече знаем и че Хайдегер се появявал на лекции, хубаво накитен в кафява риза, и поздравявал студентите с „Хайл Хитлер“. Но това не е централното твърдение на Фей. Той твърди по-скоро, че нацизмът подкрепя философията на Хайдегер. С други думи, да се чете Хайдегер означава да се срещне философията на нацизма. Един мислител, считан от мнозина за най-важния мислител на двадесети век, е нацистки мислител.

В това гледище има множество проблеми, не на последно място и фактът, че главното произведение на Хайдегер, Битие и време, е създадено през ранните 1920 години и публикувано през 1927 – тоест по време, в което нацистката партия се превръща от нищо в нещо, имащо толкова значение, колкото БНП[3] в наше време. Още по-странно, ако мисълта на Хайдегер е била толкова пропита от нацизма, то защо тогава главните му последователи не са били нацисти? Имайки пред вид широтата на хайдегеровото влияние, то би трябвало да се очаква, че поне няколко повлияни от него пучисти ще издигнат претенции за арийска доминация през 80-те и повече години, откак творчеството му е започнало мрачното си завоевание на западната култура.

Вместо това влиянието на Хайдегер е такова, че всеки опит да се открие фашистката нишка се губи сред канавата на едно огромно, най-вече ляво наследство. В самата Германия, такива радикални, или почти радикални икони, като Херберт Маркузе или Юрген Хабермас, или либерални образци като Хана Аренд, са били всички по някое време запленени от „тайния владетел на мисълта“, както го нарича самата Аренд. Във Франция влиянието му е още по-впечатляващо. От фотороботния хайдегериански екзистенциализъм на Жан-Пол Сартр, до пост-субективните, анти-хуманистки философии на Луи Алтюсер и Жак Дерида, Хайдегер предоставя вдъхновението. По думите на Дерида, на хайдегерианския дискурс през 1950-те и 1960-те е била присъща „авторитетност, легитимност“. До такава степен, всъщност, че Алтюсер, изтъкнат теоретик на Френската комунистическа партия, използва неговото мислене, за да обогати своите номинално марксистки дарения. Както сам признава по-късно, хайдегеровото Писмо върху хуманизма от 1946 „повлия върху аргументите ми, засягащи теоретичния антихуманизъм на Маркс“ – и ако трябва да бъдем честни, за онзи, който е чел есето на Алтюсер от 1964, Марксизъм и хуманизъм, това влияние граничи с плагиатство. Всъщност, вероятно е справедливо да се каже, че емпиричната или континентална философия, толкова наивна и радикално-рискова през 1970-те и 1980-те, се е издигнала благодарение на мисълта на един рустикален, носещ кожени панталони германец, с политика, съответстваща на мустака му от хитлерово време.

Разбира се, сред решително не-нацистката фен-база на Хайдегер има и много други хора, от еврейски теолози като Емануел Левинас или поети като Пол Целан, до либерални политически теоретици като Ричард Рорти. Да вземем за пример Лео Строс, предполагаемият предтеча на американския неоконсерватизъм. Студент на Хайдегер през 1920-те, той извлича голяма част от критиката си срещу недостатъците на модерността от пресократическите изказвания на учителя си. Едва ли е за учудване, че Алан Блум, архи-консервативен културен воин от 1980-те и прототип на Сол Белоу за Rabelstein, нарича Хайдегер в Затварянето на американската мисъл „най-мощната интелектуална сила на нашите времена“.

Тази кратка скица на влиянието на Хайдегер ни показва, че проницателните му ученици не стават нацисти. Те дори не стават негови приятели. Но огромното влияние на Хайдегер все пак загатва донякъде защо спорът около неговия нацизъм избухва отново и отново в обществения живот. Никога толкова много хора не са дължали толкова много на един толкова „дребен човек“, за да използваме осъдителния епитет на Джордж Стайнър. Още по-показателно, Хайдегер е прекалено централна фигура за една култура, чиято единствено оставаща претенция за морален авторитет си остава антифашизмът. Моралното му падение като човек бледнее пред това.

Неудобството, което се причинява от нацизма на Хайдегер, е вече достатъчно показателно. То идва не от това, че той е нацист, пропагандиращ една нацистка философия, както твърди Фей. Хайдегер пробужда неудобство именно защото той е нацист, пропагандиращ една не-нацистка философия. Той просто не ни е достатъчно чужд. Философската му визия е такава, че тя подхожда прекалено удобно към множество властващи в момента възгледи, независимо дали става дума за екологическата атака срещу човешката надменност или снобското презрение към консумеризма. Което може би изглежда малко странно, като се има пред вид това, че на преден план при разглеждането на творчеството му винаги излиза доста отдалечената тема за хайдегеровата онтология, неговата обзетост от die Seinsfrage, въпроса за битието. И действително, това е очевидният център на неговата мисъл.

Като Хайдегер обяснява в Битие и време, човекът е забравил въпроса за битието, забравил е да пита „какво е да бъдеш?“ Това е не просто някакво старо забравяне, то е едно прастаро забравяне, произхождащо от класическите времена и от самото начало на западната културна традиция. По думите на Хайдегер, западната цивилизация е „израснала както към, така и в един традиционен начин на възприемане на самата себе си“, едно себеразбиране, „дълбоко оцветено от антропологията на християнството и на античния свят.“ Animale rationale, zoon politikon, дори просто човек; всички тези понятия премахват въпроса за битието като предварително го изпразват от съдържание. С други думи, те предоставят една концептуална рамка, чрез която да се разбира света и мястото на човека в него. Което за Хайдегер винаги е малко прекалено централно.

Именно това е нещото, което Хайдегер отхвърля. И, правейки това, той придава на проекта си един уникален лингвистичен характер. Принуждавайки се сам да мине без традиционната философска терминология с обоснованието, че тя е прекалено овеществяваща, конкретна, той изгражда, тухла след необичайна езикова тухла, един портрет както на начина, по който ние подхождаме към въпроса за битието, така и, в по-широк смисъл, към човешкото съществуване. Така, като Dasein, да бъдеш тук (хайдегеровата фраза за човешкото бъдене), ние винаги-предварително откриваме себе си в някакъв свят. Този свят ни се явява, чрез общението ни с обекти, които ни „занимават“ – с други думи, начинът, по който ние използваме нещата (подръчните, както ги нарича той). Човек разбира чука най-добре когато го използва за чукане, отбелязва Сартр. Това общение с нещата от света означава, че ние разбираме света най-вече чрез нуждите на собственото си съществуване. „В пътищата, улиците, мостовете“, пише Хайдегер, „нашето занимание открива природата като нещо, притежаващо определена насоченост.“

Но светът не само получава смисъла си чрез индивидуалното ни занимаване с него. Нашето битие в света е и битие заедно с други. Тоест, то е социално съществуване, битие вътре в обществото. Това е общественият свят, свят на задължения, отговорности, ценности. И именно тук, според Хайдегер, индивидуалните човешки същества се срещата с „dasMan“, „тях“, „еднаквото“ – накратко, социалното съ-действие, представящо се в социалния свят. Този социален фактор, който не може да бъде приписан на никого конкретно, но обхваща всички и всичко, опосредства всеки аспект на индивидуалното съществуване. „Той предписва онзи начин на разбиране на света и бъденето-в-света, който е най-близък“, дори до степен, при която „той предписва нашата умонагласа и определя начина, по който ‚виждаме‘ нещата“.

Именно в това е работата. Хайдегеровият виртуозен портрет на човешкото битие е не само убедителен, той е и осъдителен. Това е не просто един безпрецедентен начин на възприемане естеството на битието, всъщност на човешкото битие. Същевременно той е и критика. И именно в това е същността на хайдегеровата привлекателност, неговият забележителен исторически резонанс. Включен в наследената мъдрост и социалните практики на обществения свят, този начин на съществуване в обществото, според Хайдегер, е „паднал“ – теологическият привкус тук не е случаен. С други думи, чрез социалното съществуване, нашето бъдене-в-света-заедно-с-другите, човешкото битие, е напълно обхванато в безнадеждно рационализирания, разрушително инструментален начин на съществуване, който Хайдегер държи отговорен за забравянето на Seinsfrage, иликакто ще каже сам в 1946, за „бездомността на съвременния човек“.

Модерността тук трябва да се разбира като кулминация на онтологическата забравчивост. Човешките интереси и нужди, ценности и идеали, са се превърнали в единственото измерение на всички неща. За Хайдегер това е нещо лошо. Да се живее живота на „тях“, да се четат вестници, да се възприема човек като гражданин, означава да се страда от това антропологическо, хуманизиращо късогледство. Ние идентифицираме човешкото съществуване със социалното си съществуване, природата с нашето й използване, другите хора със социалната роля, която те изпълняват, с целите, на които те отговарят. Членовете на модерния демос, модерните граждани, биват изключени, тяхното съществуване е „неавтентично“. Тяхното самосъзнание достига не повече от „здравия разум на ‚тях‘-а“. Човекът познава „само задоволяването на манипулируеми правила и обществени норми, или неспособността за задоволяването им“. С други думи, падналият социален човек не притежава други критерии за оценяване на поведението си освен критериите, предписани от обществото. Реалното може да изглежда рационално, но само защото индивидът се е отдал на тази анонимна инструменталност, позволявайки й да управлява неговото безмислещо съществуване, „като нещо, което се управлява, което може да се пресмята“. „‚Животът‘ е бизнес“, казва Хайдегер презрително, „независимо от това дали покрива разходите си или не“.

Хайдегеровото решение на всичко това в Битие и време е автентичният индивид, съществото, което е вярно на самото себе си и което, чрез Angst, успява да осъзнае собствената си крайност, смъртност, своето „битие-към-смъртта“, а заедно с това и безсмислието на модерния, социален свят с неговите рутинни начини на производство и потребление, и което се освобождава от тях, „от възможностите, които ‚не означават нищо‘, [като с това] освобождава себе си за ония, които са автентични.“ Това е хайдегеровият екзистенциализъм, същият екзистенциализъм, който прониква и сартровия шедьовър от времето на Съпротивата, Битие и нищо. Но макар че този волунтаризъм, това усещане за абсолютна лична свобода, отстъпва в по-късното творчество на Хайдегер на нещо, което изглежда като квиетизъм[4], то онова, което си остава непроменено в цялото му творчество, е забулената, абстрактна, но въпреки това звучна критика на модерността, както и на антропоцентричната рационалност, която той различава като нейно паднало ядро.

В този период, в писанията на този човек – писания, чрез които един надигащ се комунизъм може да бъде отхвърлен заедно със загниващия капитализъм, като демонстрации на увереността на човешките общества в една немислеща, забравяща битието вяра в собствената им рационалност – много и много интелектуалци щяха да намерят упование, до степен, която дава на Хайдегер дом. Мисълта му резонира не защото той е бил нацист, а защото неговата критика на модерността отеква в много от най-модерните тенденции на настоящето.

Нацизмът на Хайдегер е най-малко смущаващата част от неговото културно наследство. Не той, а именно този дълбок, философски анти-хуманизъм е нещото, което се нуждае не от изгаряне, а от енергично, непрестанно противопоставяне.
 


[1] Скок на Фей – непреводима игра на думи. Известното във философията и теологията понятие „скок на вярата“ (на английски: „лийп ъф фейт“) звучи почти като „скок на Фей“ („лийп ъф фей“).
 
[2] Алберт Лео Шлагетер (1894–1923): противоречива фигура от времената на националистическите борби в различните бивши немски територии след Първата световна война (най-вече Шлезия и Елзас, където бива разстрелян от френските окупационни власти за шпионаж и саботаж). Връзките му с Адолф Хитлер са доказани, но не и членството му в НСДАП. Между другото, Шлагетер бива възхваляван не малко и от ляво, включително и от Карл Радек на третия пленум на изпълнителния комитет на Коминтерна. Бел. пр.
 
[3] БНП: Британска Национална Партия. Крайно дясна партия във Великобритания, притежаваща представители на местно управленческо ниво, но не и в Британския парламент. Бел. пр.
 
[4] Квиетизъм: направление в християнската философия от 17 век, поставящо особен акцент върху вътрешното спокойствие и пасивност като съществени предпоставки за съвършенството. Бел. пр.

 

Тим Блек е британски журналист и главен редактор на електронното издание spiked.

Pin It

Прочетете още...

Обичаят сюннет

Ибрахим Карахасан-Чънар 22 Дек, 2014 Hits: 40377
Обрязването е стара семитска практика,…