„Аутизъм“ е дума, която предизвиква дискомфорт у повечето хора. Забелязала съм го и донякъде го разбирам – човек се притеснява от непознатото, от ситуации, в които не знае как да се държи и какво да прави, от хора, с които не знае как да общува и които се държат по неразбираем за него начин. Сякаш по естествен път идва отхвърлянето на това непознато и съзнателното странене от него.
Преди няколко години издателството, в което работя, издаде „Нещата, които трябваше да знам“ – история за две сестри (едната тийнейджърка, другата малко по-голяма), едната от които е диагностицирана с аутизъм. Сюжетът на романа беше слънчев, тонът му – приятелски, а като цяло идеята на книгата, а и на това да я издадем, беше да обърнем повече внимание на аутизма, да помогнем на читателите да научат повече за него, за да го разбират по-добре и по-важното – да разбират малко повече хората от аутистичния спектър. По моя преценка книгата не постигна нищо от това. Изглежда, че на хората просто не им се четеше за момиче аутист.
Емпатията и нуждата от информираност за света, в който живеем, са неща, които всеки на теория знае, че са от витална необходимост за формирането на нормално общество. Добре, де. Защо тогава не ги подхранваме с четене, общуване и разширяване на познанията?
Преди известно време прочетох първата статия от поредицата на Златко Енев „Възхвала на Ханс Аспергер“. По онова време знаех, че синдромът е част от аутистичния спектър, но нищо повече. Бях виждала снимки на дъщеря му Леа, но за мен бяха просто снимки на момиче, което е дъщеря на мой виртуален приятел. Нямах идея, че Леа Енев е аутист, но след въпросната първа статия Златко Енев отвори широко вратата на живота си като баща за последните 20 години и ме пусна вътре. След това текстовете продължиха, а аз продължих да чета, защото бяха написани с болезнена искреност, но и казваха много. Все неща, които не знам. Все неща, които не искам да ми се наложи да прилагам на практика.
„Възхвала на Ханс Аспергер“ е историята за семейство, в което се ражда невроспецифично дете. Дете, което от самото начало „не е като останалите“ и има нужда от специални грижи и отношение. Дете с аутизъм. Какво означа това? Златко Енев описва синдрома на Аспергер като по-високо функциониращия братовчед на аутизма. Проявите и формите на аутизма могат да бъдат много различни, а в книгата всичко споделено и написано е плод на личния опит на автора. А от това по-ценно няма.
Всичко от раждането на Леа до живота ѝ днес е описано спокойно, мъдро и много, много честно. Книгата не е наръчник за живот с дете с аутизъм, тъй като случаите са различни. Но със сигурност историята, която Златко Енев разказва, може да бъде безобразно полезна за всеки родител, който е изправен пред същата ситуация. Както, разбира се, и за всеки човек, който иска да научи повече. Това е откровена история. Изстрадана, премислена стотици пъти. Болезнена. Приета. Възхищавам се на топлотата, мъдростта и човечността, с която е написана книгата.
„Възхвала на Ханс Аспергер“ съчетава личната история с изчерпателна и добре обяснена информация за синдрома. Това е единствената такава книга на български език. Единствената.
Докато четях, не можех да спра да се удивлявам на нещата, през които Златко Енев и бившата му съпруга Дорийн са преминали. Не само защото се изискват нечовешки количества търпение, спокойствие и сила, но и защото, за да напишеш такава книга, се изискват и емпатия, любов и социална ангажираност. Може би повечето читатели сега стоят и си мислят, че темата не ги засяга особено, обаче ще сгрешат. Това, че в семейството или приятелския си кръг нямате човек с тип невроспецифичност, не означава, че не трябва да знаете какво представлява. Това е като да научиш как да общуваме (поне малко) с човек, който говори друг език.
Благодарна съм на Златко Енев, че е написал тази книга. Благодарна съм, че споделя опита си по такъв начин и знам колко важна стъпка е издаването на „Възхвала на Ханс Аспергер“. Измеренията на човешката психика са безкрайни, а ние парченце по парченце събираме частите от този пъзел. Картината може би никога няма да е пълна, но това не означава да се откажем.
В борбата с безразличието и апатията най-силните оръжия са информираността и човечността. Научи повече са близкия, за да го разбираш. Аутизъм не е дума, на която можем да обърнем гръб.
