От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 05 Tower of Babel

 

На 16 май [2018] един адвокат на име Арон Шлосбърг се намирал в нюйоркско кафене, където чул няколко души от персонала да говорят на испански. Реакцията му била незабавна и яростна – той заплашил, че ще се обади на Службата за имиграция и митнически надзор на САЩ, и казал на един от управителите: „Персоналът ви говори на испански, а всъщност те трябва да говорят английски… Това тук е Америка“. Един видеоклип, представящ инцидента, се разпространи мълниеносно в мрежата, предизвиквайки широко порицание. Интернет-страницата на адвокатската фирма беше наводнена от отрицателни рецензии, а самият Шлосбърг скоро трябваше да свиква с импровизирани протести, организирани пред манхатънския му апартамент, включващи неща като микробус аз продаване на тако [вид мексиканска храна], както и група мариячи [изпълнителни на традиционна мексиканска музика], които го съпровождаха по пътя му до работа.

Докато администрацията на Доналд Тръмп засилва кампанията си срещу имигрантите, публичното говорене [в САЩ] на всякакъв друг освен английски език придобива специфичен заряд. В някои случаи то дори може да бъде опасно. Но ако в политиките, свързани с английския език, се е променило нещо откак Тръмп встъпи в длъжност, то гневът, изразяван от Шлосбърг, има по-дълбоки местнически корени. Възвеличаването на английския език, заедно с омаловажаването на всички други езици, е било един от стълбовете на английския и американски национализъм в течение на повече от сто години. Този вид езиково изключване може да бъде открит в обръщението на Теодор Рузвелт от 1919 г. до Американското общество за отбрана, в което той обявява, че „тук при нас има място само за един език, защото нашите намерения са да гледаме как тигелът[1] превръща хората в американци, от американска националност, а не просто обитатели на някакъв многоезичен пансион“.

Оказва се обаче, че Рузвелт е предвидил развитието на нещата почти изцяло наопаки. Да, един век на имиграция не е помръднал почти с нищо статуса на английския език в Северна Америка. Може дори да се каже, че позицията му е по-силна, отколкото е била преди сто години. Но, разглеждана откъм една глобална перспектива, не Америка е онази, която е застрашена от чужди езици. Всъщност светът е застрашен от английския език.

Бегемот, побойник, кавгаджия, крадец: английският е навсякъде – и навсякъде английският доминира. Започнал от неблагоприятни обстоятелства, на един малък европейски архипелаг, днес той се е разраснал до гигантски размери и удивително влияние. Почти 400 милиона души го говорят като първи език; около един милиард го знаят като втори. Той е официален език в минимум 59 страни, както и неофициален лингва франка в десетки други. Никой друг език в историята не е бил използван от толкова много хора или обхващал по-голяма част от земното кълбо. Свързан е и с големи амбиции: това е златният билет за сферите на образованието и международната търговия, мечтата на всеки родител и мъката на всеки ученик, разделителната черта между имащите и нямащите. А е и някак неизбежен: това е езикът на глобалния бизнес, Интернет, науката, дипломацията, космическата навигация, дори патологията по птиците. И навсякъде, където отиде, той оставя след себе си диря от мъртъвци: смазани диалекти, забравени езици, осакатени литератури.

Един от директните начини да се проследи нарастващото влияние на английския е чрез начините, по който речникът му е проникнал в толкова много други езици. В продължение на едно хилядолетие или повече, английският е бил голям вносител на думи, като е усвоил речников запас от латински, гръцки, френски, хинди, нахуатл[2] и много други. През 20-ти век обаче, докато САЩ се превръщат в доминираща свръхсила, а светът е все по-свързан, английският става нетен износител на думи. През 2001 г. Манфред Гьорлах – германски учен, който изучава зашеметяващия брой от регионални варианти на английския и е автор на сборниците Англетата, Повече Англета, Още повече Англета, Че даже и още повече Англета – е публикувал Речника на европейските англицизми, в който са събрани английски думи, намерени в 16 европейски езика. Някои от най-разпространените сред тях включват „last minute“, „fitness“, „group sex“, както и различни други думи, свързани с мореплаването или железопътния транспорт.


Small Ad GF 1

В някои страни, като Франция и Израел, специални езикови комисии работят от десетилетия насам, за да удържат английската вълна, като създават свои собствени езикови конструкции, обикновено без особено голям успех. (Както отбелязва журналистката Лорън Колинс: „Наистина ли има хора, които вярват, че френските тийнейджъри ще се съгласят, по заповед, идеща откъм университетските среди, да заменят „секстинг“[3] с нещо от рода на „текстова порнографика“?) Благодарение на Интернет, във всеки случай, разпространението на английския език със сигурност се е ускорило.

Гравитационното привличане, което английският упражнява днес върху други езици, може да се проследи и в света на фантастиката. Писателят и преводач Тим Паркс твърди, че европейските романи се пишат все повече на някакъв вид денатуриран, международен език, издялан от специфични за всяка страна препратки и трудни за превод игри на думи или граматика. Романите, писани в този режим – независимо дали са писани на холандски, италиански или швейцарски немски – не само са усвоили стила на английския език, но може би и несъзнателно-коварно ограничават самите себе си до описания на нещата по начини, които са по-лесно смилаеми в един англоезичен контекст.

Но днешното влияние на английския отива далеч отвъд простото лексикално заемане или литературно влияние. Изследователи от Миланския университет (IULM) са забелязали, че през последните 50 години италианският синтаксис се е изместил по посока на шаблони, които имитират английски модели, например при използването на притежателни вместо възвратни местоимения при обозначаването на части от тялото, както и при честотата, с която пред съществителните се поставят прилагателни. Немският език също започва да приема все повече английски граматични форми, докато при шведския влиянието на английския променя правилата за формиране на слово и фонология.

Вътре в самия англоезичен свят, неизказаното правило, че английският трябва да бъде определящ за цялото световно познание и места, рядко се поставя под въпрос. Хегемонията на английския се възприема като толкова естествена, че е дори невидима. Извън англоезичния свят, животът с английския е като реене в близост до свръхмасивна космическа черна дупка, чиято гравитационна сила изкривява всичко, което се доближи до нея. С всеки изминал ден английският се разпространява все повече, а светът става малко по-хомогенен и малко по-скучен.

До много скоро историята на английския като цяло е била много подобна на онази на други световни езици: той се е разпространявал чрез комбинация от завоевания, търговия и колонизация. (Някои езици, като арабския и санскрит, са придобили подем и чрез свещения си статус). Но след това, в някакъв момент между края на Втората световна война и началото на новото хилядолетие, английският е извършил скок в първенството, който не може да бъде реално описан от никакво количество приказки за „лингва франка“ или „глобален език“. Той се е трансформирал от доминиращ език до онова днешно нещо, което датският социолог Абрам де Сваан нарича „хиперцентрален“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Де Сваан разделя езиците на четири категории. Най-долу в основата на пирамидата се намират „периферните езици“, които съставляват 98% от всички езици, но се говорят от по-малко от 10% от човечеството. Те са предимно устни и рядко имат някакъв официален статус. На следващо място идват „централните езици“, макар че по-подходящото в случая название е може би „национални езици“. Те разполагат с писменост и се преподават в училища, и всеки от тях разполага с територия, която нарича своя: Литва за литовския, Северна и Южна Корея за корейския, Парагвай за езика гуарани – и така нататък.

Следващи са дванадесетте „суперцентрални езици“: арабски, китайски, английски, френски, немски, хинди, японски, малайски, португалски, руски, испански и суахили – всеки от които (с изключение на суахили) може да се похвали с около 100 милиона или повече хора, които го използват като основен. Това са езици, с които можете да пътувате. Те свързват хората между различните народи. Те са широко говорени като втори езици – често (макар и не предимно) като резултат от колониалното минало на родителския им народ.

И така, накрая, стигаме до върха на пирамидата, до езиците, които свързват едни с други суперцентралните. Всъщност той е само един: английският, който Де Сваан нарича „хиперцентралният език, който поддържа целостта на цялата световна езикова система“. По подобен начин японската писателка Мине Мизумура описва английския като „универсален език“. За Мизумура това, което го прави универсален, е не фактът, че той разполага с толкова много основно-говорещи хора – говорещите на мандарин [китайски] и испански са повече – а това, че е „използван от най-голям брой чужденци в света“. Тя го сравнява с валута, използвана от все повече хора, докато полезността ѝ достигне определена критична маса, след което тя се превръща в световна. Литературният критик Джонатан Арак е още по-директен, отбелязвайки в критиката на онова, което той нарича „англо-глобализъм“, че „английският в културата, като доларът в икономиката, служи като средство, чрез което познанието може да бъде преведено от локално на глобално равнище“.

През последните няколко десетилетия, докато глобализацията се ускорява, а САЩ си остават най-мощната в света страна, напредъкът на английския придоби нова сила. През 2008 Руанда превключи образователната си система от френски на английски, след като 14 години преди това вече беше направила от английския свой официален език. Официално, това е част от усилията на правителството да превърне Руанда в технологичен център на Африка. Неофициалното и широкоразпространено мнение е, че това е израз на отвращението към ролята на Франция при поддържането на правителството на [народността] Хуту, доминирало в сраната преди 1994, както и израз на факта, че управляващият елит на страната говори предимно английски, след като членовете му са израснали като изгнаници в англоезичната Източна Африка. Когато Южен Судан стана независим през 2011, той направи английския официален език, въпреки че почти не разполагаше с обучен персонал, който да го преподава в училищата. Министърът на висшето образование по онова време обосноваваше решението като средство да се направи страната „различна и модерна“. Директорът на националното Южносуданско радио добави към това, че с английския Южен Судан може да „стане една нация“ и „да общува с останалия свят“ – разбираеми цели за една страна, в която се говорят повече от 50 местни езици.

Ситуацията в източна Азия е не по-малко драматична. Понастоящем в Китай има повече хора, говорещи английски като втори език, отколкото във всяка друга страна. Някои известни преподаватели по английски са станали известни личности и провеждат масови уроци в стадиони с хиляди участници. А междувременно в Южна Корея, според социолингвиста Парк Джоузеф Сун-Юл, английският е „национална религия“. Корейските работодатели очакват владеене на английски език, дори и на работни позиции, където той не предлага очевидни предимства.

Стремежът за овладяване на английския тук често се нарича yeongeo yeolpung или „английска ярост“. Макар че в повечето случаи се ограничава до мания за обучение и задълбочаване, понякога тази „ярост“ придобива формите на медицинска намеса. Както съобщава Сунг-Юл, „все по-голям брой корейски родители подлагат децата си на медицинска операция, в резултат на която се отстранява тънка лента от тъкан под езика… Повечето родители плащат за тази операция защото вярват, че тя ще направи децата им по-способни да говорят добре английски; убеждението е, че хирургическата намеса позволява да се произнася с по-голяма лекота английската ретрофлексивна съгласна [като например the]. Този звук се смята за особено труден за корейците.“

Няма доказателства, че тази операция по някакъв начин подобрява английското произношение. Но самата готовност за провеждане на тази безполезна хирургична процедура ме впечатлява като мощна метафора за особения статут на английския в съвременния свят. Той вече не е просто инструмент, подходящ за определена задача или набор от задачи, както е било в дните на Кралския флот или Международната комисия за въздушна навигация. Сега той се разглежда като код за достъп до глобалния елит. Ако искате децата ви да напредват, то по-добре да имат английски в инструментариума си.

Но дали завладяването на света от английския е наистина нещо толкова лошо? В някакво не особено далечно бъдеще, може би благодарение на английския проклятието на Вавилон ще бъде премахнато и човешките деца отново ще могат да се съберат отново, обединени с помощта на общ език. Разбира се, това е нещото, което феновете на английския език биха искали да ви накарат да повярвате. В края на краищата, каква машинка е само английският, колко богат в речника си, колко благороден в изразяването, колко гъвкав в конструкциите си, и при все това – колко прост в основните си принципи. Език, накратко, с дума за почти всяко нещо, способен на безкрайна градация на значенията, еднакво подходящ за описване на основните права на човека, както и за разкрасяване на пакет с картофени чипсове, чийто единствен дефект, доколкото знам, е това че кара всеки, който го говори, да звучи като патица.

Е, не съвсем. (Добре де, може би донякъде – английският, макар и да не е грозен език, не е точно красив). Говоря най-вече от горчивина – и то стара, и доскоро малко позадрямала, горчивина. Моят пръв език е полският. Научих го от родителите си вкъщи. Английският последва малко по-късно, в училището в Пенсилвания. Научих се да го говоря свободно, макар и с акцент, което отне много години на дразнещи подмятания – както и логотерапия, любезно предоставена от държавата – докато изчезне напълно. Това, в съчетание с преживяването на широко разпространеното снизхождение към онези, за които изучаването на английски отнема време, направи от мен доживотен англо-скептик. (Признавам също, че у множество полско-говорещи хора се наблюдава една особена езикова мегаломания, обобщена най-добре от романиста Джоузеф Конрад, който, запитан защо не пише на родния си език, отговорил: „почитам твърде много нашата красива полска литература, за да внасям в нея моите безполезни глупости. Но за англичаните способностите ми са напълно достатъчни.“)

Не че английският е лош. Наред си е! Напълно хубав език, способен да изразява голямо разнообразие от неща – и при това с множество очарователни местни варианти, от шотландски до сингапурски английски. Но пък е толкова преобладаващ. И толкова труден за избягване. И толкова натоварен с всевъзможни префърцунени раздувки, писани по негов адрес: „нашият величествен копелдашки език“; „езикът, който свързва света“. Много моля! Няма смисъл който и да е език да бъде почитан по цял свят като някакъв златен идол. Налице е масивно разминаване между гигантските претенции, правени от името на английския език, и ограниченията му като средство за комуникация. (Ограничения – за да бъдем справедливи – които той споделя с други езици).

Потиснически език ли е английският? Когато всепроникващото му влияние заглушава други езици или обезкуражава родители да предават майчиния език на децата си, това наистина може да бъде така. Когато знаете някой друг език, той е само леко стягащ, като че носите прекалено тесни панталони. Това е така, защото, ако и да е добър за много неща, той не е добър за всичко. За мен например семейните интимности просто копнеят да бъдат изразени на полски. Същото важи и за всичко, свързано със сезоните, горските плодове и катастрофалните скърби. Поезията, естествено, звучи по-добре на полски. Винаги съм го говорил с котки и кучета, предпоставяйки, че те разбират, заедно с което съм убеден, че миещите мечки и по-низшите животни разбират единствено от крясъци.

Всичко това не е чак толкова забутано, колкото звучи. Анета Павленко, приложна лингвистка от университета Темпл, Пенсилвания, която е прекарала кариерата си в изучаване психологията на дву- и многоезични хора, е открила, че те често са уверени, че всеки език предава едно „различно аз“. Езиците, според нейните респонденти, са разположени в един калейдоскопичен диапазон от емоционални тонове. „Задължително говоря с бебета и животни на уелски“, съобщава говорителка на този език. Говорител от Финландия пък споделя: „Финландските емоции рядко се изказват изрично. Ето защо ми е по-лесно да казвам на английски на децата си, че ги обичам“. Няколко японски-говорещи казват, че им е по-лесно да изразяват гняв на английски, особено при псуване.

Колкото и интуитивно да звучи за някои идеята, че различните езици улавят и конструират различни реалности, тя е била обект на академични спорове в продължение на поне 200 години. Германският изследовател Вилхелм фон Хумболт е бил един от първите, които са я изразили в сложна форма. След като е изучавал американо-индианските езици в Новия свят, той стига до заключението, че всеки език „очертава кръг“ около говорителите си, с което създава вид специфичен светоглед, чрез граматиката, както и речника си. През 20-ти век американските лингвисти Едуард Сапир и Бенджамин Лий Уорф разработват тази идея в по-широка визия за това как езикът структурира мисълта. И двамата черпят вдъхновение за работата си от изучаването на северноамерикански [индиански] езици като Ноотка, Шони и Хопи.

Тази идея – днес обикновено позната под названието „хипотеза за езиковата относителност“, или „хипотеза на Сапир и Уорф“, има неравна история в академичните среди. По различни времена тя е била възхвалявана от привържениците си като основополагащо прозрение на съвременната антропология и теория на литературата – или обвинявана от недоброжелателите си като източник на най-лошите ексцесии на постмодерната философия. През последните десетилетия социолингвистите са стигнали до няколко поразително убедителни констатации относно влиянието на езика върху неща като цветовото възприятие, ориентацията и глаголите на движението – но като цяло, по-пространното схващане, че различните езици въвеждат фундаментално различни начини на мислене, не е доказано.

И въпреки това някои версии на тази идея продължават да намират поддръжници, не на последно място сред писателите, запознати с местенето между езиците. Ето какво казва мемоаристката Ева Хофман за опита си в изучаването на английски във Ванкувър, като същевременно се е чувствала откъсната от полския език, с който е израснала като тийнейджър в Краков: „Това радикално разцепване между думата и нещото е една пресушаваща алхимия, която източва от света не само значението, но и цветовете, усещанията, нюансите му – [та дори и] самото му съществуване. Това е загубата на една жива връзка.“ Китайската писателка Шиаолу Гуо разказва нещо подобно в наскоро публикуваните си спомени, като описва колко неудобно се е чувствала отначало с начините, по които в английския език се насърчава употребата на първо лице единствено число, вместо множествено. „В края на краищата, как може някой, който е израснал в колективно общество, да свикне с използването на първо лице, единствено число, през цялото време? … Но тук, в тази чужда страна, аз трябваше да изградя свят в първо лице, единствено число – и то спешно.“

През 1970-те, Анна Виержбичка – лингвистка, оказала се запокитена в Австралия след дълга кариера в полските академични среди, поставя хипотезата на Сапир-Уорф с главата надолу. Вместо да се опитва да описва светогледите на далечни ловци-събирачи, тя обръща социолингвистката си лупа към заобикалящите я англо-говорещи. Според Виержбичка английският език оформя говорителите си също толкова силно, колкото и всеки друг. Просто в един англоезичен свят този невидим багаж е по-труден за разпознаване. В поредица от книги, връх на които е излязлата през 2013 и подсказващо наречена В затвора на английския [Imprisoned in English], тя се опитва да анализира различните допускания – социални, пространствени, емоционални и всякакви други – скрити в английския, който се говори от средните и висши класи в САЩ и Обединеното кралство.

Да се четат работите на Виержбичка е като да се наднича през вълшебно огледало, което преобръща старата, „как-мислят-диваците“-антропология, и я насочва към самите нас. Нейните англо-говорещи са прагматични хора, предпазливи в изказванията си и склонни към омаловажаване на емоциите си. Те са склонни до безкрайност да опосредяват забележките си според отношението си към казаното. Оттук и безконечното използване на изрази като „„Мисля“, „Вярвам“, „Предполагам“, „Разбирам“, „Подозирам“ [че]. Те предпочитат фактите пред теориите, обожават „контрола“ и „пространството“, и ценят автономията по-високо от интимността. Моралните им животи се управляват от плътно преплетен възел от културно-специфични понятия, наричани „правилни“ и „грешни“, за които те мистериозно вярват, че са универсални.

Описанието на Виержбичка на подсъзнателната ценностна система на английския едва ли е валидно за онзи милиард или повече говорители на този най-глобален език. Но това е и напомняне, че въпреки влиянието си, английският не е истински универсален. Неговите хоризонти са също толкова ограничени, колкото и онези на всеки друг език, бил той китайски, хопи или далабон[4].

Защото, ако езикът свързва хората социално, той ги свързва също и с едно определено място. Лингвистът Никълъс Еванс описва как Каярдил – език, който се говори в Северна Австралия – изисква от говорителите си да се ориентират постоянно според посоките на света. Там където един английско-говорещ човек би ориентирал нещата според собствените си възприятия – отляво, отдясно, отпред, отзад – един говорител на Каярдил мисли винаги по отношение на север, юг, изток и запад. В резултат на това говорителите на този език (както и на няколко други езика, споделящи тази особеност) притежават чувство за „абсолютна ориентация“, или нещо като „перфектно усещане“ за посоката. Това означава също, че човек не предпоставя себе си като основна отправна точка за мислене на пространството. Както Еванс описва собствените си преживявания при изучаването на този език, „един от аспектите на говоренето на Каярдил е осъзнаването, че пейзажът, околната среда, е по-важна и по-обективна от теб. Граматиката на Каярдил буквално поставя всекиго на съответстващото му място.“

Каярдил и сходните с него са истински местни езици, със само малко говорители и форми на изразяване, които са трудни за разграничаване от местата, където се говорят. Но това не трябва да ни кара да мислим, че те са по-низши. Светът е направен от места, а не от универсалии. Да се говори единствено английски, въпреки огромния му речников запас и безброй многото варианти, означава все пак да се живее в доста малка локва. Той чертае около говорителите си същия онзи кръг, за който говори Хумболт – като всеки от останалите 6000 езика. Разликата е в това, че ние се самозаблуждаваме, че този кръг е светът.

Тъй като английският все повече се превръща във валута на универсалното, става трудно да се изкаже каквото и да е противопоставяне срещу неговата хегемония, което да не изглежда опетнено или от национализъм, или от снобизъм. Когато Минае Мизумура пише Упадъкът на езика в епохата на английския, през 2008, книгата се оказва изненадващ успех в Япония. Но тя предизвиква и буря от критики, тъй като Мизумура е обвинена в елитизъм, национализъм и наричана „безнадеждна реакционерка“. Един представителен онлайн-коментар звучи така: „Коя си мисли, че е тя – една привилегирована двуезична дама, която проповядва на нас, останалите хора в Япония!“ (Може би не е случайно това, че по-широката теза на Мизумура за постепенната ерозия на японската литература – и особено наследството на модернисткия японски роман – се е изгубил в цялата крамола).

Онези от нас, които се чувстват обезпокоени от хипер-доминацията на английския, би трябвало да си припомнят и ролята, която той е играл в някои общества – особено мултиетнически – като мост към по-широкия свят и противотежест на други национализми. Това се усеща особено остро в Южна Африка, където Африкаанс, езикът на африканерите[5], се асоциира широко с политиката на апартейд. Когато през 1974 правителството оповестява, че Африкаанс ще се използва наравно с английския като език за обучение в учебните заведения, две години по-късно това решение води до масовите демонстрации на чернокожи студенти, известни под името „Въстанието от Совето“. Бруталното му смазване води до стотици смъртни случаи и се смята за повратна точка в борбата срещу апартейда. Подобни протести периодично разтърсват южна Индия от 1940-те години, когато там се правят опити за официално използване на хинди вместо английски[6].

Но в други части на света английският все още притежава пълната власт на колониалното си минало. От 1960-те насам, изтъкнатият кенийски романист Нгуги ва Тионго се застъпва от името на африканските езици и против преобладаването на англоезичното образование в постколониалните страни. В забележителната си книга от 1985, Деколонизиране на мисълта: Политиката на езика в африканската литература, той описва разяждащия ефект на образованието на английски език, сравнявайки го с форма на „духовно поробване“. Колониалното образование, при което учениците са били наказвани физически за говорене на родния си език в училище (нещо, което се е правело и с уелсците в началото на 20 век), е било по неизбежност, и умишлено, нещо отчуждаващо, „като отделяне на мисълта от тялото“.

Откак е била публикувана Деколонизиране на мисълта, Нгуги е работил непрестанно, за да прилага принципите си в практиката. Той се е отказал от рожденото си име, Джеймс, а заедно с него и от християнството, и е престанал да пише белетристика на английски. От 1980-те години насам той е писал всичките си романи и пиеси на родния си език Гикую, като използва английски (и от време на време Кисуахили) само за есета и полемики. Това решение все още се поставя под въпрос от много хора. Както сам той казва в едно скорошно интервю, „Ако срещна някоя личност от Англия и тя ми каже, „Пиша на английски“, аз не я питам „Защо пишете на английски?“ Ако срещна френски писател, не го питам „Защо не пишете на виетнамски?“ Но самият аз съм конфронтиран отново и отново с въпроса „Защо пишете на Гикую?“ Разпространеното сред африканците мнение е, че нещо не е наред с писането на африкански език.“

Част от парадокса в ситуацията на Нгуги е в това, че, ако и да е един от най-важните защитници на идеята за писане на литература на африкански езици, романите му са получили разпространение и международно признание чрез английския. Днешната хегемония на английския език е такава, че, за да бъде чуто и разпознато, всяко противопоставяне срещу него трябва да бъде формулирано на английски.

Смята се, че в наши дни светът губи по един език на всеки две седмици. Лингвистите предвиждат, че между 50 и 90% от около 6000-те днешни езици по света ще изчезнат през следващия век. За да оцелее дори една малка част от тях, ще трябва да започнем да мислим за по-малките езици не като за застрашени видове, които си струва да бъдат спасени, а като равностойни, достойни за обучение.

В повечето части от света вече е прекалено късно. В Калифорния, където живея аз, повечето от езиците, които са се говорели преди пристигането на европейците, вече са изчезнали. По източното крайбрежие на Америка, благодарение на дългата близост с Англо-заселниците, положението е дори още по-лошо. Повечето от нещата, които знаем за много от тези изчезнали езици, идват под формата на кратки списъци с думи, съставени от европейски заселници и търговци преди 19-ти век. [Следи от] езика Стадаконан (или лаврентийски) са оцелели единствено от един речник от 220 думи, записани от Жак Картие, докато е плавал по река Сейнт Лорънс в Канада през 1535 г. Езикът Атакапа, идещ от крайбрежието на Луизианския залив, е познат от списък с 287 думи, събрани през 1802. Последните фрагменти от Нансемон, някога говорен в източна Вирджиния, са били събрани от последния му жив говорител малко преди смъртта му през 1902, по което време той е бил в състояние да си спомни само шест думи: едно, две, три, четири, пет и куче.

Големият историк и романист от Мали, Амаду Хампати Ба, е казал веднъж, че когато в Африка умре възрастен човек, изгаря библиотека. Днес, по целия свят, библиотеките все още горят. В чудесната си книга В търсене на аборигенски езици: спомени на един работник на терен, лингвистът Робърт М. Дикстън описва пътешествията си из северен Куийнсланд [Австралия] през 1960-те и 70-те, за да записва местни езици, много от които по онова време вече са се свили до само няколко говорители. Трудно е да се помни устен език в един все по-зависим от текстове свят. Всички сили на модерността, глобализацията, индустриализацията, урбанизацията и издигането на националната държава са подредени срещу малкото и местното, в противоположност на голямото и споделимото.

През изминалия век Земята е губила разнообразие със стабилно темпо, на всяко ниво от биологията и културата. Само малцина отричат, че това е нещо лошо. Но много често самите ние забравяме, че тези кризи на разнообразието зависят до голяма степен от нашите собствени решения. Голяма част от извършеното може и да бъде отменена, при условие, че има воля за това. Ивритът е най-известният пример за език, върнат назад от забвение, но е доказано, че езиково съживяване може да има и другаде. Чешкият е станал реален национален език благодарение на усилията на литературни активисти през 19 век. В много по-малък мащаб, застрашени езици като Манкс от британския Айл ъф Ман или Вампаноаг в САЩ, са били успешно изтеглени назад от ръба на пропастта.

Изправен лице в лице пред сегашната атака на линвицид, аз се виждам изпълнен с желание да направя скромно предложение. Ами ако англо-глобализмът не е еднопосочна улица? Какво би станало, ако пред-колумбовите езици от Америките започнат да се преподават в американските средни училища? Какво ще стане, ако британските ученици биха изучавали някои от езиците, на които говорят реалните жители на бившата империя? (Това е утопичен проект, очевидно. Но колко всъщност би струвало да се добави езикова избираема програма към по-големите гимназии? Един реактивен изтребител? Няколко крилати ракети?)

Текущият образователен дискурс е пълен с приказки за необходимостта от укрепване на детското познание. В културата като цяло експертите тръбят за когнитивните ползи от всичко – от онлайн умствени игри до магически гъби. Защо вместо това да не опитаме Хопи? Смисълът на това образование не би бил задължително да се придобие свободно владеене на някой изчезнал или по-малък език – той би бил в това да се отвори една врата.

Помислете и за перспективите, които могат да се открият чрез всичко това. В продължение на поколения, огромни части от философията и социалните науки са се водели от и въртели около англо-говорещите. Човечеството, както са го виждали академичните среди, е било предимно англофонско. Това дори е било вярно в лингвистиката. Идеята на Ноам Чомски за универсална граматика, стояща в основата на всички езици, се основава на доста тясна емпирична база. По-новите изследвания на десетки по-малки езици, като Каярдил и Пираг, непрекъснато стесняват списъка на предполагаемите универсални [категории]. Сега вече знаем, че има езици без наречия, прилагателни, предлози и членове. Изглежда, че едва ли има нещо, което един език „трябва“ да бъде – има само хиляди естествени експерименти върху това как те могат да бъдат конструирани. И повечето от тях ще бъдат изгубени.

В известен смисъл най-лошата заплаха може би идва не от глобалния натиск на модерността, а от идеята, че всеки отделен език трябва да подхожда за всяка цел, и че, следователно, да бъдете едноезични е по някакъв начин „нормално“. Това е нещо, което често се възприема автоматично от онези от нас, които живеят по-голямата част от живота си на английски, но, разглеждано исторически, едноезичието е нещо като изключение.

Преди ерата на националната държава многоезичните империи са били по-скоро правило, отколкото изключение. Индивиди-полиглоти също са изобилствали. През по-голямата част от историята хората са живеели в малки общности. Но това не означава, че те са били изолирани един от друг. Многоезичието трябва да е било нещо обичайно. Днес виждаме следи от това многогодишно минало в отделни лингвистични фокусни точки, като Мандарските планини в Камерун, където децата на 10-годишна възраст рутинно жонглират с по четири или пет езика в ежедневието, и учат още няколко други в училище.

Жителите на Арнхем Ланд в северна Австралия редовно говорят половин дузина или повече езици, още преди да са пораснали. Многоезичието, пише Никълъс Еванс, „е подпомогнато от факта, че трябва да се ожениш извън твоя клан, което най-вероятно означава, че жена ти или съпругът ти ще говори различен от твоя език. Това означава също, че всеки от родителите ти говори на различен език, а заедно с баба и дядо ти на три или четири езика помежду си.“

Един жител на друга езикова фокусна точка, регионът Сепик в Папуа, Нова Гвинея, веднъж казал на Еванс: „Няма да е добре, ако бихме говорили по един и същи начин; ние обичаме да знаем откъде идват хората.“ Това е една визия за Вавилон в обратна посока. Вместо да представляват падане от човешкото съвършенство, както в библейската история, тук многото езици са дар. Това е нещо, което трябва да запомним, преди да оставим английския да погълне земното кълбо.

Източник

 

[1] Става дума за прословутия „топилен тигел“, който претопява националностите на всички новодошли в Америка и ги превръща в единна „американска нация“. Днес това разбиране за начина, по който се постига единство и сплотеност в едно мултикултурно общество, каквото е Америка, отдавна вече е отхвърлен. Бел. пр.

[2] Езикът, на който се е говорело в империята на Ацтеките преди завладяването на Америка от европейците. Бел. пр.

[3] Изпращане на СМС-и със сексуално съдържание. Бел. пр.

[4] Един от местните езици в Австралия. Бел. пр.

[5] Наследниците на някогашните холандски колонизатори, по-рано известен също под названието „бурски език“. Бел. пр.

[6] Повечето от щатите в Индия, та дори и отделни, понякога малки области, имат свои собствени езици, различни от Хинди. Общият брой на говорените в Индия езици се смята за около 800. Бел. пр.

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...