Дискусии - Култура

1 1 1 1 1 Оценка 85% (4 гласувания)

 

2017 01 rich poor rect

 

Живеем в условията на асиметрично общество и междукултурно общуване. В областта на тяхното функциониране доминира смесването (или замяната) на местата на отделните компоненти, при което не става ясно за какъв тип обществен модел става дума. Междукултурното общуване се изследва от позициите на концепции, някои от които отдавна показаха своята несъстоятелност в контекста на основните принципи на интеграционните процеси в страните, чиято социокултурна структура не е пригодена към подобна парадигма. За нашата страна тази неадекватност на подхода към взаимодействието на тези две сфери е една от причините за задълбочаващите се противоречия, които се отразяват крайно отрицателно върху желанието и усилията за постигане на консенсус и единство по основните приоритети на общественото ни развитие.

Ето защо е необходимо да се разкрият механизмите, чрез които могат да се преодолеят главните противоречия, които довеждат до нестабилност, а в редица случаи и до хаос във взаимодействието на основните компоненти на обществената система.

Необходимо e да се отговори на въпросите по какъв начин, в каква степен и защо асиметричното общество прави невъзможно пълноценното осъществяване на междукултурното общуване в определена плуралистична културна среда, формирана по силата на специфични исторически обстоятелства, поради наличието на общности с различно етническо самосъзнание и религиозни традиции, довели до формирането на специфични духовни потребности и практики.

Нужно е да се формулират главните икономически, политически, социални и духовно-идеологически предпоставки, за да се интензифицира и постоянно да се обогатява междукултурното общуване като универсален механизъм за задълбочаване на интеграционните процеси, насочени към устойчиво морално-политическо единство и стабилност на обществото.

Асиметрично е онова общество, в което богатите стават все по-богати, а бедните – по-бедни. По-разширената дефиниция на асиметричното общество очертава неразрешим на този етап конфликт между избора на цивилизационен модел на развитие на огромното мнозинство от населението, което става все по-бедно, и незначителното малцинство, което е концентрирало в ръцете си значителна част от богатството на обществото чрез използване на чужд труд, корупция и узаконено разграбване, както и чрез безпощадна злоупотреба на природната среда; „едно нищожно малцинство се изражда от изобилие, а огромното мнозинство от човечеството, което всъщност е истинският създател на това изобилие, е обречено да живее в постоянни лишения и недоимък“[1]. В днешната реалия, пишат Стоян Денчев и Николай Палашев, обществата – преди всичко тези, които се развиват на териториите на Европа, Америка, Австралия и частично в Африка и Азия, са изправени пред проблеми, чийто генезис предполага живот в риск. Този риск, по своя характер цивилизационен, се изразява както в привидната стойност на перспективата за развитие, така и по отношение на дефицити на работещи идеи за защита на основните човешки ценности и интереси, но най-вече по отношение на национално определените.[2] Посоченото е важна характеристика на асиметричното общество, в което „образованието вече не е поле на интелектуалното развитие, а е пазарна ниша, здравеопазването не е действителна част от националната сигурност, а е пазарна ниша, културата не е състояние на духа, а е пазарна ниша, изкуството не е еманация на човешкото разбиране за красивото и грозното, за доброто и злото, за ценното и пошлото, а е пазарна ниша“[3].

Асиметричното общество включва още тенденциите на неравенство и узаконено господство на диктатурата на парите над хуманизма; господството на егоцентризма, алчността, всепозволеността. Имайки предвид дефиницията на асиметричното общество, бихме могли да отбележим, че всяка човешка общност, всяка страна, културна система, етноси и нации носят в себе си зачатъците на два типа цивилизации: хуманистична, благородна, справедлива, от една страна, и репресивна, разрушителна, корумпирана – от друга. Независимо от това, че много често обществата поддържат илюзията за своята непромененост, те се трансформират, променят се, но остават невидими за духа и душата на един човек. В реалния свят всяко нещо е подложено на непрекъсната промяна. В обществото като цяло, подчертавано неведнъж и в настоящото изследване, не съществуват непроменящи се, а повече или по-малко динамични системи.

Асиметричното общество представлява реален факт не само в българската действителност. В условията на глобализиращия се свят, в една или друга степен, почти всички европейски страни са навлезли във фазата на вертикална и хоризонтална асиметричност. Но в постсоциалистическите страни този процес протича изключително болезнено и още повече задълбочава тяхната нестабилност, което от своя страна затормозява междукултурното общуване в тях. Причина за това е предизвиканата рязка и радикална промяна на обществения им живот след разпадането на социалистическата система през 90-те години на миналия век. По същество в тях една цивилизационна идентичност се заменя с коренно различна по своята същност парадигма, дълбоко присъща за установената от ХVІІІ век насам капиталистическа система и реставрирана след повече от половин век в страните, в които след Втората световна война започна изграждането на коренно различен тип обществен строй.

Асиметричното общество по своя образ и подобие налага и пирамидалната архитектура на властта, в утвърждаването на която се въвежда като принцип субсидиарността. Тя се представя от нейните архитекти в лицето на обслужващите глобалната олигархия интелектуални кръгове като демокрация, която се определя като не най-сполучлива форма на управление, но поради липса на по-добър вариант е необходимо да се внедрява тотално. В случая всъщност става дума не за субсидиарност, т.е. движение на политическата власт да се упражнява въз основа на формирани в ниските етажи на социалната структура решения, които служат за основа на решенията на върха на пирамидата, където се настаняват финансовата, икономическата, политическата и духовно-идеологическата олигархия. Това се интерпретира като циркулиране на управленския механизъм отдолу нагоре, което също се представя като убедителна обосновка на идеята за демокрация. Всъщност става дума за сублимиране на капитала, отчуждавайки се от неговите истински създатели, към върха, за да се приватизира и концентрира в ръцете на малка група хора. Като предпазен пояс между низините и върха е трябвало да се създаде средна класа, която е привилегирована и облагодетелствана, за да служи на своите благодетели. Съвсем очевидно е, че тази теория е предназначена да обслужва процеса на концентрацията на създаваното в обществото богатство в ръцете на малка група, която съсредоточава в свои ръце половината от световното богатство. По всички показатели, с които се борави в съвременните теоретични конструкции, нейното предназначение е оправдаването на тази асиметрична обществена структура. Вместо така наречената средна класа, в действителност се образува тънък слой от хора, наричани елит, който играе ролята на филтър за замаскиране на тежкото положение на огромната част от населението, която обхваща 80-90% от обществото.

Тази картина в световен мащаб напълно съответства на прозренията на Карл Маркс за крайните последици от утвърждаването на капиталистическия начин на живот. Тази истина по превъзходен начин е разкрита от английския културен философ Т. Игълтън.[4] Смятам за особено сполучливо написаното от Жак Шевалие в книгата му „Постмодерната държава“: „Сякаш сме навлезли в нова ера, в която цялата социална архитектура е подложена на предефиниране и то с цената на силни трусове – модерното общество, започващо от Запада и разпространено на планетарно ниво, вече се измества от едно ново общество, вкоренено в модерността, но с различни характеристики“[5]. Тази обща констатация на един от известните изследователи в Европа до известна степен всъщност резюмира това, което лежи в основата на настоящия анализ. И така се стига до заключението, че обликът на постмодерната държава е белязан от несигурността, сложността и неопределеността и за да бъде анализирана тя, е достатъчно да бъдат изолирани определени аспекти.

Дълг на истинската наука и нейните творци е да разкриват фалшивата и крайно опасна природа на пирамидалната конструкция на обществото, която се поддържа и натрапва на народите чрез нейната глобализация. Научният анализ на основните тенденции в развитието на съвременното човечество безпогрешно разкрива тази действителност.

Основанието този тип общества да се определя като асиметрични се налага от разбирането, че те представляват структури, чийто връх се заема от малка група, която води по-различен живот от феодалната аристокрация и буржоазията в капиталистическите общества. Тази малка група по-скоро представлява финансова, политическа, икономическа, военнопромишлена и духовно-идеологическа олигархия, която все повече се откъсва от останалата част от обществото, която представлява огромното мнозинство, подложено на тежки икономически, политически, социални и културни лишения. Пропастта между тези две групи постоянно се задълбочава, което неизбежно изостря и противоречията и конфликтите между тях. Това се потвърждава от последните данни, които британската неправителствена организация „Оксфам оповестява – осем души на планетата притежават толкова богатство, колкото е общата собственост на по-бедната половина от населението на света. Оттам не пропускат да припомнят, че един на всеки 10 души в света живее с по-малко от 2 долара на ден.[6]

При тези условия се налага да се предефинира и понятието класа. Ако приложим Марксовата дефиниция за класата, влизаме в противоречие с опитите да се доказва, че в постмодерните общества няма класово разслоение, поради което не съществуват и класови противоречия, както и класова борба. Тъкмо безспорната неправомерност на подобно внушение ни води до извода, че обективният анализ на действителността ни задължава да говорим за изменение на характера на класите и за неизбежния сблъсък между тях.

Анализирайки от тези позиции днешното българско общество, не е трудно да се констатира, че то попада в групата на асиметричните общества. С това е съобразена най-общата характеристика, която се опитвам да дам на днешния обществен модел, в който освен дълбоките социални противоречия, привличат вниманието ни и също толкова остри с още по-тежки последици за бъдещето на нацията конфликти в областта на междукултурното общуване. За темата тук България представлява интерес не само поради аналогичните икономически, политически и социални конфликти, еднакво присъщи на почти всички европейски държави, но и заради динамичните процеси, които се наблюдават в областта на културата и отношенията както между цялата общност от малцинствени групи и българската нация като цяло, така и между отделните малцинствени, религиозни, етнически и културни групи. От една страна, те се различават помежду си по степен на развитост на основните елементи на духовния им живот, но и по претенциите им да заемат престижно място в политическия, икономическия и социокултурния живот на страната, без при това да проявяват убедителни признаци на стремеж и желание да се интегрират в него. Това според мен оправдава желанието да се изследват в тяхната взаимозависимост спецификата на българското асиметрично общество и по-нататъшното разгръщане на междукултурното общуване върху основата на методологичен подход, принципно различен от мултикултурната концепция. Този подход дава възможност да се разкрие неправомерността на кръвно-родствената, т.е. племенната, етническата, религиозната парадигма, на която се основава по традиция у нас представата за нация. Не се налага да се излагат допълнителни аргументи в подкрепа на социокултурната, политическата или гражданската концепция за нацията. Но това изисква наличие на ценности, интереси, идеали и приоритети с общонационално значение, без да се отрича специфичното им проявление в отделните културни традиции.

В условията на асиметричното общество възникват все нови и все по-опасни предизвикателства поради неизбежната концентрация на богатството и бедността в два противоположни полюса, между които неизбежно се образува все по-дълбока бездна, готова да погълне човешкия род. Това е закономерният резултат от генетичната порочност на асиметричното общество. Тъкмо на това се дължи парадоксът, който прави възможно изобилието да се изражда в мизерия, вместо да послужи на общо споделено благоденствие на все повече хора. Затова идеята за социална справедливост, за равен и равнопоставен достъп до придобивките на съвременната култура и социална гаранция се превръща в глобален призив за замяна на съвременната порочна цивилизация, символизирана от асиметричните общества с обществено устройство, назовавано с различни имена.

Известни са и опитите за налагане на цивилизационния подход като синтетичен модел на изследване на историческия процес в неговата устойчивост и динамичност. За тази цел напоследък мнозина специалисти от областта на политическата икономия, социологията, социалната философия и духовната еволюция на общественото съзнание търсят желания синтез чрез въвеждане на идеята за устойчиво развитие. Анализът на това понятие недвусмислено ни води до извода, че в основата му лежи цивилизационната концепция, която дава възможност за утвърждаване на концепцията за единството на културата и цивилизацията като две страни на обществения прогрес.

Диалектическото взаимодействие на културата и цивилизацията като форма и съдържание на прогреса изобщо като възходящо, морално оправдано и устойчиво развитие, основано на социалната справедливост, хуманизма, съзидателна енергия на обществото и постоянно нарастващата грижа позволява да се остави на бъдните поколения един свят – по-добър, по-богат, по-справедлив и по-разумен от този, който заварват съвременните поколения.

В същото време постигането на тази дълбоко хуманна цел не е възможно в условията на асиметричните общества, каквито са почти всички съвременни социални системи. Тази истина се отбелязва от редица изследователи с модерно мислене от Изтока и Запада. Тук бих искал да подчертая констатацията на Алвин и Хайди Тофлър, които пишат, че в нашия живот се заражда нова цивилизация, а слепците навсякъде се опитват да я потиснат. Тази нова цивилизация носи със себе си нов вид семейство, променен начин на труд, на любов и живот, нова икономика, нови политически конфликти и освен всичко това – променено съзнание. Без да го съзнаваме ясно, ние сме въвлечени в изграждането на самите основи на една забележителна нова цивилизация[7]. Това е цивилизация, която помага на хората да споделят общи ценности, идеали и приоритети.

Необходимо е да се подчертае, че у нас все още цивилизационната парадигма заема незначително място в публикациите, посветени на глобалните проблеми. Малко са специалните изследвания, посветени на проблемите, свързани с цивилизационната идентичност по принцип, и по-специално за цивилизационните сблъсъци в Източна Европа и особено на Балканите.

Въз основа на сравнителния анализ на различните видове цивилизационни модели и обосновавайки необходимостта от формулиране на най-подходящата за българските условия алтернатива на днешното асиметрично общество, е нужно да се разгледа детайлно качествената характеристика на модела на културното общуване, отразяващ спецификата на националния социално-икономически и духовно-идеологически модел с оглед на по-сигурна перспектива за бъдещите поколения.

Религията и философията са две основни форми на осмисляне смисъла на човешкото битие. В основата си религията като исторически първа форма на духовно общуване отразява един първичен ценностен регулатор на отношението към живота и смъртта, както и съзнание за тяхната роля в практическия живот на индивида и на обществото като цяло, взето като съвкупност от общности със специфичен ментален и емоционален заряд. В този смисъл религията се разглежда като закономерен етап в развитието на системата от конкретни форми на общуване, в т.ч. и на междукултурното общуване. Философията изпълнява същата функция на по-висок етап от духовната еволюция на човешкия род. Но религията и философията използват различни методи и стимули за внедряване на адекватен процес на общуването чрез определени ценности. В основата на религиозното послание стои вярата за съществуването и функционирането на отвъден, стоящ над човешкото битие фактор в лицето на страха и почитането на божества и използване на Рая и Ада като основни средства за санкциониране, т.е. одобрение или отхвърляне на реалните човешки помисли, решения и действия. За разлика от религията, философията използва като основно средство за влияние върху човешките решения и действия познанието като по-висша степен на интелектуалното развитие на човека. В основата на познанието стои логиката на функциониране на теоретичното съзнание. В определен смисъл религията и философията взаимно се допълват, защото когато липсва теоретичното мислене, неговата роля поема вярата.

Поради липсата на съзвучие и хармонично взаимодействие между отделните социални и културни групи в резултат на задълбочаване на пропастта между богатството и бедността, между привилегированите и обречените да живеят в материална и културна мизерия, се появява потребност от притъпяваща чувствителността към нарастващата социална несправедливост и риск от бедност. За тази роля в исторически план винаги се използват религията и комерсиализираното изкуство и образователната система. Това до голяма степен деформира междукултурното общуване и изменя неговата същност като облагородяващ, хуманизиращ и просветляващ фактор. Тази истина произтича от самата същност на асиметричното общество.

Хаосът в асиметричното общество води до липсата на обединяващи идеи, ценности и цели. Създава се ситуация, при която вместо еднопосочни послания в информационната пространство се сблъскват несъвместими по смисъл и крайна цел внушения, които още повече объркват общественото мнение, в резултат на което духовната сфера се зарежда с конфликтни тенденции. По този начин здравият разум губи способността за адекватна реакция на протичащите в живота на обществото процеси. Това е една от най-характерните черти на асиметричните общества, в които все повече се засилват безверието, песимизмът и рисковете за постигане на национално единство и гражданска солидарност. В случаи на продължително доминиране на вътрешното разединение на обществото се създават непреодолими препятствия за оцеляването на нациите.

При тези условия се оказва наложително формулирането на изисквания за противопоставяне на опитите за отъждествяване на чувството за национално достойнство с шовинизма, ксенофобията и расовата дискриминация. Необходимо е да се подчертават разграничителни признаци между автентичния национализъм, наричан така от много изследователи на модерния национализъм и екстремизма проява на крайна форма на националния нихилизъм. В този случай националният нихилизъм се превръща в главна опасност за оцеляването на нацията.

Въз основа на комплексното разглеждане на сложната и противоречива картина на междукултурното общуване в условията на българското асиметрично общество проблемът за социалната справедливост като фундаментална разграничителна характеристика на алтернативата на асиметричното общество съвсем правомерно заема съществено място. Това служи като единствено разумен изход от сегашното икономическо състояние, политическата нестабилност и задълбочаването на вътрешното разединение в българското общество и липсата на общо споделени ценности, цели, идеали и приоритети като задължителни условия за ново възраждане на националния идеал.


[1] Загоров, О. Оптимистични терзания. С., 2015, с. 31.

[2] Денчев, Ст., Палашев, Н. Политическото лидерство в условията на неолиберализма. // International Journal of Research in Social Sciences (ISSN 2249-2496).

[3] Пак там.

[4] Игълтън, Т. Почему Маркс был прав? М., 2012.

[5]Chevallier, J. L'État post-moderne. Collection Droit et société. 4e éd. T. 35. Paris, 2014, p. 146.

[6] Осем души притежават [собственост] колкото половината човечество. https://fakti.bg/biznes/219745-osem-dushi-pritejavat-kolkoto-polovinata-chovechestvo.

[7] Тофлър, А. Революция на надеждата. С., 2005.

Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор
Посетители: 141

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 19 часа
  • българин със самоуважение писа Още
    Ако не бяхме... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не успях да се срещна с... преди 1 ден
  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 2 дни
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 3 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Напълно съгласен с Ангел... преди 3 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Самата идея, че която и... преди 3 дни
  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 6 дни
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 6 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 6 дни